И какво ако имаш всичко...

И какво като имаш всичко, по някога не си на себе си от отчаяние.

Знаеш ли, че е толкова трудно да бъдеш добър, позитивен ако щеш когато една дума или жест те сринат за секунди. По някога, колкото и силен да си се случва да изгубиш за миг целта и да се разсееш, а това ти коства твърде много. Любовта е нещо като наркотик, хем без нея не можем да живеем, хем да ни коства толкова много от живота да се справяме с последиците от нея.

За лутането мога да говоря много, защото това сякаш беше най-прекрасното време, докато търсех себе си. Е, след като се намерих и разбрах, че нямам нужда от много, се оказа проблем за мен, защото докато търсех себе си ползвах всичко, а като се намерих се налага да се откажа от какво ли не-дори от пътя си.

Имаше мигове, когато отказа от борба е най-малкото което предприемам. Болката, която се образува, ме съпътства от раждането и никненето на първите колики в стомахче-то. Понякога имах нужда от леко побутване, но нямаше от кой да го усетя. Но пък искам да кажа пред огледалото си, че през цялото време до тук слушах музика и сърцето си. Да сигурно изглежда от страни, че допускам грешки, а за мен те са допринесли много за моето сформиране на личността ми.

Сега дойде мига да спомена, че това, което съм нямал до сега се налага да създам и дам на всеки докоснал се до мен. Беше ми странно това положение в което ме поставя съдбата, но това е истински дар. Странното е, че въпреки любовта и щастието когато са на лице се налага да стоя сам самичък докато творя. Няма, как да бъде допуснато нещо друго до мен, докато не изпълня дадения план за книга или статия. Факт, който също ме караше да потръпвам от страх, коя ли ще ме приеме такъв „творящ” самостоятелно и прекарващ толкова време сам със себе си. А дали това е плод на творческа среда ще ви оставя да помислите сами. Мен ми е все тая, как ще бъде наименувано, защото това съм аз.

Въпреки, че може да изглеждам като изгоряла клечка от някой стар кибрит, аз съм щастлив да бъда себе си в  това си амплоа.

Дори и да боли...

Дори и да боли, отново се раждат нещата. Творчество от мъка.

нещо различно

Когато бях в София и вечерта жената на моя приятел ми наизвади едни картини да ми покаже. Понеже всеки път като отида при тях и има нещо ново закачено по стените им в гостната. И този път не беше изключение. Още с влизането си, имаше някакви картини закачени на ромб по стените. Цветовата гама много ми хареса и отново докато ядях на масата имах възможността да гледам.

Вечерта след като се разходихме из парка на театър София, се прибрахме и тя започна да ми показва картини на една жена, която от отчаяние започнала да рисува. Но отчаяние с цел оцеляване. Тя била архитект в някакъв град, но заради подписа и който сложила не където трябва я изгонили като куче. Така започнала да прави картини от много високо качество. Докато ми показваше картините и, тя ми разказа нейната история, а аз слушах от части, защото се наслаждавах на самите картини. Признавам си не бях виждал такова нещо. И докато тя ми показваше картините ме попита, коя ми харесва. А те всички бяха повече от прекрасни и как можех аз да кажа, коя ми харесва. Особено след като чух за болката на жената. Една картина се повтаряше два пъти и ми направи впечатление. Посочих нея и тя я отдели, а даже не разбрах, защо. След като свърши импровизираната изложба и прибирането на картините, тя стана и ми подари отделената картина. Зарадвах се естествено и недоумявах да си призная, защо отново ми подаряват толкова скъпо нещо. Чак късно вечерта се усетих, че понеже аз им подарих и двата дни процедури от моят стил/масажи/, тя сега да направи същото. Е, как да откажа и така се сдобих с нещо не виждано за мен, а съм обеден, че и за мнозина ще е така.

Този пътя нямаше фраза: „Ако могада те направя щастлив с това, заповядай”, но пък това наистина ме зарадва-признавам си.

Благодаря за този дар въпреки болката на жената…

С успех приключиха...

С УСПЕХ приключиха дейностите

по проект „УСПЕХ” в НУ „Цани Гинчев” – град Лясковец

С много медали и четири купи приключиха дейностите по ПРОЕКТ BG051PO001-4.2.05-0001 - „Да направим училището привлекателно за младите хора” – „Училище за Себеутвърждаване и Подготовка към Европейски Хоризонти – УСПЕХ” в Начално училище „Цани Гинчев” – гр. Лясковец. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на
Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”,
съфинансирана от Европейския социален фонд.

През учебната 2011 / 2012 година в училището работиха три групи по интереси – Гимнастически клуб „ЮНАК” с ръководител Кремена Тотева,  клуб „Занимателен английски език” с ръководител Лидия Илиева и Танцов клуб „БУРОВЧЕ” с ръководители Мария Николова и Анна Стоянова.

Последните представителни изяви на клубовете се състояха от 24 май до 26 май в гр. Несебър, където се проведе VІІІ Национален детски олимпийски събор „ЮНАЧЕ”.

Освен в спортна надпревара и в концертни изяви, децата се включиха и в официалната част по откриването на ХХ юбилеен конгрес  на ЕНГСО (Европейска асоциация по въпросите на физическото възпитание и спорта). С юнашките екипи и красивите национални носии очароваха представителите на младежката ЕНГСО, с които се срещнаха.

Отличени от НУ „Цани Гинчев” бяха следните ученици: Гергана Тончева – І клас, класирала се на І място за рисунка на спортна тематика, Йоана Капнилова – ІІ клас, завоювала ІІ място за авторско стихотворение и ІІ място за рецитация на стихотворение на спортна тематика, Иванка Маринова – ІІІ клас, заела ІІІ място за авторско стихотворение.

Добри лекоатлетически умения децата показаха и на щафетните игри, където се класираха на ІІ място – отборът от І възрастова група и на ІІІ място – отборът от ІІ възрастова група.

В съревнованието за точно и синхронно изпълнение на гимнастическа композиция „ЮНАЧЕ”, отборът от І възрастова група с треньор Кремена Тотева зае ІІ място, а отборът от ІІ възрастова група с треньор Марийка Сухлоева зае ІІІ място.

Медали и диплом за отлично представяне на всички участници в събора връчи Президентът на ЕНГСО – младежи.

Удовлетворени и още по-мотивирани за бъдещо участие в дейностите по проект „УСПЕХ”, са учениците и учителите от НУ „Цани Гинчев” – град Лясковец.

През следващата учебна година в училището ще бъде разкрит нов клуб по интереси – Клуб по таекуондо „ХЕМУС”, с треньор Румен Димитров.

Дойде мига да ме учат...

Оказа се, че живота ми не е чак толкова скучен за колкото си го представях.

научете ме...

