"Думите отлитат-писаното остава!"

"VERBA VOLANT – SCRIPTA MANENT!"

"Думите отлитат-писаното остава!"

Ако сте гледaли някога филма "The Opus" ще ме разберете, какво казвам сега: 
...Когато го срещнах дори не разбирах завета му. Но когато той ми предаде завета си и сподели част от достигнатото знание с мен и вкорени надеждата си за трудовете си и знаеше, че не са на вятъра. Просто с такава лекота предаде нататък, че аз дори не разбрах, как приех без дори да го мисля. Интуицията ми ми подсказваше, че това наближава, но признавам си исках да ме отмине... Но не, оказах се аз човека, който ще поема това послание и се радвам, че той избра точно мен за това като един достоен човек в мое лице! 

Няма тайни в този живот пред нас…следващата стъпка е пристигнала…и в тези стъпки има мигове на слава. Тези велики моменти са съставени от бележки, от по-малките моменти в живота ни. И най-вече бележки от други хора, който са ни отвели до нашите най-велики моменти. И когато ги намерим ще сме велики за себе си. От виждането до плана за действие ние трябва да сме благодарни, защото в този миг на среща ние получаваме най-големия  дар предназначен за нас самите, защото това променя животни завинаги.

Краят на една история рядко е нейния истински край. Всъщност понякога това е  само началото.

„Наистина ли вярваш, че можеш?“
„Да.“

"Току що пое по пътя към величието. И когато стигнеш до там(където си мечтаел) не спирай. Помни, че опусът ти не е онова, което правиш, а заветът на това, в което си се превърнал…"

Девизът на краеведа  Владимир Давидов от гр. Горна Оряховица 

"VERBA VOLANT – SCRIPTA MANENT!"
"Думите отлитат-писаното остава!"

А това беше само сън

Тогава генерал Айзенхауер беше само едно разглезено малко момченце, загубило майка си и отгледано от леля си, но пратено на място като интернат за вярващи, за да бъде сформиран неговия характер. Именно там се срещахме.

Беше ми поверено едно малко лигаво момченце, което не искаше да спазва никакви закони, защото си мислеше, че леля му постоянно ще го закриля. Е този път това му изигра лоша шега. Аз бях млад с няколко години по-голям от него, но всички в този интернат за качества ме уважаваха заради личната ми природна ерудираност и ми повериха определени хора. Явно са знае ли, че един ден някой от тях ще са променящи хода на историята.

Малкия рус малчуган не искаше да изпълнява нищо и постоянно ме гледаше заядливо сякаш аз имам вина, че майка му е починала млада и, че леля му, защото много го обичала(така си е мислило то-което не беше така)го е заточила тук без никакви удобства. Това дете е символ на голяма любов между майка му и друг военен, но е убита от леля му(така усетих нещата) за да може тя да управлява имането на династия Айзенхауер.

На една от поредните игри за разпускане ме помолиха да седна зад него, като негов преподавател и да го наблюдавам, как просто стои и дори блуждае като гледа. Казаха ми да го „центрирам“(каквото и да значи това). Както бях седнал на пейката и стоях точно зад него, а русото момче беше седнало на пода. Сложих си палците по наченките му на трапец и той се обърна, защото най-много мразело някой да го пипа без той да е разрешило това. То се обърна и ме попита, какво правя и кой ми е разрешил да го пипам след като само леля му можела да го докосва и прегръща(а тя го прави веднъж месечно-крайно недостатъчно, защото е заета да харчи състоянието на династията). Тогава разбрах, какво се е случило с майка му и се разплаках. То ме погледна и ме попита, защо се разплаках? Погледнах го и му разказах, защо съм тук.

Живота ми не беше никак лек до преди да дойда тук и до преди да те срещна момче. Сякаш някаква невидима нишка усетих как ни свързва. Сега няма как да ме разбереш, но един ден ще го сториш за мен. Ти си най-трудното дете в тази група и аз исках да знам, защо се държиш така. Само след като те докоснах разбрах, че ти си лишен от внимание и заблуден от някого на когото вярваш толкова много а то без причина…един ден ще разбереш, защото ще ти кажа.

То ме погледна и каза нещо от рода на: ти знаеш ли, че аз съм велик и един ден ще управлявам света и всички ще бъдат в краката ми, където им е мястото.

До тогава си в моите ръце и ще правиш това, което е като правила са тук в този дом в който си изоставен-казах аз. То се разплака и искаше да стане и да ми зашлеви шамар, защото съм го унижил. После поиска силно да ме прегърне като брат, но в мен видя нещо друго. Видя светлина която до този момент не беше срещало и поиска да му разкажа за тази светлина излизаща от мен.

