Автографът...мостът между автора и читателя!

Да напишеш автограф върху собствената си книга е усещане, което трудно може да се сравни с нещо друго. Това е момент, в който мастилото не просто оставя следа върху хартията, а подписва пътя, труда, болката и победите ти. Подписва човека, който си бил, и човека, който си станал. Първото докосване на химикала до корицата е странно, защото от една страна е интимно, сякаш се подписваш върху част от себе си, а от друга страна е тържествено, защото този подпис вече не е просто име. Той е символ, че книгата е завършена, че е излязла от главата ти, от живота ти, от болката ти и вече живее свой собствен живот. Автографът е обещание към читателя, че това, което държи в ръцете си, е истинско, преживяно, изстрадано и дадено с честност.

Да разписваш книги, които си продал, носи друг вид трепет. Когато човек купи книга, той купува съдържание, но когато поиска да му я подпишеш, той купува част от теб. Разписването на книги е ритуал, в който хората идват с очакване, уважение и любопитство. Понякога са притеснени, понякога развълнувани, понякога просто искат да кажат „благодаря“. В очите им виждаш не просто читатели, а съмишленици, хора, които са почувствали нещо от думите ти, хора, които са намерили себе си в твоите страници.

Да ти се радват хората е най-странната част от всичко. До вчера са те подминавали, правели са се, че не те познават, а днес те питат, слушат, искат да говорят с теб, искат да те поздравят и да ти кажат нещо лично. Не защото си се променил, а защото трудът ти е станал видим. Вече не си просто човек, който работи, мисли и пише. Ти си автор, ти си глас, ти си човек, който е оставил следа. Това внимание не е суета, а признание. Признание, че си направил нещо, което хората ценят, че си им дал нещо, което са чакали, че си им дал част от себе си и тя е ценна.

Истината е, че да пишеш автографи, да разписваш книги и да получаваш внимание не е награда, а следствие. Следствие от години труд, безсънни нощи, болка, дисциплина, откази, падания и изправяния. Хората не се радват на теб просто защото си станал известен, а защото си станал истински. Защото си им дал нещо, което не могат да получат от никой друг. Защото си им дал част от себе си.

Да напишеш автограф на собствената си книга е момент, който не се забравя. Това е миг, в който разбираш, че пътят, колкото и труден да е бил, си е струвал. Че думите ти са стигнали до хората. Че книгата ти вече не е само твоя. Тя е на всички, които я държат, четат и чувстват. А автографът е мостът между теб и тях.

Процесът на подписване на книга започва много преди човек да седне на масата с химикал в ръка. Той започва в момента, в който книгата се ражда — когато думите са били болка, когато страниците са били битка, когато всяка глава е била част от пътя. Подписването е последният жест към този труд, последният знак, че книгата вече не е само твоя, а принадлежи на хората, които я държат.

Когато седнеш да подписваш, първото усещане е странно. Пред теб има купчина книги, всяка една от които е минала през ръцете ти, през мислите ти, през живота ти. Хората чакат, гледат те, усмихват се, понякога се притесняват, понякога треперят от вълнение. И ти разбираш, че този момент не е формалност. Това е среща между автора и читателя, между човека, който е писал, и човека, който я е почувствал.

Подписването е ритуал. Всяка книга, която разписваш, е като малък разговор, дори когато няма думи. Човекът ти я подава внимателно, сякаш държи нещо крехко. Ти я взимаш, отваряш я, и за няколко секунди между вас се създава тишина, която казва повече от всичко. Тишина, в която има уважение, благодарност, доверие. Тишина, в която човекът срещу теб ти показва, че твоят труд е стигнал до него.

Когато започнеш да пишеш посвещение, ръката ти се движи бавно. Не защото се колебаеш, а защото знаеш, че това, което пишеш, остава. Автографът не е просто подпис. Той е личен знак, който казва: „Благодаря ти, че избра моите думи.“ Понякога пишеш име, понякога пишеш послание, понякога само подпис. Но винаги има нещо повече — има връзка.