Дойде мига да ми покажат как се пуши наргиле, двама познати/вече/. Дойдоха и го донесоха. Аз недоумявах, наистина, как се прави, защото само съм гледал/по филмите/ и си мислех, че трябва да си факир за да пушиш това. Разпалиха го и започнаха да си дърпат за да ми демонстрират, но аз забелязах недостатък. Всички ние имаме бели дробове, но не всички ги ползваме целите, а хората, който им предстоеше да „ме учат” не знаеха, че аз не съм като тях. Та аз практикувам йога от 12г. и правя дихателни упражнения/пранаяма/, а те само си дишат като мишки. Прецениха, че вече с няколко техни вдишвания са ми показа ли, как става процеса и ми подадоха да опитам. Аз започнах да вдишвам, а то нямаше край това вдишване. Те се „опулиха” като виждаха, това, как го правя, а те ми се явяваха „учители по пушене” на наргиле. След това започна издишването, което е два пъти по-бавно от вдишването и те се спогледаха отново. До този миг пазех благоприличие за да се насладя на това, ако може това да ми е някаква наслада. След като свърших избухнах в смях и гледах „опулените” им физиономии, как стояха като препарирани. Забелязах, че дойдоха с „голям хъс” да ме светнат как става всичко това, но наистина „светнаха” обаче от към разочарование-то.

Тогава им казах, че са объркали и часа и предмета по, който ще ми преподават как става, като те даже и не владеят дишането в неговата цялост, като мен. Смях се толкова силно, чак се разплаках, а те се спотаиха. Разказах им, че са допуснали голяма грешка, с това да ми се изтъкнат, но не им се разсърдих, а се опитах да им покажа комичната страна. И както изглеждах глуповатичък/както обичам да се преструвам/, се оказах компетентен и за това, а трябва да се има в пред вид, че това ми е за първи път. Никога до този миг не съм докосвал, а камули да пуша наргиле.

За това винаги съм призовавал моите близки приятели и „приятели” да внимават, как подхождат към мен и с какъв мотив, защото най-често той се обръща срещу тях. По някога и не за добро, обаче! Нямам академични познания по пушене, но нищо човешко не ми е чуждо.

Това не значи, че ще спра да изглеждам глупав в някои очи, но пък бъдете предпазливи с това. 

Пушете наргиле и дишайте с пълни дробове, защото това ще ни остане…

Анотация на книга №14...

книгата и героинята

„Бат Ям”– Момичето на Морето е книга написана с любов за една жива и случваща се любов. Автора Христо от Лясковец за пореден път показва, как любовта не може да има граници, а и не бива да има такива и описва това в своята 14-найста книга. Бат Ям е град в Израел, а Лясковец е град в България. Някъде по средата се намира „facebook“ което е общото между тези две държави, градове и любов. След култовите думи: „Подаръците продължават и след рождения ден” на 29.11. 2009г. започва всичко. И от обикновена среща се ражда едно дълбоко и искрено приятелство между жената със сините очи и момчето, което пише книги. От тази неочаквана среща и за двамата пламва една прекрасна любов, която разкрива тайните на любовта и взаимните отношения между мъжа и жената.

Въпреки различията на очите, годините и погледа в бъдещето любовта на участниците в книгата е искрена, чиста, всеотдайна и най-вече зареждаща ги с желание да се търсят, да мислят и да се докосват винаги, когато времето им позволи това.

Това е поредната книга с червена точка на корицата, защото, както се изразява автора: „който не е минал абитуриентския си бал да не чете тази книга, защото не спестявам нищо и го казвам така, както си беше”. Въпреки, че има червена точка, това се превръща само в още по-търсена книга, защото истината за любовта винаги е вълнувала човечеството.

За "Оскари-те"

За Оскари-те в нашия живот.

На скоро ми попадна една прекрасна картинка с ръце хванали наградата Оскар. Помислих си, какво ли като те номинират за тая награда и още повече да я спечелиш. А до тогава да не би да си бездействал и хоп наградата. По някога за тая награда пътя е един цял живот и той дори не стига.

Веднага след това ми излезе еквивалента на това събитие. В обикновения живот няма Оскар, но има „бачкане” до дупка. Няма кой друг да те награди, ако ти сам не си купиш, шоколад, дреха или някаква закачка, екскурзия или да се качиш на някой висок връх.  А като казах „връх” то е почти същото да изкачвах крачка по крачка пътя към върха било към киното, музиката или като писател. Разликата е минимална, защото и на нивата и в Холивуд ти трябва да извършиш действието-само, че за едното получаваш пари на куп, а за другото само удовлетворение.

Това е награда от академията на киното, а другата награда е от живота. Вие си преценете коя наистина има по-голяма стойност за вас като хора.

Шепа хора ли трябва да ни оценят и възнаградят или ние сами трябва да достигнем до личната си награда в живота??? А тези хора, дето никога не са получили „Оскар” и не блестят от прожекторите да не би да нямат стойност или да се нуждаят от това. Не упреквам нищо свързано с „Оскари-те” само си позволих да изкажа нещо свързано с наградата. А това, е далеч по-малко от „Оскар”.

Извървяването на пътят и наградата за него са прекрасни сами по себе си, но често се разминаваме я с наградата я с правилния път. За това няма правилен път/има само път/ и няма награда „Оскар” има само дар. Като живота ни например!!!

Жените имат сили...

Жените имат сили, които удивляват мъжете.
Издържат на трудности.
Понасят големи товари.
Изпитват радост, любов и щастие.
Усмихват се, когато им се докрещи.
Пеят, когато им се доплаче.
Плачат, когато са щастливи
Смеят се, когато са нервни.
Борят се за това, в което вярват.
Изправят се срещу несправедливостта.
Не приемат НЕ за отговор, когато вярват, че има по-добро решение.
Търпят лишения, за да има за семейството.
Ходят на лекар с приятелка, защото приятелката я е страх да отиде сама.
Обичат безусловно.
Плачат, когато децата им побеждават.
Радват се, когато приятелите им печелят награди.
Щастливи са, когато слушат за някоя сватба или раждане.
Сърцето им се къса, когато умре приятел.
Страдат от загубата на любим човек.
Въпреки това са силни, когато мислят, че нямат повече сили.
Знаят, че една целувка или прегръдка може да помогне да се излекува едно разбито сърце.
Но все пак жената има един Недостатък.
Забравя колко много струва. 

"Настройте компаса за пътуване"

намерете вашата цел и я постигнете

Настроите компаса за пътуване. Може дестинацията все още да не сте я депозирали в сърцето и съзнанието си, но все пак не спирайте да искате да се движите напред.

„…Археологическите данни свидетелстват, че именно китайците са създали първите пракомпаси, разпознаващи посоките на света. Първоначално компасът определял южната посока. Това било така, защото китайците смятали именно юг за най-важната световна посока. Първите компаси били създадени през ІV пр. Хр., при това били направени от магнит. Учените не могат да кажат чия е била първоначалната идея за използването на магнита като средство за ориентиране. Самото откритие на магнита и неговите свойства било случайно, както редица други открития. Магнетитът е вид магнитна желязна руда, която се сдобива с магнитни свойства, ако бъде ударена от мълния. В резултат се получава минерал, който е магнитизиран както в северна, така и в южна посока.”/взаимствано/

Набележете си точка в живота/както е и вземането на Азимут/, защото без цел или точка всичко е някак хаотично, а това не е добре за осъществяването на каквото и да било. Цел и посока задаваме на нашата карта на живота и по този начин ние сами си проправяме път, а не чакаме на „псевдо кармата” да ни даде от баницата. Имаме посока,но не знаем, как? Е това вече не е наша работа да знаме, точно как, защото само с един вариант да се ограничим, и той не се получи, веднага изпадаме в гняв, че Вселената не е с нас. А, напротив тя има хиляди варианти незнайни за нас, а и не трябва, за да не ни изпушат бушоните. Намира се път и в най-голямата безпътица, защото повечето от нещата се случват в главата ни, а и там трябва да започнат да се оправят първо.

