Затова аз си мислех, че избирам да правя масажи още през 1994 година, когато бях ученик. Още тогава се питах какво ще правя, когато завърша училище. Все пак човек трябва да работи нещо. Но някак дълго време се съпротивлявах и не започвах работа, защото си мислех, че ще „правя“ масажи. Самонадеяно, неструктурирано, но пък от сърце. Някакво намачкване, някакво стискане, някакво натискане, някакво налучкване...
Сега, през академичната призма, през която съм преминал за 32 години, с доста квалификации и истински дипломи, се усмихвам. Защото това е моят път. Започна с напълно гол ентусиазъм и с въображението, че знам "какво" и "как" ще стане. А всъщност само греди! На толкова много греди се нацелих, че провалите ме научиха на повече неща, отколкото който и да е университет в България.
А и когато започнах да свързвам името си с масажите, се появиха „червените фенери“ в България. И сектите. Ех, точно тогава ли трябваше и аз да се чудя какво да избера...
Но през призмата на годините живот, а после и на опита, осъзнах нещо. Само съм си мислел, че аз съм избрал пътя на масажиста. Оказа се, че колкото повече вървя по него, толкова повече усещам, че съм избран, или по-скоро призван да правя това. Заради сърцето си и заради здравата си нервна система. А това да ти позволят да докоснеш някого е едно от най-хубавите неща за мен. Да прегърнеш някого и той да те прегърне. Независимо дали те познава или не. Просто докосване.
И така, вървейки по този път, ме обиждаха, присмиваха ми се, смееха ми се, че съм наивен глупак, защото правя масажи без пари на мнозина.
Но нямаше откъде да знаят, че Христо от Лясковец търпеливо практикуваше и търсеше поле за изява. А какво по-хубаво от това да не искаш нищо в замяна, но да имаш възможност да се упражняваш стотици пъти. И как всъщност се измерва това „колко си добър“? Ако някой си въобразява, че е в известността, няма нищо общо. Това е път със сърце и душа. И докато крачиш по него, тогава идват и парите, макар ти да не излизаш от дома си, от кабинета си и така нататък.
На мен ми отне време. Помислих си, че съм готов за бизнес, и създадох салон за масажи. Само две години по-късно фалирах. Поех такъв удар, че и до днес ми държи сито в главата, за да не се доверявам на мисълта, че трябва просто да седя и да чакам хората да се сетят за мен. Не. Аз трябва да съм навън, по пътя, да създавам контакти.
Една от тях е, че не може всеки да ми бъде клиент. Вярно е, че парите не миришат, но аз си върша работата и продължавам да жъна успех след успех, защото това, което правя, го правя добре. И със сърце.
Но с масажите не тръгнаха веднага добре нещата. Наложи се да работя като барман, да нося тухли по строежите, да сортирам семена, да се науча да правя хляб. Цели 365 дни. Правех по 1300 хляба на смяна. Но никога не спрях да мечтая, че един ден ще правя само това, което обичам. Реших да се изуча въпреки отказа на родителите си да ме образоват в тази посока - 1998-ма. Изчетох няколко вагона книги, намерих точните професори и личности на моето време, от които да се уча.
И всичко това вече е факт, защото го постигнах сам. Никой не си мръдна пръста за мен. Никой не се поинтересува през какво минавам, защо го правя и какво ще произлезе от това. Освен мама! Да, всичко е заради мен. Аз съм причината за всичко. И затова днес не дължа аплодисменти на никого. Да видиш как стоят и чакат реда си медици, професори, лекари, адвокати...и те кървят! Тук при мен няма връзки. Щом нямаш принос за моето обучение, има график като за всички останали. Толкова е просто!
Освен това преди 18 години работата ми като Терапевт просто се видоизмени. И колкото и да не искам да си нося работата вкъщи, тя се залепва за мен. Продължавам да търся решения само за случаите, които наистина имат нужда точно от мен. Всички останали могат да потърсят другаде. Ако не можеш да чакаш, няма как да влезеш. А ако не си в графика ми, чакаш.
Последните няколко случая през лятото на 2026 година се разшумяха толкова много, че виждам как хората ме гледат. Да, гледайте. Чувайте. Някога и вие седяхте на моята маса, когато аз плащах сметките. Това време отдавна отмина. И всеки път им напомням, когато се сетят за мен: вие първи ме забравихте. Аз нямам вина за това.
И така вървя напред. Не прескачам стъпала. Правя каквото мога. Търся решения. А резултатите ми вдигат толкова шум, защото съм ги оставил да стигнат до небето. Оттам гледката е красива. Не станах това, което съм днес, защото някой ми помогна. Станах го, защото не се отказах, когато никой не вярваше в мен. Сега ми е все тая, кой ми вярва!
П.С.: Това е човек, който 32 години не е спрял да върви. И когато накрая е стигнал по-високо от мнозина, не е стигнал там заради талант, връзки или късмет, а защото е издържал по-дълго от останалите. Кратко и ясно!
