Щастлив спомен или реалност?

Днес сутринта дойде еротичната ми книга Ero(r)S  по куриера. Още с тръгването към офиса им засякох една мисъл: Тази жена от куриерската фирма ми донесе преди две години и половина първата моя издадена книга Стая 205. Радостта ми беше толкова изразена, че тя ме запомнила и после това и подействало и била заредена цяла седмица.

Така се озовах в офиса и им казах, че преди време ми доставихте първата книга, а днес ми доставяте 20-тата книга. За мен е чест да знаете. А жената се усмихна и каза: А, ти знаеш ли, че ти тогава ме зареди толкова много, че после ме държа една седмица. Не бях виждала толкова щастлив човек, очите ти искряха.

Значи хората помнят, как си ги накарал да се чувстват, няма значение какво си

преживял или от къде си. Те помнят това и може би с това ще те свързват дълго време, ако нещо по-красиво или грозно не измести този спомен.

Наистина се замислих докато пътувах с колата, как ли съм изглеждал тогава в онзи миг  с искрящите очи. Както всеки път когато пиша издавам или получавам своята първа бройка от екземпляра си…Просто мигът да докоснеш такова, каквото е това,което си създал е красиво.

Трябва да живеем, осъзнавайки...

„Трябва да живеем, осъзнавайки цената на живота”
/лекция за духа/

Разсъждения:Стремеж към космическо съзнание

                Някои хора казват, че добрата съдба е случайност. Но няма нищо случайно на този свят, защото случайността е закономерност. Нещо, което се е случило веднъж, ще се случи и втори път и няма начин да не се случи и трети път. По кои път да тръгне човек, че съдбата да бъде по-благосклонна към него е глобален въпрос, който се изправя пред всички нас. Това е така, защото днес между хората цари дълбок смут, уплаха, безизходица, раздори и разногласия. Пътищата за разрешаване на тази въпроси са много, но ние можем да ги обединим в две големи магистрали, по които се  пътува с висока скорост.  Коя магистрала да изберем?
                Към фундаменталния свят, към творческия дух, към единението  или…Към външната запалянковщина, конфликти, хаос.

Тръгвайки по избрания път  на живота, човек трябва да бъде дълбоко убеден в себе си, до къде ще го отведе. Няма път, няма попътен вятър за този, които не знае на къде отива. Векове наред човек се е заблуждавал представяйки си обкръжаващия  го свят, като пъстра мозайка от отделни факти и явления. Нашия свят въпреки цялото многообразие при неговото възприемане има собствена логика. Стъпка по стъпка мъдреци и учени опознават природните закони, по етапно се открива природното равновесие, на мъдрия ред в природата. Живот сред природата в условие на пълно единение, спокойствие и тишина човек се оглежда в огледалото на живота и намира себе си, зарежда се с положителни енергии: доброта, спокойствие, отзивчивост, любов и т.н. Той забравя за сивото ежедневие за цивилизацията и заживява в свят по-красив, по-мъдър и по-съвършен. Човек сред природата се чувства като у дома си, защото именно там се е зародил живота. Красота, Любов се откриват сред природата. Цветя, треви, гори, буйни реки, високо заснежени планини, това пленява сърцето и душата на му. Времето е спряло той заживява в друго време и пространство, вижда безкрайността и красотата на живота. Природата е мощен възпитател, които учи безмълвно своите ученици. Все по-често, все по-чести разходки сред природата ще дарят човек със самочувствие, той ще осъзнае смисъла на човешкото съществуване, ще открие красотата в себе си, ще се види под друг ъгъл като един истински „землянин”. Сред хората, природолюбителя и природозащитника израства в очите на хората, не е същия човек заринат с проблеми, неспокоен, забързан, отчаян, суров, а е един друг представител на друго поколение хора, които ценят красотата и осъзнават земното си съществуване. Един ден сред природата ще те зареди с положителна енергия и ще се научиш да виждаш неща, които не си предполагал, че ще съществуват. Този ден ще остане в твоята душа и все ще се връщаш назад към природата. Неземните – или напротив напълно земни, но незаменими са природните картини по своята същност, каква наситеност на багри, цветове, светлина. Природата създава незаменими усещания и представи за истинското вътрешно желание на човека за красота, хармония и съвършенство. Тя е израз на човешкия дух – вътрешната същност, на вечността, на всемирната обич. Природата е незаменимо вековно наследство, тя не знае покои.

                Да се потопим в дълбините на океанските води, това означава да се издигнем в най-високата степен на духовно изживяване и блаженство. Да се носим с песента на небесните птици, да се вслушаме в словото за един красив живот и ще станем истински безсмъртни.
                Векове наред  явлението – дух е занимавало човека. Той започва да го усеща като нещо Божествено, свещено, загадъчно и едновременно истинско и живо. Красиво е явлението на духа в човека. Той е подобно на зазоряване, напукване  на зората в неговото съзнание. Това е трептението на небесните птички, които пеят и славят новия ден. Ако се качим на някои висок планински връх и погледнем към изгрева, към премиерата на светлината, можем да доловим славата на духа. Тогава, ако очите ни се отворят ще видим пулсиращата картина на живота д Нарисувана с най-нежни багри бликащо безсмъртие. Заставайки с лице към изгряващото,  човек изпитва  надигащото се вълнение, чувство на  блаженство и за първи път усеща нещо Божествено вън и вътре в себе си. Съзерцавайки лунното затъмнение върху спокойната гладка водна повърхност на един планински извор, човекът за пореден път изпитва това вътрешно духовно блаженство, което по никаква скала не може да се сравни с нито едно земно изживяване. Изследвайки с времето човекът осъзнал, че тези външни явления са отражение на  дълбока вътрешна същност наричайки я още – Дух. Красиво е да се издигнеш  в чистото небе на душата и да видиш как в цялостното, непроявеното избликва мощта на духа. Като слиза от своя чертог духът популяризира и създава ментални условия за проява на мисълта. Когато в полето на духа блесне констелацията на една идея, тя е достатъчно мощна да създаде всички условия за реализация на ментално-чувствено и материално ниво. Така от полето на цялото от гравитационното сърце на космическата любов по инсталациите на вселената протича живота на всеобщите идеи на фундаментални връзки и само движения.Ти си една клетка на Божествения организъм. Ако даваш от благото си на другите можеш да живееш в този необятен живот на вселената, на цялото. Това значи да провеждаш тока на любовта, единството, целостта, която носи здраве, вдъхновение и простор за изява. Като слиза към периферията, космическия ток приема нечистотиите на по низшите  неразумни същества и се напоява с тяхната корист.  Сега тази венозна кръв трябва да поеме на горе към Божественото сърце ,за да се пречисти, енергизира и обнови. Божественото  сърце е съкровищница . То е богатство и интимна същност на Битието. От безкрайната мощ и благодат на тази сърцевина пият всички реалности, всички нива на космическия организъм. Божественото цяло –  духът е истинското Аз , което направлява съществата, като разум и като съвест. Когато осъзнават това свое истинско Аз, съществата изпитват любов и съпричастие към всяка външна и вътрешна реалност, защото съзнават, че всичко, което се разкрива пред тях е аспект на тяхното висше естество. Под висше тук разбираме централната  интимно – фундаментална същност, в която няма нищо чуждо. Това е всемогъщо поле на „Аз съм”, върху което се крепи битието на цялото. Когато има съзнание за това поле, човек осъзнава вселената, като йерархия на светлината, която е негово тяло. За да свърши някаква работа в Битието, човек трябва да се популяризира,  като отделно същество, за да стане проводник на Цялото –  малко камъче, което пречупва специфично светлината. Тогава той влиза в закона на Хармонията, т.е на великото разнообразие. Като стане известен, човек потъва в материята, където до съзнанието  му достигат само най-грубите форми на светлината. Той забравя своето висше Аз – светлината, духа, тялото. Тогава човек подписва договор с княза на този свят – владетелят на илюзията „Майя”, които като разсякъл света на хармонията, сковал нейната  красота във воюващи себични метастази. Вековна мъдрост гласи: „Здрав дух в здраво тяло”. Всичко в света трябва да е здраво и тогава здравето ще е в хармония със света.