Най-ми харесва това, че не трябва да изгубваме от поглед нашата цел въпреки, всички житейски катаклизми и да сме се научили да не даваме израз, че преминаваме през такива, за да не даваме „храна на злобарите”. Моята цел е много важна за мен и за това често чувам, че съм „кон с капаци”. Това ме ласкае и си продължавам.

Защо искаме това? Какво ще ни даде тази цел? Ще ни направили по-добри след като я постигнем? Ще сме си взели ли поука от успеха или? Куп въпроси, който се появяват преди постигането или след като вече целта ни е зад гърба. Те ни съпътстват всеки миг, но има и още нещо. А, ако се провалим??? Въпросите са хубаво нещо, защото те обогатяват, но не е нужно да биват гласно изказвани, както аз не поздравявам всеки срещнат, но мисловно абсолютно всеки. Няма нужда да бъда дружелюбен с всеки срещнат по пътя си.

Целта ни е обвързана пряко с нашата фантазия. Имаме избор да я напудрим до толкова, колкото си искаме. И да си представяме, че това вече е факт и да вдишваме този факт като нещо за което сме достойни. Само ние можем да бъдем най-достойни да реализираме, нашите стремежи и потребности, защото комшията може и да завижда, но няма потребност да има винарна или фабрика за масло или да пише по две книги на година като мен. И от това се роди не омраза, към някого или нещо, а любов към мен и насърчаването ми за творчество. Харесва ми, че отдавна напуснах очертанията на гр.Лясковец и поех в моята посока, а тя е навсякъде по света. Както стрелката на компаса показва север така и аз поех с вяра по моя път, без да се съобразявам с някого. Дори много пъти пренебрегвам човешкия изказ, защото слушам сърцето си.

Намерете цел и посока и си карайте работата по-смело от до сега. Направете първата крачка към промяната сега…не  отлагайте!!!

"Енергиен комплекс"

развитие:

Единствено само с разширяване от вътре на вън можете да  покажете на себе си, че можете. Всичко се случва вътре в нас и никога извън нас. Докато във външния свят нещата се случват обратно от вън на вътре. Както вече ви е известно, че за да има някаква материализация на дадено нещо то се е случило поне два пъти. Един път в ума и мислите на човек и чак тогава „ако” му се отдаде може и да го реализира.

Ето тук си позволявам да дам за първи път моя комплекс от няколко движения на тялото, който наистина действат, не само, защото аз го казвам. Показах ги на моя приятелка и тя ги пробва с мен. Харесаха и и въпреки, че беше в месечно неразположение, и подействаха добре. Харесаха и и поиска да ги има и да си ги прави. Нямах си и на идея, как ще и ги запиша, и предпочетох да и ги заснема, защото камерата ми беше под ръка. Сутринта ги направихме заедно за втори път и след това напълно любителски ги заснехме с нейна помощ. Та искам да кажа с това, че благодарността това да се случи е за нея, защото дори не мислех да ги показвам скоро, но ето те поеха своя път щом ощастливиха някого пред очите ми.

Едни напълно прости движения и раздвижващи кръвта, лимфата и личната ни енергия и повишаването на нашата работоспособност на мига, а не някога след време. Всичко се случва сега на мига след употребата на комплекса. Той е лек и не натрапчив с не кой знае какви сложни движения. И понеже е простичък може и да бъде подценяван, но това не е моя работа да си призная. За мен той е дар още когато го ползвах след като приключих с бойните изкуства и го принесох в йога заниманията си.

Също така моя приятелка от Плевен когато дойде на моя час по йога когато правих опити за преподаване на такава в Горна Оряховица тя каза, че въпреки студа в залата доста добре си е загряла тялото и сеанса и е протекъл много леко след това. Успяла е да се наслади на йога и намери голяма разлика в загрявката, като съпостави заниманията и в града от където идва. За мен това си е добро признание и то си се случва от само себе си, без насилие.

Ето тук ще покажа нагледно как само в за 2-4 мин. от нашите 24 часа дадени за деня, можем да създадем една прекрасна живина на нашето тяло, което със сигурност ще ни се отблагодарява с  живот и здраве. Насладете се и се забавлявай те..

Да погледнем в Себе си с Калина Митева

„Да погледнем в Себе си” е книга за която ще пиша в статията си.

с Калина Митева

На 22 май 2012г. денят започна със земетресението от 5.8 по Рихтер и си беше меко казано страшно тук при нас в Лясковец, а В София е било страшно. Не мигнах цялата нощ след това и така чаках да отида да снимам в НУ”Цани Гинчев”-празника им. Това събитие предхождаше другото, за през деня. След като снимах и времето си напредна аз и моите приятели не останахме до края, защото влака нямаше да ме чака. Тръгнах за гарата и така 4 часа пътувах за София. Посрещна ме моят домакин и отидох у тях. Подготвих си нещата и малко след това тръгнахме към „ул.Кракра” на която в Домът на Архитекта предстоеше да се случи всичко това заради което дойдох. Входната им врата се отваря автоматично и това много ме забавлява като го видях. Влязох вътре и там видях Калина Митева за първи път. Иначе общуваме от цяла вечност сякаш. Направих анонса, както се бяхме разбрали предварително с нея и чакахме самото събитие да започне. Малко по-късно дойде и самото начало. Нейната нова издателка от Аратрон я представи и всичко започна. Още в началото тя разказа, как съм я спонсорирал с идеята за книгата и ми даде думата. Разказах за първи път това, което се е случило и много се радвах от това. След това разговора се редуваше, но аз наистина се радвах, че съм на това събитие. Много често се отнасях и представях, как съм на мое лично представяне на книга. Това за един автор е доста интересно, а за мен си е цяло събитие. На събитието дойдоха Мария Янакиева и Майк Рам. Бях ги поканил защото исках да ги видя. Естествено си направих снимки за да си имам за спомен, защото и това е важно за мен.

Времето си отмина в приказки и както често обичам да казвам: Всичко хубаво си има край!

Така и това събитие си свърши и отново се разделихме, както се събрахме за самото представяне. Друго си е да получиш книга с автограф от автора. Последва кафе и отново закрачих по „Кракра” за да се прибирам….

Ако мога да те направя щастлив....

