41/18

 


Сега когато навърших своите 41 години  живея първородното си наричане всеки ден от началото (1979-та)... и се радвам на успех и щастие, за които по-рано не бях и сънувал... Освен това не знаех, че трудните времена правят хората по-добри (защото не съм от хората скроени по един и същ шаблон). Оказа се, че едва когато станах готов, Духът на Творението ми показа неща, които другите все още не виждат. Изглежда, че човекът без титла като мен трябва да постига деликатен баланс - да бъде едновременно твърд и дружелюбен, строг и нежен, решителен и състрадателен. Освен това изглежда, че малките ми ежедневни подобрения, които осъществявам - всеки ден, след едно определено време доведоха до изумителните ускорени резултати, които хората започнаха да виждат...
Христо от Лясковец/Вави и Моника - 28.11.2020!

Сега повечето ме при – „познават“, но ни най-малко знаят историята ми, чрез която стигнах дотук. Нека да ги улесня: Работата не е само в това, че съм постигнал успех. Чувствам се значим. Чувствам, че съм превърнал своята работа, в нещо, което има смисъл за мен. Чувствам, че светът по някакъв начин е станал малко по-добър, защото съм жив в него. И защото разбрах, че несигурността в него е безценен дар, проявих неумолимо постоянство. „Наградата“  от него за мен е, че подобрих живота на много човешки същества, чрез призванието си да ги докосвам (и имам свободата да избирам как да виждам ролята си в света и да използвам силата й). Така усетих, че делата винаги се връщат при извършителя си, защото съм създател на своят „късмет“!!! А да си върша възможно най-добре работата, е всичко, което има някакво значение за мен. И се стремях да бъда толкова добър и тих през годините, че да немя как да не ме забележат – клиентите, които искат да работим заедно. И да ви кажа, че колкото по-трудни бяха условията ми, толкова по-прекрасни се оказаха възможностите, които ми се разкриха - сега. И фактът, че се занимавам с това, което обичам - вече 26 години,  е едно от средствата да оставам млад по сърце!

А относно възрастта ми ли?! О, тя е състояние на ума – етикет, който едни хората

използват, за да картотекират други хора и да поставят „ограничения“ пред всичко онова, което те не биха могли да бъдат!

За да постигна много от мечтите си, надеждите и радостите си, ми бяха нужни много пот, кръв и сълзи... Така нямаше как да покажа върховно изпълнение в работата си ако нямах вътрешна сила. Нямаше как да се „състезавам“ ако нямах психическа издръжливост и устойчивост. И с това не бях запознат, че ще ми трябва да натрупвам вътрешна сила, за да мога да се изправям  пред дълбоките промени и безмилостния житейски натиск... Само така извършвам необходимата ми вътрешна работа (ставайки по-рано от всички), за да мога да обогатявам характера си, да пречиствам намеренията си и да вдигна нивото си - без някой да го изисква от мен. Заедно с това се погрижих в/у „наследството“ си, което включва с какво искам да ме запомнят хората... Така заслужих да преживея тръпката от това да наблюдавам как желанията ми се сбъднаха.

С времето стана така, че не искам да притежавам, а да принадлежа. Да чувствам и да


осъзнавам какъв човек съм станал. И виждам, че изпълвайки едно от желанията си да го имам, да го ползвам, да му се радвам и как ме кара да се чувствам CH... Така нищо не допускам повече да приглушава визията ми по пътя, който съм поел... Радвам, се че научих един безценен урок: „животът е вътрешно събитие с външни последици“... А скоростта, с която се движа, не е толкова важна. Обаче за мен е важно постоянно да се движа напред, без да се показвам! Успехът ми се създава-всеки ден, чрез ежедневно спазване на няколко дребни дисциплини, които с времето се натрупваха и произвеждаха много по-високи постижения, от колкото бях планирал. Вярата в мен самият, стои над съдбата ми.


Хората „искат“ да получат нещо, без да дават нищо в замяна. Мечтаят да имат всичко, но не желаят да целеполагат, след това да запретнат ръкави и да положат усилия - ЗБЪДАЙКИ. Явяват се на работа и очакват добро възнаграждение, без да участват в създаването на стойност (стоейки с ръцете в джобовете си), която от своя страна би оправдала високото желание за възнаграждение. В доста объркан свят живеят мнозина. А ако ги „накарам“ сами да си организират дневния работен график до вечерта, просто мнозина няма да могат да си сметнат часовете бездействие, които ще искат да им се платят, като амортизация! Също така много от нас не ценят работата си достатъчно и не разбират какви позитивни аспекти съдържа тя. Мечтаят за нещо по-добро, вместо да осъзнаят, че всъщност всичко, което търсят, се намира там, където са. Въпрос на осъзната гледна точка!

P.S.: Направих нещо като анкета в социалката “facebook” с призив:

В една от книгите, които чета сега "Успехология" – Питър Сейдж моли да питаме някой, на когото държим и сме му позволили да ни (o)познава(с времето) да ни каже отговора на следния въпрос: "В какво съм се превърнал като човек, според вас, докато преследвам мечтите и целите си?"

