Не разбирам, защо няма Нетърпимост срещу статуквото...

До сега не е открит лек или лекарство,което да предотвратява  емоционалните конфликти(вътре в нас)... а той е образуван!!!

Защо в България трябва да си учил(какво и според кого???), много за да управляваш(кого и какво?/хора или роби) нещо като: човешки ресурси(да ограбваш, разваляш настроението на хората, защото си комплексиран /макар и не осъзнат/, жената ти не ти е „пуснала 6 месеца“, фирма или собствения ти живот? Това, че някой родители заблуждават децата си, че трябва да учат за да не работят(може би цял живот-не знам с точност) си е чисто самоубийство за личността. Тогава Теб в какво са те възпитава ли, читателю?

Според кого и какво ако си беден(по душа, мозък или джоб, което обаче не е едно и също!!!) не можеш да работиш нещо като високо доходна работа(или заплащане)? Но ако си пръдльо и кух като лейка, но само, защото някой от семейството ти те „натиска“ или те тика да превземаш псевдо върхове „чрез връзки“(но не за обувки) и по този начин би възстановил уж „семейната чест“(заради нереализираните страхове на родителите и техните проекции), това не е успех!!!

Защо най-Даващите професии като: Майчинството, художници, писатели, поети, музиканти, градинари, чистачи, икономи, сервитьори и т.н., не са най-високо платените професии? Кой определя псевдо разценката за част/труд? Защо всеки човек в България роден с мозък по рождение, толерира ниския праг на заплащане, само защото някой счита труда му за по нисш и слага себе си по-високо от извършващи я го? Явно бързо се забравя, че  именно този който изкарва средствата(на бързо забравящия) е онзи на огневата първа линия и се среща с клиента(понякога пагубна за настроението на поглъщащия, защото търпи комплексите на клиента). Защо изкарващия парите получава по-малко от възложителя си? От къде на къде?

Забравяме, че ако: родителя не е възпитал детето си(или в краен случай да е природно интелигентно) в добри чувства към самия себе си и после към околните, то следователно има вероятност да пием кафе с плюмка вътре(извратено е, но съм чувал и това), да пием сок с урина вътре и всичко това само, защото човека е станал с „дупето нагоре“ или му е крив света, защото се е събудил и знае, че ù днес е още един отвратителен ден. Няма да правим забележка на иконома, че е бавен и муден когато чисти паяжините или ни сервира, защото той знае, вътрешно че за толкова пари толкова работа(без да си дава никакъв зор излишно над заработката си).

Как заспиваш, сеньор? Как се събуждаш?Доволен ли си лягаш?

Това не е ли насилие или издевателство над личността на човечеството? От къде на къде е прието, че хора само с висше образование могат или „трябва“ да управляват нас обикновените хора или дадена фирма. А някой знае ли дали тези хора не са алкохолици, дали нямат проблем с нервите, дали не страдат от едипови комплекси и не действат според ограничения си мироглед и уродливо его и как така точно те биха ни управлявали достойно. Дали не ни водят за носа и ни водят принудително под формата на обещания, не ни подават розови очила, за да избягват от отговорността(която уж поемат)за провала на цели поколения народ вярващ в тях?

Не разбирам, защо няма Нетърпимост, Възмущение, Гняв и Борбеност срещу статуквото и „лустросаните пудриери“ в управляваща власт, която произвежда повече лубрикант за народа от колкото порно индустрията бълва!!!

Според мен, а кой знае ù още колко хиляди хора в тези(и други) страни, трябва невидимото(което скриват от нас управниците) да го направим видимо. Не на насилието върху личността. Не на невежеството. Не на подлата измяна на цялата управляваща сган!

Интервю с Христо от Лясковец-2012

 Здравей, били се представил пред нашите читатели?

 Здравей те, аз съм Христо от Лясковец. Представям се така, защото наистина съм от Лясковец, ако бях от Тутракан щях да кажа, че съм от там.

А, защо не си казваш фамилията?

Защото по принцип фамилията ми не ме вълнува. Аз съм си заложил, че ще съм Христо от Лясковец. Много скоро ще навърша 33 години. Може би това една прекрасна възраст. Завършил съм училище за Двигатели с вътрешно горене и докато го учех го разбирах доста добре, но сега нямам нищо общо с него. И най-интересното е, че са ме питали в различни други интервюта: “Каква е връзката с това, което съм учил с това, което правя?” Отговора на този въпрос е само аз съм тази връзка, друга няма. Защото това, което правя в момента ми беше хоби докато бях ученик, а последните 12-сет години много от нещата ми станаха работа. Изучавам масажите от 17-сет години, а от 12-сет години го работя всеки ден. Паралелно с това през 2000 г. започнах да се практикувам йога. Последните години преподавах йога на деца и участвах в едни часове по йога в едно училище в града. Обаче след като видях голите обещания до къде водят спрях с всичко, защото така не става. Отказах се да ми цапат името с интриги и фанатизъм, какъвто разбрах, че има на лице. Също така през 2000 г. започнах да пиша своите книги. Тогава обособих първата си книга, която е свързана с йога. Много интересно се стича творчеството ми и те не излизат по ред на писане а в някакъв „божествен хаос”. Трябваше да стигна до написването на 10-та си книга и чак тогава от зад напред започнаха да излизат на бял свят. Когато написах първите книги се сблъсках първо с мисълта за издаването им, после с отказа на много издателства. Тогава за първи път забелязах, че издателите не зачитат българските си творци, а и това, че съм и неизвестен автор. Оказа се, още една спънка, че съм от провинцията. За този момент, нямаше какво друго да сторя и се примирих, защото все пак бях на 20-сет години тогава, но си задавах въпроса месеци наред, защо така се държат тези издатели с хора, като мен или те така си се държат с всички. Не знаех отговора на този въпрос. Затворих страницата на този въпрос и продължих да пиша. Продължих да пиша първа, втора, трета, четвърта и т.н. и трябваше да стигна до книгата си Стая-205/книга за свободата и нещата които ни движат към нея/ и чак тогава попаднах на следваща възможност, която ми обещаха, че ще ми я спонсорират и издадат, но ме излъга и той. После още един от едно издателство и малко по-късно двамата фалираха…Не знам дали е, защото ме излъгаха, но… Поредните обещания и лъжи. Спрях да търся такава възможност и след няколко месеца тя ме намери. Попаднах на едни прекрасни хора с които работя вече две години, който наистина помогнаха на Христо от Лясковец  да стане известен автор. Продължавам да създавам и да се боря за още неща…Едно от интересните неща е, че като напиша някоя нова книга заедно с това изкарвам и такава която е била само ръкопис. Всичките ми книги са готови, въпроса е в това, че някой от тях стоят в ръкопис.  В момента има само 9 книги на бял свят от която едната е на английски преведена, скоро ще има и една преведена на италиански. На скоро говорих с една прекрасна жена за една от  книгите ми да отидат в Италия и да се опитаме да пробием и там. Така стъпка по-стъпка мисля да вървя по плана който съм начертал.

Можеш ли да кажеш нещо по конкретно, за книгите си. На каква тематика са. Всяка книга на различна тема ли е? И за,какво става въпрос като сюжет и съдържание вътре. Кажи нещо специално за книгите ти, който са издадени вече?

По-скоро ще кажа първо за тези, който не са издадени, защото две от тях са специализирани. Първата е за йога, а четвъртата подред книга е за Фитнесът, йога и масаж. Това са трите дисциплини, който движат моя живот. При условие, че трите неща взаимно се допълват, въпреки, че по отделно са прекрасни сами за себе си, трябва да попаднеш на добър учител за да те научи на всяко едно от тях, за да можеш да ги разбереш и приложиш, защото иначе си остава само една суха теория. Докато тези книги, който съм издал в момента са на базата на действителни случки, който дори някой от тях се случват и сега в частност с мен и хора, който са се докоснали до мен.

Когато пишеш такива книги от реалния живот как точно ги пишеш; в смисъл героите ти в тях  със същите имена ли са, каквито са в реалния живот или ги заменяш с измислени?