Ако мога с това да те направя щастлив, заповядай. Това са думи които чух за първи път когато бях на гости в едни прекрасни хора в София. Още със самото ми пристигане в тях една малка статуйка на многоръкия Шива ми привлече вниманието. Не спирах да я гледам и явно това е било забелязано от домакина. На вечеря така се случи, че разположението ми беше точно срещу вече образувалия се копнеж по статуйката на импровизираната секция. Дори не помня вече какво сме си говорили, но по едно време той стана и отиде до нея и я взе. След това тръгна към мен с нея и аз изтръпнах-признавам си. Помислих си, че нещо ще ме удари с нея, защото толкова настоятелно я гледах и вече бях готов да се отбранявам/макар, че това действие се случваше само в главата ми/. Тогава той ми подаде статуйката и каза: „Ако мога с това да те направя щастлив, заповядай тя е твоя”. Онемях. Още не беше свършила войната в мислите ми и как ще се защитавам, ако ми посегне с нея и дори не разбирах думите му. Той ги повтори, защото видя, че нещо не го разбрах, а аз вече бях изрекъл думи на отказ, че не мога да го приема. Аз бях готов за война, а той ми разтуптя сърцето с тоя подарък, който ми правеше, а аз дори не съзнавах, че исканото от мен вече ми бе подарено. Насълзиха ми се очите и после хиляди пъти превъртах лентата на това събитие, за да осъзная, че привлякох толкова бързо това, което много ми хареса.

След време така подарих на племенника ми най-скъпата ми за мен кола една Лада-нива/играчка/ и му казах същите думи тогава, и пак се просълзих след това. Сестра ми не можеше да повярва и му каза да я върне на мястото и, защото знаеше, колко държа на нея още от дете, та дори аз малко си играех с нея. Той чуваше известно време, че това е колата на вуйчо и, че не трябва да се пипа, въпреки, че я гледаше с детско умиление. Детето я върна и аз пак му я дадох с думите: Ако мога да те направя щастлив, заповядай тя е твоя. Прегърнах го и той подскачаше от радост, а всички други бяха в недоумение от постъпката ми. Тогава за първи път това беше модел на подражание, които тръгна от моя домакин. Сякаш това изигра своята роля, като нещо, с което наистина можеш да направиш някого щастлив, макар и само за миг и то най-неочакван.

Така и след време жената с „индианската душа” ми беше дошла на гости в салона и още с влизането си взе да гледа образа на Бабаджи/по линията на крия йога/. Наблюдавах я и виждах как във всеки един удобен за нея миг тя се въртеше към картината. Тогава, както бях седнал станах и взех образа на Бабаджи и казах: Ако мога с тая картина да те направя щастлива заповядай тя е твоя. Този път тя се разрева, защото и беше трудно да повярва, че аз и правя тоя подарък. След като се успокои аз и разказах за предните два случая, който се случиха по различно време, но със същата сила си действаха.

P.S.: Ако можете да направите някого щастлив, направете го сега, не отлагайте!!!

Зад всеки силен мъж...

Зад всеки силен мъж, стои и една силна жена...
 Зад всяка силна жена стои? - Никой не знае...
Защото една силна жена - никога не би позволила да погледнеш зад нея....
Тя изглежда такава , каквато животът я принуждава да бъде...
Тя има хиляди маски, зад които да скрие своите проблеми...
Само жената е способна да плаче така, че да излива сълзите си вътре в сърцето а не върху лицето, където всички, ще ги видят...
Жената е онази стихия, която никой не може да спре...
Жената е магията, която стопява и най-студеното мъжко сърце ...

"Да погледнем в себе си" с Калина Митева

Скъпи приятели, 
На 22 май 2012 г. (вторник) Калина Митева ще представи своята книга „ДА ПОГЛЕДНЕМ В СЕБЕ СИ”. 
Срещата ще се състои в Съюза на архитектите в България, София, ул. „Кракра” №11, зала 2 на втория етаж от 18:30 часа. 
Калина ще представи своята книга, ще отговори на вашите въпроси, а който желае, може да получи и автограф. 


Гост на представянето ще е и писателя Христо от Лясковец. Заповядай те 


Вход свободен. Заповядайте.

Не точно аз...

Не че точно аз трябва да говоря за това, но на мен ми се случи всичко това сега. Сякаш излизането на книгата от мен ми нанесе щети, защото аз исках да и дам живот/понеже само аз бях поставен да го направя/, но се оказа доста болезнен процес. Изтръгването на книгата от мен ме вкара в пустинята на моята болка. Вместо да се чувствам добре от нейното завършване и излизане на пазара, аз се чувствах повече сам и ме болеше от когато и да било. Това се оказа, нещо непонятно за мен тъй, като съм мъж и не раждам деца/физически/, но на написаната книга от мен съм създател и аз я родих. Сякаш само аз бях човек, който можеше да я създаде и след като тя излезе аз се чувствах изпразнен от съдържание, както една майка с нетърпение чака своята рожба 9 месеца, а аз я писах близо две години. Не знам дали това е част от пътя ми, но се наложи да благодаря за след тая родилна депресия в която изпаднах, защото само чрез освобождението може да се намеря отново.

Както през годините съм чувал, чел и гледал по филмите как жените след като родят имат нужда да бъдат обгрижвани от мъжа си и да получат най-доброто обслужване, до пълното им възстановяване, което обаче така и не настъпва. Защото жена родили веднъж тя автоматично остава свързана с детето си. Така и аз понеже създадох това дете и то замина с голямата лодка да намери своя бряг по пътя на живота аз се оказах слаб и сякаш имах нужда да поплача на рамото на жената, която обичам, но нея я няма. Чувствах се безпомощен, но не и щастлив, че се роди това произведение и заради това не мога да го сравня с нито една моя книга до сега. Не знам, защо дори правя такъв паралел между физическото раждане и онова изтръгване от мен което почувствах, но мисля, че нямам по-добро обяснение на случващото с мен. Не съм жена за да говоря така, но сякаш съм толкова добре запознат със след родилната депресия в този момент. За три дни в, който бях в това непознато състояние аз наистина плаках и чувствах оная празнота и изчерпаност и липса на витамини в мен, че се чудех как да избягам от себе си. Времето беше дъждовно и нямаше как да направя своят преход в гората, който много ми помага да „проветрявам главата” си за да не изпуши.

Но както не познавах това състояние на 4-тият ден след разходката и „проветряването” си възвърнах онова познато състояние на мир в себе си, защото по време на писането на книгата бях наистина най-щастливия баща на тази земя. Поканил съм в живота и жената и детето за да се опитам да пресъздам същото усещане на творчество само, че пренесено в живия живот.

Дори днес говорих с една млада поетеса и казах: Защо трябва да изживея това първо с книгите си и чак тогава с детето си? А тя ми каза, че: „наистина по някакъв начин съм благословен да го усетя сега, защото много родители дори и с деца, не познават това чувство. И за теб това не трябва да е бреме, а прекрасен и осъзнат дар, защото такива приятели искам да имам сред  себе си, защото това е нещо уникално и дефицитно между нас. Въпреки, че един родител не иска по никакъв начин да пуска рожбата си по далече от  една ръка разстояние, теб за това те боли.  Благодаря ти, че си ми приятел и сподели своят житейски дар и бъди благословен, а не се чувствай орисан с тази красота в сърцето”.

Докато пишех това с нея се разплаках/защото съм чувствителен/ макар тя да не разбра това, но ми олекна признавам си… и продължавам нататък.

ефекта на фунията...

ефекта на фунията

Но пък открих „ефекта на фунията”. Това което исках да направим разчитайки на друг си го направих сам, защото наистина повярвах в себе си и в това, че може и да се получи. А до сега имах оправдание, че не съм го правил въпросното нещо до сега. А как се самозалъгвах само да си призная и чак, когато човека ми затри сайта, защото не се разбрахме по един въпрос, се усетих, че не всичко е свършило.