Разказах му, както можех и смятах за нужно, а вече се усетих, че всички ни слушаха и само това чакаха отново да започна да разказвам. А дори не знаех, какво съм говорил толкова, че те така жадно ме слушаха всички деца наредили се до него по земята.

Само то плачеше, защото за втори път го докосвам само, че сега и от вътре. В този миг дойде възпитателката на домът и леля му(защото днес явно е било ден за посещение в първия миг си помислих,но после разбрах, че не беше така). Леля му като го видя, че плаче веднага се развика и каза, че ние тук не възпитаваме хората а само ги тормозим и очите и стана някак особено червени, но в един миг усети, че има много по-силен от нея в стаята и се стаи, защото не искаше да бъда изобличена за подлостите които върши. Русото момче този път не я прегърна, но каза, че иска мен за придворен слуга за да мога да продължа обучението му. Тя отказа да го направи, но… той вече го беше заявил пред „всемогъщия“.

След като вече го бях докоснал и той се идентифицира  като „докоснат от съдбата“ се роди истинския дух на един генерал. И от малко, жалко хлапе той стана велик човек и наистина света беше до последно в краката му и се страхуваше от него, защото беше запомнило, нещо от мен: „Докосваш леко и когато най-малко очакваш просто си тръгваш и ги оставяш сами със себе си. А от това мнозина се страхуват-от самите себе си и самотата си.“

Никога повече не се видяхме след онази паметна среща освен когато той имаше нужда да взема „правилните“ решения и ме викаше за помощ аз бях с него в мислите му и винаги съм му помагал. Винаги, защото помогнах на още една душа да намери истинското си призвание. А вие, какво направихте за себе си и за близките си?

p.s: А това беше просто сън...

„Да откраднеш на дядо си молива“

Днес 10.01.2013 година отново ходихме с моя приятел в гората/около манастирът св.св.Петър и Павел/ за да се разходим и да разговаряме на спокойствие сред природата. На връщане по пътя ни станахме свидетели и помощници на един човек, който се беше усукал с колата си. Явно бяха тръгнали семейно да се разходят и пързалят с шейната си, но не стана така. И понеже ни бяха по път се притекохме на помощ. Помогнахме на човека и така си продължихме по пътя си. Но докато върви ме говорихме за случилото се и просто не сме безсърдечни за да зарежем така човека и да не му помогнем.

След това отидохме в кафе „Тиролиа“ да пием кафе както обикновено и аз взех сп.Мениджър и докато го разлиствах попаднах на страницата където бяха поместили златните уроци на сър Ричард Брансън ето цитата:

„Успехът в бизнеса няма нищо общо с печалбите. Те са необходими, за да се инвестират в следващия проект-да се платят сметки, да се върнат вложенията на инвеститорите и да се възнаградят хората и усърдния им труд. Нищо повече. Истината е, че в бизнеса парите са като течаща вода. В един сезон може да са пълноводен поток, но в друг може да се наложи да инвестираш, за да поддържаш предприятието си живо, или да изчезнеш за една нощ.“

                                       /сп. Мениджър. бр.№2 февруари 2012г./

Този човек дори не знае, че аз жадувам за неговите стъпки, защото ценя дълбоко свободолюбивия  и творчески дух с който е дарен и макар и да не знам за всички препятствия през които е минал, аз чета всичко по пътя ми свързано с него.

Така си спомних, как съм крадял на няколко пъти моливите на дядо си, за да мога да пиша нещо, защото нямах възможност да си купя дори молив. Виждах, как той го „плюмчи“ химическия молив и така записваше, каквото искаше да остави с него следа. Беше ми странно признавам си, но докато не пробвах  и видях, че молива не пише без да бъде намокрен. Ха-казах си аз, това е нещо велико като похват и аз така научих нещо ново.

След това предната година 2012 година на първото ми представяне на едната ми книга в София-България бях помолен от Майк Рам/прекрасен човек, лектор, блогър и гост автор в книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели“/да разкажа за своите премеждия докато стигна до тук "относно писането" си. И за отказите на всички издатели, печатари и др. Разказа е под наслов: „Майната му! Ще гонаправя“. Тъкмо подходящо заглавие да разкажа за случая си. Направих го тук.

Този човек ми е станал такъв наставник и наистина се появява в определени моменти в живота ми и щом го съзра аз наистина се потапям в посланието му, защото макар и малкото което достига до мен то е значително.

"Усъвършенствай това, в което те бива и се фокусирай върху него."

                                                                       Сър Ричард Брансън

Незадоволената Вакханка!

На моето нощно шкафче има само лубрикант и кафе. Тя отпи от кафето и го погледна в очите. Искаше и се да го попита, какво вижда, но той знаеше.

