А това беше само сън


Тогава генерал Айзенхауер беше само едно разглезено малко момченце, загубило майка си и отгледано от леля си, но пратено на място като интернат за вярващи, за да бъде сформиран неговия характер. Именно там се срещахме.
Беше ми поверено едно малко лигаво момченце, което не искаше да спазва никакви закони, защото си мислеше, че леля му постоянно ще го закриля. Е този път това му изигра лоша шега. Аз бях млад с няколко години по-голям от него, но всички в този интернат за качества ме уважаваха заради личната ми природна ерудираност и ми повериха определени хора. Явно са знае ли, че един ден някой от тях ще са променящи хода на историята.

Малкия рус малчуган не искаше да изпълнява нищо и постоянно ме гледаше заядливо сякаш аз имам вина, че майка му е починала млада и, че леля му, защото много го обичала(така си е мислило то-което не беше така)го е заточила тук без никакви удобства. Това дете е символ на голяма любов между майка му и друг военен, но е убита от леля му(така усетих нещата) за да може тя да управлява имането на династия Айзенхауер.

На една от поредните игри за разпускане ме помолиха да седна зад него, като негов преподавател и да го наблюдавам, как просто стои и дори блуждае като гледа. Казаха ми да го „центрирам“(каквото и да значи това). Както бях седнал на пейката и стоях точно зад него, а русото момче беше седнало на пода. Сложих си палците по наченките му на трапец и той се обърна, защото най-много мразело някой да го пипа без той да е разрешило това. То се обърна и ме попита, какво правя и кой ми е разрешил да го пипам след като само леля му можела да го докосва и прегръща(а тя го прави веднъж месечно-крайно недостатъчно, защото е заета да харчи състоянието на династията). Тогава разбрах, какво се е случило с майка му и се разплаках. То ме погледна и ме попита, защо се разплаках? Погледнах го и му разказах, защо съм тук.

Живота ми не беше никак лек до преди да дойда тук и до преди да те срещна момче. Сякаш някаква невидима нишка усетих как ни свързва. Сега няма как да ме разбереш, но един ден ще го сториш за мен. Ти си най-трудното дете в тази група и аз исках да знам, защо се държиш така. Само след като те докоснах разбрах, че ти си лишен от внимание и заблуден от някого на когото вярваш толкова много а то без причина…един ден ще разбереш, защото ще ти кажа.

То ме погледна и каза нещо от рода на: ти знаеш ли, че аз съм велик и един ден ще управлявам света и всички ще бъдат в краката ми, където им е мястото.

До тогава си в моите ръце и ще правиш това, което е като правила са тук в този дом в който си изоставен-казах аз. То се разплака и искаше да стане и да ми зашлеви шамар, защото съм го унижил. После поиска силно да ме прегърне като брат, но в мен видя нещо друго. Видя светлина която до този момент не беше срещало и поиска да му разкажа за тази светлина излизаща от мен.

Разказах му, както можех и смятах за нужно, а вече се усетих, че всички ни слушаха и само това чакаха отново да започна да разказвам. А дори не знаех, какво съм говорил толкова, че те така жадно ме слушаха всички деца наредили се до него по земята.
Само то плачеше, защото за втори път го докосвам само, че сега и от вътре. В този миг дойде възпитателката на домът и леля му(защото днес явно е било ден за посещение в първия миг си помислих,но после разбрах, че не беше така). Леля му като го видя, че плаче веднага се развика и каза, че ние тук не възпитаваме хората а само ги тормозим и очите и стана някак особено червени, но в един миг усети, че има много по-силен от нея в стаята и се стаи, защото не искаше да бъда изобличена за подлостите които върши. Русото момче този път не я прегърна, но каза, че иска мен за придворен слуга за да мога да продължа обучението му. Тя отказа да го направи, но… той вече го беше заявил пред „всемогъщия“.

След като вече го бях докоснал и той се идентифицира  като „докоснат от съдбата“ се роди истинския дух на един генерал. И от малко, жалко хлапе той стана велик човек и наистина света беше до последно в краката му и се страхуваше от него, защото беше запомнило, нещо от мен: „Докосваш леко и когато най-малко очакваш просто си тръгваш и ги оставяш сами със себе си. А от това мнозина се страхуват-от самите себе си и самотата си.“

Никога повече не се видяхме след онази паметна среща освен когато той имаше нужда да взема „правилните“ решения и ме викаше за помощ аз бях с него в мислите му и винаги съм му помагал. Винаги, защото помогнах на още една душа да намери истинското си призвание. А вие, какво направихте за себе си и за близките си?

p.s: А това беше просто сън...