Стомахът като огледало: Какво не можем да преглътнем?

Стомахът като огледало на непреработените емоции

Стомахът е един от най-чувствителните органи в човешкото тяло. Докато сърцето често се свързва с чувствата, а мозъкът с мислите, стомахът е мястото, където много от нашите преживявания оставят своя отпечатък. Не случайно в ежедневната реч използваме изрази като: „Не мога да го преглътна“, „Свива ми се стомахът“, „Това ми тежи“, „Преобърна ми се стомахът“. Тези думи не са случайни. Те отразяват една естествена връзка между емоциите и храносмилателната система.

Съвременната наука описва тази връзка чрез оста мозък-черва, сложна система за комуникация между нервната система и храносмилателния тракт. Когато човек е подложен на стрес, тревожност или продължително напрежение, мозъкът изпраща сигнали към стомаха и червата, които могат реално да променят тяхната функция и чувствителност. 

Но отвъд физиологичните процеси стои един по-дълбок въпрос: какво всъщност не успяваме да „смелим“ в собствения си живот?

Подобно на начина, по който стомахът приема и обработва храната, така и психиката ежедневно приема събития, емоции, взаимоотношения и житейски ситуации. Някои от тях преминават през нас естествено. Други обаче остават в нас дълго време. Неприетата загуба, неизказаното разочарование, потиснатият гняв, страхът или чувството за несправедливост често се натрупват като невидим товар. Точно както тежката храна създава напрежение в храносмилателната система, така и непреработените емоции могат да създадат вътрешен дискомфорт, който постепенно да намери израз в тялото.

За много хора първите признаци на психическо напрежение не се появяват в мислите, а именно в стомаха. Преди изпит, важна среща, конфликт или сериозно житейско решение внезапно се появяват киселини, тежест, гадене, стомашни спазми или липса на апетит. Това не е случайност. При стрес организмът променя приоритетите си и част от тези промени се отразяват върху храносмилателната система. 

Тялото не прави разлика между физическа и емоционална заплаха. За него и двете са сигнал, че трябва да се мобилизира. Именно затова стомахът често реагира първи, когато човек преживява силно вътрешно напрежение.

Една от най-често обсъжданите теми в психосоматиката е потиснатият гняв. Не гневът, който избухва открито, а онзи, който остава вътре. Гневът, който човек преглъща ден след ден. Когато постоянно премълчаваме, когато се съгласяваме с неща, които всъщност не приемаме, или когато трайно пренебрегваме собствените си граници, вътрешното напрежение постепенно се натрупва. Тялото има удивителната способност да помни това напрежение. Понякога именно стомахът става мястото, където тази вътрешна борба започва да се проявява чрез дискомфорт, тежест или болка.

Не по-малко важна е и темата за страха от неизвестното. Стомахът е особено чувствителен към несигурността. Когато бъдещето изглежда неясно, когато човек се страхува от предстоящи промени или усеща, че губи контрол над ситуацията, често именно коремната област реагира първа.

Много хора описват страха като чувство, което усещат не толкова в главата си, колкото дълбоко в стомаха. Това наблюдение съществува от векове и днес намира потвърждение в изследванията върху връзката между мозъка и храносмилателната система. 

На едно по-дълбоко символично ниво стомахът често се свързва със способността да приемаме живота такъв, какъвто е. Да се доверим на процеса. Да допуснем промяната. Да признаем, че не можем да контролираме абсолютно всичко. Колкото повече човек се опитва да държи всичко под постоянен контрол, толкова повече психична енергия изразходва. А когато този контрол стане начин на живот, напрежението постепенно се превръща във вътрешен фон, който може да се отрази и на физическото благополучие.

Една от най-големите заблуди за психосоматиката е, че тя означава „всичко е в главата“. Това не е така. Симптомите са реални. Болката е реална. Дискомфортът е реален. Днешните научни познания показват, че стресът може да влияе върху работата на храносмилателната система чрез конкретни биологични механизми, свързани с нервната система, хормоните и оста мозък-черва.  Затова най-разумният подход е да не разделяме човека на тяло и психика. Двете са части от едно цяло. Понякога стомахът може да ни подскаже онова, за което умът все още не е намерил точните думи.