И ето отговорите на няколко човека, с които живия живот ме среща:





Добро утро,Тяло!

 

Прави ми впечатление, че масово хората, които се впускат да „тренират“ нещо си в зала, не знаят как да вработят загрявайки тялото си. И това, че някой треньор ги „изпотява“ на уреди за бягане, скачане и т.н... далече не значи, че тялото е подготвено. А нека не се заблуждаваме, и е хубаво да знаем, че изпотяването не е критерии за подготвеността... защото то е функция на тялото при вдигната телесна  температура, чрез която потта охлажда тялото. И това, че бликва пот от тялото значи само едно, че е настъпил химичен процес, но не и механичен за раздвижване на тялото... Не правете грешката да си мислите „скъпи“ хора, че правите нещо. Научете се да правите малки „крачки“ в една посока, които имат смисъл и ви правят щастливи, а не ви узурпират и нагряват до точка на кипене, което да ви погуби стимула и прегори!

Подхода, които ползвам от 1994-та година е на база китайската гимнастика и бойните изкуства, които за няколко години се докоснах до тях като ученик. Взех движения оттам и ги вмъкнах в живота си. Всъщност само те ми останаха от тогава. И така през годините разбрах, че ако човек не усеща онова вътрешно затопляне, то той не е усвоил движенията, които създават това усещане. Да намериш центъра на силата вътре в себе си, в крайна сметка е най-добрият принос, който можеш да направиш за другите. Практикуването на всяко нещо, дава резултат, но само ако си усърден. Това не прави изключение и след като се задвижи вътрешната енергия - „ки“, и тя навлезе в своята фаза на бликване, тялото става меко, пластично и готово за моделиране. Податливо за работа с физическа насоченост.

ЗЕК – Симбиоза е комплекс от движения със събирателен и кумулативен


ефект (добавъчна енергийна стойност). Събиране на енергията чрез концентрирани и целенасочени движения отгоре(от главата) до пъпа. И отдолу (от пръстите на краката) до пъпа. Така както е известно от изтока - енергията „тече“ в нас по енергийни магистрали – меридиани. Всяко движение на стави, сухожилия, мускули и т.н. създават компонентна верига от действия, които отговарят за телесния успех. И след като бъде сбрана там, тя е готова за своето разпределяне. Няма как хората да знаят всичко на този свят, но ако не могат да се учат, прегарят. Ако не разбират нещо, прегарят. Но и това не значи, че Симбиозата настъпва, комфорта от движението става - агония... За да бъде трайна една промяна, трябва да се извърши на емоционално, а не на умствено ниво.

Разгледайте движения, направете ги няколко пъти през интервали от дни по веднъж и сами ще усетите и  видите, че това е водопад от енергия, която се отключва във вас. Защото не става да „станете“ от кревата и веднага да се заловите „за работа“... Трябва нещо да ви запали отвътре, не отвън.


Шесте лечебни звука


И не на последно място е завършващата част от този модул. Да се научим да прибираме енергията и да не я оставяме хаотично да се разпростира в нас...  защото тя ни нанася неспокойство, което разрушава. И веднага след края на тренировка  се преминава към това дълбоко проветряване чрез мио - фасциално дишане чрез 6-те лечебни звука, което проветрява и охлажда организма ни и не позволява генерираната топлина отвътре да остане там и да „изпържи“ органите ни, а бива отведена навън чрез съзнателно-волево дишане. Така следвайки природната симбиоза чрез тройния нагревател накрая разпределяме целия дихателен процес и можем да „излезем“ от хода на движението и да сме в покой и готови за ежедневните си задължения или ако разполагаме с време, можем да релаксираме физически и ментално – допълвайки насладата от живота си. Съзнавайки какво правим за себе си. А студената вода не прави охлаждане на тялото по този вътрешен начин с отвеждане на топлината навън... тя само „близва“ тялото отвън и ние си мислим, че сме готови. Не знанието на хората е пословично в тази насока...

Опитайте. Не е нужно да ми вярвате на сляпо. Имате целия си живот да спечелите, знаейки. Въпреки, че съм лицензиран Треньор, говоря от 26-годишен опит в загряването, което би ви донесло творческо дълголетие, а не моментално износване и травми. Аз нямам нито една, освен непоносимост към тия дето "всичко" знаят, но и не питат!

Този комплекс би бил полезен за хора от всички възрасти, от 2 до 202 години!

"ЗЕК-Симбиоза" за възрастни


"ЗЕК-Симбиоза" за бременни

"ЗЕК-Симбиоза" за деца

Следват: Четири варианта на  "ЗЕК-Симбиоза"

Worship/Поклонение!

 


Спонтанно пътешествие екЗОТИКа! 

„Хората обикновено говорят за това къде са били или къде са сега, а трябва да говорят за това къде искат да бъдат“. А аз искам да съм на път и да бъда там. И бях там-вече! Защото само когато благодарих тихо за поклонническото си пътуване, привлякох още от същото!