Здравето… символ на нормалното функциониране на живия организъм. Думата здраве е като всички думи в човешкия език, но зад нея се крият: воля, желание, стремеж към оцеляване, страст, болка и страдание.

Здравето… от  зората на вековете, от началото на човечеството индивидът се  бори да оцелее. За да го направи, той трябва и иска да бъде устойчив на промени в средата, в която живее.
Здравето… в самата същност на човека е заложен вечният парадокс да разгражда и да създава. В хаоса от мисли, чувства и дейности единствено той – човекът, се учи от своя създател. Природата, може да достигне хармония, физическо и психическо здраве. Ние искаме и можем да бъдем частица от този създател.

Любовта… тя е култ към щастието. Любовта към жената с име. Нейното име просто описва любовта. Цветята, подаръците, пламъка от запалените свещи в прекрасна обикновена вечер с мирис на щастие. Всичко това е подвластно само на любовта. Любовта е един миг, който не искаме никога да свършва. Заради опасенията от това да не се загуби любовта между живота и смъртта, тя трябва да се брани със зъби и нокти, за да не угасне. От мига, когато се заформя любовта в сърцето, точно в този момент се проявяват лошите фактори на живота и е въпрос на време кое ще надделее. Оставим ли я да угасне , никой никога не би запалил огъня отново. А този огън дава смисъл на живота ни.

Любовта…е чисто, искрено, девствено  чувство, то кара хората да трептят  от щастие заради друг  човек. Сърцето, което зарежда импулса на любовта, е виновника за съединяване на човек с човека,на животно с животно и на живот с живот. Когато любовта е взела връх над  чувствата, всички други мисли , действия и препятствия избледняват. Човек има избор с очите си  да види, с мозъка си да разбере и със сърцето си да усети нещата в истинската им светлина.
Любовта… е съдба. Съдбата казва, а сърцето показва кои ще спечели надбягването между избраните от човека. Когато си избран от съдбата да проповядваш любовта между хората, кръстът е  все по-тежък с всеки изминал миг. Материалната страна на днешния свят е взела твърде високо място в сърцата на хората. Едва ли не любовта е затворена във времето. Знам,че любовта е като бент: ако оставиш пролука, от където да изтече съвсем тънка струя, тя постепенно ще подкопае  стените и ще дойде момент, в които вече никой не може да спре буйното течение. А щом стените се сринат, любовта залива всичко. Вече няма значение,дали ще можеш да задържиш любимия човек до себе си или не. Да обичаш означава да се разтвориш и да запазиш контрол.

Който умее да проповядва любовта, той е истински щастлив човек. Нямат значение времето и средствата. Нищо не е в състояние да унищожи търпението, с което се е въоръжил  да посрещне любовта. Струва ми се, че когато не се боим да търсим любовта, тя се появява и в крайна сметка ние ставаме все по – достойни за любовта на другите, а когато някои ни обича, тогава всеки може да ни обича. А най-важното е ние сами да се обичаме.

Терзанието от любов е страшно  в сравнение с щастието, което  очакваш и се бориш за него. Не е справедливо някой да се меси в чистата и свята любов между двама. Лошите фактори са навсякъде, но любовта е по-силна от волята на човека, особено когато е споделена с любимия. Когато две души ги сближи любовта, нищо не може да ги раздели. Любовта не е нещо, което си загубил, че да намериш.Лошото е навсякъде, но е слабо, а доброто е малко, но  непобедимо!

                Трудно е да се намери равновесие, когато си влюбен. Ти си загубен между разума и сърцето. Сърцето е моторът на тялото ти, но мозъкът ти е моторът на живота.

 P.S.: Лекция от книгата ми "Разсъждения:Стремеж към космическо съзнание"

към електронното популярно вече издание: http://bit.ly/WlgxeShttp://bit.ly/WlgxeS

към хартиения носител на книгата:http:// bit.ly/O1Zb4Ihttp://bit.ly/O1Zb4I

http://bit.ly/O1Zb4I

Книгата е писана в периода 2002 – 2003г., но ще бъде актуална винаги...

http:it.ly/O1Zb4I

МАХДИМ-2013г.

Отворен към света....

Представяне на моя книга...

С благодарност към Бог!!!!

  След като Стефан Монев гостува в книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели” той реши да ми върне жеста и ме помоли да напиша своето лично послание в знак на благодарност към моя Бог.

Здравейте, аз съм Христо от Лясковец и съм щастлив да напиша първото писмо в знак на благодарност към моя Бог.

Когато бях дете бях толкова настроен срещу света, че ми идеше да изчезна от него. Някак не се вписвах още тогава с тия „нормално порядки” и понеже съм непреклонен реших, че никой не иска да ми е нито приятел нито да ме обича. Дете с непреклонно негативно поведение към живота си въобще. Дори се прокрадваха мисли от типа: „Ако умра няма да липсвам на никого”.

Да може би е стряскащо всичко това, но това бях аз…Сякаш са ме родили на сила и всичко си мислих, че трябва да се боря за да продължа…

В шести клас дойде колуминацията на всичко и както бях не добро дете ме оставиха в същия клас да повтарям. Може би това беше голям срам за родителите ми, но се случи. Преместиха ме в едно село да завърша поне основното си образование, а дори не виждах смисъл от това училище. Но там сякаш след смяната на обстановката се случи нещо. Може би влязох в” пубертета” и нещата взеха да се променят. От лошо ученик станах добър и от отрицателно мислещ човек преминах към положителното. Може би дойде времето да се случи всичко… Започнах да чета философска литература и книги, като „Излекувай живота си” когато бях на 16-17г. Нещо взе да се случва и както старите хора казваха „Ще му дойде акъла в главата” е може би дойде…
Още на 11 годишна възраст си водих нещо като дневник, но той по скоро е свързан с разочарованията ми с момичетата и се превръщаше в лексикон от колкото в дневник, но…

Времето си мина и увлеченията ми по бойните изкуства, фитнеса, рисуването и йога не ми даваха мира-все исках да тренирам. Отдалечаването от учебната среда ме направи отличник в училище, което не знам, как точно стана, но бях благодарен за тази дисциплина, която си бях прихванал. Това още учителката ми в първи курс ме попита, от къде идва всичко, защото аз бях единствения ученик, който го изпитваха писмено-защото се срамувах да говоря пред хора. Сякаш винаги когато трябваше да говоря пред хора някой искаше от мен да изляза от пещерата си- а това беше немислимо за мен. Пишех и така ми се поставяха оценки. Отговорих и, че чета такава литература от няколко години и тренирам бойни изкуства. Не разбрах, какво ми каза с думите: „Трябва да продължиш с писането си-пишеш много добре и увлекателно”. Не обърнах внимание и продължих да си водя записки. Завърших училище и ме пратиха на граница в казармата. Там отново се „увълчих” и ме заля желанието за отмъщение…/просто така/. Уволних се 1999г. а 2000г. започнах да пиша по „сериозно” и така се обособи първата ми книга, която още не е видяла бял свят и започнах да практикувам йога. Така се запознах с г-н Венцислав Евтимов дуаена на йога в България. Благодарих хиляди пъти за тези паметни срещи с тази светла личност в живота ми.