Намерих начин, консултирах се с жена, която ползва платформата за сайта и е доволна от него, и аз започнах. Отначало ми беше криво, че в предния сайт  писах 3 години, а само с едно натискане на копчето отиде в канала. Е няма проблем от причинената болка се роди сегашния ми сайт и все повече посещението му с всеки ден. И малко след това се замислих, как мога да постигна канализирам нещата към едно място. Появи се в съзнанието ми една фуния и сякаш това беше начина. Насочи всичко към едно място и така ще успееш да се концентрираш и създаваш все по-добри неща. Не ми трябва много време да си го преведа този сигнал от моята вътрешност и открих  „ефекта на фунията”. Насочих сайта ми http://floransmedia.blogspot.com/ към книжарницата, насочих платформата http://slides.bg/1796/  към книжарницата, насочих профила си в http://svejo.net/1513556-hristo-ot-lyaskovets-bat-yam-momicheto-na-moreto към книжарницата, профила ми в http://bg.netlog.com/icoice към книжарницата и за мен това е едно прекрасно нещо. От как разбрах това заедно с „ефекта на лоста” тръгнах по пътя за да мога да бъда свободен и да правя това и още много неща, защото мога да си го позволя. Харесва ми, че слушам вътрешните идеи, дори не знам от начало, защо се появяват и, какво ще направят за мен, защото не ми изглеждат много смислени, но след като изключа логиката всичко си идва по местата. За това сега когато завърших книгата си влязох сякаш три дни в тая фуния и се чувствах не както трябва/просто не бях себе си/. Меко казано, бях засмукан от вакума на тази фуния и дори не съзнавах това, защото се бях вкопчил в писането на книгата. А когато това свърши, аз се оказах без работа отново. Но днес, отново разлистих нова страница в моя живот и се появи желание да споделя тоя ефект, които ми направи и услуга точно в този миг на моя живот.

А всичко това, което  съм създал е вътре в интернет книжарницата: www.pechatnaknigi.com

или линк към последната ми книга: http://rdd.me/dzehip9c  

За мен е чест да мога да споделя още нещо, до което се докоснах, влязох в него и благодарение на него отворих нова страница днес.

Поредно интервю...

писателят Христо от Лясковец

1.За детството си пишеш, че си бил притеснително момче, както се изразяваш "странно дете". Как и кога странното момче се превърна в приятно общителен мъж?

Първо да се представя. Казвам се Христо Христов или Христо от Лясковец. Оказах се писател с 14-сет книги до сега за 12 години-писане. Практикувам йога от 12 години, масаж от 17г. и много обичам гората в най-различните и форми. Това е още една причина да съм странен, че търся гората,а не хората. Вдъхновението идва от там, и от една прекрасна жена вдъхновила ме да напиша цяла книга за нея-четеринайстата.

Странен бях за околните деца, защото гледах звездите, а не си играех с тях, както може би те очакваха. Но аз очаквах друго, да не ме занимават с техните детски игри. Вълнуваха ме пространствените неща, като Вселената, а не детските игри и то на 10г. още. Точно тогава се наложи да „замлъкна” защото по „онова време” в 90-те години няма, как да обясня на майка си, че съм различен. Вътрешно знаех, че ще ме натъпчат с хапчета и, какво следва от тук нататък. Може би психиатрии и т.н. Лечение, защото няма да отговарям на техните разбирания, а и изглеждах глуповатичък и малко малоумен за набора си. Е това беше опаковката отвън, а вътре моя хоризонт нямаше край. Започнах да си водя записки от 11г. и защото знаех, че поне белия лист няма да ми отвърне, обиди или нагруби, че не харесва написаното от мен. Няма да ме бичува и критикува за правописните ми грешки, който ми насаждаха в училище. Да аз не пиша красиво и четливо, но текстовете ми достатъчно на дълбоко влизат още с първия им прочит. Това много малко автори го владеят. Благодарение на това започнах да чета и пиша и лека по лека излязох от пещерата и започнах да общувам с хора, който искат да говорят с мен. От тогава до днес се наслаждавам да говоря и всеки миг го правя я със себе си или с нуждаещи се хора. Все пак искам да се развивам, а не да си стоя в каменната ера и пещерата.

2. Разкажи повече за твоята енергия, която притежаваш? Как помагаш на хората и какви болести лекува?

Да кажем, че правя масаж на тялото и душата. Но това е само параван, защото енергията ми е даром и във вид на подарък за всеки.  Все пак от начало мислех, че трябваше да има допир, сега не ми е нужен вече дори и контакт. При мен се заплаща само времето, другото е лесно. Енергията ми е достатъчна, защото съм я канализирал или по скоро тя сама се отключи в мен още на 10г., когато ми направи впечатление, че ръцете ми са като ютия. Аз не лекувам никого с нищо…нека да е ясно. Болестите сами се повлияват от енергията ми, и не искам да се заблуждават хората с това, че ще им помогна ей така с лека ръка. Непоисканото добро е по-наказуемо в кармичен план от колкото да те помолят. Болести дал Господ, но и дал лекове за тях и един от тях е в ръцете ми…

А за моята дейност си създадох по стара рецепта масло от джоджен, което да кажем, че прави наистина доста голямо впечатление на клиентите заедно с топлите ми ръце. Още няма да оповестявам всички качества, но то си ми върши работа.

3. Кога за първи път посегна към белия лист? И очаквахте ли успех в началото?

Прописах, защото не исках да говоря с хора, за да не се издавам, че нещо „не ми е наред”. Писането започна на 11г. възраст, като дете си водих драсканици и впечатления относно всичко което ме заобикаля. Хубаво ми беше когато не общувах с хората, но после ми беше трудно пък да свикна да се изразявам. Много малко хора знаят за този ми период, защото сега вече всеки вижда ораторския развит талант и в устен и в писмен вид.

Успех да кажа, че съм чакал ще е страшно първо в представите ми, защото явно „бях и страхлив от успеха”. И за това всичко беше ръкописи докато не събрах истинска смелост да се покажа и да видя, какво ще излезе. Така, че  за началото няма, какво да говоря, защото там няма нищо за мен, но по пътя се случиха нещата.

4. Коя беше твоята първа публикация?

Нямам такава, а и да имам, не съм се чувствал достоен за да се подпиша, че е моя понеже ниската ми самооценка беше твърде малка, за да запазя дори спомен за това.

5. А твоята първа книга?

Моята първа книга е за Йога, но тя още не е видяла бял свят, защото книгите ми излизат в някакъв „божествен хаос” както неведнъж съм споменавал на различни места. Книгите ми излизат от зад напред, може би по причини, който един ден ще разбера, но сега е така.

6. Кой от твоето семейство те подкрепяше най-много в твоите първи литературни стъпки? Има ли друг писател в твоето семейство?