В крайна сметка способността да се храним не се изчерпва само с храната в чинията. Всеки ден ние приемаме и преработваме идеи, преживявания, отношения и житейски уроци. Когато този вътрешен процес е нарушен, тялото понякога започва да говори вместо нас. 


И може би тогава най-важният въпрос не е: „Какво ме боли?“, а „Какво все още не съм успял да приема и преработя в живота си?“.

Психологията на цената и енергийният закон на размяната!

1. Цената като мярка за уважение и вътрешна стойност

В съвременния свят парите отдавна са се превърнали в нещо повече от разменно средство. Те са еквивалент на време, опит, знания, отговорност и вложена жизнена енергия. Когато един специалист с дългогодишен опит поставя цена на труда си, тази цена не е произволно число. Тя представлява сбор от всички години учене, практика, грешки, усъвършенстване и лични жертви, направени по пътя към майсторството.

Зад всяка професионална услуга стоят безброй часове обучение, безсънни нощи, непрекъснато търсене на по-добри решения и готовност да се носи отговорност за човешкото здраве и благополучие. Истинският професионалист не продава просто един час от времето си. Той предоставя достъп до знания и умения, изграждани в продължение на десетилетия.

Проблемът настъпва тогава, когато човек започне системно да прави компромиси със собствената си стойност. Когато многократно намалява цената на своя труд под нивото, което сам счита за справедливо, в него започва бавен процес на вътрешно обезценяване. Самоуважението постепенно отслабва, защото подсъзнанието винаги знае каква е реалната стойност на това, което даваме.

2. Енергийният закон на баланса: какво даваш, това получаваш

В природата всичко съществува чрез обмен. Няма система, която да функционира дългосрочно, ако само отдава и не получава. Този принцип важи както за материалния свят, така и за света на човешките взаимоотношения и професионалните услуги.

Когато един терапевт, лечител или специалист влага своето внимание, концентрация, знания и енергия в работата си, той отдава част от най-ценния си ресурс. Ако срещу тази инвестиция получава възнаграждение, което усеща като несправедливо или унизително, постепенно се нарушава вътрешният баланс между даване и получаване. Последствията невинаги се проявяват веднага. Първо се появява умора. След това разочарование. По-късно идва усещането, че усилията не се оценяват по достойнство. Натрупаният дисбаланс започва да изтощава човека не толкова физически, колкото емоционално и психически.

Особено тежко е това при професии, свързани с грижата за хората. Когато ежедневно отдаваш присъствие, спокойствие, подкрепа и надежда, а в замяна получаваш усещане за подценяване, неизбежно се стига до вътрешно изчерпване. Не защото не обичаш това, което правиш, а защото всеки закон на баланса изисква равновесие.

3. Психологията на клиента: връзката между цената и стойността

Човешката психика има една любопитна особеност. Хората рядко оценяват истински онова, което получават без усилие или на символична цена. Стойността в съзнанието ни често е свързана с инвестицията, която сме направили. Когато дадена услуга е прекалено евтина или е получена чрез отстъпка, продиктувана от съжаление, клиентът често започва несъзнателно да я възприема като по-маловажна. Намалява ангажираността към процеса, намалява дисциплината, а препоръките на специалиста остават на заден план.

Обратното също е вярно. Когато човек инвестира значим ресурс в собственото си здраве, развитие или възстановяване, той влиза в процеса с по-висока степен на отговорност. Слуша по-внимателно. Изпълнява препоръките по-съвестно. Участва активно в промяната, вместо да очаква тя да се случи сама.

Така цената се превръща не просто във финансова величина, а в психологически механизъм, който определя нивото на ангажираност и сериозност на клиента към собствения му напредък.

4. Капанът на спасителния комплекс

Много "специалисти", особено тези, които работят с хора, попадат в капана на собствената си доброта. Желанието да помогнат на всеки често ги кара да пренебрегват собствените си граници и нужди. В началото това изглежда като благородство. Постепенно обаче се превръща в модел на поведение, при който чуждите проблеми започват да стоят по-високо от собственото благополучие. Така се ражда така нареченият спасителен комплекс.