Смених хиляди работни места, но не спрях са пиша. Така почти всяка година имах изписана книга, но не и издадена. Започнах да питам тук-там как става всичко с книгите и веднага срещнах „разбиране”от печатници и издателства-не можем да те издаваме, защото си нов „автор”. Така стигнах и до отказа и на Националната библиотека. Години на ред разсъждавах над това, че то така по тази логика никога няма да видя бял свят, значи ще търсим и чакаме подходящия миг. Озъртах се за идея и муза и така се нанизаха 10 книги-Стая-205/книга за Свободата и Нещата които ни движат към нея/-(тя е десетата). Сякаш тя беше преломния момент да напиша и да получа една вечер въпросният имейл в пощата си от хора с който работя сега. Появи се човек, който пък подава ръка на автори да си издават книгите без да се вълнува от това дали е нов или стар автор или т.н. Ами просто станаха нещата веднага и аз като не виждал сякаш започнах да издавам в pechatnaknigi.com. Нещата ставаха все по-добре и по-добре. Щом разбрах това си отдъхнах с думите: Все пак Христо от Лясковец няма да остане не известен автор.  Малко след това книгите ми започнаха да се превеждат и на други езици. И така заваляха интервюта към мен, а аз дори се питах на моменти, какво става и то къде научават хората за мен. Създадох и сайт, който човека на когото разчитах-затри, защото все не му стигаха парите. И за това му благодаря много, защото си създадох чисто нов сайт с гонещи  вече 20.000 посещения. www.floransmedia.blogspod.com

Аз съм човек, който сам си прави маркетинга, защото слуша само вътрешния си навигатор, който е свързан направо с Бог и не се съобразявам с други решения. Продава, подарява и предлага своя продукт. Някой от книгите ми бъркат толкова дълбоко в невидимите рани, други разплакват, в трети читателя намира нещо сходно от нея и се припознава и така намира своето решение за своя път. Някой от книгите са написани в актуално сегашно време и когато и да се четат сякаш са актуални и сега.

Най-фрапантното е, че останах без приятели, защото нямам нужда от такива, който да ми казват какво мога и немога да направя според техните представи. По-добре сам от колкото с когото и да било. А и аз никога не съм сам, защото общувам с Бог, както си искам. Много хора явно усетиха мирът в мен, макар, че само една жена ме разсърди доста сериозно, защото и го позволих, но това е друга тема. Отдръпнах се целенасочено от света и с помощта на енергията работя дори от разстояние сега. Забравих да кажа, че още докато бях дете се увлякох по масажите, но ето днес вече 17 години правя това и за това не се чувствам само писател. Правя освен масаж на тялото а и на душата. Но писането ми взема много връх и така съм заредил всяка творба с толкова много енергия, че не се усетих кога написах 16-сет книги а сега съм започнал и 17 и 18 книга.

Благодаря на всички, който казаха „не” в живота ми, на тези, който допринесоха за моето разпространение като автор и човек и на всички, с който ми предстои за де срещна и запозная.

Преди няколко години когато за първи път гледах филма на Луиз Хей  „Излекувай живота си” там в началото имаше една фраза: „Щастливите хора са толкова досадни”. Ми може би имат право, защото едно е да се усмихваш дори когато не ти е до това, но все пак да даваш от себе си.

На прага на христовата възраст се оказах създател на много книги, масло от Джоджен и още няколко неща за който ще споделям с времето-не веднага. Благодаря на Бог за прекрасния си живот, за всички безмълвни уроци, който ми даде, защото само и единствено приемам житейските уроци. Благодаря за прекрасната природа в която живея, за прекрасния град в който творя и каня своите гости в него. Благодаря на хората от печатницата с които работя и благодарение на техния труд моите книги достигат до всяка точка на света. Благодаря на всички читатели на блога ми, който не познавам, но това не ме притеснява ни най-малко.

И най-вече благодаря на Стефан Монев, че ми даде възможност да напиша благодарственото си писмо към моя Бог и да му благодаря още веднъж в писмен вид…въпреки, че той знае това.

Благодаря ти-приятелю!!!

Гост автор Стефан Монев

Днес ще ви запозная с още един гост автор от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"-Стефан Монев...Човека благодарност/за мен/...

Казвам се Стефан Монев, на 23 години съм и се самоопределям като търсач на Доброто. Първо сърдечно искам да благодаря на Христо Христов, за поканата да участвам в този проект. Това е чест за мен! Пожелавам успех на поредната книга на този необикновен млад автор! Не случайно се запознахме с него в социалната мрежа. Нека Бог изпълни плана Си за това наше познанство! Част от него убеден съм е и този текст който четете! Дано ви докосне!

Христо от Лясковец ме покани да участвам в тази книга с молбата да напиша две три страници по тема която сам си избера. Единственото му условие беше темата да ме вълнува много силно. Не обмислях дълго. И за приемането на предложението и за темата на която щях да пиша имах бърз и ясен отговор. Администратор съм във Facebook на страницата "Аз съм благодарен" и благодарността като основен елемент в живота на хората ме вълнува повече от дълбоко.

Да си благодарен е да оцениш доброто в живота си, а както казах аз от край време съм търсач на Доброто. Да си благодарен на близките ти, на приятелите, на колегите си, на шефовете, на техните шефове и така нататък е един чуден процес чийто край трябва да е онова съвършено изначално Добро което търся. Винаги съм живял с вярата, че има една Висша сила над нас, която знае всичко за нас, обича ни и участва непрекъснато в живота ни, като показва любовта си. Минаха много години в които просто мислех за това. Докато не започнах да чета книги на тази тема. Интересното, е че книгите идваха при мен по необикновен начин. Четях ги на най-обикновения си телефон. Телефона ми не е смартфон, не съм знаел че мога да чета книги на него , но всичко се подреди така, че прочетох доста книги. "Благодарността-начин на живот" на Луйз Хей беше една от първите. Знаех , че има Нещо Висше там, което е Първоизточника на всичко, но тази книга ми даде насока как да ползвам това знание. Ако в мен е имало пламъче, тази книга го превърна в неугасим пожар. Започнах да благодаря за всичко. Чувствах промяна. Огромен мир и покой. Любов към всичко. Един ден ми хрумна да създам в нета място събиращо благодарността на хората и създадох "Аз съм благодарен". Пак от обикновения ми телефон. Хората в страничката се множаха и споделяха своята благодарност в нея, но паралелно аз все повече и повече исках да опозная тази Висша Сила. Исках да разбера личността й, за да я обикна, както тя обича мен. Исках да знам повече, исках аз и Тя да сме едно.