Единствено мога да каже, че не им споменавам имената. Споменавам събитието и човека, но не и името му. По простата причина, че това е един доста добър похват, които съм усвоил не от този си живот. Първо за да не засягам никого  и второ защото монетата има две страни и може да има хора, който даже да не са участници в сюжета ми, а да се припознаят в него. По скоро това може да им нанесе по-голяма вреда и угризения, че все едно някой им знае историята, и ми я е разказал, което въобще обаче да не е така. Това е единствената причина поради която аз отказвам да споменавам имена, освен себе си. Защото аз сам на себе си, няма да си търся отговорност,  че съм изпъкнал или, че съм се показал сам себе си пред света. Докато все може да има някой с претенции, че това изведнъж да не може да му се споменава, каквото и да било.

А как се ражда една книга? Сядаш сега и си казваш, че започваш да си водиш бележки и, че това ще е бъдещата книга. Случва се дадено нещо и ти решаваш да бъде описано в някоя твоя книга.

Точно така. Сега ще разкажа за две от книгите си: „Клиент №1/опасна близост/” се роди точно така, когато се появи една жена, която започна да ползва моите услуги, като масажист, с човек, който говори и споделя. В един миг се оказа, че аз знам повече неща за нея от колкото тя за мен. Тогава и дадох статут на „Клиент №1”. В книгата си всичко описвах без да споменавам кой е човека зад „Клиент №1” единствено майка ми разбра кой е това, защото тя беше тогава с мен. Втората част на книгата от поредицата „Клиент №1/опасна близост/-продължението  се роди от идеята за мозъчен тръст. Това е една мисловна опция на умът и ако искам да привлека някой в живота си, а той отдавна не е между живите мога да си го представя и да го извикам на „кръглата маса” на среща с мен. И по този начин си позволих да извикам Бенжамин Франклин. Така в тази книга се вплетоха неговите 13-сет принципа, които аз допълних с още един и станаха 14-сет принципа. И успях да изживея три цикъла по 14-сет седмици и да ги опиша в книгата. На последния ден от третия цикъл на 14-стата седмица в 5 часа сутринта вътрешния ми глас/с който аз общувам докато пиша своите творби/ ме събуди за да сложа край на тази книга, защото вече беше видял, че много ми се беше „опънала”  нервната система. Явно по някакъв начин вътрешния ми глас усети, че може освен да създам прекрасна книга, мога и да я залича за един миг въпреки трудът който положих. Докато последната книга която написах „Бат Ям”-Момичето на Морето се оказа най-дълго писаната книга от мен цели две години. Докато пишех тази книга пък написах десетки публикации на различни места, дадох няколко интервюта. Започнах да говоря за тази книга много повече от която и да била друга книга, защото за първи път в живота ми сякаш усещам нещо, което се е било случвало и преди това, а аз просто го преписвам. Това е състоянието Дежа вю/Déjà vu/  и по тази причина всяка една страница е с воден знак Déjà vu. И нека се знае, че това е книга изцяло написана и под знака на това вътрешно усещане за вече нещо случило се в моя живот. Докато я пишех тази книга много пъти усещах това вътрешно състояние и с лекота описвах случващото се в нея. От начало това ми изглеждаше странно, а и на моменти шантаво, обаче щом и това преживях, това описах. Първо си го поръчвам, после то идва, като житейско преживяване и след това го записвам и то си става само една моя книга. И като се започне едно писане и после минимум три пъти пренаписване от чернова в белова и чак тогава на компютъра…Само една от тях е написана директно на компютъра ми. По никакъв начин не се притеснявам от това, че не съм в крак с модата и писането направо на компютъра.

Мога ли да те попитам; Ето казваш сега започва книгата и от тук нататък ще описвам в книгата. Чакаш първо да се случи всичко и тогава ли го описваш или паралелно със случващото се пишеш в книгата си?

Паралелно докато се случва всичко пиша. По простата причина, че се случват толкова истински неща, които аз дори няма, как да ги наглася изживявам и описвам в книгите си. Всеки един ден е уникален и няма, как да го сравня с друг така. Както когато описвам в книгата си „Клиент№1/опасна близост/-продължението” принципите който ползвам и какво произлиза от това. Най-важния принцип в тази книга е „Вниманието” и това ми заостри вниманието в една друга книга когато я четях преди време и след като ми хареса поисках да се уверя, че това с Вниманието наистина работи. Е работи и то много. В мига, когато обърнах внимание на „Клиент №1” и тя ми беше в ръцете,  за което много благодаря и няма да злоупотребя с това. Това което ми е казано си остава вътре в мен, защото си е като някаква изповед на клиента към мен и не излиза никъде. Няма как да си позволя да издам всичко и това, че съм написал книга и съм  написал разни неща в нея не значи нищо.

 Как решаваш или по точно кога решаваш да свърши дадена книга? Чакаш някакъв ключов момент или си казваш, че тук свършва тази а нататък ще има продължение.

Най-интересното е, че не го решавам аз този въпрос, а решението идва от вътрешния ми глас. Защото той ме подтикна да пиша от първия момент и продължава да ръководи дните ми. И ако аз не преценя, че това ще книга те ще си останат само едни бели листи, които ще са само написани. В мигът в които разбрах, че трябва да слушам вътрешния си глас, той изцяло води целия този процес и аз съм му се доверил изцяло. Дори е имало моменти когато се изумявам от къде идва всичко това. Малко след това разбрах, че имам възможността да бъда и „вдъхновителя” и „вдъхновения” и нямам нужда от почти нищо друго.  Защото това, което правя сега е всичко за мен.

Всеки ден ли пишеш?

Да. Преди няколко месеца разговарях с един професор който ми беше казал в един от приятелските ни разговори: Момче аз много ти се възхищавам, защото от как сме се запознали ти ми показа, че си се докоснал до нещо, което ми помага да изливам всеки ден нещо на белия лист, защото то няма, как да бъде спряно. И той тогава ми призна, че той също така пише, но не си позволява да показва нищо на бял свят въпреки, че нещата му може да са много прекрасни. Защото когато е станал професор е бил друг режима и стихосбирките, както каза той не са били на почит, постът му не отговарял на това да си показва книгите и все нещо му пречело. Мечтата му меко казано е била смазана и той си пише само за удоволствие. Тогава аз му казах, че това ми е толкова познато, което ми говори, но с единствената разлика, че аз съм се родил сега и възможностите са неограничени, а не тогава и някой да ми определя кое ще види бял свят и кое не.

Добре след като описваш  реалността и описваш всеки ден, това, което пишеш не приличали на дневник. Имах предвид, че изказът ти върви по дати?

Ами не. Най-интересното е, че само в една единствена книга е така и тя е „Стая-205”. При условие, че един ден има 24 часа, а дните са 365 в годината и всеки един ден се случват прекрасни неща в живота на едни и не толкова прекрасни в живота на други. Защото тези неща, които за мен са добри може за завистниците ми да не са добри. Само тази книга, която споменах по-горе прилича на корабен дневник, защото си има и дни и часове. Това е книга, която описва пътя на една мечта, как се роди и докъде стигна всичко. А книгата ми „Африка в моето сърце” се роди от една статия за Хитлер.  Още не бях я прочел цялата и нещо ме накара да стана и да запиша първите три листа за по малко от 10 мин. Статията ме втрещи, защото няма от къде да знам, че войниците му са го молили той да им прати жени на фронта, но той им отказал, защото е знаел, че няма да си вършат задачите. Тогава те се сетили, че ако може да има поне надуваеми кукли. И точно това беше ключовия миг за да създам един сюжет в книгата си, която да се завърти около нещо свързано със създаването на кукли. Но не тези надуваемите, който удовлетворяват физическите нужди на мъжете, а детски кукли, който да изглеждат живи и да може човек, когато има нужда да сподели нещо с тях дори да се изповяда пред тях, те да слушат и да изглеждат като живи. Да изглежда, че не е сам. Дори и да няма спътник в живота не е сам.

А примерно ти сега пишеш една книга и описваш, какво се случва в нея  и ако ти хрумне друг сюжет за друга книга можеш ли да пишеш две книги на веднъж или просто когато едната свърши тогава ти идва идея за друго.