Тъкмо беше получила поредната доза страстна клиторна любов и искаш още и още. Той извади една капка от лубриканта и намаза отново своя член и погледна към дупето на прелестната си компания. Нямаше нужда да повтаря или да си отваря устата за да нарежда или да се моли. Всичко беше толкова спонтанно и естествено и тя просто се обърна с гръб към него. Той се доближи до нея и с все още намазнения си пръст докосна ануса и. Тя потрепна и очакваше това преживяване, като всеки следващ дъх поет в ранното утро.

Тъкмо беше влязъл в нея когато телефона звънна. Никой не искаше да се лиши от удоволствието и просто никой не му обърна повече внимание. Бавно и полека той влизаше и излизаше в нея, а тя стенеше. С едната си ръка ту стимулираше клитора си, ту масажираше топките на прекрасния любовник, който оценяваше по ловката му любовна техника. А дори не знаеше, какво имаше като ресурс този младеж. Той отново взе лубриканта и отново накапа с няколко капки члена си за да влиза по-добре в нея. Така извиднъж го извади и просто я завъртя за да свърши върху прекрасните и гърди, който той придържаше. Постави го между тях и направи няколко движения напред назад между тях докато накрая не се впръсна неговата седфена амброзия на страстта. Вакханката веднага и умело пое всичкото количество в устата си, за миг затвори очи и застина от удоволствие. Тя винаги си е представяла, какво ли е да вкуси отново и отново от божествения мъжки сок и сякаш нямаше насита. Никога не си бе помисляла, че може да се превърне в толкова ненаситна жена. Но когато усети от вътре, че партньора с когото е може да издържи и изпълни нейните желания тя достига десетки пъти до мощни оргазми и желаеше бройките да се овеличават.

Младия мъж само протегна ръка и взе от шоколада, който изобилстваше в леглото, защото него ден беше изцяло неин. Да тя сякаш си го беше планувала да го има и днес тя вече го използва по предназначение. Един истински жребец знае, как да язди своята кобила и знае кога да ускори или да забави темпото на удоволствието макар и да протака изпразването си. Знае, как да задържи вниманието в оргазма на една жена и цел №1 за него е тя да бъде задоволена изцяло. Но и никога не забравяше, че най-трудно се задоволява жена, която е била наситена от ласки, страст и същевременно все не и е достатъчно. Малките парченца шоколад просто се топяха в устата му и тя само го погледна, как той дори се радва на малката наслада от самия шоколад. Той отчупи едно по-голямо парче и в него имаше повече лешници и го подаде. Тя много бавно отвори устни и той постави шоколада между тях. Тя на порции погълна шоколада и засмука пръстите му, което беше и нейната идея. От това веднага сякаш усети ток в малката и палава качулка която не спираше да рипа между краката и отново започна да усеща, как се подмокря. Тогава само с ръка му посочи къде да погледне.

Нямаше нужда от думи. Тук просто нещата бяха така спокойни, крехки и никой никога не е предполагал, че любовната игра може да е толкова приветлива и никой да не доминира над никого, а просто да изследват спокойно своите върхове. Свят на страст, оргазъм и изпускане на стонове от гърлото които я давеха-беше жива и потръпваща, поглъщайки влагата на пениса му дълбоко в гърлото си и приканваше за още и още и то веднага.

Африка в моето сърце-разказването

"Помолих   за сила ... а съдбата ми даде трудности  за да ме направи силен!

Помолих за мъдрост ... а съдбата ми даде проблеми за решаване!

Помолих за напредък ... а съдбата ми даде мозък и мускули, с който да работя!

Помолих за обич … а съдбата ми даде хора с проблеми, който се нуждаеха от помощ!

Помолих за услуга ... а съдбата ми даде възможности!

Не получих нищо от това, за което бях молил, но получих всичко, от което всъщност се нуждаех!"

 Така започва книга Африка в моето сърце написана от Христо от Лясковец през не далечната 2008г. Както вече се досетихте тя е писана в град Лясковец, който е родния град на автора.

Автора след поредното разказване за книгата пред приятел решава да направи това разяснение още по-достъпно за всички хора по тази земя. Това е толкова скъпа книга от цялото творчество на автора. Въпреки, че той е написал 20-сет книги, той никога и за миг не е спрял да пише. Както се шегува той: „Е, какво като съм на 33 години и съм написал 20-сет книги, това не ме прави по-специален от всеки друг!“

Няколко са силните моменти в книгата, но аз ще ви оставя да се насладите гледайки и четейки книгата, която буквално променя човешки съдби. Днес няма да ви разказвам в писмен вид нищо повече от това, което съм правил и в други публикации, но искам да ви благодаря, че ви има и, че сте специални в моя свят. Свят на всеотдайно творчество и различни лишения и несгоди за да може това, което идва от духът да живее вечно!

p.s.: С майка ми снимахме този филм и тя рева през цялото време. Тя винаги го прави на тази книга, защото знае, усеща и подозира, какво се случва с детето и пред очите и. Трябват много силни ‚устои‘ за да не се разплачеш, но пък книгата докосва…определено…

Новост в живота ни!

