С'калата на Христо от Лясковец

ЗА МНОГО ГОДИНИ....

Всеки сам катери върховете в живота си и всеки следващ е по-стръмен и по-висок...Пътека към успеха няма, защото сами я откриваме...Нашият избор е най-вярната пътека...

с'калата на Христо от Лясковец

От няколко години правя нещо, което сякаш ми бяха предрекли(учителката ми по български и литература-Дочка Борисова), но аз много „не я отразих“ до един миг в който просто започнах някак от само себе си да пиша и събирам и обособявам книги. Оказах се напълно сам в това начинание и въпреки това имах смелостта да бъда себе си и да започна да го правя. Нямам образованието за да пиша и слава Богу, че нямам такова. Единствено, което научих са буквите но и тях с клизма. Може би изглеждах като бавно-развиващо се момче(и слава Богу, че така е било), защото много трудно съм свързвал сричките „ма-ма“. Но това е било мъка на майка ми, когато съм бил пред училищна сега вече е друго.

Увлеченията ми по бойните изкуства, йога, рисуване, масажи бяха подплатени с много четене и завръщане на спомени от миналото(не само от този живот). Няма как да кажа на родителите си, че не съм от тук и съм за малко(колкото ми е позволено да бъда тук) за да може почти гладко да протече детството ми и то така премина. Но има едно „но“. Всичките ми познания предстоеше да видят бял свят по някакъв начин. За говорене не можеше и да става дума, защото се стеснявах да го правя дори пред съучениците си, а да не говорим за други. Е тогава не ми оставаше друго освен да пиша. И още една причина имах нужда поне на едно място думите ми да бъдат оповестени, а не да ми насаждат, че думите ми не струват. Така започна всичко(за това не забранявайте на децата да говорят, защото не знаете, какво им причинявате на мига с вашата забрана).

Започнах да изливам всичко и да го обличам в букви и се образуваха текстовете и творбите ми. Знаете ли, че не съм се замислял дори дали ми е нужно да имам самочувствие за такова начинание, но душата ми крещеше и „съдираше“ ежедневието ми само и само да го „излея“ някъде-не зависимо къде. Така още 11 годишен започнах да си водя дневник. Но да кажем, че през 2000 година обособих първия си труд. Преди него има още три, но не е дошъл мигът за тях.

Но заедно и с писането дойде и желанието ми това да стигне го хиляди хора. Започнах да търся как става всичко. И тогава за първи път ударих на първата греда. Оказа се, че трябват пари, а аз нямах. Оказа се, че трябват връзки-а аз нямах такива. Може би и „голям език“, но и той не става за това(но пък за любов го ползвам прекрасно). Продължих да пиша, защото знам именно, какво правя. Продължих да пиша и да питам където когото сваря относно издаването. Така стигнах и до прословутата народна библиотека и там получих „качествена греда“. Но знаете ли, продължих, защото си бях спокоен творец от самото начало. Просто знам, че това, което пиша си намира само пътя по които вървя дори и сега да изглежда невъзможно неговото отпечатване.

Така аз сам продължавах напред и медитирах, разхождах се в гората и „проветрявах главата си“ правех през годините само това, което исках да правя и го правех с много страст в кръвта. Не мислих за върхове, за срещи с други творци, за конкуренция, за известност, но пък живеех с писането всеки миг. Имаше буквално периоди в който други не можеха да припарват до записките ми. Събирах тихо и спокойно познание в много области, защото аз съм естет и искам да бъда „просто велик“. Прилагах наученото и записвах изживяното. Знаех, че така се ражда и калява един творец, който никога под никакъв предлог не се съобразява с „измислени рамки“  от някого, за да може това да е само за богоизбрани. Дрън-дрън.

Написах 12-тата си книга и чак тогава се издаде нещо мое. Замислих се, че ако се бях отказал или бях повярвал на някого от „познатите ми“, че това е невъзможно за човек от провинцията да успее да го реализира, то наистина нямаше да се случи. Но тогава пък вече бях чел някъде притчата за „глухата жаба“. Не повярвах на никого и просто продължих, защото моето виждане не съвпадаше с ничие друго. Моята реалност „не пасна“ на никого и това слабо ме вълнуваше.