...„Записваме за Рилски манастир, Рупите, Преподобна Стойна, Триград на 5, 6 и 7-ми септ. 2020г.. Първи ден - Рилски м-р (пикник до пещерата на Св.Иван Рилски и нощувка в манастира), втори ден - Сандански, Рупите, Роженски м-р, Мелник, Златолист и нощувка в Триград(оказа се язовир Доспат), трети ден - пещерите Дяволското гърло и Ягодинска.  За включване в пътешествието звънкай на 0887 374236 или в офиса на Зотик (културно сдружение).“

И след като попаднах на тази информация в групата на Горна Оряховица във фейсбук веднага си „затворих“ очите и си зададох въпроса колко хубаво би било, ако.... отида на поклонение по този път?“ И така мога да кажа, че моята работа не бе да го „осъществя“ това пътуване, а да му позволя да се случи първо в мислите ми...и то се случи!

Така моето поклонение започна с тръгване в 6:05мин. сутринта в събота на


06.09.2020. Спряхме на Български извор и... баницата, която една от жените беше направила установих, че  сплотява колектива... като хлебар съм го разбрал. Гладен ли си не си е работа. С кафето на "Български извор" боцнахме от "дърпаната" многократно баница от майсторката й... Така се прави... на тръгване, да сме сити! Така започна моето пътуване...вкусно!

След това директно отидохме на пикник за да се опознаем след това по стръмната пътека до пещерата на св.Иван Рилски – един духовен брат от „златния век“ на синовете на Симеон I (велики). Той има и още синове: Михаил(от първия брак), Иван (Рилски), Вениамин (Боян Мага), Петър (мекошави)... (четете повече истинска история, за да не ви водят за носа). И чак след това на Рилския манастир! Вечеряхме навън  риба- пъстърва с лимон и картофи. Преспахме там – групата в спартанските „стаи“ за гости и въздуха е великолепен. Наспах се в 4:30, ставах ходих до wc, после ядох две ябълки, медитирах(а по време на медитация видях нещо интересно: друг автор впечатлен от моите творчески успехи и т.н. искаше да пише автобиографията ми: давайки му дневниците си и уточнявайки главите в книгата му, той се хвана за главата, осъзнавайки, че съм минал през толкова много неща на тази земя, и съм устоял на всички превратности - искаше да разбере как съм го направил?! Казах му да търси отговорите там в дневниците, само да внимава с някой детайли, които никога не трябва да излизат на бял свят, защото са твърде лични и касаят други лица. А и все пак съм си терапевт сам на себе си и за това не съм се нуждаел да ходя никъде освен да дойда на себе си!... Защо точно сега, се появи това желание или как да го нарека не знам, за автобиография... и да наистина съм постигнал толкова много неща, че ще се захранват поколения след мен, без дори да работят!!! За сега няма отговори на тези „защо?“), и чаках да стане 7:30 за да потеглим отново... защото началото бе скучно.


Така искам да си призная, че моята сила не беше в това да го направя това пътуване, а да му позволя да се случи в душата и съзнанието ми...

Последва посещение в Сандански, Мелник, Роженски манастир, Рупите - при баба Ванга (03.10.1911. – 11.09.1996) и в с.Златолист при Преподобна Стойна (1883-1933). Там исках да отида от дете, но никой не ме разбра от близките ми, че да ме заведе. Сега когато стъпих там ми се насълзиха очите... Само заради тази дестинация се съгласих още щом видях, че я има за посещение. Обиколих всичко, организирано от кака Мима(защото тя вече е ходила там и много „стегнато“ме разведе,само не успях да разгледам изложбените зали). Това беше моя мечта. Исках да я срещна още приживе, но никой от домашните ми не ме отрази. И чак сега успях да докосна това свято място, наситено с нейната творческа енергия, която е била ту проклятие, ту благословия.

В с.Златолист на гроба на преподобна Стойна по-бла-го-дар-их, сърдечно, че успях


да дойда, и не съм просил нищо... както другите!!! На люлката, която е вързана на източен чинар, се люляхме за здраве и берекет с кака Мима. Понеже тя е била вече тук и беше като гид. Водеше ме. Но имаше опашка, която не бих чакал за да вляза и да стъпя на прословутия камък, който всеки иска да стъпи. Е, не!... нямам такива мераци! И след това спахме в изключително удобна къща на брега на язовир Доспат. О, Господи. Там е истински рай... и въпреки, че си носех „спирали“ за комари нямаше нито един и вратата през нощта беше широко отворена. Прохладно, свежо и се наспиваш на спокойствие. Но умората си се натрупва, когато искаш за кратко „време“ да обиколиш много места...


На другата сутрин осъзнах нещо идеалистично: за какво работя ако не мога да изчезна когато си поискам, да отида където си поискам... и се опитвам по този начин наистина да стоя близо до сърцето на Природата... и когато имам "шанс" изчезвам за малко за да изкачвам върхове, почиствайки духа си! След това се появи изгрева (който бе уникален), тръгвайки от язовира и спирайки в с.Борино... но моят сниман изгрев обиколи всичките им фейсбук стени, защото все пак съм разбиращ и улавям момента...