Трябваше да отиде до края на света за да се обърне „назад“ и да види, че там от където е тръгнала има човек, който може да е точния такъв.  В малък град в които въздухът и гледката са спиращи дъхът, тя замина. Замина, защото сивото като багра се беше настанило като основен цвят в ежедневието и, а това беше раздрало стомаха и като силна отрова. А тази отрова сковала ръката и която рисува  съдби.

В лутане и търсене на щастието си младия писател не спираше да се оглежда за подходящата муза за да продължи, защото тъкмо беше влязъл в собствения си ренесанс а нещо писането му нямаше тази тежест, която го направи толкова известен по целия свят. Това го навеждаше на мисълта, че нещо красиво ще се случи скоро в неговия живот. Малкия град и пътеката в гората, която толкова много пъти му е била муза сякаш беше затворена в този миг и му нашепваше да търси по-дълбоко в себе си този път. Сега или никога!

Само след няколко дни се запозна с поредния човек, които се оказа, че е от същия град от който е и той, но само, че сега тя се намира на края на света. Тя там а той тук. Но сякаш душите бяха установили контакт много преди телата дори са се срещнат. Енергийната реакция на душите беше толкова силна и обладаваща, че младия писател въпреки хилядите си срещи с други жени, усети себе си като истински нестинар, който е копнеел да ходи по жарава. Това отвори чисто нов сюжет и някак душата му стана блага като стара и отлежала ракия. Просто се разтопи и се замисли: Това ли е, това което търсех толкова много животи? Да това е насочи го интуицията и го помоли да бъде. Просто да бъде нищо друго!

Още не беше свършило обладаването от другото измерение напълно, а беше толкова изпепеляващо, и се пренесе на живо в плътта. Младия писател усети особена влага по бельото си и за миг се замисли, как е възможно това. Само мисълта за нея, че те я тук на близо  залъгва плътта и изпуска секрета в подготовка за любовната игра. Усеща небивала тежест и вулканична изява в своята най-интимна мъжка част. За първи път усеща, как буквално завират семената му само от една мисъл по нея. Наистина не знаеше, как би излъгал плътта си и да успее да укроти звяра в себе си. Дори нямаше време да се озърта и беше въвлечен в страстно изживяване, което той очакваше толкова дълго. Изведнъж просто изчезна от радара на приятели, познати, роднини и никой дори не знаеше, какво се случва с него в този миг. Но който беше чел неговите творби знаеше, че той по често е в паралелен свят от колкото в този. Сякаш "далечната душа" знаеше, че той вече беше настроен и просто го започна. Да започна го от където си поиска и каза:

-Ти си душа с пенис! Колко много ти се радвам, че ме пусна в твоя мъдър, страстен и многолик свят. Свят на много изживяна болка и страст, която те възкресява всеки ден от нищото. Аз имах такива възможности, но не съм ли почувствала химията на душата ми с отсрещната страна-нищо не се получава. И какво като е парфюмиран, и нагласен този, който ме желае, след като аз не съм усетила нищо. Дори ако има близост това не може да е секс. Не може да обичаш един гол пенис, ако няма химия и не познавам душата му. Не може да имаш задръжки и да очакваш от Вселената чудеса!

И докато му говореше така тя вече го беше започнала. Малко преди да запълни устата си с неговото мъжко достойнство, каза само:

-Искам те!

Пое си въздух и просто пое по курса на любовта. От самата вълна младия писател седна на дивана и захапа устни, защото още не беше готов за това, а си мислеше, че ще има увертюра.

Тя го погледна след като беше прочела мисълта му, пое си въздух и продължи да обработва ствола и онези малки и стегнати тестиси. Кожата му беше настръхнала от поредното радостно изживяване. Наистина дори и в най-смелите си мечти не беше вярвал, че тя ще го почне направо, а още не беше сипал виното. За миг си помисли, че губи контрол над всичко, което някога си е мислил, че контролира, но все пак се отпусна и се наслаждаваше на вакума.

Не и отне много време да усети силата и стихията, която излиза от него да се стича по гърлото и без дори да си поеме дъх. За миг сърцето му сякаш спря, когато изригна в нея, но все пак продължи да диша. Краката потрепериха, кожата настръхна отново и дори чорапите му се бяха навили от този приказен миг.

 А това беше само началото. Тогава тя стана и каза:

-Искам да сложа няколко краски по картината, която рисувам сега и идвам.

Той не недоумяваше, какво му каза но след като видя гърба и разбра, че тя не се шегува и просто се отпусна. Пое си дълбоко въздух и притвори очи. Съзнанието му беше изпразнено от мисли, както и всичко друго, което излезе от него преди малко.

