Лично писмо до сър Ричард Брансън!

Здравейте г-н Брансън. Аз съм Христо от Лясковец-България. Писател съм, но не от онези писатели дето са посредствените и ги има на всеки ъгъл като кръчмите, а друг вид-изчезващ.

Лично писмо до сър Ричард Брансън

Пиша ви това писмо, по две причини:

1.Да ви благодаря, че ви има и, че сте постигнали толкова много неща с които сте си създали личната свобода и уважавате всичко живо по тази земя.

2.А за мен вие сте един неформален мой ментор, а дори не знаете това. Преди много години когато прочетох, че не ви е харесало удобството в полета, сте решили да създадете своята авио-компания Върджин.

От където и да ми попадне нещо свързано с вас аз винаги намирам време да го прочета, защото знам, че то е истинско и ме дарява с истинска и жива мъдрост. Оказах се в една интересна ситуация. На 33 години съм и съм написал 20-сет книги, а продължавам да пиша. Имам вече книги преведени и на английски, италиански и т.н. И повода по който ви пиша е следния: На едното ми представяне на едната ми книга „Христо от Лясковец и Приятели“ един прекрасен човек Майк Рам след като чу през какво съм минал за да стигна до тук ме помоли да напиша нещо по този въпрос под наслов както се казва вашата книга: „Майната му! Ще го направя!“. Аз разказвам, че от вас се уча да не се отказвам и да продължавам напред. И накрая след като всички разбраха, че съм  ваш голям фен, им заявих с радост в сърцето, че наистина бих искал да мога да пия кафе с вас и да поговорим за акулите в Океана, за пясъка в Сахара, за палмите в Хавайте и за удобните ви самолети…За да разбера за себе си, че това е възможно точно толкова, колкото изгрева и залеза на Слънцето всеки ден. И ако някога имате път на сам ще се радвам да ви посрещна скромно и да ви покажа природата в моя град-Лясковец…и да ви съпроводя на една разходка в гората просто така за спомен.

На скоро ми попадна един материал за вас, как една жена поискала да носи вашите обувки. Макар да ми стана интересно, аз вече бях си изяснил в съзнанието, желанието си да пия кафе с вас и да си поговорим. Аз не знам английски, но, познавам езика на сърцето, който Пауло Коелю описва в книгата си „Алхимикът“…

Каквото и да направите относно писмото ми аз ви благодаря, че ви има. Щастлив от факта, и благодарение на преводачката Даниела Капинчева се сбъдна моята мечта от 3-4 години…да ви пиша.

Благодаря на Бог, че имам възможността да присъствам макар и за миг във вашия динамичен живот чрез това писмо.

Благодаря ви. С уважение Христо от Лясковец-19.01.2013г. сутринта.

„Да откраднеш на дядо си молива“

Днес 10.01.2013 година отново ходихме с моя приятел в гората/около манастирът св.св.Петър и Павел/ за да се разходим и да разговаряме на спокойствие сред природата. На връщане по пътя ни станахме свидетели и помощници на един човек, който се беше усукал с колата си. Явно бяха тръгнали семейно да се разходят и пързалят с шейната си, но не стана така. И понеже ни бяха по път се притекохме на помощ. Помогнахме на човека и така си продължихме по пътя си. Но докато върви ме говорихме за случилото се и просто не сме безсърдечни за да зарежем така човека и да не му помогнем.

След това отидохме в кафе „Тиролиа“ да пием кафе както обикновено и аз взех сп.Мениджър и докато го разлиствах попаднах на страницата където бяха поместили златните уроци на сър Ричард Брансън ето цитата:

„Успехът в бизнеса няма нищо общо с печалбите. Те са необходими, за да се инвестират в следващия проект-да се платят сметки, да се върнат вложенията на инвеститорите и да се възнаградят хората и усърдния им труд. Нищо повече. Истината е, че в бизнеса парите са като течаща вода. В един сезон може да са пълноводен поток, но в друг може да се наложи да инвестираш, за да поддържаш предприятието си живо, или да изчезнеш за една нощ.“

                                       /сп. Мениджър. бр.№2 февруари 2012г./

Този човек дори не знае, че аз жадувам за неговите стъпки, защото ценя дълбоко свободолюбивия  и творчески дух с който е дарен и макар и да не знам за всички препятствия през които е минал, аз чета всичко по пътя ми свързано с него.