„Хората, които никога не помръдват от местата си не разбират, че носят най-тежките окови и са закачени за измислената си сигурност с тях.“

Щурмуване на  „Дяволската пътека“, си е като изкачване на планински маршрут и


не е никак за подценяване със своята красота и екстремност. Когато влязох вътре видях река, която се наименова Чатак дере, трудно се любувах на Буйновското ждрело минавайки върху множество дървени мостчета и стълби. Подходът ни към тази „пътека“ дойде от село Борино и минахме покрай атракцията - катранджйница. А дори не знаех на къде тръгвам, защото от начало маршрута подлъгва с равен и сенчест терен, но се съгласих с групата от жени, с която бях. Беше смешно "какво пък толкова му е трудното"...

През цялото време не знаех къде се намирам, а то било в Родопите. За мен този маршрут беше стресиращ. И като се започна едно неравномерно прескачане на сърцето ми, да треперят краката ми, да се потя навсякъде... да се съпротивлява разума ми, но духът ми искаше да се рее свободен, а нямаше опция да се върна назад! От няколко месеца не тренирах нищо, не ходех километри и сега този шоков преход с голяма денивелация от най-ниската точка 945 метра надморско равнище и най-високата от 1356 метра. Това си е рязка денивелация от 800 метра, което за кратко обърка съществото ми и го вкара в особен режим на самосъхранение. О, Боже. Хванахме дългия кръг от 10,2 км.. и някак си изтеглих „късата“ клечка! Със сигурност имаше неща, които не видях заради треперенето и самосъхранението си, но... трябваше да остана жив. Тия стръмни спускания и резки изкачвания ме шокираха... може да ми се смеят хората, но аз се притесних за живота си. На една от паузите за почивка се замислих, че това много мяза на шаолинския тест преди да станеш пълноправен монах в манастира им. Влизаш в тъмната маза с дървени кукли и трябва да ги неотрализираш за да излезеш. Не го ли сториш, проваляш се на изпита. И аз какво да правя сега, когато спомените ми ме заливат с прилики от детството ми.


 

Всичко бушуваше в мен, не само около мен във водното корито. Забравих да се любувам на терена, защото го взех за страшен тест – драйв. Караха ме често да се обръщам назад за да гледам от къде съм минал, а аз вече не желаех да се обръщам, каквато грешка е направил Орфей за да види любимата си. И когато стигнахме "Буйновското ждрело" на дяволската част се оказа, че то стръмното сега започвало към хълма Тепе баир. О, Боже! Хора, страшно си е. Една грешка и никой няма да те открие. Но щом минеш от тука то няма нещо, което да не можеш да направиш. О, Боже чудех се кога ще стигнем - края, страхувах се за живота си, но бяхме компания, и само аз мъж. Е, жените да минат, а аз не! Само дето не дават накрая сертификат на духа за това, че минаваш както е по КАМИНО! Но го постигнах, треперейки като лист - целия!!! Веднага щом чух гласа на екскурзовода ни – Жоро, и ми замириса на мекички(а то няма от къде, защото сме  на „майка си райна“ от цивилизацията), и някак си се успокоих, че всичко ми е наред.


След като ми се успокои пулса след страховитото изкачване и спускане в „Дяволската пътека“ пуцах като жаден. Имаше импровизирана атракция за стреляне с автомат. Заредих кредит от 20-сет изстрела. Само една деветка всички 19 други в десетката. Пуцай куме.. 11 месеца съм стрелял всеки ден като граничар. Може да нямам разрешително за оръжие, но нищо не се забравя, въпреки, че минаха 22 години от тогава!

След всичко това, което преминах дойде и организирането на офроуд изкачване с джипка, за която се плаща. Платихме колективно 8 човека по 20лв. за двете дестинации: „орлово око“ и „вълчи камък“... Панорамната площадка на „Орлово око“ в Родопите е изградена на връх св.Илия, който е шапка на висок хълм над село Ягодина. От там се откриват гледки към Буйновското ждрело и на онова тясно  шосе, което се вие долу в ниското като змия. Всичко е много  запомнящо се, когато пулсът ти е учестен от катерене и гледане на синьо-зелените планински масиви, които се отварят пред погледа ти... Но наистина трябва да имаш време за всичко, без да бързаш.