Не минаха и 10 минути и тя захвърли четките и с такава дива засилка се запъти към него и скочи от горе му. Захапа го за врата и започна да го смуче. Всичко в нея гореше от страст и нямаше търпение да бъде обладана. Всички дрехи спряха да носят очертанията на телата им и просто се спуснаха на земята. А телата им само това чакаха за да се съчетаят в дъхът на твореца.

С'калата на Христо от Лясковец

ЗА МНОГО ГОДИНИ....

Всеки сам катери върховете в живота си и всеки следващ е по-стръмен и по-висок...Пътека към успеха няма, защото сами я откриваме...Нашият избор е най-вярната пътека...

с'калата на Христо от Лясковец

От няколко години правя нещо, което сякаш ми бяха предрекли(учителката ми по български и литература-Дочка Борисова), но аз много „не я отразих“ до един миг в който просто започнах някак от само себе си да пиша и събирам и обособявам книги. Оказах се напълно сам в това начинание и въпреки това имах смелостта да бъда себе си и да започна да го правя. Нямам образованието за да пиша и слава Богу, че нямам такова. Единствено, което научих са буквите но и тях с клизма. Може би изглеждах като бавно-развиващо се момче(и слава Богу, че така е било), защото много трудно съм свързвал сричките „ма-ма“. Но това е било мъка на майка ми, когато съм бил пред училищна сега вече е друго.

Увлеченията ми по бойните изкуства, йога, рисуване, масажи бяха подплатени с много четене и завръщане на спомени от миналото(не само от този живот). Няма как да кажа на родителите си, че не съм от тук и съм за малко(колкото ми е позволено да бъда тук) за да може почти гладко да протече детството ми и то така премина. Но има едно „но“. Всичките ми познания предстоеше да видят бял свят по някакъв начин. За говорене не можеше и да става дума, защото се стеснявах да го правя дори пред съучениците си, а да не говорим за други. Е тогава не ми оставаше друго освен да пиша. И още една причина имах нужда поне на едно място думите ми да бъдат оповестени, а не да ми насаждат, че думите ми не струват. Така започна всичко(за това не забранявайте на децата да говорят, защото не знаете, какво им причинявате на мига с вашата забрана).

Започнах да изливам всичко и да го обличам в букви и се образуваха текстовете и творбите ми. Знаете ли, че не съм се замислял дори дали ми е нужно да имам самочувствие за такова начинание, но душата ми крещеше и „съдираше“ ежедневието ми само и само да го „излея“ някъде-не зависимо къде. Така още 11 годишен започнах да си водя дневник. Но да кажем, че през 2000 година обособих първия си труд. Преди него има още три, но не е дошъл мигът за тях.

Но заедно и с писането дойде и желанието ми това да стигне го хиляди хора. Започнах да търся как става всичко. И тогава за първи път ударих на първата греда. Оказа се, че трябват пари, а аз нямах. Оказа се, че трябват връзки-а аз нямах такива. Може би и „голям език“, но и той не става за това(но пък за любов го ползвам прекрасно). Продължих да пиша, защото знам именно, какво правя. Продължих да пиша и да питам където когото сваря относно издаването. Така стигнах и до прословутата народна библиотека и там получих „качествена греда“. Но знаете ли, продължих, защото си бях спокоен творец от самото начало. Просто знам, че това, което пиша си намира само пътя по които вървя дори и сега да изглежда невъзможно неговото отпечатване.

Така аз сам продължавах напред и медитирах, разхождах се в гората и „проветрявах главата си“ правех през годините само това, което исках да правя и го правех с много страст в кръвта. Не мислих за върхове, за срещи с други творци, за конкуренция, за известност, но пък живеех с писането всеки миг. Имаше буквално периоди в който други не можеха да припарват до записките ми. Събирах тихо и спокойно познание в много области, защото аз съм естет и искам да бъда „просто велик“. Прилагах наученото и записвах изживяното. Знаех, че така се ражда и калява един творец, който никога под никакъв предлог не се съобразява с „измислени рамки“  от някого, за да може това да е само за богоизбрани. Дрън-дрън.

Написах 12-тата си книга и чак тогава се издаде нещо мое. Замислих се, че ако се бях отказал или бях повярвал на някого от „познатите ми“, че това е невъзможно за човек от провинцията да успее да го реализира, то наистина нямаше да се случи. Но тогава пък вече бях чел някъде притчата за „глухата жаба“. Не повярвах на никого и просто продължих, защото моето виждане не съвпадаше с ничие друго. Моята реалност „не пасна“ на никого и това слабо ме вълнуваше.