Съществува огромна разлика между това да направиш жест към човек в затруднение и това да превърнеш саможертвата в постоянна политика. Едното е въпрос на личен избор и човечност. Другото е систематично обезценяване на собствения труд. Много хора твърдят, че нямат средства за здраве, терапия или възстановяване, но без колебание харчат пари за временни удоволствия и вещи без дълготрайна стойност. Това показва, че проблемът често не е във възможностите, а в приоритетите. Когато професионалистът непрекъснато се съобразява с чуждите оправдания за сметка на собствените си стандарти, той постепенно снижава нивото, което е изграждал с години труд, дисциплина и постоянство.

5. Самоуважението като основа на професионалната стойност

Най-големият капитал на всеки човек не са дипломите, титлите или сертификатите. Това е неговото самоуважение. Човекът, който знае какво е вложил в развитието си, няма нужда да се оправдава за стойността на своя труд. Той не е длъжен да убеждава всеки в своята цена. Достатъчно е сам да осъзнава какво стои зад нея. Истинското самоуважение не е надменност. То е способността да признаеш собствените си усилия, жертви и постигнато майсторство. То е отказът да се извиняваш за това, че трудът ти има стойност.

Колкото по-ясно човек осъзнава собствения си път, толкова по-малко се поддава на натиска да се доказва или да се състезава с евтини алтернативи. Майсторството никога не е най-евтината опция. То е резултат от години отдаденост.

Цената никога не е просто число. Тя е отражение на времето, опита, знанията, отговорността и енергията, вложени в създаването на една стойност. Когато между даващия и получаващия съществува справедлив обмен, и двете страни печелят. Специалистът запазва своята енергия, мотивация и уважение към труда си, а клиентът получава реална стойност и поема отговорност за собствената си промяна.

Истинският майстор не продава минути. Не продава процедури. Не продава празни обещания. Той предлага години опит, натрупана мъдрост и способността да помогне там, където други не са успели. Затова стойността на неговия труд не бива да се измерва само в пари. Тя трябва да се измерва и в живота, който стои зад тях.



Мозъчна стая: Първия час на проявлението!

Дори и да прочетете всичко написано от мен през годините, моята тайна трудно ще я прихванете, защото за мен най-краткият път към моята истина винаги минава през сутрешната тишина.

А вие, повечето, сте забравили какво е да останеш насаме със себе си. Не знаете какво да правите със себе си. И разберете, че когато не се научите да управлявате мислите си, мислите управляват вас. Така автоматично позволяваш на някой друг да ти „казва“ какво можеш да правиш или постигнеш.

Та, да се върнем на първия час от своя ден и с какво „храниш“ мозъка си веднага след отварянето на очите си. Заради това съм странен, защото съм визионер, а не лайкаджия.

Сега ще ви кажа, че това е онази „пролука“, която много наподобява човека, който чака изгрева, но докато го чака, мисли за други неща и когато се освести, изгревът вече е преминал през отвора в облаците, които са му попречили. Но колко го чакаха и колко го зърнаха? Има разлика, нали?

Това най-вероятно е онази кратка пролука на космическата сила на нашия навик. Вече създаден навик. Много хора са празни откъм дисциплина и навици по простата причина, че родителите им ги подкрепят за всичко. Аз нямах този „шанс“. А дали е такъв, вие сами си преценете.

И след като веднъж си отвориш очите, какво правиш с времето си е хиляда пъти по-важно от това, което ще правиш по-късно през деня. Защото само мислите, които ние сами повтаряме достатъчно дълго, с времето се втвърдяват в траен модел, който после води действията ни без помощта на волята. А самата воля е краткосрочно „гориво“, което бързо се изчерпва и по-скоро е редно да се ползва за запалка, отколкото да разчитаме, че винаги ще ни „разгаря“. И тук идва онази яснота, начело с фокуса.

Ако просто стоиш и чакаш, нищо няма да се промени, защото самият ти не се променяш. Неочакваните места и събития не се появяват в живота на човек, който просто чака. Те се появяват в живота на онзи, който вече стои на прага с ясна цел, готов да разпознае вратата, когато светът най-накрая я отворил. Желанието не създава случайността, но създава очите, които я виждат.