Посещавам евангелска църква от 12-13 годишен. Бог за когото говореха там, беше създал вселената, а Луйз Хей ме учеше да благодаря на вселената. Да благодаря на творението, а не на Твореца. Разбирах тази разлика, но си мислех че имената може би нямат значение. Ходех на проповедите, четях Божието Слово, четях и книгите подобни на "Тайната". В Библията, четях че Бог е личност отделна от творението, но също така и присъстваща навсякъде в пространството. В нея се даваше пълна характеристика на Бога. Докато в "Тайната" и други подобни книги пишеше, че всичко зависи от мен. Че аз съм този дето диктува правилата и мога да имам всичко. Говореше се за някаква сила, но не се разкриваше нейната личност. Вселената ме обича и ще ми даде всичко което ми е нужно. Това го казва и Библията- Бог ме обича, и ще снабди всяка моя нужда. Кога? Когато Го почитам, когато Го обичам и спазвам съветите Му за добър живот. Повечето хора мислят, че християнството е създадено за да манипулира хората. Че християните са хора без воля и свобода. Че са скучни и не се развиват. Това е лъжа на сатаната. Другата личност която въобще не се споменава в книгите за постигане на щастлив живот. "Тайната" беше приятна за четене, оставяща ме аз да си бъда шеф. А Библията беше трудно четиво. В един момент буквално блокирах. Имах нужда от помощ! Кое беше онова Добро което търся цял живот?  Библията ме учеше, ако имам нужда от помощ да седна и да се моля. Направих го. Молих се на Бог, ако ме чува и е личност да ме привлече при себе си за да разбера кое е правилния начин за достъп до Него. Седмица след седмица Бог ме издигна в църквата. Обичам да пея. Харесвам поп фолка и мечтаех за кариера. Една неделя пастора ме помоли да участвам в хвалението. Бог знаеше, че обичам да пея и ми даваше трибуна за това. От както пея всяка неделя на събиранията ни се чувствам по-пълноценен. И вече не мечтая за кариера. Пеенето за Бог напълно ме удовлетворява.

Бях само аз по-млад в църквата. Дойде проект в който се събраха млади хора и започнахме младежките събирания. Бог действа там. Сплотяваме се, има божията любов между нас. Така се случва, че аз водя групата-като най-голям и запознат с Библията. За месец Бог от Библията направи за мен повече, отколкото вселената от "Тайната". Бог ме учи да вярвам в него и да го обичам , не иска нищо сложно от мен, обича ме и ми дава нужното на времето му. Докато "Тайната" ме учи да вярвам в себе си, да си пожелая каквото искам и ще е мое, да ценя повече хляба и рибата, отколкото Онзи дето ги дава. Търсил съм Висшето Добро цял живот, не може то да се е намирало в мен и да си е мълчало. Не може то да е създало света. В мен има божественост, но тя е само прашинка от Бога. Не можех да повярвам в себе си. Сега вярвам в себе си въз основа на вярата ми в Бог! Днес Бог всеки ден ме променя! Тайната представя част от Бог, но много малка част от него. Нещата в нея са абсолютно верни, но доста важни, основни неща липсват. Освен това с Бог е по-лесно. Има сила в думите ни, има сила в мислите ни, има и отражение от действията ни. Не може да си мразил , да си крадял и лъгал и да искаш добро за живота си. Бог от Библията предлага незабавно очистване на тези влияния и свобода за живот без тях. Накрая за благодарността. Тя губи смисъл, ако не съществува Доброто. Ако то е факт обаче, всяка благодарност трябва да бъде отправена към Него, защото всичко е от Него! В този смисъл: благодарим ли на който трябва? Моя опит е такъв. Не съм се чувствал по-жив от сегашния момент в живота ми. Зная мнението на повечето хора за Бог и религиите. Аз не искам да ви убедя в нищо. Не желая да ви променям. Христо ме покани да споделя нещо, и го правя. Ако то ви накара да се замислите, ще се радвам. Ако ме осъдите и етикетирате с етикета "сектант", ще се моля да не ви се връща, защото нали "Вселената ни връща всичко което кажем, направим и мислим".

С последните си думи искам да ви призова да търсите хубавите неща и да сте благодарни за тях. Както казах има сила в нас. Как я ползваме? Благодарността отключва тази сила за добро, но не благодарността а Бог е важният! Имаме и свободна воля дали да приемем Бога, но тя кове живота ни както тук на земята, така и за вечността! Избора е наш!

http://azsymblagodaren.blogspot.com/

Балансът от Майк Рам

Здрвайте днес ще ви представя още един от гост авторите на книгата ми "Христо то Лясквовец и Приятели" това е Майк Рам. Един човек от когото продължавам да се уча на различни тънкости, когато ми скимне на мен. Благодаря ти, Майк, че участва в книгата ми.

Балансът

Майк Рам

Знаете ли защо монасите в манастирите прекарват толкова много време, работейки на полето и изработвайки с тежък труд храната си? Не бях се замислял сериозно над този въпрос, но наскоро получих един отговор, който ме накара да се замисля над това колко е важно да умеем да балансираме някои на пръв поглед различни и дори противоположни качества и ме провокира да напиша този текст.

Преди известно време посетих един семинар, където водещият ни разказваше за хората, които търсят духовно или интелектуално развитие. Според него има хора, които изпадат в едната крайност постоянно да търсят нови знания и нова информация, както и такива, които се стремят към някаква механична практика, без много-много да се стараят да разбират нейния смисъл. Прекалено голямата духовност според него води до шизофрения, а прекаленото отдаване на практиката - до фанатизъм.

Като чух това веднага започнах да се сещам за хора, които попадат в едната или в другата категория. Познавам млади хора, които се изживяват като бунтари, но изобщо не се опитват да вникнат в духовните, психологическите или икономическите причини, които движат нашето обществото. Те са изключително активни в действията си и толкова праволинейни в убежденията си, че не признават никакви чужди мисли и идеи. Нещо повече - намират ги за вражески и започват да се борят срещу хората, които ги споделят. Това е истински фанатизъм.

Други пък постоянно четат, търсят своя духовен път, посещават семинари и лекции на международно признати гурута, но не правят нищо, за да променят живота си и са постоянно нещастни, болни и сърдити на целия свят. Някои успяват много добре да прикрият своята пасивност и разочарование от неуспехите си в живота зад изкуствена усмивка и цитати на мъдри мисли. Един мой приятел използва за тях израза “позитивните лузъри” (от английски “loser” - губещ, загубеняк). Не съм психиатър и не знам със сигурност дали това наистина е шизофрения, но определено мисля, че не е на добре.

Признавам се, че видях и себе си донякъде в тази роля и това ме уплаши. Разбрах, че трябва да направя някаква сериозна промяна в живота си, за да не стана истински шизофреник.