Масажите и дълбокия контакт с тялото и духът ме насочиха към нещо много интимно-енергията. Самата енергия носи цялото послание за всичко и всички. Така бавно и постепенно навлизах в употребата и. Задълбочих познанията си по китайския модел, който всъщност е пра-български(защото ние сме дали на китайците почти всичко само, че тези следи са заличени). По този модел и знание се ръководя и днес. Енергията преди да направи един пълен кръг в човешкото тяло преминава през меридианите като започва от белия дроб и пак при него завършва. „Така тръгвайки от меридиана на белите дробове, чиято максимална активност е между 3 и 5 часа сутринта, от 5 до 7 часа енергията преминава в меридиана на дебелото черво, след това в меридиана на жлъчката от 7 до 9 часа, далака и надбъбречната жлеза от 9 до 11 часа, сърцето- от 11 до 13 часа, тънките черва между 13 и 15 часа, пикочния мехур от 15 до 17ч., бъбреците – от 17 до 19ч., перикарда – от 19 до 21ч., тройния нагревател от 21 до 23ч., жлъчката от 23 до 1ч. и черния дроб от 1 до 3ч. и след като завърши един пълен кръг отново се връща в меридиана на белите дробове.“

Това се пренесе в увлечението ми по фитнеса и силовите тренировки. Загрявката и интелигентното изпълняване на упражненията ми донесе слава на „разбиращ процеса на трениране“. Някъде по средата бях започнал да изучавам и йога в нейната цялост и можех да вмъквам елементи, когато най-малко очаква клиентът. Като започнах работа в една фитнес зала и започнах да правя на много клиенти индивидуални тренировки с увод-изложение и заключение всички бяха много доволни. Правеха и заедно с това и разтягане и йога за край на всичко. Виждах щастие в очите им. Но фитнеса постепенно беше изместен от йога заниманията ми, защото останах без средства за да си плащам залата в която работех като инструктор и след това напуснах по лични причини.

После живия контакт с природата и разходките в нея дадоха началото на нещо друго и красиво. Интуитивния модел на поведение, заедно с енергийния поток, който вече се беше усвоил от моя страна ми даде друг поглед върху всички неща в живота ми. Така изживявайки записвах всичко и просто продължавах напред. В деня на 33-си рожден ден издадох 20-стата си книга и бях удовлетворен от всичко това. Направих си равносметка и си казах, че: тези „хорица“ дето криеха информацията от мен, дето не вярваха в мен или тези дето можеха, но не ми помогнаха вече ги няма в живота ми, но аз успях да създам всичко това. В един миг се замислям, че на 33 години да имаш 20-сет книги зад гърба си си е живо постижение. Но това са без разновидностите. А ако сложим и тях. Всяка една книга да има: електронен, хартиен и аудио вариант преведени на минимум 10 езика… Смятайте си сами, кой колко е спал според невярващите в мен.(и отиваме към Гинес!)

За това аз вървя(х) през годините и творя. Имам винаги една невидима „опорна точка“, която е дар от всевишния и която не ме напуска. Пътят ми наподобява ескалатор и само на горе. Отдал съм се на пътя и не си позволявам за миг да се „успокоя“ и да си мисля, че съм стигнал върха. Това, че постигната ми цел ме радва и допринася за вътрешното ми удовлетворение не значи, че ще спра да върша това, което съм приел за моя мисия. Да превърнах се в един широко скроен хроникьор на много голямо познание но това не ми дава право да си мисля, че това е всичко.  С годините разбрах, че: „няма начин да няма начин“ и за това не вярвам на никого и не вярвам в оправдания. Аз действам, а вие?

Създадох масло от джоджен, което буквално ми „скри шапката“ и започна да извървява собствен път. Това, че аз съм го създал в един миг е без значение, защото това е „Дар от Бога“ и заедно с него също вървя на пред. То се роди с името си, още, когато си пиех кафето в любимото ми заведение „Тиролиа“. Скоро ще празнувам 2 години(но за това скоро) от как го създадох, а то проходи толкова бързо, внезапно и ме направи истински щастлив родител. Създадохме етикет(лице за пред света), шише и скоро кутийка за да завършим продукта(окончателно)…(очаквайте го!)

„Мъдростта не се дава; ние сами трябва да я открием в пътуване, в което никой не може да ни отмени или пожали.“ 
                                                                               Марсел Пруст

Знаците на новото време!

Макар и с леко замръзнали пръсти на краката и ръцете, аз крача в гората-Боянския Лес заедно с моят приятел.Въпреки, че е зима,това не ни пречи да бродим из гората. Още когато започнах да чета книгата „Камино“ исках да ходя и да вървя по това трасе, но не се случи веднага точно така. И има, защо да е така. Оцених и хиляди пъти благодарих за моят маршрут. По това трасе научих повече неща за живота и толкова тайни излязоха из под мозъчната ми кора. Активираха се спомени от минали времена,който сами от постоянна полза, но това вече е много лично и не за това е този материал.