Така си спомних, как съм крадял на няколко пъти моливите на дядо си, за да мога да пиша нещо, защото нямах възможност да си купя дори молив. Виждах, как той го „плюмчи“ химическия молив и така записваше, каквото искаше да остави с него следа. Беше ми странно признавам си, но докато не пробвах  и видях, че молива не пише без да бъде намокрен. Ха-казах си аз, това е нещо велико като похват и аз така научих нещо ново.

След това предната година 2012 година на първото ми представяне на едната ми книга в София-България бях помолен от Майк Рам/прекрасен човек, лектор, блогър и гост автор в книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели“/да разкажа за своите премеждия докато стигна до тук "относно писането" си. И за отказите на всички издатели, печатари и др. Разказа е под наслов: „Майната му! Ще гонаправя“. Тъкмо подходящо заглавие да разкажа за случая си. Направих го тук.

Този човек ми е станал такъв наставник и наистина се появява в определени моменти в живота ми и щом го съзра аз наистина се потапям в посланието му, защото макар и малкото което достига до мен то е значително.

"Усъвършенствай това, в което те бива и се фокусирай върху него."

                                                                       Сър Ричард Брансън

Да го направим,а?

Това е материал написан специално по молба на Майк Рам...

Кое е най-голямото предизвикателство, с което сте се справили?

сър Ричард Брансън

Кой страх сте преодолели? Разкажете история, в която сте победили съмненията и страховете си сте си казали точно като Ричард Брансън “Майната му! Ще го направя!” и сте направили онова, което сте си наумили. Споделете за пример, в който сте проявили решителност и сте довели някое свое намерение докрай. Какво е било усещането и какво ви спира сега да продължите напред?

…Родих се човек но станах писател. Аз съм от провинцията където да се занимаваш с нещо или да си различен не е чак толкова добре прието. Но какво от това. С каквото и да се захвана ми е все тая как съм приет-особено ако ми е приятно да го правя.

С времето се сблъсках с какви ли не издателства, който отказваха да издадат нещо мое първо, защото трябвало да бъде одобрено от комисия и чак тогава може би нещо ще последва. Омръзнаха ми тези условности и продължих да пиша. Продължих да питам книжарници и издатели все пак, какво може да се направи за да се появи книгата ми при тях. Знаете ли само условия. Ще влезе книгата ти, ако има „това/онова”  и дадеш определени бройки на по-ниска цена. А не ми казват направо да си предложа моята печалба на тях. Условности си измисляха. Нищо казах аз и продължих да пиша. Теглих им поредната майна и продължих да пиша. Казах си щом е така въпреки кадърното ми творчество един ден ще приемат моите условия иначе няма да позволя да вляза в „прашасалите” им книжарници-моите книги. Чак когато стигнах до 10-та написана книга ми се усмихна късмета и книгите ми започнаха да се отпечатват и да се продават...

повече за материала може да прочетете тук...

Балансът от Майк Рам

Здрвайте днес ще ви представя още един от гост авторите на книгата ми "Христо то Лясквовец и Приятели" това е Майк Рам. Един човек от когото продължавам да се уча на различни тънкости, когато ми скимне на мен. Благодаря ти, Майк, че участва в книгата ми.

Балансът

Майк Рам

Знаете ли защо монасите в манастирите прекарват толкова много време, работейки на полето и изработвайки с тежък труд храната си? Не бях се замислял сериозно над този въпрос, но наскоро получих един отговор, който ме накара да се замисля над това колко е важно да умеем да балансираме някои на пръв поглед различни и дори противоположни качества и ме провокира да напиша този текст.

Преди известно време посетих един семинар, където водещият ни разказваше за хората, които търсят духовно или интелектуално развитие. Според него има хора, които изпадат в едната крайност постоянно да търсят нови знания и нова информация, както и такива, които се стремят към някаква механична практика, без много-много да се стараят да разбират нейния смисъл. Прекалено голямата духовност според него води до шизофрения, а прекаленото отдаване на практиката - до фанатизъм.