С този въпрос уцели десетката. Последните ми  5 книги се залягат много. Докато пишех „Стая-205” и беше на половина се роди „Африка в моето сърце”. И докато пишех Африка…. И се наслаждавах на реализирането на едната си мечта. След като завърших книгата си за Африка, продължих за да завърша „Стая-205”. Не бях завършил нея, а се роди идеята за Клиент №1/опасна близост/ вече бях я започнал. А те също си имат своята връзка помежду си, макар и да си самостоятелни книги. Защото действието от едната се прехвърля в другата, от погледа на вече реализираната мечта и даване на статут „Клиент №1”. Също така не бях завършил първата част на „Клиент №1” и не бях я издал, а започнах нейното продължение. Докато пишех пък тази книга се започнах с главната героиня на 14-тата ми книга и вече започнах да я пиша и нея. Докато в един миг много ми се опъна нервната система  и виждах, как нещата много взеха да се застъпват и направо имах чувството, че се бях загубил в страната на писането и бях изгубил следата кой ден сме, кой час, бях брадясал/повече от година бях с голяма брада/. Бях се изоставил и въобще не ме интересуваше, как ще изглеждам. За мен беше важно да завършвам нещата, защото имах чувството, че ще се побъркам. Въпреки, че ходя сред природата и практикувам йога това нещо е много по-силно от мен. И ако наистина не го канализирам и изливам на белия лист  няма да се учудя, ако не правех това да свърша в някой друга институция.

Добре, как можеш да си канализираш нещата и си казваш, че сега ще пишеш за тази книга, когато се презастъпват. Сега пиша за тази и за тези герой, а после в започваш да пишеш за друга. Как превключваш така?

Аз не превключвам, защото това е нещо, което слушам. Понеже импровизираните ми бюра, които имам са пълни със записки и единствено само ги надписвам за да се знае, кое за къде ще е, за да мога в мигът когато започна нещо да пиша да си е подредено и да няма хаос. Много от нещата ми са записани именно така на „хвърчащи листчета”  и чак тогава ги вкарвам в дадена тема. Най-интересното е, че когато прочетох  през 1997г. книгата на Пауло Коелю-„Алхимикът” плаках много. А след време в едно негово интервю като го попитат как точно пише той казва,че слага дадена тема в сърцето си да отлежи  и тя сама узрява за да стане на книга, и нищо друго не прави. И се замислих с годините, че той  много прав с това, което казва защото аз го прилагам и това е от голямо значение за мен. А в родът ми няма такъв друг като мен. Първо, защото и нещата с които се занимавам са доста странни. Този човек по някакъв много странен начин е белязал живота ми, защото аз сега следвам всичко онова, което съм си пожелал. Ражда се темата, допада ми, отдавам и се в истинския смисъл на думата и я пускам дори без да знам, какво предстои. И така книгата се ражда сама. Нито знам самото произведение с какви очи ще е, нито знам с каква коса ще е, колко бързо ще стане популярна в света. То това си е алхимията на живота, което се случва сега.

Не се ли объркваш като пишеш така?

Няма, как да се обърка, защото съм толкова щастлив от този факт. Енергията която влагам вътре в книгите си се завихря около самия мен и самите произведения са заредени от нея. Така се оказва, че това просълзява много мои читатели. Има хора дори не знаят с какво се занимавам и като разберат  и ме питат как съм могъл толкова време да правя това без те да са разбрали за него. Как съм го запазил това в такава тайна. Аз така съм сметнал, че не точно това ме идентифицира . Ще ти дам прост пример скоро имаше празник на писателите и авторските права  и ме поздравяват за този празник  и аз ги питам, какъв празник може да е това, че ме поздравявате вие. Аз не съм само писател, че да ме сравнявате само с това. Това не го чувствам като празник за мен, така, че…За мен нещата са с много по-голям спектър и едно нещо не ме идентифицира.

Можеш ли да разкажеш някоя случка свързана с твоите книги. Не случка от книгите,а  нещо което е станало по издаването или да започнеш дадена книга. Нещо което не е описано в самите книги и в сюжета?

Ами да, тя случката не ми е много приятна, но ще ти разкажа. Ще намеся една институция, която няма да им хареса. Става въпрос за Националната Библиотека. Първите няколко години, когато се опитвах да се свържа с тях за да разбера, как мога да си издам една от книгите като за добре дошъл в разговора по телефона ми показаха стената. Това, че съм от провинцията се оказа и проблем и ми показаха, че не мога да осъществя това което искам с книгата си. Това ме обезсърчи достатъчно много, но аз не спрях да пиша. Но пък после хора, които правят това, което ми трябваше ме намериха и сега мои книги са там в библиотеката. Жалко, че не запомних името на жената от тогава, която ми заяви, че мои книги не могат да бъдат издадени. Сякаш аз бях белязан, и наистина взех да се чудя, какво ми има, че тя така ми заяви. После пък попитах, как могат да бъдат издавани книгите ми в електронен вариант, а тя ми каза, че такива книги в България не могат да бъдат издавани, защото щели да бъдат нарушени някакви закони. Тогава за пореден път разбрах, че ме лъжат, защото аз се информирам постоянно, как стоят точно нещата. Да кажем, че или не са били запознати с нещата или им беше по-лесно да ме излъжат. Нямах време да гадая. Но това е гадна случка за мен, защото такава поднесена тя може да обезсърчи един автор и това ще ми остане като обица на ухото в моя живот, която обаче няма как да я дам за добър пример. И дори скоро като бях в София минах покрай Националната библиотека и даже не исках да поглеждам и самата сграда. Но мога да си представя кой дава право на някой да му каже, че той не може да прави едиси какво. А хубавата случка е която ми излиза в съзнанието по случай въпроса ти е как главния герой Даржан Харч от ”Африка в моето сърце” се среща с писателя на книгата  „Стая-205”. Когато Даран Харч си тръгва  от фабриката за кукли вижда на един билборд  как на определена дата ще гостува в неговия град автора на този бестселър. Тогава той отива и купува в книжарницата две книги „Стая-205”  и пита книжаря, каква е тази книга и да му каже нещо повече за нея. Тогава книжаря му казва, че книгата е много интересна и е леко четиво и много хора я препоръчват като истинска книга и явно този автор е много магнетичен, защото на ден се налага да продавам стотици от тази книга и от другите му, защото той има много написани книги. Още с прибирането си Даржан Харч започва да я чете книгата и си представя, че се среща с автора. Само няколко дена след това те наистина се срещат  и разговарят. А този разговор и среща е единствено и само с мен. За първи път в две от моите книги срещам главен герой с писател, който е един и същ човек. Изглежда така, че аз си правя среща със самият себе си.

 смях…Усетих аз, че има нещо такова…

Да ти сега по много прекрасен начин се засмя. Защото аз по същия начин, когато се роди това се смях и се попитах: Господи, как е възможно аз сам да си определям среща със самия себе си? На мен ми също ми е интересно повярвай ми, как стана така и аз не разбрах, но…

Защо, не?

Защото за първи път нямаше как да откажа среща на самия себе си. Определих си среща и се срещнах със себе си. Успях с помощта на холографско изображение в мисълта си да се срещна с един успял автор/на книгата Стая-205/. А той ми разказа от къде е тръгнал и  през какво е преминал за да стигне до тук. Как никога не е забравил, че е носил цървули вместо обувки. Никога не е забравил, че е пишел с молив от самото начало. А тези неща са вплетени така, защото аз минах през този път и нормално да разкажа за този път. Между другото това за първи път го разказвам някъде, защото да определиш среща сам на себе си, ми беше странно, но вече не. След като веднъж го преживях вече е нещо нормално за мен…

То няма лошо, аз заради това казах, защо пък не. На мен ми е ясно, че това всичко е въображение и колкото е по-добро въображението то няма граници.

За мен това е точно така. Преди много години, когато четях много книги попаднах на едни прекрасни редове написани от Арберт Айнщайн  в които казва: че най-важното нещо е въображението, защото когато можеш да си го представиш  ще можеш и да го реализираш. Лишен ли си от едното нещо надали другото ще се случи. После през годините се случи, че попаднах на друг автор д-р Уейн Дайър , който е другия ми неформален учител, който казва: „Всички неща около нас, които ни заобикалят са се родили минимум два пъти; единия т в умът ни, а другият е когато биват създадени/чрез ръцете му/. И колкото повече навлизах през годините в тази материя аз се удивявах и намирах потвърждение на думите му. И по тази причина съм много щастлив.