Масажите и дълбокия контакт с тялото и духът ме насочиха към нещо много интимно-енергията. Самата енергия носи цялото послание за всичко и всички. Така бавно и постепенно навлизах в употребата и. Задълбочих познанията си по китайския модел, който всъщност е пра-български(защото ние сме дали на китайците почти всичко само, че тези следи са заличени). По този модел и знание се ръководя и днес. Енергията преди да направи един пълен кръг в човешкото тяло преминава през меридианите като започва от белия дроб и пак при него завършва. „Така тръгвайки от меридиана на белите дробове, чиято максимална активност е между 3 и 5 часа сутринта, от 5 до 7 часа енергията преминава в меридиана на дебелото черво, след това в меридиана на жлъчката от 7 до 9 часа, далака и надбъбречната жлеза от 9 до 11 часа, сърцето- от 11 до 13 часа, тънките черва между 13 и 15 часа, пикочния мехур от 15 до 17ч., бъбреците – от 17 до 19ч., перикарда – от 19 до 21ч., тройния нагревател от 21 до 23ч., жлъчката от 23 до 1ч. и черния дроб от 1 до 3ч. и след като завърши един пълен кръг отново се връща в меридиана на белите дробове.“

Това се пренесе в увлечението ми по фитнеса и силовите тренировки. Загрявката и интелигентното изпълняване на упражненията ми донесе слава на „разбиращ процеса на трениране“. Някъде по средата бях започнал да изучавам и йога в нейната цялост и можех да вмъквам елементи, когато най-малко очаква клиентът. Като започнах работа в една фитнес зала и започнах да правя на много клиенти индивидуални тренировки с увод-изложение и заключение всички бяха много доволни. Правеха и заедно с това и разтягане и йога за край на всичко. Виждах щастие в очите им. Но фитнеса постепенно беше изместен от йога заниманията ми, защото останах без средства за да си плащам залата в която работех като инструктор и след това напуснах по лични причини.

После живия контакт с природата и разходките в нея дадоха началото на нещо друго и красиво. Интуитивния модел на поведение, заедно с енергийния поток, който вече се беше усвоил от моя страна ми даде друг поглед върху всички неща в живота ми. Така изживявайки записвах всичко и просто продължавах напред. В деня на 33-си рожден ден издадох 20-стата си книга и бях удовлетворен от всичко това. Направих си равносметка и си казах, че: тези „хорица“ дето криеха информацията от мен, дето не вярваха в мен или тези дето можеха, но не ми помогнаха вече ги няма в живота ми, но аз успях да създам всичко това. В един миг се замислям, че на 33 години да имаш 20-сет книги зад гърба си си е живо постижение. Но това са без разновидностите. А ако сложим и тях. Всяка една книга да има: електронен, хартиен и аудио вариант преведени на минимум 10 езика… Смятайте си сами, кой колко е спал според невярващите в мен.(и отиваме към Гинес!)

За това аз вървя(х) през годините и творя. Имам винаги една невидима „опорна точка“, която е дар от всевишния и която не ме напуска. Пътят ми наподобява ескалатор и само на горе. Отдал съм се на пътя и не си позволявам за миг да се „успокоя“ и да си мисля, че съм стигнал върха. Това, че постигната ми цел ме радва и допринася за вътрешното ми удовлетворение не значи, че ще спра да върша това, което съм приел за моя мисия. Да превърнах се в един широко скроен хроникьор на много голямо познание но това не ми дава право да си мисля, че това е всичко.  С годините разбрах, че: „няма начин да няма начин“ и за това не вярвам на никого и не вярвам в оправдания. Аз действам, а вие?

Създадох масло от джоджен, което буквално ми „скри шапката“ и започна да извървява собствен път. Това, че аз съм го създал в един миг е без значение, защото това е „Дар от Бога“ и заедно с него също вървя на пред. То се роди с името си, още, когато си пиех кафето в любимото ми заведение „Тиролиа“. Скоро ще празнувам 2 години(но за това скоро) от как го създадох, а то проходи толкова бързо, внезапно и ме направи истински щастлив родител. Създадохме етикет(лице за пред света), шише и скоро кутийка за да завършим продукта(окончателно)…(очаквайте го!)

„Мъдростта не се дава; ние сами трябва да я открием в пътуване, в което никой не може да ни отмени или пожали.“ 
                                                                               Марсел Пруст