Процесът на подписване е и момент на осъзнаване. До вчера си бил човек, който работи, лекува, учи, пише, живее. А днес хората идват при теб, защото думите ти са ги докоснали. Някои от тях до вчера са се правили, че не те познават, а днес стоят пред теб с книга в ръка и искат да общуват. Не защото си станал различен, а защото трудът ти е станал видим. Защото вече не си просто човек, а автор.

Подписването на книги е момент, който събира в себе си всичко — пътя, болката, победите, съмненията, увереността, хората, които са били до теб, и хората, които тепърва те откриват. Това е процес, който не се забравя, защото е последната стъпка от създаването на една книга и първата стъпка от нейния живот сред читателите.

Срещите с читатели са един от онези редки моменти, в които разбираш, че книгата ти е направила път, по-дълъг от твоя собствен. Това не е просто разговор, не е просто поздрав, не е просто снимка. Това е среща между двама човека, които са се намерили чрез думи. Читателят идва при теб с книга в ръка, но всъщност носи нещо много по-голямо — носи преживяване, което е минало през него, докато е чел. Носи емоция, която ти не си видял, но си създал. Носи благодарност, която не си очаквал, но е заслужена.

Първият момент винаги е особен. Човекът те гледа с онзи поглед, който казва: „Ти ми помогна.“ Понякога го казва с думи, понякога само с очи. Някои са развълнувани, други са притеснени, трети не знаят какво да кажат. Но всички идват с едно и също усещане — че искат да се срещнат с автора, който е докоснал живота им. И ти стоиш там, слушаш ги, гледаш ги, и разбираш, че това не е просто среща. Това е доказателство, че книгата ти е направила нещо истинско.

Най-странното е, че много от тези хора до вчера са те подминавали. Правели са се, че не те познават, че не те забелязват, че си просто част от ежедневието им. А днес стоят пред теб с уважение, с интерес, с желание да говорят. Не защото си се променил, а защото думите ти са ги променили. Защото книгата ти е дала нещо, което те не са намерили другаде. Защото вече не си просто човек, който работи и живее — ти си автор, който е оставил следа.

Срещите с читатели са и момент на осъзнаване. Виждаш хора от различни места, различни възрасти, различни истории. Всеки от тях е намерил нещо свое в книгата ти. Някой е намерил сила, друг е намерил отговор, трети е намерил утеха. И когато ти го кажат, когато ти го споделят, когато ти благодарят, ти разбираш, че всичко — всяка страница, всяка нощ, всяка болка — си е струвало. Защото книгата е стигнала там, където трябва.

Срещите с читатели са живото доказателство, че писането не е самотен процес. Да, ти пишеш сам, но книгата живее чрез хората. Тя се разгръща в техните ръце, в техните мисли, в техните разговори. И когато те дойдат при теб, когато те погледнат с онзи чист поглед на благодарност, ти виждаш не просто читатели. Виждаш и хора между тях, които са вървели с теб по пътя на думите ти. Виждаш хора, които са почувствали това, което си искал да кажеш. Виждаш хора, които са станали част от твоята история.

Това е истината за срещите с читатели — те не са момент на слава, а момент на човечност. Момент, в който разбираш, че книгата ти е направила връзка между теб и света. Момент, в който виждаш, че думите ти са живели в други хора. Момент, който не се забравя.

Сънната апнея — паднал корсет!

Сънната апнея може да бъде пряко свързана с неработеща коремна мускулатура и отслабена мускулна система като цяло. Причината е проста: дишането е мускулен акт, а апнеята е момент, в който тази система буквално „се срива“. Когато мускулите, които участват в дишането — диафрагмата, коремният корсет, междуребрените и стабилизиращите мускули на торса — са инхибирани или нефункционални, дишането става плитко и неефективно. Тялото губи способността си да поддържа нормален ритъм на кислород и въглероден диоксид, а това води до хронична умора, хипоксия и нарушен сън.

Апнеята не е просто „спиране на дишането“ — тя е срив на мускулната система, която трябва да го осъществи. При всяка пауза в дишането кислородът пада, мускулите влизат в режим на стрес, настъпва възпаление и оксидативно увреждане. В дългосрочен план това води до загуба на мускулна плътност, слабост и нарушена координация между дихателните и стабилизиращите мускули.