Как изобщо си започнал да пишеш? Защо реши да се насочиш именно към писането?/въздишка/. Ами осъзнах, че проблема е психологически. Когато бях дете ми беше много трудно да говоря пред други, защото се притеснявах. Израсъл  в такава ситуация където не съм имал зачитане на мнението като малък и все нямах нито думата, нито можех да се изкажа. Все едно-нямаш право на глас. А това за мен е много противопоказно и започнах да си водя „някакви записки”. Това започна когато бях на 11. Започнах от там в кого съм се влюбил, какво съм почувствал в този миг на трепети и вълнения. Мои лични преживявания които се обособиха в една трилогия: „Триумфалната история на Ледения каньон”. Дефакто преди първата ми книга има още три като трилогия. За нея най-малко съм споменавал, защото е само в ръкопис. Когато преценя ще види бял свят. Там дори описвам първата си среща с леля Веска от с.Джулюница на която издавам нейните книги. Вече 12 години поддържам връзка с нея  и научих толкова много неща за прераждането и т.н. И така аз просто си водих записки и дори си нямах и най-малка идея, че един ден самите ми записки да се превърнат в книги. Обаче с времето явно придобих смелост и започнах да практикувам и бойни изкуства и там сякаш придобих една спортна смелост която смесих с реалната ми смелост, която ми липсваше като цяло. И от тази смелост започнаха да се раждат книга след книга, статия след статия. Ден след ден, за да стигнем до тук.

По принцип всички, който пишат някак си са тръгнали от нечие творчество. Примерно са прочели нещо което  ги е мотивирало. И така тръгват нещата за тях от някой друг автор. Всеки си има своите мотиви за да тръгне по даден път?

Моят мотив е лишението да бъда себе си, докато растях и това доведе до пречката ми да общувам свободно. Защото години наред като ти казват, че ти нямаш думата, докато си дете не можеш да си казваш, какво чувстваш, защото все още си никой/защото си дете/. Това беше потъпкано при мен. Все едно дете докато е малко то не може да има думата. Това беше едно от лишенията, които преживях и никой не разбра за тях. А понеже природата ми е бунтарска и аз не мога да се примиря с много неща и трябваше да правя нещо и аз избрах споделянето върху белия лист. Чувствах, че това не може да продължи, защото се натоварвах така, все едно бях ням можех да възприемам, а не можех да произведа. А и когато бях дете бях много скиптично настроен не вярвах много на хората всичко ми беше черногледо и дори нямах желание да живея. Сега може и да е странно, но…тогава мирогледа ми беше такъв. И да ме накара някой у дома да чета книги на някой автор се образуваше  голяма съпротива в мен. Дори прочитните книги в училище не съм ги чел всичките, защото не ми бяха интересни, а това, че бяха задължителни за четене въобще не ме вълнуваше.  Не мога да кажа, че заради някой автор съм започнал да пиша, но има автори които са изиграли голяма роля в живота ми, които са ме настроили на подходящата честота за да мога да възприема много прекрасни неща, които ме заобикалят и, че света не свършва, а че е една малка част от  живота, защото именно той е в основата на всичко. И когато четях книгата „Алхимикът” успях да се разтворя и плаках докато разлиствах страниците и. Тогава тайничко си пожелах да изживея същата любов, която  е описана в книгата но да не ми се налага да напускам любимото си място/Лясковец/и пак да я намеря. Наистина не съзнавах, какво си поисках, защото тогава меко казано съм разбирал какво привличам с думите си. И така, каквото почукало такова се обадило. Така се роди и 14-тата ми книга-синя книга за любовта. Само, че вече бяха минали години от 1997г. до 2012г. от как прочетох тази книга за първи път.

По-лесно ли ти е сега да издаваш книгите си, след като вече имаш издадени?

Ако трябва да бъда честен, то никога не е било по-лесно да се издават книги сега с хората с който работя. С тях всичко се случва толкова реактивно и лесно. Защото чисто новия подход които те прилагат за отпечатването и издаването на дадена книга е уникален и няма такъв  подход в България. А ако трябва да се съобразяваме с някое друго издателство, която първо трябва да те одобрят в комисия/това съм го разбрал след като съм питал на различни места/след като бъде прочетено произведението  и ако случайно бъде одобрено чак тогава ще ми бъде предложен договор. И чак тогава може би ще ми покажат пътя по които да приема да вървя. Обаче след като разбрах, какво правят зад гърба на авторите аз се отказах да питам повече, за каквото  да било и да разпитвам или моля. За това работя с тези прекрасни хора от  www.pechatnaknigi.com  които направиха Христо от Лясковец известен и без да ми се налага да изпълнявам псевдо условия. Имаше хора, които казваха, че кориците ми не стрували, защото нямаха моето виждане. Може би се опитваха да ми сринат самочувствието на творец, но няма, как да успеят, защото не завися от тяхната оценка или одобрение.  И от как започнах да издавам аз книгите си, помогнах и на много други автори да издават своите книги и да видят новия подход на хората с който работя по най-прекрасния начин, които може да съществува. Съответно тези автори ме питаха, дали съм от тази планета, и как така с такава лекота им помагам и защото до сега са попадали на други, който не са били толкова отзивчиви. Тогава им разказвам, че процеса през които съм минал и знам, че не е никак лек и знам през какво могат да минат и те самите. Искам хората да знаят, че вече има много по-лесен начин за издаване на книги и да им кажа, че би трябвало да преосмислят своите приоритети и да се доверят на новото начало. Чисто новия подход вдъхновява автора да твори в пъти повече от колкото да го скопява още в неговото зараждане.

Щом книгите ти описват реални случки и хора от действителността и тя бъде готова ти казваш ли на участниците, че те участват вътре в нея. Те може и да не подозират, че са описани в някоя твоя книга?

Не казвам на никого нищо. Първо много малко хора фигурират в моето творчество, защото участват само тези който са ме впечатлили силно или разочаровали с нещо. Не омаловажавам никого, но пълнеж не ми трябва. Аз съм човек, които силно обича и силно мрази, средно положение при мен няма.

А след това какво мислиш, ще се посветиш ли на писането и за напред? Какви бъдещи творчески планове имаш?

Аз достатъчно съм се посветил, защото ето сега  издадох 15-тата книга и тя бележи 

големи продажби

/книгата се казва: „Христо от Лясковец и Приятели”. Заедно с това подготвям и 

една прекрасна игра, която заедно с нея ще провокирам хората  да играят и разширят 

собствения си мироглед. Дори днес ми дойде постера за самата начална страница на 

презентация-игра и съм много щастлив и паралелно с това пиша продължението на 

14-тата си книга. Пиша статии за един вестник, бях поканен да пиша за едно прекрасно 

списание в което се влюбих. Това са все едни неща,които дори не съм очаквал да се 

случат толкова бързо. Да привлякъл съм ги, само дето не знам, кога точно ще се случат 

нещата, но си чакам  реда и ето те си се случват сами. Няма по-щастлив човек от мен в този миг. 

По тази причина продължавам  напред и във вихъра си, който излъчвам съм 

въвлякъл и много други автори, защото 15-тата ми книга е точно такава.

Поканил съм 23-ма автора. Темата в нея е отворена и, каквото иска с това участва: стихове,

 разкази или други значими за автора неща. Гостуват и други автори за да стане по-интересно.

/Христо от Лясковец, Елка Стефанова, Калина Митева,

Даниела Капинчева, Галина Преславова,

Веси Дамянова, Венци Кираджиев, Ели Зарева,

Стефан Русев, Краси Минев, Велислава Нешкова,

Росен Обретенов, Диана Луна, Стефан Монев, Цвети Иванова,

 Мария Янакиева, Нел Анел, Христо Стоянов,

Валентин Кангалов, Стоил Рошкев, доц.д-р.Юлиан Карабиберов,

Здравка Кандина, Павлин Петров, Майк Рам, Интервю за „Играта за 66.ооо.оо”./

Това е най-смелия ми проект, които ми беше подсказан от вътре да поканя и други автори да споделят нещо свое, не само аз да разказвам. Някой от тях дори са неизвестни на никому, но,какво от това. Както на мен други хора ми дават поле за изява, така и аз правя същото с този си проект. Предавам нататък. Не е нужно да смятам, кой колко заслужава да го покажа, а за мен е важно да направя това и не ги подбирам. Просто повечето от тях ги познавам и искам да ги обединя в това произведение. Това е. И самата книга има голяма вероятност до коледа да е на бял свят. И от там нататък продължаваме нататък.