На “Oрлово око си е доста високо(1530м) и там от нищото се изви нещо като „мини смерч“ и ни напълни очите и вратовете със тревички и слама за норматив... Ей, така от нищото. Снимахме се на платформата и към джипката - обратно. А слънцето беше жарко и прижулваше. Последва обратно по чукарите и към „Вълчи камък“ ...в с.Гьоврен. И така на върха дойде и „Вълчи камък“. Историята за вълка на когото носи името е отвратително - покъртителна, но... се е случила! И цял ден ходене по скърцащи дъски, мостове, парапети и още една вишка – вълчи камък на височина(1650м) за деня. Оказа се последната трудност, защото вече ми трепереха краката - здраво! И както казах неприятното, е че не издават сертификат на духа за да удостовери човек, че минал оттам! После спряхме в селото да ядем пастърва и си тръгнахме... Минахме през големия язовир Въча, снимахме го и продължихме, защото освен, че бях уморен, ами бях от пред и трудно се отпускам да дремна. Мръкна се, а ние все пътувахме ли пътувахме. В 22:45 си бях в къщи и веднага в банята, защото бях мръсен, потен но щастлив, защото сбъднах още една своя мечта....
Вълчи камък

Сега не съм сигурен, че искам да споделя тази преживяна информация с читателите си, и отново да преживея този стрес, защото сякаш отново и отново ме връща натам. Но все пак отидох за да се откъсна от всеки и всичко, за да се предизвикам, и мисля, че на 100% излязох от зоната си на комфорт с този цялостен маршрут. Съпреживейте този път...и вие. И пак ще си говорим!


И понеже няма място в статията
да поместя 450 снимки то те са тук в линка: 
https://bit.ly/2ZvTu9M

Medical Medium/Лечителят Медиум

Брутално докосваща истина,която докосвайки ме порази и вдъхнови - едновременно!

Мисля, че няма как някой да се наименова нутриционист без да е запознат с тънкостите на това изкуство, защото храната наистина лекува и оздравява организма, а не го убива. А един обикновен човек с необикновена съдба в лицето на Антъни Уилям в книгите си го показва толкова нагледно, открито и с много богати примери от реалния живот. Въпреки, че това дълбоко знание е „подшушнато“ от Духа, за който той говори, надраства сегашното разбиране за справяне с болката в живота. Така той самият казва, че медицината е много назад от това, което той споделя и не са открили още много неща, за които той самият говори в книгите си(тогава се ражда въпроса: защото тогава тия с белите манти не се поучат от неговата литература, която е като библия за здраве?!Защото учебниците, по които те „учат“ са стари и не съответстват на новата трансмутация на човечеството?!!!). Някак „на шега“ ми попадна в полезрението тази книга от клип на колега, който гледах наскоро и веднага я поръчах... сега имам всички негови книги в библиотеката си, която заради тях стои „отворена“ всеки ден. Четейки я/ги, ми настръхваше косата от бруталната истина, споделяна вътре. Дори казах на няколко пъти пред семейството си, че това е „най-бруталната“ книга, която съм чел за тези 40-сет години. Някога мислех, че теориите за конспирацията е по-съществена. О, небеса... как да е по-важна от здравето в живия живот. Наистина „помогни си сам, за да ти помогне и бог“ са все по-верни след докосването на автора. Видоизменя живота на всекиго като го „вкарва“ в правия нутришън път(само-обучавайки се) и го изкарва - буквално от лапите на фармацията и лекарите... Моята (и вашата) история е изписана в/у кожата ми/ви!

Така „рязко“ разбрах откривайки се в редовете му, какво ми има и на мен и защо аджеба ми се възпали седалищния нерв когато бях на специализация по Тайландски масаж. Така попаднах и на проф.Бубновски, който учи хората да се само-изправят независимо на каква възраст, но той „бута“ (от)външно към вътрешно, а Антъни Уилям посочва вътрешно къде, какво и как... за да говорим за кардинални промени-отвън. Харесва ми, че той самият казва, че ние не сме „виновни“ за нищо, понеже за много неща не знаем, че дори ги има в нас и така през поколения чрез гена се предават върху нас и така ние сме дистрибутори отново и отново на същия омагьосан кръг... За Бога, това е кошмар... „Забранения плод“ и „безплодните усилия“ не са едно и също нещо!

„Лекарите, практикуващи източна медицина, твърдят, че плодовете пораждат влага в тялото. Лекарите, практикуващи западна медицина, твърдят, че плодовете подхранват кандида и рака. Диетолозите и „специалистите“ по хранене твърдят, че плодовете спомагат за възникване на диабет. А фитнес инструкторите – че водят до напълняване или дори до затлъстяване! О, Боже! Хората, като цяло не са виновни, че разпространяват погрешна информация – те просто са жертва на популярната модна тенденция, която се шири като шеметна простотия, объркващи живота на мнозина. Като пренебрегват, че: „Всяка една частица от плодовете и зеленчуците съдържат хилядолетна информация за човешкото оцеляване. Всяка една влива мъдрост в тялото и ни помага да се адаптираме към промените на днешното време.“

P.S.: По принцип статията беше много дълга, но рязко я съкратих. Другото оставям сами да си набавите и да си го ползвате: Успех!