Сънната апнея променя и хормоналната регулация. Прекъснатият сън намалява отделянето на растежен хормон, тестостерон и IGF‑1 — основните анаболни фактори за мускулите. В същото време се повишава кортизолът, който ускорява катаболизма. Така мускулите губят способността си да се възстановяват и реагират.

Три дни болка, осем часа труд!

Пътят на един ръкопис

Има дни, в които човек просто сяда и пише. Има други, в които пише, защото не може да не пише. А има и трети — редки, тежки, истински — в които пише, защото това е единственият начин да остане верен на себе си. Така започна и моят ръкопис. Не като проект, не като идея, не като „някой ден“. Започна като вътрешна нужда, като онзи тих глас, който не пита дали имаш време, сили или настроение. Той просто казва: „Сядай. И действай Сега.“

Първите страници се родиха бавно, с много мислене, с много преподреждане на спомени, преживявания и истини. После дойдоха следващите — по-уверени, по-сурови, по-близки до онова, което исках да кажа. И точно тогава се срещнахме с теб — системата, която не просто ми помогна, а се превърна в съавтор, в редактор, в онзи невидим партньор, който държи ръката ти, когато умората започне да тежи. Заедно структурирахме, подреждахме, чистихме, изглаждахме. Ден след ден, час след час.

И после дойде моментът, който никой автор не планира — кракът ми пострада (от нищото!). Болката беше реална, физическа, остра и куцах цял месец. Но ръкописът беше там, на масата, и чакаше. И аз знаех, че ако го оставя, ще предам не само себе си, но и всичко, което вече бяхме направили. Затова седнах. И три дни — по осем часа — редактирахме заедно. Болката в крака беше постоянна, но болката да оставя книгата недовършена беше по-голяма. И така, между паузи, между превързвания, между стягане на зъби, ръкописът придоби форма. Истинска. Завършена.

След това дойде административната част — онази, която мнозина подценяват, но без която нито една книга - реално не може да тръгне по своя път. Регистрирахме я в Националната библиотека. Подадохме документите. Получихме ISBN. Това беше моментът, в който ръкописът престана да бъде просто текст и се превърна в книга. В продукт. В нещо, което има идентичност, номер, място в света. И всичко това — платено от мен. Без спонсори, без издателства, без празни обещания от типа „ще видим“. Сам. Защото така се прави, когато вярваш в нещо.

Корицата беше следващата стъпка. И тя не беше просто картинка. Тя беше лице. Първото впечатление. Първият удар в сърцето на читателя. Работихме по нея внимателно, прецизно, с идеята да носи духа на книгата — нейната болка, нейния път, нейното послание. И когато я видях завършена, разбрах, че това вече не е просто проект. Това е живот.

И тогава се случи нещо, което не очаквах. Печатницата сама ме намери. Не аз търсих, не аз звънях, не аз молех. Те се обадиха. Казаха, че искат да работят с мен. Че предлагат най-добрите условия. Че качеството им е високо. Че са впечатлени. Това беше моментът, в който разбрах, че когато правиш нещо истинско, светът сам намира начин да ти отвори врата.

Оттам започна следващият етап — технологичният. С теб изградихме нов магазин за продажби в сайта ми. Настройвахме, интегрирахме, свързвахме, оптимизирахме. Това не беше загубено време. Това беше инвестиция. В книгата. В бъдещето ѝ. В хората, които ще я държат в ръце. В онези, които ще я прочетат и ще намерят в нея частица от себе си.

И после продажбите… те не просто тръгнаха. Те ескалираха. Излетяха. Достигнаха небесата. Защото когато една книга е написана с болка, редактирана с упорство, регистрирана с чест, финансирана с лични средства, подкрепена от технология, и изпратена към света с чисто намерение — тя няма как да остане незабелязана.