Да то е ясно, че за момент си в стихията си, но въпроса ми беше дали това няма да е някакъв период  в които ти пишеш и се изчерпваш и след като ти свърши периода и край с писането ти? Исках да разбера дали имаш други бъдещи планове така да се продължава в същия темп с още книги или това просто е момент от твоя живот защото имаш порив, но като навлезеш в друг етап от твоя живот да смениш своите приоритети?

Приоритета с писането няма да изчезне, защото сега докато ми задаваше въпроса се роди и отговора му. Вътрешното разширяване, което получавам с това  се освобождава място за нови и нови неща в живота ми. И точно тези прекрасни неща ще бъдат описани отново и отново. Защото ми предстои пътуване до Израел, Африка. Това са все дестинации, които съм описал в книгите си, дори без да съм ги виждал и едно от желанията ми е да видя, дали е така, както съм го описал.

А, когато пишеш и искаш да опишеш някаква случка в някоя място или държава в която не си бил разучаваш ли за нея, за да може да бъде по детайлно и реалистично за теб и да отговаря на истината?

Не просто знам, че това е Африка и това не подлежи на съмнение. Това е Франция и това не подлежи на съмнение. Ако някой се съмнява, че това не е така да си търси източниците и да си проверява дали е така или не. При условие, че Африка съществува от милиони години и които не вярва на историята ми да ходи сам да си доказва хипотезата ми за Африка. По този въпрос ще кажа, че много пъти сме си говорили с моя приятел и той казва: „Стилът ти на писане е много интересен, че нещата които пишеш ги пускаш като хипотези и въобще не е се интересуваш дали тези неща са доказуеми или неса”. Тогава му казах, че няма, как аз да се ангажирам с това да търся аз доказателства за тези неща, които съм усетил с вътрешния си глас и знам, че той не ме подвежда. Дали според теб аз се съмнявам, че това не е истина. Kаkто примерно много от по-великите автори, които са писали през годините  и има една книга „Скитникът между звездите” описват неща, които сега излизат на бял свят. И най-интересното е, че със смайваща точност описват места, на които са били само в представите си, но никога не са били там, а и има разлика от 200г. Така, че аз много се радвам, че това което нося от назад от времето сега ми помага много. Както казвам не веднъж, че аз не съм само писател, правя масажи, преподавах йога на много хора, това все е свързано с един интересен свят, които е образувал един прекрасен продукт в мен и този продукт съм аз. Няма как да се примиря само с едно писане или примерно само с една книга. А другото нещо, което иска да разкажа е за, какво още се стремя да постигна: както сега са 14-сет книги написаните, всяка една от тях ще има минимум по три варианта- хартиен, електронен и аудио формат. Заедно с тях се получават 42 броя-продукти. Преведени на минимум на 10 езика това прави 420 продукта и сме готови за Гинес. Май няма такъв автор, който да има толкова много творчество. Така това, което говоря може да изглежда стряскащо, но размаха с които работя и творя е много голям. Спектъра които имам също е голям, защото не се ограничавам само с града си, тялото си, нито само с писането. Аз не спирам до тук. Когато разкрих идеята си по която работя  на хората, които осъществяват моите неща той каза, че не „спя” а се трудя здраво. Работя по тези задачи и като я свърша я отмятам, като свършена.

Искаш ли нещо да пожелаеш  или да посъветваш, хората които се занимават с писане или които ще прочетат този материал. Дори и само като пожелание да е.

Първо  искам да кажа, че когато прочетох едни материали там пишеш в пъти повече: Никога да не се отказваш. Никога!!! Не би трябвало да се отказваме от своите мечти и стремежи, никога. Във връзка с това, ще кажа, че Христо от Лясковец преди три години излезе от рамките на града, преди две години излязох от страната като автор и напук на всичко онова което чух, че не може да стане. А и, че не е много приятно близките ти хора да не вярват в тебе, но… какво от това, че не срещнах подкрепа от никъде, аз не съм я и търсил. Така, че не чакайте да ви одобрят, оценят и може би тогава да продължите напред. Ако някой иска нещо да прави той би трябвало да го прави без да  се съобразява с нищо и никой. Няма значение от кой град е, колко е голям или какви стремежи има. Защото ограничения има  много, но възможностите са  в пъти повече…И като за накрая бих казал: Нямате право да се отказвате!

Благодаря ти, за това интервю.

Взето интервю от писател...

Христо от Лясковец и Приятели

1.Здравей, Христо! Ти вече представи новата си книга "Христо от Лясковец и приятели", интересното е в това, че за пореден път показа какъв е "успеха", когато се обединят в един проект повече   творци и писатели, хора на изкуството - различни гледни точки, за да бъде интересно на читателите. След като вече създаде проект, аз бих нарекла книгата ти- "Творци под Слънцето", как се чувстваш в момента! Чувстваш ли се щастлив, че показа  правилният път на творците или по-точно, че "Обединението на творците на перо прави силата"?

Здравей, Ели. Първо искам да ти благодаря, че за пореден път ме питаш нещо свързано с моето писане.  Когато преди една година се запитах, какво ли ще стане ако поканя „няколко автора” в някоя моя книга да гостуват, не знаех точно какво ще се получи. Но не му мислих много и започнах да каня наред различни хора. Е имаше и такива дето ми се „направиха на тежки”, но има следващи-прескачам ги такива и продължавам нататък. Но пък с тези, който се съгласиха да участват се роди книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели” от която си част и  ти Ели. Всеки допринесе в нея с каквото реши сам. Тема нямаше, и имаше пълна свобода на действие. Наистина като я събрах и започнах да я оглеждам разбрах, че съм надскочил възможностите си, защото с това произведение се събраха най-различни творци, който надали се познават, но пък аз ги познавам по някакъв начин. Идеята за книгата  е благодарствена и мотива е такъв, че защото по някакъв начин са ме докоснали в сърцето исках да им се отблагодаря по някакъв начин. Е, една книга мисля е добър подарък.

Да си призная не знам дали само съм щастлив, но и се радвам, че това произведение е факт. Не знам дали обединяването на хората в тази книга е някаква сила, но пък се получи добре и разнородните теми в нея създават един чисто нов свят и читателите след като се докоснат до нея няма да им е скучно да четата само една гледна точка, а в моя случай са цели 24 автора.

2.Вече има много сайтове, които всяка година правят книга, с различни по стил автори, но с една цел-да представят повече нови български творци! Разкажи повече за книгата "Христо от Лясковец и Приятели" и защо читателят трябва да прочете тази книга?

Защо трябва да я прочетат не знам, но знам, че е различно четиво, какво всяка моя книга до сега-написана. Книгата се роди преди една година и отново се застъпи с другите ми книги, но това не ме притесняваше ни най-малко. За всяка книга си отделям внимание и не се разсейвам с друго, когато работя по нея.

Аз не участвам в никакви сайтове, защото не се нуждая от такива за да творя, но пък последните години творбите ми се продават сами, защото няма нищо по-добро от това да бъдеш в устата на хората и да си четен автор.

3. Още не си събрал "плодовете" от труда си на тази книга /имам предвид за поздравите, за хубавите думи за книгата ти/, а вече си на път да създадеш нов проект и се хвърляш в нова работа. Христо от Лясковец не се ли уморява?

Аз не чакам да събирам нито цветя нито овации. Творя и си карам работата, за да не забравям, че имам задача. А и съм  убеден, че за тази книга те първа ще се шуми в пъти повече, защото в нея са вплетени житейските гледни творчески излияния на 24 автора. Шарен проект с различни лица, души и реализации. А относно това дали се уморявам, да уморявам се, но от хорската злоба и лош и завистлив поглед. Иначе няма от какво друго да се уморя, защото това, което правя ми доставя най-голямо удоволствие. И сега когато получавам всеки ден все повече отзиви за творбите си съм готов да дам дори и още повече от себе си-както се казва да се раздам на сцената. Създавам сега още нещо така е. То го нямаше в обсега ми до сега, но се появи и аз ги засякох.