Просто няма такъв и никога не е имало, до мига в който се изправих да заявя, че ще пиша и книги. Може би съм имал нужда да бъда окуражаван и окриляван за да правя това, но то го нямаше в семейството. Учителката ми по литература ми каза, че трябва да се насоча към писането си, но аз сякаш не я отразих. Аз бях тогава единствения ученик, който тя изпитваше писмено, защото още не можех да се изразявам, а и се притеснявах да говоря пред непознати, още повече уж мои съученици. Така, че да кажем, че съм лишен от подкрепа в началото, а сега тя е ненужна, защото това, което не получих в началото се научих да го давам на другите и сякаш това е прекрасния баланс за да съм добър в сърцето си.

А мисля, че пра дядо ми е изпитвал нещо към писането, защото намерих негови записки, но той си станал градинар.

7. Какъв обикновено е работния ви ден?

Този въпрос е много интимен за мен, да си призная, защото не споделям много за това по обясними причини, но все пак: Медитация, йога, разходка в гората, храна, писане по книгата си/ за момента над която работя/ и в края на деня пред очите ми са хиляди букви. А и така още по-лесно намирам темите за материалите ми. И понеже съм си намерил занимание, което обичам, не чувствам, че денят ми е работен, а по скоро творчески. И всеки ден се случват прекрасни неща за мен.

8. Какво друго обичате да правите през свободното си време? Имате ли хоби?

Аз нямам свободно време, защото не съм зает с нищо-шегувам се. Всичките ми хобита се превърнаха в работа: Писането от записки станаха книги, йога се преподава, разходките в гората ме възпитават в годините на постоянство и живо действие/защото в гората научих много повече от който и да е било/. Масажите ми, бяха любителски на приятели, сега погледнати през 17г. практика е прекрасна гледка. Бях и фитнес инструктор и имам дълбоки познания по хранителните добавки и участвах в различни магазини като консултант. А сега дойде момента да вкарам нещо ново измежду хобитата си, а именно: да правя масло от джоджен и вино.

9. Обичате ли да пътувате?

Това е нещо, което правя с голяма страст, макар и тялото ми да не пътува, а само душата. Моето пътуване е „без багаж” и така осъществих много лични неща, който съм споменал в последните си книги. А иначе дори и уж обикновената разходка в гората си е само по себе си изживяване на сетивата ми. Обичам да се движа много.

10. Какви са бъдещите ви проекти? Работите ли върху нова книга?

Подготвям и оформям 14-тата си книга/”Бат Ям”-Момичето на Морето…книга за една жива и случваща се любов м/у мен и една прекрасна жена в Израел/ и заедно с това събирам материал, за 15-тата книга. Обикновено се застъпват последните ми книги. Но се опитвам да не смесвам нещата едно с друго и това до някъде ми опъва нервната система. Добре, че е йога практиката ми, за да мога се отпускам и освобождавам от налягането което понякога е в пъти повече.

11. Съществува ли в България свобода на печата?

Няма такова понятие, като свобода в нещо, което не е твое. Дори и редакторите на книгите, ако не са в течение на творчеството ти могат да ти доунищожат написаното. Свободата може да е само на духа изразена пред друга душа. В писането имаш купища цензура и ограничения, а ако щеш и дори думите не могат да изразят вътрешните усещания. Но в България е останал все още един „остатъчен продукт” на контрол от страх, насаден от определени структури: телевизия, управляващи и псевдо личности.

12. В България има страшно много талантливи писатели, но нито един от тях  не е богат и световноизвестен, както например: Джеймс Патерсън, Стивън Кинг... Не сме ли достатъчно умни, или причината е в слабо развитата ни цивилизация? И трябва ли един писател, да живее в Америка, за да успее?

Има много, но това не означава нищо. Аз също влизам в това, число, но не съм се спрял пред нищо и не разчитам друг да ме рекламира, представя и, каквото получа или не, мога да се радвам или сърдя на себе си. Няма нужда да роптая, за недооценяването на друг, ако аз не си поставя първо добра оценка. Богатството според мен не се измерва само в пари и придобивки, а е много по-голямо понятие и е насочено винаги от вътре на вън и никога обратното. Аз съм от Лясковец/един малък и прекрасен град/ и не мисля, че като отида другаде ще пиша по-добре. Смяна на приоритетите и обръщане на вътре към себе си и оценяването на много неща би променило разбирането за богатство на мнозина и нямаше да се ангажират всеки ден в неговото търсене, защото то ще си е навсякъде около тях. Може да сме умни и изобретателни, но все нещо ни липсва и то постоянно.

13. "Умберто Еко: “България?! Там тези които мислят за бъдещето емигрират.”...Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно  със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как  и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил." Това е малка част от интервюто на световно известния писател Умберто Еко за България. Като българин, който живее и работи в родината си, какъв ще бъде твоя коментар, относно наблюденията на Умберто Еко?

Подкрепям думите на този човек, въпреки, че него познавам, а и не нужно. Казва и описва зловеща картина с думите си, защото призрачните места в които се превръщат градовете и селата си е плашещо/защото градовете и селата са хората, не улиците/.  За сега съм в родината си, но не казвам до кога, защото целта ми е друга, а не да бъда само човек. Аз съм доста широко спектърен дух.  Нещата който правя не остават незабелязани и от други държави, така, че е нормално страната да изгуби още един творец като мен. Само с едно родолюбие и писалка, не се живее, а и аз не съм от ерата на Ботев, който едновременно да се бори за свобода и да пише. Аз просто пиша, но и преследвам целите си-целенасочено.

14. Какъв е съвета ви към начинаещите писатели?

Съвета ми към тях е: да не се отказват/никога/ и да не се влияят от чуждо мнение/от типа-ти ставаш, ти неставаш/. Намерете себе си, и чак тогава се загубете в писане и творчество. И както живота е да кажем вечен така и те да бъдат.

15. Как ще довърши думите на народния поет Иван Вазов "...И ний сме дали  нещо на света..

…Дали сме, и ще даваме още, докато ни има все ще даваме. Защото в България са се раждали и се раждат велики таланти, оценени/в смисъл добре платени/ от държави нуждаещи се от тях. А тук сякаш нямаме нужда от такива.

16. Вашето пожелание към всички читатели и твои фенове?

Нека бъдат живи и здрави и винаги себе си. Намерете начин да придобиете самодостатъчност за да нямате нужда от много неща около вас.  Защото онзи ден, когато се оказах, че имам празник като писател получих много поздравления и това ме накара след 12 години писане да видя, че не съм си губил времето. А и нещата сега се случват хипер бързо и как да не се радва човек, на това да твори въпреки всички битовизми и несгоди. Всеки си има по една чанта с него си, но ако няма контрол над духа си, и да има пари, не е същото. Творете и бъдете себе си. Обичам ви и ще ви давам от мен, докато дишам.

интервюто взе Ели Зарева.

deja vu в моя свят

"синя книга за любовта"

След като пратих книгата вчера в печатницата, вече нямах търпение да я получа и да знам, че това нещо а завършено като процес. Трепереше ми тялото от радост и сякаш вибрирах на честота-радост. Ако питате мен исках почти веднага да я получа и да я прегърна, както любимата ми жена, но на този етап технологичното време е неизбежно.