#MedicalMedium #ЛечителятМедиум #АнтъниУилям #AnhonyWilliam #hermesbook




МАХДИМ - 2


                          МАХДИМ - II Дневниците на "графинята"

Това се оказа най-разхвърляния роман - като разхвърлян от вятъра пясък, който някога съм писал. Но едва когато го „събрах“ разбрах, че е значима история. Разхвърлян е, защото на много места е писан. Освен, че ми отне близо 5 години да го свърша, ами се наложи да го разпечатвам на хартия, за да му проследя действието. Оплитах се в сюжета му. Забравях го. Пак се чудех какво да правя! Някак си в електронния вариант, като го набирах всичко вървеше добре. Освен това добре че си водя и записки. Защото това протакане във времето някак си избледняваше всичко, което касаеше романа ми. Но хартията си каза думата.

Освещаване преди редактиране:
Взех се „в ръце“ когато завърших колежа в София и го завърших романа на 20.юли.2020. Идеше ми да извикам от радост, защото се освободих от този ангажимент, който поех за пореден път, защото това е втората част (втора книга) на този пясъчен сюжет. О, Боже. Какви пясъци, какви герои, какви сюжети... много пъти докато пиша се чувствах „изгубен“ и блуждаещ скитник в пустошта на живота ми. Това е част от самотния процес на твореца. Така смятах докато не си дадох практична сметка, че аз съм човека на когото е възложена тази задача да и вдъхне живот. Няма как да не намеся отново Елизабет Гилбърт и какво прочетох от нея в една от книгите й. От тогава все се замислям, че ако не аз то идеята ще „хвръкне“ и ще кацне при някой друг автор. Не!... Все пак ме изчака да завърша всичко, онова, което исках и мечтаех, за да продължа и с романа – за да си личи, че написан с моят печат.  Това е дадено на мен и въпреки, че този роман с бавното си „разгръщане“ – все пак тия 5 години не са малко, ми опъна нервната система. А всяко такова напрягане се чудя за какво ми е. Но това явно е някаква част от сюжета, които съм си избрал още преди да се родя и ме държи нащрек. Само така имам шанса да съм нечия история, която с охота разказват, как са се вдъхновявали от мен. И някак съвсем „случайно“ тази 30-та написана книга съвпада с моите 20+20 години тук на земята. И покрай всичко това ще е включено в #Предизвикателството2020, което въвлече още много неща в тази именита високосна година 2020.

Мога смело да си призная, че докато пишех романа ми излезе едно изречение, което ми напомня за една жена: „Аз мога да ти дам това, което искаш!“ ...Но действията й много често ми показваха, защо думите й не означават нищо за мен.

Вградих много детайли от живия живот вътре и изградих връзка. Освен това за първи път втъкавам някакви реални събития и хора от наследствени родове от историята на град Лясковец. Някак си трябваше да стана на 40 години, че да се осмеля, да го направя. Не знам – признавам си. Така изразявам себе си, защото съм скочил в бездната на познанието и не дължа обяснение на никого, особено на тия дето само гледат от страни и винаги имат „готово“ мнение по всичко. Така не всеки, когото „загубих“ по пътя докато пишех, е някаква загуба за мен.

Вградих една история за пеперудите тяхната живата трансформация и сбъдването на желанията. Вградих историята зад картината върху кожа, която рисува главния герои(а аз съм я рисувал като дете на ‘97-ма година – бях на 17-сет години): „на-рисува-на любов“. Вградих история със срещи и поучения, които остават за поколенията защото разказвача няма да е вечен. Вградих и няколко живи детайли преминали през моя живот: като разбиране за въздуховодите в град Лясковец, за лечебното тесто - което излекува премазан пръст, за лука и неговата магия и за трите клечки от черница, които правят жилавото месо - крехко. Вградих живи черти от образа на една жена – начална учителка, която гледах и правех процедури на краката от периода: (12.август.2019-та до 20.март.2020. до нейната кончина). За мен тя беше истинска аристократка – графиня (която бе толкова наивна и чиста, треперейки за всички по всяко време), която „отключи“ персонажа на образа. Само, че и двете носеха едни и същи заболявания сякаш бяха близначки като в този свят и от другата страна. Вплетох това, което виждах и чувах от нея. Но само 3-4 ма биха разбрали какво съм правил като Терапевт и после като асистент през остатъка от малкото й живот, който й бе дарен с висше. Въпреки, че говорех на близките й, че обратното броене е започнало, те не ми повярваха. За пореден път „видях“, че не ме слушат като обяснявам и си мислят, че те знаят повече или им се иска да е по друг начин. Не! После ми се оправдаха, че много бързо брояча превъртял всичко. Ами не е... така само сестра й ме послуша и дойде да е покрай нея за няколко дни, след като я върнах отново от болницата. Но можа да се сбогува, защото я видя чак на погребението й... Сега и да ми лицемерничите на последния ритуал, не вярвам на никого, че го боли... Тази жена е живяла толкова кофти живот, както и графинята във Франция образа на романа...