4. Тъй като вече започнахме да разказваме за новият ти проект за книга, а ти си сложил вече едно пояснение за това, разкажи нещо на читателите за новата ти книга, която започваш в момента?

Идеята за тази книга се роди отново в гората докато изпълнявах редовното си ходене. Добре, че си нося в мен джобно тефтерче и записвам всичко което ми се появи. Три пъти се появи за няколко мига и аз веднага разбрах, че няма да се огранича само с две книги за годината. Книгата се казва: „Дневник на твореца  в Теб”. По скоро това е място за упражнения на хора, който искат наистина да се упражняват в тяхната си насока.  Възможно е произведението да бъде припознато като някогашния лексикон, но за мен записването беше жизнено важно и го правех с радост, защото ме освобождаваше от напрежението, което ми се образуваше от това, че няма с кого да споделя. И както я започнах така за три дни я завърших и се разхождах със записките си до леглото дори.

5.Кажи какво мислиш за писателите, поетите, които пишем из интернета? Има ли бъдеще българският писател и то в интернета ли се намира?

Според мен няма значение, кой къде твори, но има, значение да бъде себе си докато твори. То много отрасли се изнесоха в мрежата, така, че е нормално да е и  по-достъпно за хората. Но за 12 години от как пиша разбрах едно: Да не си стискам творбите само за себе си под претекст, че някой може да ме ограби или ощети от към авторските ми права и плащания в замяна. Това са най-големите глупости, който може да съществуват в неписаното битие на един творец. За това се раздавам докрай, защото само това което дал е истински твое.

6. Кажи какво ти е мнението за писателите, които слагат името си над  другите, т.з за тези, които си мислят, че са по-добри от другите?

Ами такива да не ми се мяркат пред очите първо, защото не признавам такъв дето да се правят не велики. Не, че аз съм скромен относно тоя въпрос, но не парадирам излишно. И благодарение на възможността да творя се оказах прав да следвам пътя си и да не се впечатлявам от разни думи, цветя или лъскави неща. Да можеш да обвиеш дадена емоция в дума и да я пресъздадеш на белия лист, която после да създаде друга емоция в читателя си е чисто национално богатство. За това повече творете от колкото да парадирате.

7. Всъщност преди броени дни пихме "Арабско кафе от 1001 нощ" с общият ни приятел шейх Мансур в моята недовършена още книга "Пътуване с писателката" и той сподели с мен, че се е чувал с теб и вече работиш върху повече от един проект. А може и да отскочи тези дни за масаж при теб. Къде ще го заведеш всъщност, първо тук в България?

Ами той наистина ми допадна като човек по времето докато си пихме кафето заедно и се радвам и аз да съм допаднал. Щом може да си го позволи да дойде на масаж при мен, значи ще е в моя град Лясковец. Както обичам да казвам ще му „разкажа играта” и после пак ще си пием кафето под чердака в къщата.

8. Едно пожелание за всички български писатели и трудолюбиви хора?

То пожеланието ми не може да е само едно, но едно е по-важното: Да са живи и здрави, никога да не се предават и евала никому. Няма по-важен или по-маловажен творец на тази земя. Просто има творци, който може би още не са надраснали себе си или не са се разтворили за новото, но след като го направят, кой ли ще ги стигне. Благодаря ви, че ви има, и, че правите това, което обичате. То е ваше право-продължавайте.

Интервюто взе: Ели Зарева.

интервю за 66.ооо.ооо

Поредно интервю...

писателят Христо от Лясковец

1.За детството си пишеш, че си бил притеснително момче, както се изразяваш "странно дете". Как и кога странното момче се превърна в приятно общителен мъж?

Първо да се представя. Казвам се Христо Христов или Христо от Лясковец. Оказах се писател с 14-сет книги до сега за 12 години-писане. Практикувам йога от 12 години, масаж от 17г. и много обичам гората в най-различните и форми. Това е още една причина да съм странен, че търся гората,а не хората. Вдъхновението идва от там, и от една прекрасна жена вдъхновила ме да напиша цяла книга за нея-четеринайстата.

Странен бях за околните деца, защото гледах звездите, а не си играех с тях, както може би те очакваха. Но аз очаквах друго, да не ме занимават с техните детски игри. Вълнуваха ме пространствените неща, като Вселената, а не детските игри и то на 10г. още. Точно тогава се наложи да „замлъкна” защото по „онова време” в 90-те години няма, как да обясня на майка си, че съм различен. Вътрешно знаех, че ще ме натъпчат с хапчета и, какво следва от тук нататък. Може би психиатрии и т.н. Лечение, защото няма да отговарям на техните разбирания, а и изглеждах глуповатичък и малко малоумен за набора си. Е това беше опаковката отвън, а вътре моя хоризонт нямаше край. Започнах да си водя записки от 11г. и защото знаех, че поне белия лист няма да ми отвърне, обиди или нагруби, че не харесва написаното от мен. Няма да ме бичува и критикува за правописните ми грешки, който ми насаждаха в училище. Да аз не пиша красиво и четливо, но текстовете ми достатъчно на дълбоко влизат още с първия им прочит. Това много малко автори го владеят. Благодарение на това започнах да чета и пиша и лека по лека излязох от пещерата и започнах да общувам с хора, който искат да говорят с мен. От тогава до днес се наслаждавам да говоря и всеки миг го правя я със себе си или с нуждаещи се хора. Все пак искам да се развивам, а не да си стоя в каменната ера и пещерата.

2. Разкажи повече за твоята енергия, която притежаваш? Как помагаш на хората и какви болести лекува?

Да кажем, че правя масаж на тялото и душата. Но това е само параван, защото енергията ми е даром и във вид на подарък за всеки.  Все пак от начало мислех, че трябваше да има допир, сега не ми е нужен вече дори и контакт. При мен се заплаща само времето, другото е лесно. Енергията ми е достатъчна, защото съм я канализирал или по скоро тя сама се отключи в мен още на 10г., когато ми направи впечатление, че ръцете ми са като ютия. Аз не лекувам никого с нищо…нека да е ясно. Болестите сами се повлияват от енергията ми, и не искам да се заблуждават хората с това, че ще им помогна ей така с лека ръка. Непоисканото добро е по-наказуемо в кармичен план от колкото да те помолят. Болести дал Господ, но и дал лекове за тях и един от тях е в ръцете ми…

А за моята дейност си създадох по стара рецепта масло от джоджен, което да кажем, че прави наистина доста голямо впечатление на клиентите заедно с топлите ми ръце. Още няма да оповестявам всички качества, но то си ми върши работа.

3. Кога за първи път посегна към белия лист? И очаквахте ли успех в началото?

Прописах, защото не исках да говоря с хора, за да не се издавам, че нещо „не ми е наред”. Писането започна на 11г. възраст, като дете си водих драсканици и впечатления относно всичко което ме заобикаля. Хубаво ми беше когато не общувах с хората, но после ми беше трудно пък да свикна да се изразявам. Много малко хора знаят за този ми период, защото сега вече всеки вижда ораторския развит талант и в устен и в писмен вид.

Успех да кажа, че съм чакал ще е страшно първо в представите ми, защото явно „бях и страхлив от успеха”. И за това всичко беше ръкописи докато не събрах истинска смелост да се покажа и да видя, какво ще излезе. Така, че  за началото няма, какво да говоря, защото там няма нищо за мен, но по пътя се случиха нещата.

4. Коя беше твоята първа публикация?

Нямам такава, а и да имам, не съм се чувствал достоен за да се подпиша, че е моя понеже ниската ми самооценка беше твърде малка, за да запазя дори спомен за това.

5. А твоята първа книга?

Моята първа книга е за Йога, но тя още не е видяла бял свят, защото книгите ми излизат в някакъв „божествен хаос” както неведнъж съм споменавал на различни места. Книгите ми излизат от зад напред, може би по причини, който един ден ще разбера, но сега е така.