Очевидно истината е в баланса между тези две крайности. Лекторът на семинара даде един много хубав пример с монасите в манастирите - те разделят времето си поравно между двете си основни дейности: духовно развитие - четене на книги, молитва и медитация - и тежък физически труд на полето, където сами отглеждат храната си. Не мисля, че всеки от нас трябва да живее точно по този начин, но със сигурност трябва да се научим да балансираме между духовното и интелектуалното си развитие от една страна, и физическата работа, прилагането на практика на усвоените знания и умения. Само така, опазвайки този баланс, можем да си гарантираме здравословен и щастлив живот.

 Темата за баланса ме завладя и започнах да си мисля и за други неща, които трябва да поддържаме в равновесие в живота си, за да се запазим здрави физически и душевно. Не случайно още на същия семинар лекторът даде още един пример, в който открих идеята за баланса отново.

Всички знаят притчата за полупразната и полупълната чаша. Нашият лектор тръгна да разглежда чашата като алегория за нашия ум. Когато чашата е пълна, човекът е “умен”, тоест пълен със знания. Какво обаче означава това? Това означава, че за тези хора е дошло времето да споделят своите знания и постижения, тоест да започнат да изпразват чашата и да станат “глупави”. “Глупавите” са онези, за които чашата е празна. Те са хора, които нямат достатъчно знания в дадена област и имат нужда да ги усвоят и да запълнят своята чаша. Логично балансът в това отношение е постоянната смяна на състоянието от “умен” към “глупав” и обратно. С други думи, човек трябва постоянно да се стреми да научава нещо ново, да усвоява нови знания и умения в дадена област, но в момента, в който постигне майсторство, тоест чашата му се напълни, той трябва да започне да ги споделя с другите, а след това - да потърси друга област, в която отново да стане начинаещ.

Кръговратът тук е следния: човек решава да започне да се развива в дадена област, която е нова за него (нали никой не се е родил научен!). В този момент той е “глупав”, неговата чаша е празна и ние го наричаме “чирак”. Предстои един дълъг процес, в който той изучава занаята, попива нова информация, усвоява нови умения и в един момент чашата му се напълва. Човекът става “умен”, започва успешно да практикува наученото и да печели от това. В този момент го наричаме “специалист”.

По-късно, обаче, натрупаните знания (и самочувствие), пълната чаша, му пречат да научава нови неща, а практикуването на една и съща дейност става еднообразна и започва да води до рутина и до загуба на интерес. В този момент неговата роля е да започне да изпразва чашата и да стане “глупав” отново. Тогава той става “майстор” и започва да предава своите знания на по-младите, на онези, които тепърва тръгват по неговия път. След като изучи достатъчно последователи - нови “чираци” - единственото, което може да направи, е да потърси нов път на развитие, нова област на знание, нова професия.

Тук е важно да се отбележи, че състоянията “умен” и “глупав” са просто термини, в които няма някаква умисъл за обида. Всяко от тях е добро за даден момент. Когато човек успее да намери (или поне да започне да търси) баланса между двете и ги редува - това е добре за него. Ако остане в едно състояние твърде дълго - това вече е опасно, независимо дали ще се нарича “умен” или “глупав”, “майстор” или “чирак”.

Първия път, когато чух това, ми се стори много странно, но малко по-късно осъзнах, че може би това действително е правилния и балансиран път за развитие на човека. Има хора, които успяват да минат по този кръговрат по няколко пъти в живота си. Има и такива, които не успяват за един живот да стигнат до позицията на “специалист’ или “майстор”. А има и такива, които си мислят, че са родени “майстори”. Всеки решава сам за себе си дали да тръгне по този път или не. Аз, например, осъзнах, че вече съм направил един кръг и сега съм в началото на нов.

Повече от 20 години работих в областта на информационните технологии. Бях програмист - чирак, изучих занаята, станах “специалист” - работих в големи компании като мениджър на проекти и накрая станах “майстор” и започнах да преподавам всичко, което бях научил през годините на своите по-млади колеги. В един момент установих, че съм изчерпал почти всичко, което мога да получа или да дам в тази област и започнах да се занимавам с маркетинг и комуникация - станах отново чирак и започнах отново да се уча. Убеден съм, че скоро ще имам самочувствието на специалист, а един ден бих могъл отново да стана майстор и в тази област. Това ме мотивира силно да работя над себе си, а усещането за баланс ме прави щастлив.

 Следващия пример е бил винаги пред очите ми, но никога досега не бях го виждал в светлината на идеята за баланса. Баща ми е човек, който страшно много обича да го черпят и да получава подаръци. Понякога дори съм си мислел, че е по-възпитано любезно да откажеш поредната покана да пийнем по една ракийка, отколкото да приемеш и да откараш цяла нощ на гости на някой приятел. Спомням си, че майка ми винаги се е възмущавала от тази “слабост” на баща ми и все го ръчкаше да се прибират по-рано у дома.

Сега, обаче, започнах да гледам на нещата с друго око. Баща ми живее в едно забравено от царя и от Бога село, в което няма никакъв транспорт, а хората са всички на пенсионна възраст. Когато им се наложи да пътуват до града, за да си напазаруват нещо или да отидат на лекар, всички се обръщат към баща ми с молба да ги закара с неговата кола. И той никога не отказва. Баща ми е толкова добродушен, че е готов винаги да помогне на човек, стига да може. И тук идва мъдростта на баланса: не можеш само да даваш или само да получаваш - за да водиш добър и смислен живот, трябва да умееш да ги редуваш. Ако само даваш, ще се изцедиш и ще загинеш. Ако само вземаш, ще се превърнеш в търтей и ще се пръснеш (образно казано). Затова е нужен баланс.

Даването прави човек щастлив. Когато помогнеш на съседа си, си направил нещо полезно и това те изпълва с удовлетворение. Важно е, обаче, и да умеем да получаваме. Това прави другия човек щастлив. Когато ни дават подарък много хора казват: “Ама моля те, нямаше нужда, не биваше...” Така отблъскват любовта и благодарността на другия. Това е позитивната енергия, с която нашите близки и приятели искат да ни дарят и не бива да я отхвърляме. Подаръкът трябва да се приема винаги и с чувство на благодарност, защото така приемаме и любовта на ближния.

Сега разбирам защо баща ми е здрав физически и духовно - защото спазва закона за баланса в отношенията си с хората и редува даването с получаването. Винаги е готов да даде от себе си на другите и винаги приема онова, което те му дават в замяна.

За следващата проява на баланса предполагам, че всеки от вас ще намери пример. Спомнете си разговор с човек, който постоянно говори и от него не можете да вземете думата. Как се чувствахте тогава? Почувствахте ли се недооценен, недоволен, непълноценен? Усетихте ли досада от постоянното бърборене на другия, беше ли разговорът пълноценен? Едва ли.

А сега си спомнете друга случка, в която е трябвало да общувате с някой мълчаливец. Опитвате се да завържете разговор, а вашият събеседник постоянно мълчи или отговаря едносрично. Както се казва, опитвате се “да му вадите думите с ченгел от устата”. Беше ли приятно това общуване, почувствахте ли се доволни от разговора? Съмнявам се.