Та понеже съм устроен различно от другите, се научих да използвам работилницата на собствения си ум. Само че с времето разбрах, че да знам какво искам не е достатъчно. Освен това не трябва да пренебрегвам скучните стъпала. Не трябва да препускам покрай „незначителните“ малки крачки, едва доловими за мен.

Така сутрешният час в 5:00 не е ритуал за красота, а личен момент за мен, когато подсъзнанието ми е най-отворено за инструкции, които не са взети от остатъчния вчерашен шум на живота. Така обучих въображението си да вижда бъдещите пътища пред мен като възможности, още преди някой да се сети, че оттам може да минава мост. За целта ми помогна четенето на много книги.

Обаче ще вмъкна едно важно пояснение: четенето на множество книги никога не е замествало моето желание да действам. Аз не съм книжен „плъх“. И да, вярно е, че в Колеж "Био Фит" ме наричаха зубър. И да, прави са. Защото чета много разнородна литература, освен профилираната, и създавам мостове там, където хората още са на нивото на въпросите „какво“ и „как“ да направим.

Откривайки своята страст навреме, можеш да я активираш като двигател, който прави действията смислени, а не механични. Амбицията и благодарността ми не си пречат. Те изграждат човека, който съм едновременно отвътре и отвън. Когато знаеш истинската си посока и работиш върху себе си, ти самият се превръщаш в най-важния проект на живота си.

Ако контролираш ума си, можеш да промениш живота си. А това идва и чрез четенето. Записките са били първата форма на моята тишина. Първата форма на дисциплина. Първата форма на самозащита, защото не вярвам на всеки.

Въпреки че понякога тишината ме тормозеше, защото нямам с кого да споделям, записвам.

И много често съм питал: „Защо култивирането на тишината е толкова важно, докато не се случи проявлението?“ А отговорът всъщност е бил много прост: Защото тишината е утробата на проявлението. А шумът е неговият аборт.

Освен това, заедно с навиците си, укрепвам и вярата си. Тя не е просто някакво настроение, което идва и си отива. Тя е главният химик на моя ум.

Така разбрах, че когато се смеси вярата с мисълта ми, подсъзнанието превръща желанието ми в нужния физически еквивалент. И тук хората нямат намеса.

Още сутринта насищам всичко около себе си с чувството на благодарност, защото иначе думите без чувство не достигат до подсъзнанието. Но мислите ми, смесени с емоцията ми, са единствените, които подсъзнанието приема като истинска поръчка. Всичко друго е бълвоч от шумотевицата на пространството около нас.

Затова въпросът не е да станеш сутрин, а да знаеш защо и какво можеш да правиш с това време. Това е като „златния час“ за спасяване на човешки живот (но това го знаем само терапевтите, който изправят хора). Има си протокол, от който мнозина са невежи или се парализират от незнанието си, когато нещо се случи пред тях. Но как така не се парализират и когато времето им изтича пред очите им, а те все още са в обхвата на „вчера“.

Затова много често изглежда, че се занимавам с много неща, но всъщност те не са повече от три. Разбрал съм, че така фокусът ми не се разпилява и съм продуктивен.

Ето сега. Направих книга, по която работих повече от година, после шест месеца я събирах и подреждах. През цялото това време често чувах от околните, че им изглеждам отнесен.

Ами да. Пребивавам в моята мозъчна стая,в която прехвърлям много детайли и се допитвам до себе си кое и къде да поставя, за да ми изглежда правилно и приятно.

Чуждата преценка не ми е нужна, докато работя. После хората имат предостатъчно време да говорят зад гърба ми, след като го изстрелям на повърхността.Така не се вълнувам от чуждото мнение по никакъв начин, защото то е най-евтината стока на този свят, а всеки разполага с евтини неща. И който доброволно дава решенията си на публично достояние и на „гласуване“, рядко стига далеч. Решенията ми са моята лична територия. Аз живея с тях и няма с кого да ги съгласувам.