Като чух това веднага започнах да се сещам за хора, които попадат в едната или в другата категория. Познавам млади хора, които се изживяват като бунтари, но изобщо не се опитват да вникнат в духовните, психологическите или икономическите причини, които движат нашето обществото. Те са изключително активни в действията си и толкова праволинейни в убежденията си, че не признават никакви чужди мисли и идеи. Нещо повече - намират ги за вражески и започват да се борят срещу хората, които ги споделят. Това е истински фанатизъм.

Други пък постоянно четат, търсят своя духовен път, посещават семинари и лекции на международно признати гурута, но не правят нищо, за да променят живота си и са постоянно нещастни, болни и сърдити на целия свят. Някои успяват много добре да прикрият своята пасивност и разочарование от неуспехите си в живота зад изкуствена усмивка и цитати на мъдри мисли. Един мой приятел използва за тях израза “позитивните лузъри” (от английски “loser” - губещ, загубеняк). Не съм психиатър и не знам със сигурност дали това наистина е шизофрения, но определено мисля, че не е на добре.

Признавам се, че видях и себе си донякъде в тази роля и това ме уплаши. Разбрах, че трябва да направя някаква сериозна промяна в живота си, за да не стана истински шизофреник.

Очевидно истината е в баланса между тези две крайности. Лекторът на семинара даде един много хубав пример с монасите в манастирите - те разделят времето си поравно между двете си основни дейности: духовно развитие - четене на книги, молитва и медитация - и тежък физически труд на полето, където сами отглеждат храната си. Не мисля, че всеки от нас трябва да живее точно по този начин, но със сигурност трябва да се научим да балансираме между духовното и интелектуалното си развитие от една страна, и физическата работа, прилагането на практика на усвоените знания и умения. Само така, опазвайки този баланс, можем да си гарантираме здравословен и щастлив живот.

 Темата за баланса ме завладя и започнах да си мисля и за други неща, които трябва да поддържаме в равновесие в живота си, за да се запазим здрави физически и душевно. Не случайно още на същия семинар лекторът даде още един пример, в който открих идеята за баланса отново.

Всички знаят притчата за полупразната и полупълната чаша. Нашият лектор тръгна да разглежда чашата като алегория за нашия ум. Когато чашата е пълна, човекът е “умен”, тоест пълен със знания. Какво обаче означава това? Това означава, че за тези хора е дошло времето да споделят своите знания и постижения, тоест да започнат да изпразват чашата и да станат “глупави”. “Глупавите” са онези, за които чашата е празна. Те са хора, които нямат достатъчно знания в дадена област и имат нужда да ги усвоят и да запълнят своята чаша. Логично балансът в това отношение е постоянната смяна на състоянието от “умен” към “глупав” и обратно. С други думи, човек трябва постоянно да се стреми да научава нещо ново, да усвоява нови знания и умения в дадена област, но в момента, в който постигне майсторство, тоест чашата му се напълни, той трябва да започне да ги споделя с другите, а след това - да потърси друга област, в която отново да стане начинаещ.

Кръговратът тук е следния: човек решава да започне да се развива в дадена област, която е нова за него (нали никой не се е родил научен!). В този момент той е “глупав”, неговата чаша е празна и ние го наричаме “чирак”. Предстои един дълъг процес, в който той изучава занаята, попива нова информация, усвоява нови умения и в един момент чашата му се напълва. Човекът става “умен”, започва успешно да практикува наученото и да печели от това. В този момент го наричаме “специалист”.

По-късно, обаче, натрупаните знания (и самочувствие), пълната чаша, му пречат да научава нови неща, а практикуването на една и съща дейност става еднообразна и започва да води до рутина и до загуба на интерес. В този момент неговата роля е да започне да изпразва чашата и да стане “глупав” отново. Тогава той става “майстор” и започва да предава своите знания на по-младите, на онези, които тепърва тръгват по неговия път. След като изучи достатъчно последователи - нови “чираци” - единственото, което може да направи, е да потърси нов път на развитие, нова област на знание, нова професия.

Тук е важно да се отбележи, че състоянията “умен” и “глупав” са просто термини, в които няма някаква умисъл за обида. Всяко от тях е добро за даден момент. Когато човек успее да намери (или поне да започне да търси) баланса между двете и ги редува - това е добре за него. Ако остане в едно състояние твърде дълго - това вече е опасно, независимо дали ще се нарича “умен” или “глупав”, “майстор” или “чирак”.