Законът за баланса важи с пълна сила и в общуването между хората. Умението да редуваме споделянето на своите мисли с внимателното изслушване на отсрещната страна е ключа към успешния разговор и поддържането на добри отношения както в бизнеса, така и с приятелите и с най-близките хора. Проблемите в общуването идват когато единият говори твърде много, другият мълчи твърде много или просто не се слушаме изобщо.

Понякога да поддържаш баланса в живота си е трудно, но е важно. А когато успееш, чувството е много приятно и удовлетворяващо. Балансирането между учението и практиката, между вземането и даването, между говоренето и слушането, е онова, което ни развива, онова, което ни дава удовлетворение в живота и ни кара да се чувстваме пълноценни. Който го постигне, е истински щастлив. Нима не се стремим всички към това?

Поличба от днес...03.08.2012г.

Поличба: Докато гледах картата във фейса се загледах какво е маркирано...стана ми странно, защото ми предстои да ходя до Израел а на картата беше маркирано точно това. Лясковец-София-Израел....е,ко да кажа повече...
 Предстои ми, защото имам да завършвам книгата си "Галилейския учител" и предусещането ми за там не ме лъже. Благодаря на Вселената за този дар, колкото и малък да е сега на картата ме делят едни 3484км. Въобще не ме притеснява, защото това е свързано с прекрасно мое изживяване и страст...
Благодаря ти....

Гост авторите в "Христо от Лясковец и Приятели"

Съдържание:­­­­

Христо от Лясковец,Елка Стефанова,
Калина Митева,Даниела Капинчева,
Галина Преславова,Веси Дамянова,
Венци Кираджиев,Ели Зарева,
Стефан Русев,Краси Манев, 

Велислава Нешкова,Росен Обретенов, 

Диана Луна,Стефан Монев, 

Цвети Иванова,Мария Янакиева, 

Нел Анел,Христо Стоянов, 

Валентин Кангалов,Стоил Рошкев, 

доц.д-р.Юлиан Карабиберов,
Здравка Кандина, 

Павлин Петров,Майк Рам, 

Интервю за „Играта за 66.ооо.оо”.

„Христо от Лясковец и Приятели”

...и Приятели

Всеки един от участници в книгата има собствен живот, професия и статус в собствения си живота. Но един автор успя да ги обедини и да ги покани да участват в неговата 15-та книга със заглавие: „Христо от Лясковец и Приятели”.

Както вече се досещате това е Христо от Лясковец, който разчупи за пореден път стереотипа на писане и подреждане на една творба и обедини едни прекрасни хора, който както казва той в знак на благодарност към тях ги е поканил в творбата си. И поради различния сюжет на книгата продуктът става толкова шарен, че надминава очакванията на самият автор, защото както казва той: дори не е очаквал такъв резултат, защото понякога признателността прави огромни чудеса и провокира съзнанието ни да създава неща, който ние отначало подценяваме.

Всеки е творец на собствената си съдба и Христо от Лясковец не прави изключение, защото сякаш по много интуитивен начин се е докоснал чрез благодарността и признателността до всички хора около него. Дори има хора, който наистина не могат да повярват, че той е стигнал до тук, защото за неговите 33 години той е написал 14-сет книги, а още няколко „проекта” чакат на бюрото му, а сърцето му се оказва една необятна Вселена от която той черпи своето вдъхновение.

На няколко пъти той се шегува, че иска да излезе в отпуск за да се разсее малко, но сякаш това на този етап не се случва, защото, както казва, само той може да създаде тези прекрасни произведения, който да вдъхновят милиони хора по целия свят. Някой от произведенията му са написани в такъв стил, че когато и да биват прочетени те са актуални и днес. А това днес може да е винаги, докато живота съществува или по-точно ние сме в него.

Авторът Христо от Лясковец решава да създаде това произведение, защото е вдъхновен отново от една книга на Луиз Хей и смело решава, че такъв продукт би било добре да има и в България. И когато читателя чете това произведение да може да се докосне до различно творчество и всеки от тях да бъде докоснат по начина от който наистина има нужда.

…тъкмо когато четете това произведение няма да ви е скучно, защото ще бъдете докоснати от над 2о-сет автора и ще видите също толкова Вселени на едно място, което само по себе си е прекрасно и ново явление…

Книгата и произведенията на Христо от Лясковец, можете да откриете в www.pechatnaknigi.com

Благодаря ви.

Пътуване до Рио Де Жанейро

Пътешествие на едно семейство до Рио Де Жанейро-Бразилия за 10 дни.

На коледа стават чудеса и изненадващо получих  имейл, че съм спечелила екскурзия до Бразилия. На 30 април 2008г. заедно с моят мъж се отправихме към летище София където ни чакаше екскурзоводка. Забравих да кажа, че екскурзията беше за двама и беше аll inclusive.

С полет AF2687 до Париж вълнуващо, защото за първи път се качваме на самолет. В Париж имахме много престой  на летище Шар-де-Гол около 6 часа. Следващия  полет за Рио Де  Жанейро  в 23:15. Пътувахме с бойнг  AF442. В самолета на самата седалка имаше монитор на който гледахме филми, слушахме музика, защото полета беше през океана 11 часа. Стюардите и стюардесите бяха много мили и постоянно предлагаха чай, кафе и студени напитки. На 1 май пристигнахме в Рио след 16 часа пътуване. Посрещнаха ни и имахме трансфер до хотел „Rio Copa”. Настаниха ни в хотела и всичко беше повече от добре.  На 2 май имахме закуска на шведска маса в самият хотел. Понеже екскурзията беше спечелена всичко беше поето и ние нямахме никакви разходи за нищо.