И да се върнем отново на сутрешното време и да поговорим за парите и изгрева. Имат много общо. Парите следват само идеите, които служат на хората. Идеи, които решават нечии истински проблеми, облекчават трудности или правят нечий ден по-добър. Така, помагайки на някого или той на теб, се отключва нова възможност. Не защото е нова, а защото спира да бъде невидима заради извисеното ти его.


Затова утрото е онзи вътрешен ресурс, до който не се стига с шума на деня. Достъпът до този ресурс изисква смирение, което съвременният човек рядко упражнява. Смирението да задаваш въпроси и да изчакаш отговора. Да замълчиш и да слушаш.

Много често питам в свободни разговори кога хората за последен път, ако въобще някога са го правили, са задавали въпрос на собствената си дълбочина и са оставали достатъчно време в собствената си тишина, за да чуят отговора си. Не знаят дори, какво ги питам.А аз всяка сутрин питам!

И така, всичко, което съм реализирал досега, е възможно само защото разбрах, че когато започнах да работя навътре, помощта започна да идва от места, откъдето дори не съм очаквал. И така успехът винаги е в следващата стъпка, която правя.

А на тези, които си мислят, че знаят всичко или могат всичко, ще кажа само едно: Затова сте зад гърба ми и имате посредствени резултати. Защото слушате винаги външните фактори, а никога себе си.





Вратът, очите и изгубеното им движение!

В продължение на десетилетия човечеството разглежда зрението като отделна система. Появи ли се замъгляване на образа, решението е очила. Появи ли се болка във врата, търси се проблем във врата. Но човешкото тяло не работи на отделни части. То е една цялостна система, в която всяка структура влияе върху останалите.

Когато поставим очила пред очите, ние не променяме само начина, по който виждаме света. Променяме начина, по който мозъкът получава информация за пространството около нас. А щом се промени пространственото възприятие, започва да се променя и позицията на главата, напрежението във врата, стойката на тялото и дори начинът, по който се движим.

Главата тежи между четири и шест килограма. За да бъде носена без усилие, природата е създала изключително прецизна система между очите, вътрешното ухо и горната част на врата. Тази система работи непрекъснато, денонощно. Очите определят посоката на погледа, вестибуларният апарат поддържа равновесието, а вратът информира мозъка къде се намира главата във всеки един момент. Ако една от тези системи започне да изпраща променени сигнали, останалите автоматично започват да компенсират. Именно тук се появява интересният въпрос. Дали понякога обвиняваме врата за проблем, който е започнал от зрението? Или обвиняваме очите за проблем, който е започнал от обездвижването на врата?

Малко хора знаят, че малките мускули под основата на черепа съдържат едни от най-гъсто разположените проприорецептори в човешкото тяло. Те непрекъснато подават информация към мозъка за положението на главата в пространството. Когато тези мускули са хронично напрегнати, качеството на тази информация започва да се променя. В резултат могат да се появят симптоми като напрежение в очите, трудно фокусиране, главоболие, чувство за тежест в главата, световъртеж или необяснима умора след продължително четене и работа на близко разстояние.

Модерният човек прекарва огромна част от деня си пред екран. Телефонът е в ръката му, компютърът е пред него, а телевизорът го чака вечерта. Главата постепенно се измества напред, раменете се затварят, а шията започва да работи в постоянно натоварен режим. А врата е част от най-голямата кинетична верига - задната!

Колкото повече времето минава, толкова по-малко се движи вратът. Неусетно човек губи естествените микро движения на главата, които природата е заложила като част от нормалното функциониране на нервната система. Започва процес на скованост, който често се приема за нещо нормално с напредването на възрастта.

Но въпросът е дали това наистина е възрастта или е липсата на движение?

Човешкото зрение никога не е било създадено за осем или десет часа взиране в една точка. То е създадено за движение. Очите са създадени да сканират хоризонта, да проследяват движението на обектите, да се преместват от близко към далечно разстояние и обратно. Заедно с тях трябва да се движат главата, вратът и цялото тяло.