Първия път, когато чух това, ми се стори много странно, но малко по-късно осъзнах, че може би това действително е правилния и балансиран път за развитие на човека. Има хора, които успяват да минат по този кръговрат по няколко пъти в живота си. Има и такива, които не успяват за един живот да стигнат до позицията на “специалист’ или “майстор”. А има и такива, които си мислят, че са родени “майстори”. Всеки решава сам за себе си дали да тръгне по този път или не. Аз, например, осъзнах, че вече съм направил един кръг и сега съм в началото на нов.

Повече от 20 години работих в областта на информационните технологии. Бях програмист - чирак, изучих занаята, станах “специалист” - работих в големи компании като мениджър на проекти и накрая станах “майстор” и започнах да преподавам всичко, което бях научил през годините на своите по-млади колеги. В един момент установих, че съм изчерпал почти всичко, което мога да получа или да дам в тази област и започнах да се занимавам с маркетинг и комуникация - станах отново чирак и започнах отново да се уча. Убеден съм, че скоро ще имам самочувствието на специалист, а един ден бих могъл отново да стана майстор и в тази област. Това ме мотивира силно да работя над себе си, а усещането за баланс ме прави щастлив.

 Следващия пример е бил винаги пред очите ми, но никога досега не бях го виждал в светлината на идеята за баланса. Баща ми е човек, който страшно много обича да го черпят и да получава подаръци. Понякога дори съм си мислел, че е по-възпитано любезно да откажеш поредната покана да пийнем по една ракийка, отколкото да приемеш и да откараш цяла нощ на гости на някой приятел. Спомням си, че майка ми винаги се е възмущавала от тази “слабост” на баща ми и все го ръчкаше да се прибират по-рано у дома.

Сега, обаче, започнах да гледам на нещата с друго око. Баща ми живее в едно забравено от царя и от Бога село, в което няма никакъв транспорт, а хората са всички на пенсионна възраст. Когато им се наложи да пътуват до града, за да си напазаруват нещо или да отидат на лекар, всички се обръщат към баща ми с молба да ги закара с неговата кола. И той никога не отказва. Баща ми е толкова добродушен, че е готов винаги да помогне на човек, стига да може. И тук идва мъдростта на баланса: не можеш само да даваш или само да получаваш - за да водиш добър и смислен живот, трябва да умееш да ги редуваш. Ако само даваш, ще се изцедиш и ще загинеш. Ако само вземаш, ще се превърнеш в търтей и ще се пръснеш (образно казано). Затова е нужен баланс.

Даването прави човек щастлив. Когато помогнеш на съседа си, си направил нещо полезно и това те изпълва с удовлетворение. Важно е, обаче, и да умеем да получаваме. Това прави другия човек щастлив. Когато ни дават подарък много хора казват: “Ама моля те, нямаше нужда, не биваше...” Така отблъскват любовта и благодарността на другия. Това е позитивната енергия, с която нашите близки и приятели искат да ни дарят и не бива да я отхвърляме. Подаръкът трябва да се приема винаги и с чувство на благодарност, защото така приемаме и любовта на ближния.

Сега разбирам защо баща ми е здрав физически и духовно - защото спазва закона за баланса в отношенията си с хората и редува даването с получаването. Винаги е готов да даде от себе си на другите и винаги приема онова, което те му дават в замяна.

За следващата проява на баланса предполагам, че всеки от вас ще намери пример. Спомнете си разговор с човек, който постоянно говори и от него не можете да вземете думата. Как се чувствахте тогава? Почувствахте ли се недооценен, недоволен, непълноценен? Усетихте ли досада от постоянното бърборене на другия, беше ли разговорът пълноценен? Едва ли.

А сега си спомнете друга случка, в която е трябвало да общувате с някой мълчаливец. Опитвате се да завържете разговор, а вашият събеседник постоянно мълчи или отговаря едносрично. Както се казва, опитвате се “да му вадите думите с ченгел от устата”. Беше ли приятно това общуване, почувствахте ли се доволни от разговора? Съмнявам се.