От 9:00 часа беше заплануваната среща с безспорния  символ на Рио Де Жанейро-статуята на Христос-Изкупителя/която е висока 38м. и е завършена през 1931г./ и след това Маракана/най-големия стадион в света/. Пътуването към планината „Корковадо” която е част от националния парк  Тижука/8,154 акра/разгърната е тропическа гора с много видове растения. Изкачването до върха е с влакче и е около 20 мин. а стръмните склонове започват от района „Косме Вело”. Още от самото начало с нас на влакчето се качиха и музиканти за да свирят за нас докато пътувахме. И преживяването да слушаш бразилски песни беше неописуемо.  Когато се качихме на самият връх в подножието на величествената статуя на Спасителя я гледахме с умиление и се възхищавахме, защото не всеки ден можеше да се види такова нещо. Направихме си много снимки за спомен и се разходихме из между сувенирните магазинчета. От самият връх се виждаше всичко и беше много красиво.  Статуята на Исус е изградена от желязо-бетон  и тежи 1145 тона и не случайно е поставена на най-високото място в Рио на височина 710м. и е облицована с устойчив талк за да я предпазва от климата там. Спасителят, който е разперил ръце над цяло Рио Де Жанейро е негов символ и покровител. Разперените му ръце стигат цели 30м и сякаш са готови да прегърнат целия свят. Забравих да спомена, че още със слизането си от самолета Рио поразява с контраста на пейзажи, приласкава с гостоприемство и ни обгръща с дружелюбна атмосфера. От там се спуснахме до най-големия стадион построен по повод световното първенство по футбол. Разгледахме го стигнахме чак до съблекалните и след това излязохме на терена и там имаше един футболист, които забавляваше хората със своите номера. Направихме си снимки за спомен и се отправихме за кратка почивка. Следобед имахме време за разходки и седнахме да утолим жаждата с една кайпериня в ръка/това е националното питие-коктейл от кашаса(дестилат от захарна тръстика), лимонов сок, захар и много лед, който в Рио е се употребява по всяко едно време от денят и нощта. Направи ни впечатление, че няма значение кои как и изглежда и на колко е години, защото са полу облечени, климатът и духът на градът подтикват да се свалят всички дрехи, грижи и стрес. На всякъде звучи музика, в многобройните улички ухае на ароматно бразилско кафе. Жегата ни настигна ние опитахме техните фрешове, който са прекрасни и неприлично евтини. От 3-7май имахме свободни дни за разходки и почивка. Вечер покрай магистралата, която разделя плажа Копакабана от верига модерни хотели, местните художници излагат картините си, продавачи развяват своите фланелки на бразилските футболни звезди, а уличните музиканти свирят мека, лирична музика. Няколко дни в Рио ни бяха достатъчни да качим някой друг килограм от изкушенията на местните ресторанти. При това е изумително евтино и ако не опитате може само да съжалявате, а и морските им дарове са великолепни. Заведенията се делят на рибни и местни и работят на един и същ принцип. Има огромна маса отрупана с разнообразни салати, супи, сосове. Всеки знае, че Рио е курортен град и е известeн с футбола, самбата, хората който обичат да работят, танцуват, къпят в морето и най-важното е, че могат да се наслаждават на живота. Животът тук не замира, а продължава по 24 часа в денонощието. През цялото време по улиците и ресторантите на плажовете Копакабана и Ипанема кипи живот. Посетихме ботаническата градина  с над 235 000 растения и аз се радвах толкова много, защото обичам много цветята. Видях и много видове който се отглеждат в специални парници и ние забелязахме и  закачливите маймунки, който скачаха от клон на клон. След кратка почивка в хотела се приготвихме за плаж на атлантическото крайбрежие, което само по себе си бе приказно. Когато погледнех към самият океан виждах как вълните се блъскаха една в друга. Тази почивка ни беше дошла като истински дар, защото както бяхме зажаднели за море си от тулихме жаждата за морски рай и то не къде да е а в Рио. Мазахме се взаимно с плажно масло, защото иначе нямаше как да издържим на слънчевите лъчи. Запознахме се и с другите, който бяха с нас, но само ние бяхме аll inclusive. Заедно с тях наброявахме 30-сет човека.

Но както всичко така и това си имаше край. На 8 май 2008г. закусихме и освободихме стаите, който бяха оборудвани с всичко необходимо и покриваха в изобилие нашите нужди. С трансфер до летището се придвижихме до Бойг AF443 до Париж в 16:20ч. На 9 май пристигнахме в Париж  в 07:55ч. и от там се отправихме за следващия полет за София AF2686 в 10:20ч. Кацнахме благополучно в София в 14:20ч. Искам да кажа, че това беше толкова вълнуващо преживяване, че каквито и думи да използвам да го опиша, все ще е малко, защото е по-добре да бъде изживяно за да можете да се докоснете до това, което ние се докоснахме с мъжът ми. Пътешествието до Рио беше второто прекрасно нещо след нашите прекрасни деца, което ни се случи в този живот. Винаги ще си спомням за този дар, който наистина не очаквах, а когато ми се обадиха, че съм спечелила тази награда, не можех да повярвам.

Е, сега след като преживях всичко това и сетивата ми са заредени и изпълнени за живот съм много щастлива. Играйте и вие в живота и спечелете…своите награди.

Това е една пресъздадената история, която влезе в 15-тата ми книга която се казва: "Христо от Лясковец и Приятели" и много скоро ще можете да намерите....

Ако живота...

"Ако живота ви беше книга, какво би било заглавието и"?

deja vu в моя свят

"синя книга за любовта"

След като пратих книгата вчера в печатницата, вече нямах търпение да я получа и да знам, че това нещо а завършено като процес. Трепереше ми тялото от радост и сякаш вибрирах на честота-радост. Ако питате мен исках почти веднага да я получа и да я прегърна, както любимата ми жена, но на този етап технологичното време е неизбежно.

Вечерта валеше и гърмеше, а сутринта нямаше ток и не можах да се чуя с любимата ми жена, но това не зависеше от мен-признавам си. Треперех още и не съм спал спокойно, защото аз съм много емоционален човек и чувствата ми направо си ме управляват. Станах от леглото и започнах да се суетя, кога ще дойде съобщението от Еконт за да отида да си взема книгата. Писахме се с колежката от печатницата, за едни неща и аз се извиних, че толкова рано сутринта я занимавам, но и тя като мен е „постоянно в процеса” и сякаш се е сраснала с него. Тя скоро ще става майка и аз съм и пожелал да бъде прекрасна майка, каквато не се съмнявам, че ще е/Тя със сигурност ще се зарадва от прочетеното тук/. И докато общувах с нея и прекрасната жена от Шумен, дойде sms-а от Еконт, че пратката ми ме чака. Така дори ми се насълзиха очите и вече знаех, че пеш ще отида до офиса им в Г.Оряховица. И веднага ще изживея, нещо подобно, както преди много години си купих книга за йога на Парамаханса Йогананда, вървях и разлиствах книгата с нетърпение. Сега ми предстоеше същото само, че с моя книга.

Е, малко не се случи така, но пък щом взех книгата скъсах плика и я прегърнах и добре, че е от хартия, защото ще спре да диша. Капка нежност нямаше в тази прегръдка. Все пак прегръщах моята 14-ста рожба, макар и на хартия.  Преди време бяха написали статия за мен „Баща на 14-сет книги” е много щастлив бях и тогава. С нетърпение чаках този миг, защото това е доста интересна книга, не защото аз съм я писал, тя си има свой живот вече и е на бял свят. Пътува към сърцата на хората сама и със съвсем малко съдействие от моя страна. Това е книга сякаш случила се някога, а аз сега само я преписвам защото състоянието déjà vu е именно такова. Определени части в мозъка ни показват случки или цели животи записани в нас. А да сте се сетили, че водата и въздуха, носят послания от назад във времето, и сякаш една глътка вода или въздух, може за миг да ни върне към нещо познато. Ето това е déjà vu-познато вече.

Интервю за 14-тата ми книга

тя вече плува по големия свят

1.Как би представил новата си книга - "Бат Ям" Момичето на Морето"?

Това е книга за любов. Книга започната на 29.11.2009г. със запознаването на главната героиня с мен във фейсбук. Фейсбук наистина събира хората. Книга обвита в синьо каквито са очите и, морето и небето. Както обича да казва тя: „Всичко в хубаво в този свят е синьо-небето, морето и моите очи”. Книгата ми има червена точка, за да внимават хората, които не са минали абитуриентския си бал да нея четат, защото пресъздавам любовта в чистия и вид. Вярно е, че това ще засили интереса, защото не аз им забранявам да я четат, а тя показва, че съм бил освободен в писането си и не съм спестил нищо на читателя. Книга, която накара мен да се променя още повече в името на любовта и да се настроя на правилната честота, каквато е чистата любов, която те прави свободен и освободен.