Когато този естествен механизъм бъде прекъснат, започват компенсаторни процеси (като навсякъде по тялото ни!). Мускули, които трябва да работят динамично, започват да държат статично. Стави, които трябва да се движат свободно, постепенно ограничават подвижността си и се сковават. Тялото избира сигурността пред движението и започва да се "заключва".

Това е причината някои хора да усещат облекчение във врата след смяна на очилата, а други да усещат подобрение на зрението и намаляване на зрителната умора след възстановяване на подвижността в шийния отдел. Двете системи са далеч по-свързани, отколкото обикновено си представяме.

Когато към тази връзка добавим и вътрешното ухо, картината става още по-мащабна. Очите, вестибуларният апарат и вратът образуват една обща система за ориентация в пространството. Ако една от трите части е нарушена, останалите започват да работят извънредно. Възможно е човек да сменя очила, да търси причината в диоптрите си, да посещава различни специалисти, а основният проблем да остава незабелязан, защото той се крие в цялостната биомеханика на тялото и начина му на живот.

Може би затова в последните десетилетия наблюдаваме интересен парадокс. Разполагаме с най-модерните технологии за корекция на зрението в човешката история. Имаме по-прецизни изследвания от всякога. Имаме достъп до информация, за която предишните поколения не са могли дори да мечтаят. И въпреки това болките във врата, главоболието, зрителната умора и проблемите със стойката продължават да се увеличават. Вероятно защото технологията може да коригира образа, но не може да замени движението. А движението е една от най-древните форми на лечение, които природата е дала на човека.

Когато човек ходи, обръща глава, наблюдава далечината, сменя посоките на погледа си и поддържа врата си подвижен, очите и нервната система започват да работят по различен начин. Тялото си спомня своя естествен модел на функциониране. Тогава въпросът вече не е дали очилата влияят на врата.

По-дълбокият въпрос е дали съвременният начин на живот не е прекъснал естествената връзка между очите, мозъка, врата и движението.Защото природата никога не е създавала човека да гледа неподвижно в една точка.

Създавала го е да се движи, докато наблюдава света. А може би именно в това движение се крие част от отговора на много от съвременните проблеми, които днес приемаме за нормални.

Има няколко важни механизма, които обясняват защо работата с шията влияе върху общото състояние:

  1. Мускулен баланс. Намаляването на прекомерното напрежение в шийната и тилната мускулатура подобрява подвижността.

  2. Проприоцепция. Шийните рецептори подават информация към мозъка за положението на главата. Упражненията тренират координацията между главата, очите и тялото.

  3. Вестибуларна компенсация. Съчетаването на движенията на главата и очите подпомага адаптацията на вестибуларната система.

  4. Контрол на стойката. Подобряването на контрола върху главата и раменния пояс намалява ненужното мускулно натоварване.

От Тест към Терапия: Движението, което свързва!


Това упражнение на картинката, въпреки че е само част от пасивния „Тест на Ласег“ от неврологията за провокация и тестуване на седалищния нерв и лумбалните коренчета (L4-S1), проф. Бубновски го е превърнал от диагностичен тест в продължителна динамика. Заедно със самото тестуване го е вплел като динамично упражнение, което въздейства върху цялата задна кинетична верига.

Ако към него се добави и маншетът „сандал“ - разработка на професора, налична само в Лясковец чрез мен - упражнението се видоизменя и носи името „Ахилес“. Наречено е така, защото започва да „работи“ още от първата активация на движението - от ахилесовото сухожилие чак до врата.

Именно затова това упражнение е уникално по рода си. То няма аналог. Заедно с динамичната рехабилитация на руската школа аз успях да го проследя и в неврологията чрез тестовете на Ласег и Васерман, които са едни от първите движения, показващи почти веднага в коя област е възможно да има засягане, още преди образната диагностика със скенер или ЯМР. На рентген подобни неща просто не се виждат.

Оттам нататък самото тестуване, което е част от Функционалния миофасциален преглед на руския професор (на който бях подложен и аз, при гостуването ми при него!), преминава в движение. Същото движение, което първоначално е открило проблема, започва да се използва като инструмент за въздействие върху него. По този начин организмът получава възможност още на мига да насочи допълнително количество кръв, хранителни вещества, кислород и енергия към зоната, в която е открито ограничението.