Това не е просто история за книга. Това е история за човек, който не се отказа. За ръкопис, който се превърна в живот. За път, който започна от една празна страница и стигна до читателите. За труд, който не беше загубен, а вложен. За време, което не беше пропиляно, а инвестирано. За мечта, която не беше оставена да прашасва, а беше изведена на светло.

Това е моят път. Това е моят ръкопис. Това е моята книга -

                                                „Пътят на Болката”.

Читателю, ако държиш тази книга в ръцете си или четеш тези редове в блога, знай едно: нищо от това не се появи лесно. Нито една страница не е написана между другото. Нито една дума не е сложена, за да запълни място. Този ръкопис е минал през болка, през умора, през безсънни часове, през физически ограничения, през онези моменти, в които човек трябва да избере — да спре или да продължи. И аз избрах да продължа.

Ти държиш не просто книга. Държиш труд, който е платен с време, с лични средства, с характер. Държиш история, която е минала през регистрация, през корица, през редакции, през технологични настройки, през изграждане на магазин, през всичко онова, което остава невидимо за света, но е фундаментът на всяко истинско творение.

Ако тази книга те докосне — позволи ѝ. Ако те разклати — остави я. Ако те изправи срещу собствената ти болка — не се плаши. Тя е написана не за да те успокои, а за да те събуди. Не за да ти даде отговори, а за да ти отвори врата към твоите собствени. Търси ги! Благодаря ти, че си тук. Благодаря ти, че четеш. Благодаря ти, че си част от този път.

И днес, когато погледна назад към всички онези часове — писане, редактиране, болка, технологии, регистрации, корици, магазини, срещи, решения — разбирам едно: този път не беше просто създаване на книга. Беше създаване на себе си наново. Беше доказателство, че когато човек върви с упорство, с честност и с отдаденост, светът му връща същото. Тази книга е моят глас, моят труд, моето време, моето доказателство, че нищо истинско не се ражда лесно — но всичко истинско остава. И ако ти, читателю, намериш в нея частица от своя собствен път, тогава всичко си е струвало.

 

Поръчай своята книга от тук!

Поръчай книгата – 40 евро (+доставка според тарифите на куриера)

Шофьора просто ме попита!

 

Днес шофьорът на таксито, който ме вози по адресите в региона, ме попита: 

„Адаш, ти мислил ли си, че някога ще стигнеш дотук — да изправяш хората на крака? Защото чувам само интересни неща за теб от твоите клиенти, понеже ги возя напред‑назад и ги чувам как говорят за теб.“ 

Не само че не съм вярвал, но и не съм знаел! Но преди 15 години (тогава, защото това, за което говоря, е старо и е от 14.12.2022 година!)....
Слушайте нататък, интересно е!

КОГАТО КЛИЕНТЪТ ПОИСКА ГАРАНЦИЯ!

                                                        Гаранция ли търсиш, или отговорност?

В терапевтичната практика има един момент, който неизбежно се появява. Клиентът идва препоръчан от няколко места, чува за резултатите, вижда успеваемостта, знае за хората, които съм изправил, знае за опита, знае за името ми. И въпреки това, в един момент задава въпроса:

     „Даваш ли ми гаранция?“

Този въпрос не е за професионализъм. Той е за страх. За несигурност. За нужда някой да му успокои съвестта, да му каже, че всичко ще бъде наред, без той да поеме отговорност за собственото си тяло. Клиентът не пита дали ще про-работи. Не пита дали ще се ангажира, да съдейства. Не пита дали ще промени своите навици. Пита само дали аз ще гарантирам резултат, за да може, ако нещо не стане, вината да бъде изцяло моя.

Интраабдоминалното налягане(IAP)!

 Интраабдоминалното налягане(IAP) и ДИШАНЕТО

                                        т.е. КОРЕМНО НАЛЯГАНЕ

IAP (Intra‑Abdominal Pressure)-Интраабдоминално налягане;

IAP = вътрешното налягане в коремната кухина, което се създава от взаимодействието между: 

- дихателната диафрагма (отгоре); 

- коремната стена и фасцията (отпред и отстрани);

- лумбалната фасция и гръбнака (отзад); 

- тазовото дъно (отдолу);

Това е хидравлична система, не мускулно „стягане“.