2. След колко време читателите могат да се докоснат до "Твоето Момиче на Морето"? Имам предвид за книгата?

Първо искам да ти изкажа своята благодарност към теб Ели, че първа откликваш на желанието ми тази книга да обиколи света и то бързо, като ураган. Дори още не е имало представяне на самата книга и ти ме хващаш точно в първите крачки на процеса веднага след нейното завършване. А книгата в края на тази и началото на другата седмица ще може да бъде намерена при хората с които работя толкова добре: www.pechatnaknigi.com  Това е електронна книжарница с много лесен достъп до нея и понеже аз съм прекрасен човек работя с прекрасни хора.

3. Какво всъщност е значението на заглавието "Бат Ям"?

„Бат Ям” е град в Израел, където беше тя и работеше като „метапелет”, когато се запознахме. В превод „Бат Ям” означава Момичето на Морето. Там започна всичко и книгата стана много интернационална, защото заедно с нейното започване аз тъкмо привършвах 13-тата си книга Клиент №1/опасна близост/-продължението, която много ми опъна нервната система. Това е град на брега на морето, които аз още не съм видял, но това, което тя ми е разказвала, все едно съм бил там, защото чрез любовта ни аз пътувам всеки миг до там и обратно.

4. С какво "Момичето на Морето" е свързано със съдържанието на книгата?

Ами тя е главна героиня вътре. Още когато ме видя за първи път, това събуди в нея любовта и към мен, въпреки, че аз не бях още готов за нея. Но с времето си признавам, че по толкова прекрасен начин се обърнах към любовта и се разтворих за нея. Тя и любовта и към мен, написа цялата книга, аз само бях нещо, като човек държащ писалката върху белия лист. Това е най-дълго писаната книга от мен и някак отвори, пречисти и обнови цялата ми същност-признавам си. Нищо няма да е същото вече, защото аз съм обичан и обичащ мъж.

5. Писател - пътешественик по душа! А всички хора обичаме да пътуваме! Ще разкриеш ли пред читателите, какво пътуване и на къде ще ги поведе новата ти книга "Бат Ям"Момичето на Морето"? В някоя екзотична страна или приключенско пътуване по морето?

Както казах по горе действието се развива/защото то продължава/ в Израел и България едновременно. Мисля, че самата държава е доста прекрасна сама по себе си без моето представяне. Благодарение на крилете на любовта всеки ден е един прекрасен ден, защото обичам и ме обичат. Историята е жива, както аз и тя сме живи и продължаваме напред. Не липсва нищо в нея и дори не прави изключение, и в много случаи не се различава по нищо от историите на другите. Малката и съществена разлика е, че пиша за неща, които са свързани с любовта не със страните или други хора. И понеже моят път е „път със сърце”, нормално е да говоря за продукта на сърцето-любовта. Вярно е, че за да се стигне от там се минава по море, но  аз все още не познавам трасето, което не е от голямо значение за мен. Важното е, че се намерихме в „житейската мъгла” и се търсим всеки един миг. Това е книга написана и посветена на една прекрасна и обикновена жена, която ми позволи да пиша за нея, защото както казваше в началото на нашето познанство: „Аз знам, че един ден, по моята история ще има книга”. Ето на тя вече е факт и всичко си следва естествения ход на нещата. Книга за любовта написана с много любов.

6. Разкажи как се ражда - идеята за една книга при теб? Подбираш подходящ материал, развихряш фантазията си и таланта или всичко се получава мигновено?

Искам да кажа, че аз не фантазирам толкова, когато пиша, а когато не пиша. А повечето от книгите ми са написани по истински случаи и там аз преплитам моят живот с главните герои на книгите ми. В много отношения „аз съм тях”, но те „не са мен”. Последната ми книга за която споменавам сега е написана отново по посока действителен случай, който е толкова истински, че няма на къде повече. А материала за книгата се ражда на мига докато общувам с Момичето на Морето. Просто само записвам нещата и ги пресъздавам вътре в книгата си. По скоро това е нейна книга, защото тя е посветена на нея, аз само пиша и я обичам. Въпреки, че тя дори си и няма и на идея, как ще я направи известна тази книга по целия свят с помощта на времето.

7. Трябва ли хората да прочетат новия роман и защо? Какво ще им даде вашата книга?

Според мен е прекрасно да бъде прочетена тази книга, не защото е писана от мен, а защото сама по себе си е добро четиво. Тя вече има собствен живот след като е завършена  и поема по широкия свят. Много хора въпреки, че не са участници в случващото се, може да се припознаят и това да ги разтърси, но това е следствие на любовта, която разтърсва из основи всеки човек докоснал се до нея. Това, което е хубаво да вземат от книгата е модела да бъдеш обичан и да обичаш. Просто да бъдеш свободен да обичаш без условности и предрасъдаци.

8. Имаш ли вече идея за нова книга?

Ти си човек с най-прекрасните въпроси, на които съм отговарял до сега. Последните ми книги се засичат много и още не завършил едната съм започнал другата. Така и сега. Бях на половината на 13-тата и започнах 14-тата. Издадох едната за да се освободя и продължих напред. Сега още не бях завършил 14-тата, а вече съм събрал материала за 15-тата си книга, която ще се казва: „Христо от Лясковец и приятели”. А и нека да издам една малка тайна, че 14-тата книга ще има своето продължение, така, че хубавото си предстои, а докато наближава аз съм отдаден на това, което правя.

9. Хората сами предопределят своя живот с отношението си, с енергията, която излъчват. Вашият коментар за "Човек, Живот, Съдба"?

От как съм разбрал, че сам си кова съдбата, не чакам някой да дойде да „чука на моята наковалня”. Поел съм 100% отговорност за личния си живот и съм достатъчно устремен към своята цел, която ми е достатъчно гориво. И благодарение на мантрата  Ho’oponopono, направих толкова много неща за толкова кратко време, че то наистина изглежда, че се компресира по някога, а друг път се разтегля. Напълвайки себе си се чувствам самодостатъчен и продължавам напред.

10. Вашето послание към хората от Лясковец и към всички твои фенове и читатели?

Лично послание за хората от Лясковец нямам, защото те дори още не знаят толкова за мен, колкото извън него, каквато беше моята цел и насока. Но към всички, които чакат тази книга, защото много хора вече ме питат с месеци, кога ще излезе, ще кажа: Ето сега вече ще имат възможността да се докоснат до нея. Много от хората получиха и моето приятелство като бонус към книгите, които си вземат. За мен това значи много-признавам си. Ако с нещо тази моя книга може да направи живота ви по-добър не отлагайте да се докоснете до нея. Благодаря ви, че ви има в моя свят.

P.S.:Изказвам специални благодарности към жената на сърцето ми Момичето на Морето и да и благодаря още веднъж, че ме направи част от живота си. За любовта в най-прекрасния и чист вид, който някога съм виждал до сега. И да и кажа още веднъж от тук: Обичам те, любима.

Благодаря ти Ели за прекрасната възможно, която ми предоставяш да докосна с творчеството си още по-голяма аудитория и да се запознат те с Христо от Лясковец.

Благодаря на майка и татко, че ме създадоха и живея в най-прекрасното време, което може да съществува някога за мен/нас.

Интервюто взе: Ели Зарева.