И когато усетих, че си „тръгва“ на 20.март.2019-та сутринта написах в
на гроба й: 25.юли.2020
записките си: „Тази жена се отърва“... от всичко, което не беше за нея!“ После ги казах на погребението й. Не стъпих повече там... независимо от факта, че бях взел дори стая на приземния етаж - в къщата й, да правя тайландски процедури на мои клиенти, защото ми трябваше пространство за да се разгърна докато творя, само и само да съм по-близо до нея. Въпреки, че и бях обещал да и прочета целия сюжет на книгата ми. Разказвах и от части, не бързах за да не я товаря, защото виждах, че това, което съм усетил без да ми го е казвала, аз го вграждах и някак „натисках“ бутоните на задушливите хлипания, които отключвах, когато плачеше пред мен. Освен това два пъти я изповядах, защото съм пастор, но личните неща няма да напуснат очертанията на стаята – „в хола“... й. Въпреки, че промених коренно държанието си към всички, които бяха замесени в тази случка. Но така и не ми стигна времето да й я покажа. 
Сега ще я занеса на гроба й, за да и прочета пасажите, които носят нейния сюжет... Друго не мога да направя.


P.S.: Цитат от книгата ми: „Можеш да разкажеш на света своята история, а дали ще ти повярват не би трябвало да те вълнува. Защото ти си го изживял... Така за пореден път ще покажеш на всички, че живееш от това, което получаваш, но правиш своя живот от това, което даваш на другите.“



Карта на Производителността!



Всеки човек иска личностно развитие, което да е винаги „насочено“ навътре и по-малко навън, и тъкмо тогава се сблъсква с мисловните карти и картографирането на своите мечти, цели и желания. Аз не правя някакво изключение. Така след като продължих „да копая“ по-дълбоко, виждах всеки път, че има изненадваща закономерност между моите „био ритми“ и развитието ми - като цяло. Още преди да започна да работя с хората по техните ритми, имах нужда от инструмент за визуализиране и проследяване на тези енергийни състояния. „Топлинната“ карта часовник на производителността се появи в най-правилния момент. Въпреки, че чак сега я споделям. Не желая всичко да разкривам на мига - какво ползвам!

Оранжев: Тук започва деня и живота ми отново. Всеки ден. Отварям очи и се залавям с моята лична практика и ритуали. Да, това е време само за мен от 5:00 до 7:00... и оттук-нататък разгръщам творческия си процес. Не го заменям това време за нищо, не го давам на никого, защото имам цел, която ако не се зареждам няма да мога да я осъществявам - ежедневно. А тя е целодневна и е на ежегодна база - без компромисно. Призванието ми е по-голямо от мен и отдавна е надхвърлило очертанията на държавата България, в която живея. WC, Душ, Медитация, ПранаЯма(дишането причинява умерена релаксация и подхранва волята, което си е умствена и физическа почивка(погледнете към клипа най-отдолу под статията в нея). Оттам много неща си "идват" на мястото: пулсът и дишането се забавят, кръвното налягане спада, а мускулите се отпускат. А мозъкът спира да чертае планове за бъдещето и да анализира миналото), ЗЕК-Симбиоза, Йога, 10.000 крачки, четене, закуска, самомасаж и т.н... Краткото упражняване в нещо, но изпълнявано всеки ден, е по-полезно (за  волевия ми резерв) от дългите упражнения, които може само да убият желанието ми да ги повторя утре! Така се активира постоянството, последователността и устойчивостта ми! А учените са установили, че самоконтролът е най-силен сутринта и постепенно се влошава в течението на деня. Едно "малко" обещание за "награда" е доста силно средство, помагайки на хората(като мен) да направят нещо, от което иначе биха предпочели да избягат. Мозъчен допамин!

Син:
Оттук започва началото на моят производствен дневен - капацитет. Тук започвам да осъществявам Призванието си на Терапевт (за него на този етап не бих разказал, защото е фирмена тайна заради която хората плащат). Срещи, приеми, прегледи, посещения на адрес, работа на терен и т.н. ...програмирал съм този процес да се осъществява докато съм енергийно адекватен, за да мога да съм пълноценен за света. Такъв е неформалния ми договор: за да ми се получават личните цели и мечти, трябва да проявявам филантропията си към света. (явно производителният капацитет е като топлината: той преминава от горещо в студено доста лесно(чрез фасцията), но е необходимо много повече усилия от моя страна за да премина от студено към горещо)... Заради това продължавам да изучавам нефизичния Троен нагревателПреди много години само съм си представял, че работният ми ден ще преминава с усмивка на лице. Но е факт! Графикът в дневника ми носи своят смисъл. Срещам се само с хора, с които сме на една вълна и наистина имат нужда от мен. Накрая на деня имам ежедневен резултат, който изпълва сърцето ми, и доставя реален принос на околните. А признанието за моя труд ми дава криле да продължавам напред. Всеки ден... тихо и без излишни гръмки - фанфари! Освен това, професионалната ми роля е в унисон с личния живот, и имам време и енергия и за двата дяла. Така те са в Симбиоза. Макар и изморен - вечер, си лягам с приятното усещане за вътрешно изпълване, удовлетворение и смисъл. И не се обръщам към стената, когато звънне алармата в 5:00(защото членувам в такъв Клуб - Сутринта!!! на Робин Шарма), а с радост ставам за новия ден... Трудно го постигнах, беше мудно, бавно, тромаво, изстрадано и чакано. Но го постигнах с цена платена предварително. Друга оферта нямаше „на масата“ за мен!