Законът за баланса важи с пълна сила и в общуването между хората. Умението да редуваме споделянето на своите мисли с внимателното изслушване на отсрещната страна е ключа към успешния разговор и поддържането на добри отношения както в бизнеса, така и с приятелите и с най-близките хора. Проблемите в общуването идват когато единият говори твърде много, другият мълчи твърде много или просто не се слушаме изобщо.

Понякога да поддържаш баланса в живота си е трудно, но е важно. А когато успееш, чувството е много приятно и удовлетворяващо. Балансирането между учението и практиката, между вземането и даването, между говоренето и слушането, е онова, което ни развива, онова, което ни дава удовлетворение в живота и ни кара да се чувстваме пълноценни. Който го постигне, е истински щастлив. Нима не се стремим всички към това?

В знак на благодарност...

В знак на благодарност за безупречно внимание, обслужване и приятелска подадена ръка към мен. Радвам се, че мога да си позволя да изразя своята признателност към www.Slides.bg  и  собственика и. Никой нищо не ме е накарал  да правя,но за мен е чест да го споделя с всички.

Благодарение на Христо Стоянов от  www.lifehackerbg.com от, който научавам много неща, когато незнам, а осъзнавам, че ми трябват в начинанията ми. Ето за тази работа получих  насока от единия и лек подтик от другия.

Наистина ми доставя удоволствие да правя неща, който до сега не съм правил, по две причини:

1. Не съм знаел, че съществува.

2. А ако съм знаел, ме е било „шубе” да опитам дали случайно мога да се справя.

Но днес направих първия си такъв опит!!! И си признавам много се зарадвах, че успях да се справя поне за мен. Е критици, може и да не липсват, но все тая. На мен ми е „гот”, че мога да покажа някой неща под друг ъгъл, който до сега ми изглеждаше сякаш невъзможен. С това пък съм убеден, че ще помогне на други хора след мен така, че…

Това е само една малка част от нещата, който сега прилагам, така, че хубавото се случва сега и те първа още повече.

P.S.: Отново изказвам благодарността си към Майк Рам, Христо Стоянов и Любомир Стоянов, който дори не съзнават, колко много разширяват хоризонта ми ежедневно.

Да погледнем в Себе си с Калина Митева

„Да погледнем в Себе си” е книга за която ще пиша в статията си.

с Калина Митева

На 22 май 2012г. денят започна със земетресението от 5.8 по Рихтер и си беше меко казано страшно тук при нас в Лясковец, а В София е било страшно. Не мигнах цялата нощ след това и така чаках да отида да снимам в НУ”Цани Гинчев”-празника им. Това събитие предхождаше другото, за през деня. След като снимах и времето си напредна аз и моите приятели не останахме до края, защото влака нямаше да ме чака. Тръгнах за гарата и така 4 часа пътувах за София. Посрещна ме моят домакин и отидох у тях. Подготвих си нещата и малко след това тръгнахме към „ул.Кракра” на която в Домът на Архитекта предстоеше да се случи всичко това заради което дойдох. Входната им врата се отваря автоматично и това много ме забавлява като го видях. Влязох вътре и там видях Калина Митева за първи път. Иначе общуваме от цяла вечност сякаш. Направих анонса, както се бяхме разбрали предварително с нея и чакахме самото събитие да започне. Малко по-късно дойде и самото начало. Нейната нова издателка от Аратрон я представи и всичко започна. Още в началото тя разказа, как съм я спонсорирал с идеята за книгата и ми даде думата. Разказах за първи път това, което се е случило и много се радвах от това. След това разговора се редуваше, но аз наистина се радвах, че съм на това събитие. Много често се отнасях и представях, как съм на мое лично представяне на книга. Това за един автор е доста интересно, а за мен си е цяло събитие. На събитието дойдоха Мария Янакиева и Майк Рам. Бях ги поканил защото исках да ги видя. Естествено си направих снимки за да си имам за спомен, защото и това е важно за мен.

Времето си отмина в приказки и както често обичам да казвам: Всичко хубаво си има край!

Така и това събитие си свърши и отново се разделихме, както се събрахме за самото представяне. Друго си е да получиш книга с автограф от автора. Последва кафе и отново закрачих по „Кракра” за да се прибирам….