Знаците на новото време

Вървейки снощи под „Млечния път“ и гледайки звездите се обособиха знаците на новото време: подводница, бумеранг и огледало.

1.Ефекта на Подводницата. Потапяне е първото нещо, което се овладява. В моя модел това потапяне се изразява в следното нещо. Отдалечаване от масите хора, скриване ако щете, за да мога аз лично да разполагам с времето и ресурса си за да си карам моята работа, която не е малко. Самото потапяне пък е свързано в навлизането на чисто нов свят-тих, спокоен, ведър, добронамерен, чист и помагащ ми да продължа напред. Навлизане към личните дълбини на душата ми и личното усамотяване далеч не ме правят самотен, както изглежда от страни. Това потапяне може да се доближи до медитацията на тихо място в гората-например. И едва когато аз искам или "силата" управляваща живота ми ме подтикне да покажа нещо само тогава излизам на повърхността за да ме видят и да дам. Както когато се появявам на определени места, когато най-малко може някой да ме очаква. Това вече е лично. Нямам нужда от показност или светски живот, защото това ми е чуждо и само когато-тогава се появявам. Нищо лично въпрос на личен избор. За това не ми е позната тази суета за дрехи, коли и красиви жени. Да каквото ми трябва го имам…от другото не се нуждая за да бъда щастлив. За това не се чудете, като не ме виждате дълго време, не, че не искам да ви виждам, а защото имам си работа, която изисква от мен 100% лична отговорност и на 1000% вниманието ми.

2.Ефекта на Бумеранга. Или „каквото посееш такова ще пожънеш.“ Няма нужда да бъда друг освен себе си в този живот, че да се опитам да се харесам на всички. Не. В моят свят имам нужда просто от себе си. Самодостатъчен съм си и продължавам напред. Не хвърлям на празно стрелите си към целта и не се притеснявам, какво се случва след това. България крие много загадки от  едно време и въпреки, че  някой си е позволил да ореже, скрие  или преиначи фактите е заплатил с поколения напред висока цена и са били доста прокълнати тези нещастници.  За това винаги когато можете засявайте и плодете духа си, а не само имането си, защото това в духа и личното просветление и екстаз никой не може ви го взе. Нито една природна стихия не може, но всичко друго извън вас е подвластно на промяна. Дори в много случаи от моята практика нещо персонално насочено към мен, не го отразявам и дори съм безразличен-не трепвам и с още по-голяма сила то се връща към адресанта си за да си го получи. Е малко е грубо, че: „Каквото почукало такова се и обадило.“, но това не е мой проблем.

3.Ефекта на Огледалото: Обичате ли себе си? Ако ли не е така имате сериозен проблем със себе си. Първо и най-важното нещо, което би трябвало да ви научат или да направите е да  заздравите връзката със самият себе си. Не го ли сторите винаги ще се чувствате излишен, непотребен и дори неразбран. А, защо да е така, след като може да бъде и по-лесно. А за да бъде лесно поемате нещата в свои ръце. Да не казвам, че ще е лесно, но пък какво от това. Кой каза, че вие сте обикновени, че да се сравнявате с обикновените хорица. Положете усилие да се погледнете в огледалото и да заявите в очите си: „Обичам те, и те приемам такъв/ва какъвто/каквато съм. Каквото и да става, аз те обичам.“ Ако това ви се струва висока цена да се погледнете в очите си и да го сторите-веднага, само вижте колко време ще издържите без любов към самия себе си, без да упреквате някого, че не ви обича.

„Огледалце, огледалце, кой е по-красив от мен…“ имаше една такава приказка едно време. И същата тази приказка има толкова вярно послание към човечеството, че дори не се замисляме и я подценяваме. Ами, как не, като си мислим, че вече сме големи и нямаме нужда от любов, което въобще не е така. Това е еднозначно с това, че щом веднъж сме направили нещо и не сме получили желания резултат и сме сметнали, че сме се провалили замръзваме на място и никога повече не опитваме. Същото и тук. Защото се е намерил някой да ни каже, че не можем да обичаме по начина, който „искат“ от нас ние сме не годни за любов. Или, защото ние искаме да ни обича някой по начина, по който ни обича само нашата майка, което няма нищо общо. Хората са скопени и забравили, какво е това първо да обичаш себе си и да не чакаш някой да ти даде нещо, защото никой не ти е длъжен с нищо в този живот.

Не копирайте живота на някого, а живейте собствения си такъв...

Да обобщим: Опитайте няма, какво да изгубите, но можете целия си живот да спечелите!

Мистериозен живот

Tina Cousins

Живот…

Мистериозен живот…
Ние се движим наоколо, танцувайки ритъма на Живота.