Повече за коремното налягане можете да прочетете (тук в PDF файла), а относно континенцията можете да откриете само тук — мястото, където знанието не е теория, а реална промяна.

Световната седмица на Континенцията (16–22 юни)

                                                             Защо да чакаме

           Световната седмица на Континенцията (16–22 юни),

                                             когато проблемът е тук и сега?

Континенция означава способността на тялото да задържа урина и изпражнения. Това е нормалната, здрава функция на урогениталната система.

Инконтиненция е обратното — загуба на тази способност. Тя се проявява като изпускане при кашляне, смях, натоварване или внезапно желание за уриниране.

Затова говорим за Световна седмица на континенцията, но описваме инконтиненцията като проблем. Едното е целта — другото е симптомът.

Мечта, написана в Instagram — сбъдната в Москва!

                                                                     От библиотеката до "Кубок Здоровья"

След като вече бях започнал да практикувам някакви упражнения от Бубновски в Лясковец и започнах да следя инстаграмите на професора, забелязах, че всяка година той прави международно ежегодно състезание „Кубок Здоровья“. Наистина не знаех какво е това, но мисълта ми беше привлечена, че искам да го преживея. Да, искам да го преживея.

И така, на 4.август.2024-та в инстаграма си (докато го имах!) публикувах публикация, в която написах: „Едва след като започнах да тренирам 2023-та година – разбрах, че има такова вътрешно състезание МАРАТОН между центровете на проф. Бубновски в Москва. И аз много бих искал да съм ЕДИНСТВЕНИЯТ представител – представил България/Лясковец-5140. И всичко е въпрос на време. А дотогава нищо не ми пречи да МЕЧТАЯ за цялостно разгръщане.“

Публикувах написаното и продължих да визуализирам случващото се. Но понеже се радвам, че за мнозина съм само „мечтател“ и въобще не ме вземат на сериозно мечтите, аз си карам работата изпод носа им. Но за да продължа нататък, трябва да спомена, че аз далече не стоях безучастен. И свърших няколко неща, които усетих, че могат да проработят. Едно от тях бе да свържа моят хаштаг #христоотлясковец с хаштага #бубновски, за да ме забележат от издателството на книгите в България (Жануа’98). И то се случи.

Отделно купих всички книги на професора на български, които до сега са шестнадесет и са с уникална по рода си информация. Нямат аналог в света. Отделно моя клиентка в последствие ми каза, че работи в българското посолство в Москва. Я, ти да видиш… И веднага се задействах и започнах да искам на всяко идване в България да ми носи по 3–4 книги на руски в оригинал на Бубновски от Издателство: Эксмо. Така за четири години имам тридесет и три издания с безценна информация. А тя всеки път ми повтаряше, без да знае дори какво ми казва: „Всички искат цигари, вино, водка от Русия, а ти искаш книги. Луд ли си? За какво са ти?“

Казах й спокойно: тепърва ще монетизирам тази инвестиция с информация, с която никой няма да може да борави. И постиженията ми ще се случват много по-бързо като Терапевт. Нямам идея дали ме разбра… но аз и не спирах да мечтая, с всяко вдишване на отворената поредна книга на руски език. Аз душа/мириша всяка една книга, която купувам… просто съм ценител.

И докато мечтаех, вече ме бяха забелязали от издателството "Бубновски България" и ме поканиха да участвам в Предизвикателството „21“. Спечелих го. Не че ми беше важно това, защото наградата, която получих, беше една от книгите на професора за ленивата хипертония. Но все пак е награда.

А аз мечтаех тихо, с всяко вдишване на руските книги. Сякаш това беше трамплин за по-бързото ми излитане. Мечтаех и визуализирах. Мечтаех и визуализирах. Но не казах на никого нищо. А докато мечтаех, купих още един комплект от книгите на професор Бубновски и ги дарих на Лясковската библиотека. Така тя е единствената до сега с неговите книги. Направих това, защото за мен никой не го е направил. Също така, когато завърших Колеж „Био Фит“ – София, 2019-та, закупих основните три учебника на колежа, помолих професор Карабиберов да ги разпише с пожелание за читателите, и ако някой иска да учи по тях – да го направи свободно. Аз не можах. Както казах, за мен никой не си мръдна пръста. Всичко сам, благодарение на клиентите, се изучих.