Вечерта валеше и гърмеше, а сутринта нямаше ток и не можах да се чуя с любимата ми жена, но това не зависеше от мен-признавам си. Треперех още и не съм спал спокойно, защото аз съм много емоционален човек и чувствата ми направо си ме управляват. Станах от леглото и започнах да се суетя, кога ще дойде съобщението от Еконт за да отида да си взема книгата. Писахме се с колежката от печатницата, за едни неща и аз се извиних, че толкова рано сутринта я занимавам, но и тя като мен е „постоянно в процеса” и сякаш се е сраснала с него. Тя скоро ще става майка и аз съм и пожелал да бъде прекрасна майка, каквато не се съмнявам, че ще е/Тя със сигурност ще се зарадва от прочетеното тук/. И докато общувах с нея и прекрасната жена от Шумен, дойде sms-а от Еконт, че пратката ми ме чака. Така дори ми се насълзиха очите и вече знаех, че пеш ще отида до офиса им в Г.Оряховица. И веднага ще изживея, нещо подобно, както преди много години си купих книга за йога на Парамаханса Йогананда, вървях и разлиствах книгата с нетърпение. Сега ми предстоеше същото само, че с моя книга.

Е, малко не се случи така, но пък щом взех книгата скъсах плика и я прегърнах и добре, че е от хартия, защото ще спре да диша. Капка нежност нямаше в тази прегръдка. Все пак прегръщах моята 14-ста рожба, макар и на хартия.  Преди време бяха написали статия за мен „Баща на 14-сет книги” е много щастлив бях и тогава. С нетърпение чаках този миг, защото това е доста интересна книга, не защото аз съм я писал, тя си има свой живот вече и е на бял свят. Пътува към сърцата на хората сама и със съвсем малко съдействие от моя страна. Това е книга сякаш случила се някога, а аз сега само я преписвам защото състоянието déjà vu е именно такова. Определени части в мозъка ни показват случки или цели животи записани в нас. А да сте се сетили, че водата и въздуха, носят послания от назад във времето, и сякаш една глътка вода или въздух, може за миг да ни върне към нещо познато. Ето това е déjà vu-познато вече.

ефекта на фаровете

Здравейте отново. Днес ще пиша за фаровете и още нещо.

"фаровете по пътя"

Преди 3 години гледах един филм и там за първи път чух за това, за което ще пиша сега от Джак Канфийлд/Пилешка супа за душата/. До сега знаех за фаровете на колата,  ги пускаме при смрачаване, дъжд, мъгла, или вечер. Но не това е важното тук. Във филма той казва, как през нощта можеш да стигнеш от Ню Йорк до Калифорния с лекота, защото не, че знаеш пътя, а че на всеки 100м. до където стига светлината ти виждаш. На всеки 100м. ти виждаш и продължаваш и така освен часовата разлика в пътуването ти няма, как да разбереш, че си стигнал. Но не толкова светлината в мрака е важна тук, а следното: Как и в живота, макар, че не виждаме пътя, но постоянстваме в насоката си, ни се откриват следващите 100м. от нов осветен участък от нашия път.

Така се случи и с мен, аз не правя изключение, защото дори не знаех, нищо за това, но силно си вярвах и вървях към целта си въпреки, че по нищо не изглеждаше, че може и да стане. Признавам си, че не знаех, наистина, за „ефекта на фаровете”, но след като го разбрах още повече се забавлявам дори и да не карам нощем колата, аз използвам по друг начин другите си фарове, който пък виждат купища възможности.

За мен е важно да мога да си представям поне от начало, че има път дори и там където за сега няма изгледи да построят/това правителство/. И тук е момента да спомена за допълнението към фаровете-медитацията. След овладяването на концентрацията, което е насочване на мисълта целево към дадено нещо се преминава свободно в медитация. Така и там няма ограничения или висини. Най интересното обаче е, че този път не  както при колите да ходиш навън, а тук пътуването е на вътре и опознаването на нашия вътрешен свят. Тук обаче това може да се случи само в тишаната. Но няма да говорим за медитация, а за намесата на визуализацията. Пуснете си  тиха музика, запалете си ароматна свещ или пръчка, и се отпуснете/защото това зад волана не е препоръчително да го правите/. Сега е момента да се опитаме да си представим нашия обект без значение какъв или какво е и да го наситим с емоция, защото е доказано, че колкото повече страст, емоция, чувства са отключени/и задвижени/ в нас по времето на това тихо моторно представление в умът ни, толкова по силни ще бъдат нашите резултати. Просто, защото само  с празно мечтание не се случва нищо, но то се прави комплексно и стъпка по стъпка и накрая се освободим от визуалните си предпочитания и ги пуснем задължително тогава трябва да се върнем към нашето настояще-сега. И ето за това е важна и концентрацията на умът, а не блуждаенето и следенето на  ежедневните 70.000 мисли на ден, които пресичат нашата мозъчна орбита.

И за завършек ще кажа, че е много важно да визуализираме за да постигнем целите си, но би трябвало по-голямата инвестиция от насоченост да е към изживяването на настоящия миг в денят ни. Само настоящето е важно. Живейте сега.

Интервю за 14-тата ми книга

тя вече плува по големия свят

1.Как би представил новата си книга - "Бат Ям" Момичето на Морето"?

Това е книга за любов. Книга започната на 29.11.2009г. със запознаването на главната героиня с мен във фейсбук. Фейсбук наистина събира хората. Книга обвита в синьо каквито са очите и, морето и небето. Както обича да казва тя: „Всичко в хубаво в този свят е синьо-небето, морето и моите очи”. Книгата ми има червена точка, за да внимават хората, които не са минали абитуриентския си бал да нея четат, защото пресъздавам любовта в чистия и вид. Вярно е, че това ще засили интереса, защото не аз им забранявам да я четат, а тя показва, че съм бил освободен в писането си и не съм спестил нищо на читателя. Книга, която накара мен да се променя още повече в името на любовта и да се настроя на правилната честота, каквато е чистата любов, която те прави свободен и освободен.

2. След колко време читателите могат да се докоснат до "Твоето Момиче на Морето"? Имам предвид за книгата?

Първо искам да ти изкажа своята благодарност към теб Ели, че първа откликваш на желанието ми тази книга да обиколи света и то бързо, като ураган. Дори още не е имало представяне на самата книга и ти ме хващаш точно в първите крачки на процеса веднага след нейното завършване. А книгата в края на тази и началото на другата седмица ще може да бъде намерена при хората с които работя толкова добре: www.pechatnaknigi.com  Това е електронна книжарница с много лесен достъп до нея и понеже аз съм прекрасен човек работя с прекрасни хора.

3. Какво всъщност е значението на заглавието "Бат Ям"?

„Бат Ям” е град в Израел, където беше тя и работеше като „метапелет”, когато се запознахме. В превод „Бат Ям” означава Момичето на Морето. Там започна всичко и книгата стана много интернационална, защото заедно с нейното започване аз тъкмо привършвах 13-тата си книга Клиент №1/опасна близост/-продължението, която много ми опъна нервната система. Това е град на брега на морето, които аз още не съм видял, но това, което тя ми е разказвала, все едно съм бил там, защото чрез любовта ни аз пътувам всеки миг до там и обратно.

4. С какво "Момичето на Морето" е свързано със съдържанието на книгата?