Време…
Мистериозно Време…
Ние броим часовете  и дните до  края на цялото Време.
И ние чувстваме промяната и не знаем защо,
избери една посока още само веднъж,
не казвай „Мисля прекалено много“ ,
ако виждаш, какво е останало отзад.

И това са Мистериозните Времена…
Мистериозни времена…
Без трик на съзнанието…
В този момент аз чувствам, сякаш живеем в Мистериозни Времена.
Ако погледнеш на зад, това са Мистериозните Времена.

Душа…
Чувствам моята душа…
За този момент, никой не може да ме спре да летя толкова високо.

Истината…

Нищо е Истината…
В свят на илюзия, ти  виждаш само това, което чувстваш.
И ние чувстваме промяната и не знаме защо,
избери една посока още само веднъж,
не казвай „Мисля прекалено много“ ,
ако виждаш, какво е останало отзад.

И това са Мистериозни Времена…
Мистериозни Времена…
Без трик на съзнанието…
В този момент аз чувствам, сякаш живеем в Мистериозни Времена.
Ако погледнеш на зад, това са Мистериозните Времена.

Sash! feat. Tina Cousins-Musterious Times

Искам да знам какво е любовта!!!

Искам да знам какво е любовта-I Want To Know What Love Is

Преди доста години бях на едно място където на дали съм искал с мерак да бъда, особено след като разбрах, че ме пратиха „с връзки“ там. Да мястото се оказа такова, че обикновено момченцата „може би“ някой от  тях ставаха мъже. Може би вече сте се досетили, че ще ви пренеса за миг от престоя ми в казармата. Да място където дори не подозирах, че съществува на картата. Още когато влязох там видях една мъдрост на Васил Левски: „Ние сме във времето и времето е във нас.“ Но не това е най-важното тук.

След една отпуска имаше обявена истинска тревога и ни натовариха като чували с картофи по едни камиони и ни разхвърляха по заставите от Драгоман към-не знам къде. Аз с моят късмет ме пратиха на най-далечната и може би по-спокойната. Сутринта се осъмнах на съвсем различно място, а положението вече беше станал „изкуствено напечено“. И там, както може да се очаква бях поредната бройка за наряд и ме вписаха първи в графика. Започнах да излизам часови на граница по 4 часа и това вече ми дойде в повече. А дори не знаех къде се намирам, не ни даваха да се обаждаме на родителите си къде сме и никой нищо не знаеше за мен. Сякаш следите ми изчезнаха след последната отпуска. Стомахът ми се сви и в мен зазвуча онази преработена /кавър/версия на  RAPPERS AGAINST RACISM - I Want To Know What Love Is  а оригинала е на  Foreigner. Признавам си, не знаех превода на песента, но пък сърцето ми долавяше всичко което можех да извлека от тази песен като някакъв кураж, който ми беше нужен за да не се побъркам на това място. Да обичах горите и природата и се озовах на точно такова място ГКПП-Стрезимировци.

Хиляди пъти тази песен ми излизаше, защото вече американските самолети летяха над главите ни и бомбардираха сръбската страна. Там сградите падаха пред очите ми, а ние ги наблюдавахме, как граничните им наряди си играеха баскетбол в заставата. Моят стомах и сърце се беше свило на копче, а те просто се забавляваха, а може и да са знаели, че ги наблюдаваме и да дават вид на притеснение-не знам с точност за това. На сръбската граница тъкмо беше започнал да се топи снега и беше много красиво. Точно и само това  беше красивото в това положение в което се намирах точно в 1998-1999г.

Тогава си задавах въпроса, какво наистина е любовта и какво ще стане с мен тук където ме довя този „казармен вятър“. Наистина не мога да изразя, радостта си, след като се един ден не издържах и „кривнах“ към пощата отклонявайки се от наряда за да се обадя на родителите си за да знаят, че съм жив, защото те вече бях обеден, че усещаха, че нещо става там някъде на границата.

Исках да знам на всяка цена, какво е любовта и как може да бъда точно тук по това сложно положение когато бомби падат на 2 км от мен. След като вече бях разбрал къде се намирам се оказа, че съм на 470 км. от домът ми.

-Господи, какво правя тук и защо тази песен толкова натрапчиво се е загнездила в мен и какво иска да ми покаже в този миг?

Да наистина не е приятно да знаеш, че всеки момент от денонощието може да ти е последния миг, защото стават  и „грешки“, но аз се молих и вярвах, че това ще свърши и ще се махна от тук-завинаги.

Споменът беляза живота ми с тази казарма и тази застава на границата ни със Сърбия. Може би не точно на границата, разбрах, какво е любовта, но пък съм благодарен, че вместо да чувам жални камбани слушах точно тази песен в съзнанието си постоянно.

И двете песни са прекрасни и ако не ви допада сюжета, който се наложи да изживея поне можете да се насладите на песните, защото са си произведение на изкуството.

Благодаря, че съм жив.