6. Кой от твоето семейство те подкрепяше най-много в твоите първи литературни стъпки? Има ли друг писател в твоето семейство?

Просто няма такъв и никога не е имало, до мига в който се изправих да заявя, че ще пиша и книги. Може би съм имал нужда да бъда окуражаван и окриляван за да правя това, но то го нямаше в семейството. Учителката ми по литература ми каза, че трябва да се насоча към писането си, но аз сякаш не я отразих. Аз бях тогава единствения ученик, който тя изпитваше писмено, защото още не можех да се изразявам, а и се притеснявах да говоря пред непознати, още повече уж мои съученици. Така, че да кажем, че съм лишен от подкрепа в началото, а сега тя е ненужна, защото това, което не получих в началото се научих да го давам на другите и сякаш това е прекрасния баланс за да съм добър в сърцето си.

А мисля, че пра дядо ми е изпитвал нещо към писането, защото намерих негови записки, но той си станал градинар.

7. Какъв обикновено е работния ви ден?

Този въпрос е много интимен за мен, да си призная, защото не споделям много за това по обясними причини, но все пак: Медитация, йога, разходка в гората, храна, писане по книгата си/ за момента над която работя/ и в края на деня пред очите ми са хиляди букви. А и така още по-лесно намирам темите за материалите ми. И понеже съм си намерил занимание, което обичам, не чувствам, че денят ми е работен, а по скоро творчески. И всеки ден се случват прекрасни неща за мен.

8. Какво друго обичате да правите през свободното си време? Имате ли хоби?

Аз нямам свободно време, защото не съм зает с нищо-шегувам се. Всичките ми хобита се превърнаха в работа: Писането от записки станаха книги, йога се преподава, разходките в гората ме възпитават в годините на постоянство и живо действие/защото в гората научих много повече от който и да е било/. Масажите ми, бяха любителски на приятели, сега погледнати през 17г. практика е прекрасна гледка. Бях и фитнес инструктор и имам дълбоки познания по хранителните добавки и участвах в различни магазини като консултант. А сега дойде момента да вкарам нещо ново измежду хобитата си, а именно: да правя масло от джоджен и вино.

9. Обичате ли да пътувате?

Това е нещо, което правя с голяма страст, макар и тялото ми да не пътува, а само душата. Моето пътуване е „без багаж” и така осъществих много лични неща, който съм споменал в последните си книги. А иначе дори и уж обикновената разходка в гората си е само по себе си изживяване на сетивата ми. Обичам да се движа много.

10. Какви са бъдещите ви проекти? Работите ли върху нова книга?

Подготвям и оформям 14-тата си книга/”Бат Ям”-Момичето на Морето…книга за една жива и случваща се любов м/у мен и една прекрасна жена в Израел/ и заедно с това събирам материал, за 15-тата книга. Обикновено се застъпват последните ми книги. Но се опитвам да не смесвам нещата едно с друго и това до някъде ми опъва нервната система. Добре, че е йога практиката ми, за да мога се отпускам и освобождавам от налягането което понякога е в пъти повече.

11. Съществува ли в България свобода на печата?

Няма такова понятие, като свобода в нещо, което не е твое. Дори и редакторите на книгите, ако не са в течение на творчеството ти могат да ти доунищожат написаното. Свободата може да е само на духа изразена пред друга душа. В писането имаш купища цензура и ограничения, а ако щеш и дори думите не могат да изразят вътрешните усещания. Но в България е останал все още един „остатъчен продукт” на контрол от страх, насаден от определени структури: телевизия, управляващи и псевдо личности.

12. В България има страшно много талантливи писатели, но нито един от тях  не е богат и световноизвестен, както например: Джеймс Патерсън, Стивън Кинг... Не сме ли достатъчно умни, или причината е в слабо развитата ни цивилизация? И трябва ли един писател, да живее в Америка, за да успее?

Има много, но това не означава нищо. Аз също влизам в това, число, но не съм се спрял пред нищо и не разчитам друг да ме рекламира, представя и, каквото получа или не, мога да се радвам или сърдя на себе си. Няма нужда да роптая, за недооценяването на друг, ако аз не си поставя първо добра оценка. Богатството според мен не се измерва само в пари и придобивки, а е много по-голямо понятие и е насочено винаги от вътре на вън и никога обратното. Аз съм от Лясковец/един малък и прекрасен град/ и не мисля, че като отида другаде ще пиша по-добре. Смяна на приоритетите и обръщане на вътре към себе си и оценяването на много неща би променило разбирането за богатство на мнозина и нямаше да се ангажират всеки ден в неговото търсене, защото то ще си е навсякъде около тях. Може да сме умни и изобретателни, но все нещо ни липсва и то постоянно.

13. "Умберто Еко: “България?! Там тези които мислят за бъдещето емигрират.”...Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно  със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как  и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил." Това е малка част от интервюто на световно известния писател Умберто Еко за България. Като българин, който живее и работи в родината си, какъв ще бъде твоя коментар, относно наблюденията на Умберто Еко?

Подкрепям думите на този човек, въпреки, че него познавам, а и не нужно. Казва и описва зловеща картина с думите си, защото призрачните места в които се превръщат градовете и селата си е плашещо/защото градовете и селата са хората, не улиците/.  За сега съм в родината си, но не казвам до кога, защото целта ми е друга, а не да бъда само човек. Аз съм доста широко спектърен дух.  Нещата който правя не остават незабелязани и от други държави, така, че е нормално страната да изгуби още един творец като мен. Само с едно родолюбие и писалка, не се живее, а и аз не съм от ерата на Ботев, който едновременно да се бори за свобода и да пише. Аз просто пиша, но и преследвам целите си-целенасочено.

14. Какъв е съвета ви към начинаещите писатели?

Съвета ми към тях е: да не се отказват/никога/ и да не се влияят от чуждо мнение/от типа-ти ставаш, ти неставаш/. Намерете себе си, и чак тогава се загубете в писане и творчество. И както живота е да кажем вечен така и те да бъдат.

15. Как ще довърши думите на народния поет Иван Вазов "...И ний сме дали  нещо на света..

…Дали сме, и ще даваме още, докато ни има все ще даваме. Защото в България са се раждали и се раждат велики таланти, оценени/в смисъл добре платени/ от държави нуждаещи се от тях. А тук сякаш нямаме нужда от такива.

16. Вашето пожелание към всички читатели и твои фенове?

Нека бъдат живи и здрави и винаги себе си. Намерете начин да придобиете самодостатъчност за да нямате нужда от много неща около вас.  Защото онзи ден, когато се оказах, че имам празник като писател получих много поздравления и това ме накара след 12 години писане да видя, че не съм си губил времето. А и нещата сега се случват хипер бързо и как да не се радва човек, на това да твори въпреки всички битовизми и несгоди. Всеки си има по една чанта с него си, но ако няма контрол над духа си, и да има пари, не е същото. Творете и бъдете себе си. Обичам ви и ще ви давам от мен, докато дишам.

интервюто взе Ели Зарева.

Интервю за 14-тата ми книга

тя вече плува по големия свят

1.Как би представил новата си книга - "Бат Ям" Момичето на Морето"?

Това е книга за любов. Книга започната на 29.11.2009г. със запознаването на главната героиня с мен във фейсбук. Фейсбук наистина събира хората. Книга обвита в синьо каквито са очите и, морето и небето. Както обича да казва тя: „Всичко в хубаво в този свят е синьо-небето, морето и моите очи”. Книгата ми има червена точка, за да внимават хората, които не са минали абитуриентския си бал да нея четат, защото пресъздавам любовта в чистия и вид. Вярно е, че това ще засили интереса, защото не аз им забранявам да я четат, а тя показва, че съм бил освободен в писането си и не съм спестил нищо на читателя. Книга, която накара мен да се променя още повече в името на любовта и да се настроя на правилната честота, каквато е чистата любов, която те прави свободен и освободен.

2. След колко време читателите могат да се докоснат до "Твоето Момиче на Морето"? Имам предвид за книгата?