Ами тя е главна героиня вътре. Още когато ме видя за първи път, това събуди в нея любовта и към мен, въпреки, че аз не бях още готов за нея. Но с времето си признавам, че по толкова прекрасен начин се обърнах към любовта и се разтворих за нея. Тя и любовта и към мен, написа цялата книга, аз само бях нещо, като човек държащ писалката върху белия лист. Това е най-дълго писаната книга от мен и някак отвори, пречисти и обнови цялата ми същност-признавам си. Нищо няма да е същото вече, защото аз съм обичан и обичащ мъж.

5. Писател - пътешественик по душа! А всички хора обичаме да пътуваме! Ще разкриеш ли пред читателите, какво пътуване и на къде ще ги поведе новата ти книга "Бат Ям"Момичето на Морето"? В някоя екзотична страна или приключенско пътуване по морето?

Както казах по горе действието се развива/защото то продължава/ в Израел и България едновременно. Мисля, че самата държава е доста прекрасна сама по себе си без моето представяне. Благодарение на крилете на любовта всеки ден е един прекрасен ден, защото обичам и ме обичат. Историята е жива, както аз и тя сме живи и продължаваме напред. Не липсва нищо в нея и дори не прави изключение, и в много случаи не се различава по нищо от историите на другите. Малката и съществена разлика е, че пиша за неща, които са свързани с любовта не със страните или други хора. И понеже моят път е „път със сърце”, нормално е да говоря за продукта на сърцето-любовта. Вярно е, че за да се стигне от там се минава по море, но  аз все още не познавам трасето, което не е от голямо значение за мен. Важното е, че се намерихме в „житейската мъгла” и се търсим всеки един миг. Това е книга написана и посветена на една прекрасна и обикновена жена, която ми позволи да пиша за нея, защото както казваше в началото на нашето познанство: „Аз знам, че един ден, по моята история ще има книга”. Ето на тя вече е факт и всичко си следва естествения ход на нещата. Книга за любовта написана с много любов.

6. Разкажи как се ражда - идеята за една книга при теб? Подбираш подходящ материал, развихряш фантазията си и таланта или всичко се получава мигновено?

Искам да кажа, че аз не фантазирам толкова, когато пиша, а когато не пиша. А повечето от книгите ми са написани по истински случаи и там аз преплитам моят живот с главните герои на книгите ми. В много отношения „аз съм тях”, но те „не са мен”. Последната ми книга за която споменавам сега е написана отново по посока действителен случай, който е толкова истински, че няма на къде повече. А материала за книгата се ражда на мига докато общувам с Момичето на Морето. Просто само записвам нещата и ги пресъздавам вътре в книгата си. По скоро това е нейна книга, защото тя е посветена на нея, аз само пиша и я обичам. Въпреки, че тя дори си и няма и на идея, как ще я направи известна тази книга по целия свят с помощта на времето.

7. Трябва ли хората да прочетат новия роман и защо? Какво ще им даде вашата книга?

Според мен е прекрасно да бъде прочетена тази книга, не защото е писана от мен, а защото сама по себе си е добро четиво. Тя вече има собствен живот след като е завършена  и поема по широкия свят. Много хора въпреки, че не са участници в случващото се, може да се припознаят и това да ги разтърси, но това е следствие на любовта, която разтърсва из основи всеки човек докоснал се до нея. Това, което е хубаво да вземат от книгата е модела да бъдеш обичан и да обичаш. Просто да бъдеш свободен да обичаш без условности и предрасъдаци.

8. Имаш ли вече идея за нова книга?

Ти си човек с най-прекрасните въпроси, на които съм отговарял до сега. Последните ми книги се засичат много и още не завършил едната съм започнал другата. Така и сега. Бях на половината на 13-тата и започнах 14-тата. Издадох едната за да се освободя и продължих напред. Сега още не бях завършил 14-тата, а вече съм събрал материала за 15-тата си книга, която ще се казва: „Христо от Лясковец и приятели”. А и нека да издам една малка тайна, че 14-тата книга ще има своето продължение, така, че хубавото си предстои, а докато наближава аз съм отдаден на това, което правя.

9. Хората сами предопределят своя живот с отношението си, с енергията, която излъчват. Вашият коментар за "Човек, Живот, Съдба"?

От как съм разбрал, че сам си кова съдбата, не чакам някой да дойде да „чука на моята наковалня”. Поел съм 100% отговорност за личния си живот и съм достатъчно устремен към своята цел, която ми е достатъчно гориво. И благодарение на мантрата  Ho’oponopono, направих толкова много неща за толкова кратко време, че то наистина изглежда, че се компресира по някога, а друг път се разтегля. Напълвайки себе си се чувствам самодостатъчен и продължавам напред.

10. Вашето послание към хората от Лясковец и към всички твои фенове и читатели?

Лично послание за хората от Лясковец нямам, защото те дори още не знаят толкова за мен, колкото извън него, каквато беше моята цел и насока. Но към всички, които чакат тази книга, защото много хора вече ме питат с месеци, кога ще излезе, ще кажа: Ето сега вече ще имат възможността да се докоснат до нея. Много от хората получиха и моето приятелство като бонус към книгите, които си вземат. За мен това значи много-признавам си. Ако с нещо тази моя книга може да направи живота ви по-добър не отлагайте да се докоснете до нея. Благодаря ви, че ви има в моя свят.

P.S.:Изказвам специални благодарности към жената на сърцето ми Момичето на Морето и да и благодаря още веднъж, че ме направи част от живота си. За любовта в най-прекрасния и чист вид, който някога съм виждал до сега. И да и кажа още веднъж от тук: Обичам те, любима.

Благодаря ти Ели за прекрасната възможно, която ми предоставяш да докосна с творчеството си още по-голяма аудитория и да се запознат те с Христо от Лясковец.

Благодаря на майка и татко, че ме създадоха и живея в най-прекрасното време, което може да съществува някога за мен/нас.

Интервюто взе: Ели Зарева.

Визуално-моторна тренировка

Нещата стават все по-добре!

Днес денят ми започна с интервю взето то Ели Зарева за 14-тата ми книга, а след това говорих с главната героиня по скайпа рано сутринта в 6:10часа. И понеже вечерта говорих късно по скайп сутринта ми се искаше да си поспя, но нямаше такова нещо. Веднага след завършването на интервюто се устремихме с моя приятел към гората.

По много интересен начин  протече тази разходка, защото през цялото време слушахме аудио субтитрите на филма „Тайната” свалени от мен на Mp3 на телефона. Имахме възможността да насочим вниманието си, като едни истински ученици в час, с единствената разлика, че се движехме и минават коли, които ни пречеха да слушаме. Тогава наистина стигнахме до заключението, че за да намериш себе си трябва да намериш спокойствие и чак тогава да правиш, каквото и да било, като визуализация, иначе не се получава.

Както казах разходката премина докато слушахме ясно, какво се говори и докато вървяхме имахме възможността да дишаме прекрасен въздух, обогатен с мирис на трева, цветчета и бор. На няколко пъти се спирахме от наситената сила на определена миризма и после отново потегляхме по пътя си. Имахме рядката възможност да се насладим на природните уроци, които така или иначе усвояваме през годините.

Аз съм Христо от Лясковец и продължавам напред.