Зелен: Това ниво е продължение на капацитета на моята работа, но тогава се „включва“ и състоянието на празния ход (автопилотът). Мога да  продължавам да извършвам още известно време - продуктивна работа, но това няма да е типът на производителността от най-високо ниво, и много от времето ми е вече „загубено“. За това най-много часове на терапевт слагам сутринта... Имало е моменти, в които съм бил „на педал“ и по-дълги часове, но после си давам достатъчно почивка за да се „върна“...в моя ритъм!

Жълт: Преди да е започнал жълтия сектор винаги си давам „сметка“, че от отварянето на очите ми сутрин, до началото на „жълтините“ са минали някакви си 14-сет часа. Жълтия цвят ми напомня за „фаровете“ през нощта. На това ниво изразходвам повече енергия, опитвайки се да продължа „да работя“ понякога и мисловно, отколкото всъщност да си мисля, че мога да извършвам самата физическа - работа. Творчеството, мотивацията или фокусът почти ги няма... и се опитвам да съм „укротил“ тялото си за да го положа за сън(защото то може да е уморено,но мозъка ми продължава своя бяг). И почти всяка вечер си правя Рейки сеанс... Аз не излизам „вечер“, не троша чинии по таверни и не хвърлям салфетки по задимените места... Защото имам цел! И за началото преди заспиването знам, че това, което днес е мечта преди сън, утре сутринта ще е новата ми цел! Но за мое не „съжаление“, твърде често все още се опитвам да свърша нещо, защото някаква идея ме дразни и докато не стана да я „скицирам“ – драсна, не ми дава мира. За това винаги до главата си имам дневник и писалка. А и от как прочетох книгата преди няколко години на Елизабет Гилбърт – „Магията да Твориш“... не си правя шеги с творческия процес! Защото ако не дам „живот“ на импулса, то той отива другаде, и после аз ще „трябва“ да се моля да ме наемат на работа, за да го гоня! Не! За това хиляди пъти благодаря на съществото си, че реализирах проекта си в три тома: „Африка в моето сърце“...преди години съвсем сам. Поклон!

Графитно: Вече съм заспал в 20:00/20:30 часа. Направил съм най-доброто, на което съм способен и съм помолил отново Бог да се (по)грижи за качеството на всички мои дела, а аз ще се грижа за тяхното количество. От 5:00 до 20:00 са изминали едни 16-сет часа... така е през последните 20-сет години. Нямам нужда от повече, за да съм повече. Имам нужда само от пространството, което обитавам за да бъда този, които съм. Това е!
...Повечето младежи ДНЕС не искат да стават - сутрин (защото са "изсмукани" от тия нови технологии), а другите не виждат смисъл да си почиват - вечер (защото недостига на реалност не им отпуска примката, в която доброволно родителите са разрешили да се впримчат децата им, защото така са „послушни“) и т.н. и т.н...

Първо, "топлината" на този вид карти обикновено се картографира върху нещо, както изглежда в действителност. Това ми помага много за да визуализирам много по-адекватно. Второ, важното за мен е, че обичам да мисля за времето в естественото му – „кръгово“ състояние, тъй като получавам по-добър преглед на връзките (в мен) на база вчерашните дейности с моето състояние днес.

Няколко допълнителни бележки за презентация: Използвам само четири цвята (плюс сиво - графит), защото те улавят цялата необходима информация и ме карат да се радвам. Гамата е оранжево-синьо, зелено-жълто. Сивото се използва вместо черно, защото е по-лесно да се види, а черното твърде често се свързва със смъртта или някакво наистина, много лошо състояние.



„Топлинната“ карта е моят естествен ритъм през последните 20-сет години. С малко „кофеин" но не от кафе, храна и място за творене, това е изгледа на моя ден. Той може да бъде практически навсякъде!... Но често съм се чудил какво още мога да направя, за да премина от по-ниското ниво на производителност към следващо по-високо... непримирим съм.

                                                      Прочетете още и: Добро утро,Тяло!

Познаването на моя „био ритъм“ ми позволява да планирам „правилните“ (т.е. когато съм зареден) задачи за правилните моменти от време. Мисля, че много „планиращи“ своя ден пропускат това и „гледат“ на всички части от времето като на равни. И грешат!

„Топлинното“ картографиране на моята производителност бе чудесен начин да разбера как да бъда още по-продуктивен и как да планирам енергията в дните си. Всеки е свободен да се самоанализира и да види/усети собствената си топлина, която излъчва (из) рисувайки в кръг своя прочит... със своят цвят, темпо и ритъм!

                                                     Забавлявайте се, това е ваше право!


четете и цветните думи там има препратки към още материали...