Първо искам да ти изкажа своята благодарност към теб Ели, че първа откликваш на желанието ми тази книга да обиколи света и то бързо, като ураган. Дори още не е имало представяне на самата книга и ти ме хващаш точно в първите крачки на процеса веднага след нейното завършване. А книгата в края на тази и началото на другата седмица ще може да бъде намерена при хората с които работя толкова добре: www.pechatnaknigi.com  Това е електронна книжарница с много лесен достъп до нея и понеже аз съм прекрасен човек работя с прекрасни хора.

3. Какво всъщност е значението на заглавието "Бат Ям"?

„Бат Ям” е град в Израел, където беше тя и работеше като „метапелет”, когато се запознахме. В превод „Бат Ям” означава Момичето на Морето. Там започна всичко и книгата стана много интернационална, защото заедно с нейното започване аз тъкмо привършвах 13-тата си книга Клиент №1/опасна близост/-продължението, която много ми опъна нервната система. Това е град на брега на морето, които аз още не съм видял, но това, което тя ми е разказвала, все едно съм бил там, защото чрез любовта ни аз пътувам всеки миг до там и обратно.

4. С какво "Момичето на Морето" е свързано със съдържанието на книгата?

Ами тя е главна героиня вътре. Още когато ме видя за първи път, това събуди в нея любовта и към мен, въпреки, че аз не бях още готов за нея. Но с времето си признавам, че по толкова прекрасен начин се обърнах към любовта и се разтворих за нея. Тя и любовта и към мен, написа цялата книга, аз само бях нещо, като човек държащ писалката върху белия лист. Това е най-дълго писаната книга от мен и някак отвори, пречисти и обнови цялата ми същност-признавам си. Нищо няма да е същото вече, защото аз съм обичан и обичащ мъж.

5. Писател - пътешественик по душа! А всички хора обичаме да пътуваме! Ще разкриеш ли пред читателите, какво пътуване и на къде ще ги поведе новата ти книга "Бат Ям"Момичето на Морето"? В някоя екзотична страна или приключенско пътуване по морето?

Както казах по горе действието се развива/защото то продължава/ в Израел и България едновременно. Мисля, че самата държава е доста прекрасна сама по себе си без моето представяне. Благодарение на крилете на любовта всеки ден е един прекрасен ден, защото обичам и ме обичат. Историята е жива, както аз и тя сме живи и продължаваме напред. Не липсва нищо в нея и дори не прави изключение, и в много случаи не се различава по нищо от историите на другите. Малката и съществена разлика е, че пиша за неща, които са свързани с любовта не със страните или други хора. И понеже моят път е „път със сърце”, нормално е да говоря за продукта на сърцето-любовта. Вярно е, че за да се стигне от там се минава по море, но  аз все още не познавам трасето, което не е от голямо значение за мен. Важното е, че се намерихме в „житейската мъгла” и се търсим всеки един миг. Това е книга написана и посветена на една прекрасна и обикновена жена, която ми позволи да пиша за нея, защото както казваше в началото на нашето познанство: „Аз знам, че един ден, по моята история ще има книга”. Ето на тя вече е факт и всичко си следва естествения ход на нещата. Книга за любовта написана с много любов.

6. Разкажи как се ражда - идеята за една книга при теб? Подбираш подходящ материал, развихряш фантазията си и таланта или всичко се получава мигновено?

Искам да кажа, че аз не фантазирам толкова, когато пиша, а когато не пиша. А повечето от книгите ми са написани по истински случаи и там аз преплитам моят живот с главните герои на книгите ми. В много отношения „аз съм тях”, но те „не са мен”. Последната ми книга за която споменавам сега е написана отново по посока действителен случай, който е толкова истински, че няма на къде повече. А материала за книгата се ражда на мига докато общувам с Момичето на Морето. Просто само записвам нещата и ги пресъздавам вътре в книгата си. По скоро това е нейна книга, защото тя е посветена на нея, аз само пиша и я обичам. Въпреки, че тя дори си и няма и на идея, как ще я направи известна тази книга по целия свят с помощта на времето.

7. Трябва ли хората да прочетат новия роман и защо? Какво ще им даде вашата книга?

Според мен е прекрасно да бъде прочетена тази книга, не защото е писана от мен, а защото сама по себе си е добро четиво. Тя вече има собствен живот след като е завършена  и поема по широкия свят. Много хора въпреки, че не са участници в случващото се, може да се припознаят и това да ги разтърси, но това е следствие на любовта, която разтърсва из основи всеки човек докоснал се до нея. Това, което е хубаво да вземат от книгата е модела да бъдеш обичан и да обичаш. Просто да бъдеш свободен да обичаш без условности и предрасъдаци.

8. Имаш ли вече идея за нова книга?

Ти си човек с най-прекрасните въпроси, на които съм отговарял до сега. Последните ми книги се засичат много и още не завършил едната съм започнал другата. Така и сега. Бях на половината на 13-тата и започнах 14-тата. Издадох едната за да се освободя и продължих напред. Сега още не бях завършил 14-тата, а вече съм събрал материала за 15-тата си книга, която ще се казва: „Христо от Лясковец и приятели”. А и нека да издам една малка тайна, че 14-тата книга ще има своето продължение, така, че хубавото си предстои, а докато наближава аз съм отдаден на това, което правя.

9. Хората сами предопределят своя живот с отношението си, с енергията, която излъчват. Вашият коментар за "Човек, Живот, Съдба"?

От как съм разбрал, че сам си кова съдбата, не чакам някой да дойде да „чука на моята наковалня”. Поел съм 100% отговорност за личния си живот и съм достатъчно устремен към своята цел, която ми е достатъчно гориво. И благодарение на мантрата  Ho’oponopono, направих толкова много неща за толкова кратко време, че то наистина изглежда, че се компресира по някога, а друг път се разтегля. Напълвайки себе си се чувствам самодостатъчен и продължавам напред.

10. Вашето послание към хората от Лясковец и към всички твои фенове и читатели?

Лично послание за хората от Лясковец нямам, защото те дори още не знаят толкова за мен, колкото извън него, каквато беше моята цел и насока. Но към всички, които чакат тази книга, защото много хора вече ме питат с месеци, кога ще излезе, ще кажа: Ето сега вече ще имат възможността да се докоснат до нея. Много от хората получиха и моето приятелство като бонус към книгите, които си вземат. За мен това значи много-признавам си. Ако с нещо тази моя книга може да направи живота ви по-добър не отлагайте да се докоснете до нея. Благодаря ви, че ви има в моя свят.

P.S.:Изказвам специални благодарности към жената на сърцето ми Момичето на Морето и да и благодаря още веднъж, че ме направи част от живота си. За любовта в най-прекрасния и чист вид, който някога съм виждал до сега. И да и кажа още веднъж от тук: Обичам те, любима.

Благодаря ти Ели за прекрасната възможно, която ми предоставяш да докосна с творчеството си още по-голяма аудитория и да се запознат те с Христо от Лясковец.

Благодаря на майка и татко, че ме създадоха и живея в най-прекрасното време, което може да съществува някога за мен/нас.

Интервюто взе: Ели Зарева.

Визуално-моторна тренировка

Нещата стават все по-добре!

Днес денят ми започна с интервю взето то Ели Зарева за 14-тата ми книга, а след това говорих с главната героиня по скайпа рано сутринта в 6:10часа. И понеже вечерта говорих късно по скайп сутринта ми се искаше да си поспя, но нямаше такова нещо. Веднага след завършването на интервюто се устремихме с моя приятел към гората.

По много интересен начин  протече тази разходка, защото през цялото време слушахме аудио субтитрите на филма „Тайната” свалени от мен на Mp3 на телефона. Имахме възможността да насочим вниманието си, като едни истински ученици в час, с единствената разлика, че се движехме и минават коли, които ни пречеха да слушаме. Тогава наистина стигнахме до заключението, че за да намериш себе си трябва да намериш спокойствие и чак тогава да правиш, каквото и да било, като визуализация, иначе не се получава.

Както казах разходката премина докато слушахме ясно, какво се говори и докато вървяхме имахме възможността да дишаме прекрасен въздух, обогатен с мирис на трева, цветчета и бор. На няколко пъти се спирахме от наситената сила на определена миризма и после отново потегляхме по пътя си. Имахме рядката възможност да се насладим на природните уроци, които така или иначе усвояваме през годините.

Аз съм Христо от Лясковец и продължавам напред.