Не е случайно и това, че упражнението се изпълнява в легнала позиция. Съществува и страничен вариант, както за тестуване, така и за упражняване. Целта е гръбначната структура да не бъде излишно натоварвана и прешлените да не поемат допълнителната тежест на поредната „силова философия“, срещана в някои форми на уродливото фитнес мислене. Така ефектът от движението може действително да започне да се проявява, вместо отново да слушаме масово повтаряните фрази: „Върви си, почивай си. Ще мине. Няма много какво да се направи.“

Невежеството често е толкова голямо, че е по-лесно да бъде предложена външна намеса чрез различни субстанции, отколкото да бъдат активирани вътрешните ресурси на организма. Ресурси, които немалко хора вече смятат за отживелица. И донякъде са прави. Защото са започнали да вярват, че движението е само за младите. Че за тях вече няма спасение. Че с възрастта всичко приключва. Е, как да няма? Та нали всички сме изтъкани от мускули, сухожилия, фасции и нервна проводимост, които поддържат живота във всяка една секунда?

Или може би поддръжката вече е преминала на друго ниво... Ниво, в което всичко трябва да се решава отвън, със субстанции. Ако наистина вярвате в това, може би няма смисъл да четете нататък. Защото при вас проблемът вече не е в тялото. Той е в убеждението, че сте се отказали от него.

Така започнах и аз. Точно от онова „дразнение“ в кръста, което две седмици не ми даваше мира. Не беше болка, слава Богу, но беше достатъчно неприятно усещане, за да отклонява част от вниманието ми. И така, преди три години (на 21.01.2023!) започнах да използвам именно това движение като част от упражненията на проф. Бубновски.

Защото това уникално упражнение има не само неврологични ползи. То подпомага и сърдечно-съдовата система, естественото отичане на течностите и активирането на диафрагменото издишване. Защото мнозина дишат, но не е ясно кога всъщност издишват. Тук издишването се случва под компресия, бързо и с отвеждащия звук „ха-а-а“. Бързо и безцеремонно. Без протакане. Така, заедно с глътката вода, движението в упражнението и динамичното издишване, се случва магията на отвеждането на болката навън.

А когато няма болка, както е при мен, затварям очи и просто се наслаждавам на 20-30 повторения само с единия крак. А после  и другия. И сякаш всеки ден тялото ми благодари, че се срещнах с тази необикновена методика.

Защото тя няма аналог. Но за целта трябва да бъдат спазени трите основни стълба на метода. Иначе всичко се превръща в поредното „махане на крачоли“,както мнозина все още смятат, че правенето на упражнения, йога или гимнастика е просто размахване на крайници без особен смисъл. И да, прави са. Всеки човек има правото да вярва в каквото пожелае. Или да не вярва в нищо.

Но същите тези хора никога няма да стигнат до момента, в който движението се превръща в част от живота им. Защото убежденията ги спират да практикуват. А тялото, рано или късно, напомня за изгубеното време. Има пропуски, които могат да бъдат наваксани. Но има и такива, които просто оставят следа. Затова приех да принадлежа към метода на професора. Живея по Бубновски.

Скоро ще достигна цели 500 терапевтични тренировки, преминати през трите етажа на неговия метод. И няма смисъл да убеждавам никого в нищо. Не карам никого да опитва. Не споря с хората. Защото всеки сам носи своя кръст. А ако не може да го носи сам, винаги ще се намери някой друг, който да го носи вместо него.


Само че цената тогава обикновено е много по-висока. И се плаща не с пари, а със загубени възможности и ползи, изгубено движение и време, което никога не се връща обратно. Ако разгледаме упражнението като комбинация между Ласег, динамично повдигане на долен крайник срещу съпротивление, диафрагмено издишване и активна мускулна помпа, то потенциалните му ефекти са:


1. Неврологично въздействие

Това е най-очевидната връзка с теста на Ласег. При повдигането постепенно се натоварват:

  • седалищният нерв(главен периферен);
  • тибиалният нерв(заден краен);
  • перонеалният нерв(страничен краен);
  • нервните коренчета L4-L5-S1.