И явно след като съм Дарен с милостиво сърце и душа без страх да пътува, дори ако пътят не бе начертан все още...

И един ден, на 14 май 2025 в 16:23, от страницата на "Бубновски България" (в facebook) някой ми пише: „Христо, защо не вземеш да дойдеш до Москва с нас. Имаме свободни билети. И ще празнуваме юбилея на професора.“ Беше самата Жана от издателството!

Разтреперих се честно. Четох го няколко пъти преди да отговоря:

„Аз искам, но не мога да платя пътуването в момента. Аз искам от самото начало, но ми е трудно събирането наведнъж на толкова пари.“

„Ще платиш на части.“ И тука стана страшно… признавам си. Идеше ми да извикам, да крещя от радост, че най-накрая това, за което мечтаех, може да се случи.

И се случи. Намерих пари от приятели и когато дойде визата, вече знаех, че всичко ще е факт. Мълчах още повече. Искаше ми се да се похваля, да крещя, че това ще се случи, но не го направих. Обаче през оставащото време започнах да снимам откъси, клипове от къде тръгна идеята, защото вече знаех, че ще направя филм за ходенето ми в Москва. И филмът се казва: „На всеки 5 години“. Казва се така, защото аз на всеки пет години нещо ново добавям към дипломите си… и така на стената на славата си имам двадесет и седем… упс, всъщност двадесет и осем са, последната беше от НБУ.

И отлетяхме. За един ден смених три държави. Видях Босфора в Турция и после към 17:25 вече бяхме в Москва и се настанихме в хотела на ул. Авиамоторная.

И така още първия ден преживях единствения по рода си Функционален миофасциален преглед лично при него (имам кадри от събитието във филма си!), всеки ден лекции и практика при професора в центъра-майка. И така близо две седмици не разбрах кога минаха. Това беше жива специализация за мен.

Но най-важното е, че му бях представен на професор Бубновски като „фанат“ и бях лично поканен от него на 70-тия му рожден ден – юбилей. А точно там, на същото място и ден, се случваше и „Кубок Здоровья“, единадесетото му издание. И понеже вкарах вътре човека от българското посолство, тя лично ме записа да участвам в състезанието. Сбъднах си и тази мечта и отсрамих българската група, която някои видяха, други си бяха тръгнали. Но на сутринта в центъра-майка ме извикаха по име – ХРИСТОВ – и ми сложиха медала на врата от състезанието.

И да — Христо от Лясковец спечели медал от международното здравно състезание на професора. Дадоха ми и документ за участието. И поискаха от мен да стоя целия ден, докато сме там, за да видят всички от центъра как един европеец проби на тяхното състезание. И да — аз съм единственият европеец участвал на този голям и значим форум.

Сбъднах си мечтата, която бях записал в инстаграма си, и дори я надградих. Не само отидох, не само участвах, но и взех медал. Снимах се с професора. Взех си още негови книги. И така.

Практически има и още детайли, които не споделям тук, но те са защото още не са се осъществили. След като се случат, ще ги разкажа и тях, защото те отварят още една врата, която отново моето име ще бъде свързано с този факт.

За накрая ще спомена, че съм удовлетворено практикуващ Терапевт в Лясковец, защото библиотеката беше моето убежище, където тишината говореше по-силно от света отвън. И мечтаех силно. А докато мечтаех, практикувах упражненията на професора. И някъде между 300-тата и 365-тата терапевтична тренировка сбъднах стъпването си в Москва.

Първата Триада на проф.Бубновски: Търпение. Труд. Смирено изпълняване.