Така движението може да служи като своеобразен динамичен индикатор за:

  • ограничение;
  • асиметрия;
  • чувствителност;
  • невродинамично напрежение;

При правилно дозиране може да подпомага и подобряване на нервното плъзгане по хода на нервните структури.

2. Цялата задна кинетична верига

Това вероятно е една от причините упражнението толкова да ти е направило впечатление. В движението участват последователно:

  • ахилесово сухожилие;
  • прасец;
  • задно бедро;
  • седалищна мускулатура;
  • тораколумбална фасция;
  • гръбни мускули;
  • мускулите около врата.

На практика получаваш въздействие по почти цялата задна линия на тялото.

3. Декомпресия на кръста

Понеже упражнението се изпълнява легнал, липсва вертикалното осево натоварване, което не е маловажно.

Тогава:

  • няма тежест на тялото върху лумбалния отдел;
  • няма компресия като при стоеж;
  • няма ударни сили.

Остава само контролираното движение. Това е голяма разлика спрямо много упражнения, изпълнявани прав.

4. Венозна и лимфна помпа

Това е нещо, за което малко хора се замислят. При ритмичните повторения:

  • прасецът работи като периферно сърце;
  • венозната кръв се подпомага към сърцето;
  • лимфният дренаж се улеснява.

Затова много хора усещат лекота в краката след подобни упражнения.

5. Диафрагмално издишване

Това е частта, която ти често подчертаваш. Когато движението е съчетано с кратко и активно: „Ха-а-а“ се получава:

  • активиране на коремната преса;
  • работа на диафрагмата;
  • по-пълно издишване;
  • по-добър обмен на въздух.

Много хора действително вдишват добре, но издишват повърхностно.

6. Подобряване на подвижността на тазобедрената става

При достигане на по-големи ъгли започват да се разтягат структури около:

  • задно бедро;
  • седалище;
  • таз;
  • лумбален отдел.

Това постепенно подобрява и функционалния обем на движение.

7. Координация между мозък и движение

Интересното е, че това не е пасивен стречинг. Има:

  • съпротивление;
  • контрол;
  • дишане;
  • концентрация.

Тоест мозъкът непрекъснато участва в процеса.

8. Самонаблюдение на организма

Това е може би най-подценяваната полза. След стотици повторения човек започва да усеща:

  • коя страна е по-скована;
  • кога е преуморен;
  • кога е обезводнен;
  • кога се е възстановил.

Така упражнението става не само средство за въздействие, но и средство за обратна връзка от тялото.

9. Защо проф. Бубновски вероятно го е развил от тест в упражнение

Тук според мен е голямата идея. Класическият Ласег намира проблема. Модифицираният вариант се опитва да направи още една крачка: Да използва същото движение, открило ограничението, за контролирано въздействие върху него. Точно това е разликата между: „Имаш ограничение тук.“ и „Добре, сега нека чрез движението започнем да работим върху него.“

Това е философията, която прозира и в твоето описание. Именно затова за много хора то ще изглежда като обикновено повдигане на крак, а за други се превръща в едно от най-ценните движения в ежедневната им практика. Разликата често не е в самото упражнение, а в разбирането какво всъщност се случва зад него.

А ако добавим и маншета сандал, който създава видоизмененото движение и го превръща в „Ахилес“, за който разказвам, тогава натоварването започва още от дисталния край (най-отдалеченият край на веригата е нашето ходило. Именно то е първата точка на контакт със земята и често от неговата стабилност зависи как ще бъдат натоварени коляното, тазът и гръбначният стълб!), на веригата и на практика въвличаш още по-силно ахилесовото сухожилие, прасеца и цялата заднофасциална линия в движението.

Всъщност най-интересното в моя разказ не е самото упражнение, а фактът, че съм го наблюдавал пряко върху себе си в продължение на над 500 тренировки. Това вече не е моето първо впечатление, а дългосрочно лично проследяване на една и съща методика върху едно и също тяло. Това дава перспектива, която малко хора биха имали или да достигнат.

                                                     (авторска разработка!