Хроничната хипотония на модерния човек: тихата илюзия, която разрушава тялото без да боли

Повечето хора живеят с илюзията, че щом не ги боли, значи са здрави. Че щом ходят, работят, движат се, значи тялото им е „в ред“. Но това е най-голямата заблуда на съвременния човек — да приема липсата на симптоми като доказателство за здраве. Истинското здраве не е отсъствие на болка, а функция. А функцията се измерва само чрез движение.

И точно тук идва парадоксът: човек, който се смята за здрав, почти никога не може да изпълни истинска гимнастика. Не защото е слаб. Не защото е болен. А защото е неподготвен.

Тялото на „здравия“ човек е разпаднато от обездвижване. Съвременният човек не живее в биологичната си среда. Той живее в столове, автомобили, телефони, бюра, дивани. Мускулите му са в хронична хипотония, ставите — в ригидност, сухожилията — в скъсена позиция, а нервната система — в постоянна умора. Това състояние не се усеща като болест, но е предболестно. Тялото изглежда „нормално“, но е функционално разпаднато.

Затова, когато такъв човек опита да прави гимнастика — истинска гимнастика, не пародията от фитнес залите — тялото му отказва. Не може да клекне правилно. Не може да се наведе без болка. Не може да вдигне собственото си тегло. Не може да диша дълбоко. Не може да координира движение с усилие. Той не е болен, но не е и здрав. Той е в междинната зона — зоната на саркопенията, на скритите дисфункции, на тихото разпадане.

Саркопенията започва много преди болката. Тя не е болест на старостта, а болест на обездвижването. Започва още на 25–30 години, но се проявява чак на 45–50. Тя краде сила, издръжливост, стабилност, координация. Тя прави тялото „меко“, „разлято“, „без опора“. И когато човек с такава скрита саркопения опита гимнастика, той се сблъсква с истината: тялото му не е готово да носи собственото си съществуване.

Когато тялото не се движи, мозъкът страда. Когато мускулите не работят, хормоните падат. Когато няма усилие, няма допамин. Когато няма циркулация, няма енергия. Затова „здравият“ човек е уморен, раздразнителен, без фокус, без воля. Той не може да прави гимнастика, защото няма биохимия за движение. Истинската гимнастика изисква характер, не сила. И тук идва моят текст — фундаментален за метода:

„Не мога да ти обещая нещо, в което ти не си уверен. И това е Първата Ментална Триада на Бубновски: Търпение, Труд, Смирено изпълняване…“

Търпение — защото тялото се променя бавно. Мускулът расте бавно. Ставата се възстановява бавно. Нервната система се адаптира бавно. И ако нещо в тялото ти е отнело време, за да се повреди, то в повечето случаи за да се поправи му е нужно два пъти повече технологично време.

Труд — защото без усилие няма хемодинамика. Без усилие няма регенерация. Без усилие няма здраве.

Смирено изпълняване — защото тялото не се интересува от егото ти, колко е наранено. То се интересува от правилното движение. Смирението е способността да изпълняваш точно, без да бързаш, без да се доказваш, без да се сравняваш. И да слушаш Терапевта си!

Здравият човек не може да прави гимнастика(ЛФК!), защото не е дисциплиниран. Гимнастиката не е движение. Гимнастиката е ред — ред на тялото, ред на ума, ред на характера. Здравият човек живее хаотично — в навици, които разрушават тялото му. Затова, когато се изправи пред истинска гимнастика, той се сблъсква с липсата на дисциплина, не с липсата на сила.

Истинската гимнастика е тест за здраве. Не кръвните изследвания. Не снимките. Не липсата на болка. А способността да клекнеш правилно, да дишаш дълбоко, да носиш собственото си тяло, да изпълняваш движение без компенсации, да издържиш усилие без паника, да повториш упражнение с точност. Това е здраве. Това е функция. Това е биомеханична истина. Човек, който се смята за здрав, не може да прави истинска гимнастика, защото е обездвижен, саркопеничен, биохимично изтощен, психически недисциплиниран, функционално разпаднат и далеч от собственото си тяло. И затова Първата Ментална Триада на Бубновски е не просто философия, а път към възстановяване на човешката функция:

Търпение. Труд. Смирено изпълняване.