10 години "Африка в моето сърце"

Изминаха 10 години от написването на първата книга „Африка в моето сърце“.

Знаете ли какво правят достигналите до тайната на сърцето?
Мълчейки, говорят... За това ще помълча след написването й!

Може би няма да излъжа, ако кажа, че докато не спрях да отлагам себе си, не тръгнах напред. Макар и бавно. Може би в онези времена имах нужда от ментор - който да ме води, да ме насочва, да ме коригира... но не намерих такъв в човешки облик. Може би жалко бе тогава, защото „всички“ за които четях имаха по един такъв. Минаха много години когато разбрах, че все пак имам ментор и той не е само един. Но и слава богу, че не е в човешки облик, че те напоследък се измятат от модела си на поведение, и които ги е следвал сляпо-само защото си е мислел, че това е „правилния път“... са потъвали с тях.

Радвах се неистовo когато разбрах, че не мога да следвам никого, защото си имам свой път, правя това, което обичам и това ме приближава само до хора, времена и събития, които резонират с мен и могат да са част от Светлината по пътя ми. Всичко друго да запълва времето и живота на другите. Достатъчно „бедни душици“ има на света, които имат нужда да бъдат запълнени, да бъдат спечелени, да бъдат поласкани... да бъдат номинирани!

Трудно ми беше. Трудно започнах. Бях изключително несигурен в себе си. И как да е по друг начин след като точно тогава започнах да се уча да пиша на компютъра си сам. Питах тук-там всички ми се направиха „на важни“ и ми отказаха, да ми покажат как става. Сякаш само това чаках. Започнах сам. Дали имах потенциал не знам, но нищо не ми пречеше да опитам да видя в края на краищата мога ли да се справя с поредното предизвикателство, което стоеше пред мен. Най-много треперех след като напишех няколко страници директно в/у файла си и после не знаех как да го запаметя. Така дълго време файловете ми стояха отворени, докато не разбрах как да ги запазвам, затварям и когато ми потрябват да ги отварям и пиша наново. Добре, че едно от първите забивания на компютъра ми не „съвпадна“ с отворените файлове по книгата...че иначе никой нямаше да я прочете в сегашния и вид „Африка в моето сърце“ – повярвайте ми. Треперех, защото ако я бях почнал на листове или в дневник, и после я набера на текст щеше да ми е все тая. Щях да имам от къде да я препиша - дори да не запиша файла. А тук нямаше от къде, защото това бе първата книга написана от мен и набрана директно на компютъра ми - laptop HP 6730s.2008 година беше чисто нов и не веднъж съм го разказвал, че малко след като го купих от МОЛа в Търново от магазин Технополис паднах по стълбите с него, а майка се ушашка. Всичко си беше по местата при мен и с компа, защото беше в кутия и добре опакован. Това фактически му беше „бойното кръщене“. Едно падане и много писане.

Щом онази идея за романа пресече Умът ми-не веднъж, значеше че  скоро ще е на Път да пресече и Животът ми! И го направи. В книга!

Разходките сред Природата ми помагат винаги, защото с НЕЯ имаме не -формален договор, чрез който аз се уча, а тя ми преподава (безмълвно- насочвайки ме). Размяната на Любов м/у Природата и хората винаги е предизвиквала съзидателните сили и на двете страни. Природата не е безразлична към нас, и призовава нашите дарове в замяна на своите - такава е реципрочната същност на живота и творческия процес. Така разбрах, че тя е навсякъде и, че движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказват от него и не разбират фактически на какво са способни преди да опитат. И вместо на по-голяма възраст да сме отработили много от неудачите си, ние ги оставяме да ни дирижират живота... Добре, че регулирах това!

Началото бе много трудно - за мен и се усещаше неестествено. По средата се изискваше много усилие, защото навикът все още не  бе пуснал корени в мен. Но в третата си фаза това се превърна просто в един навик, който ми се случва всеки ден. От тогава насам.

Така тялото ми (въз)приема информацията, която ми се изпраща чрез всяко направено действие(в тази посока), и го трансформира в уменията, които се отключиха в мен и после излезе, че не съм си „губил времето“... Тогава защо да бързам, защо да следвам чужди модели, чужди грешки да повтарям под предлог, че биха ми спестили „време“ да не правя своите. Защо да „гледам“ в страни и да копирам. Това е пагубно и се радвам, че не го последвах. Но все пак се учех от Нещо - Природата, която е късче от Вселената. Тя ми показа, че всеки от нас има различно - равен старт в живота и следователно стига до различно място. Обаче дали всеки иска да е „на върха“(и кой връх по-точно), не знам, но разбрах, че моят път може да е 100 пъти по-дълъг от на другите, които са имали илюзорна преднина пред мен и въпреки това аз нито за миг не се обезкуражих да опитвам... И може би с времето ще им покажа на всички, които не са ме разбирали, присмивали са се на труда ми, че: си дадох сметка, че не винаги времето е показател за това, кой колко е напреднал, а по-скоро качеството на вложените ми усилия, които вече получиха своята награда. Да напиша поредната си книга... „Африка в моето сърце“- 2008/2018!

Само сред Природата намирах онова място за онази частица време, в която да пре-бъд-вам с цялата си Душа докато творях книгата си. Така първата ми любов се появи много след като бях написал доста от книгите си и са зад гърба ми... и не е свързана този път с човек. А с книга! Обичам я! И може би заради това „и провървя“ с преводи на чужди езици. За тези 10 години книгата е преведена на италиански, испански, френски - а английския зацикли от 4-5 години. Всички преводи са направени от благодарност към мен и са на добра воля-осъществени от преводачите. Никой не се е „ангажирал“ специално с мен заради творбата ми, за което все пак им благодаря...

Като диамант, завит в дрипава кърпа съм се чувствал години наред, преди да срещна Любовта!

Освен това за тези 10 години се появиха и другите две части, за които не знаех, че ще ги има. Така самата книга се разгърна в трилогия „Африка в моето сърце“ и стана тя – каквато стана. Втората се оказа „Завръщането“, а трета е „Силата на пръстена“... и някак си регулярно за това време излязоха и те. Как, защо и по каква причина – не знам, не ме питайте. Но винаги се замислях в/у онова което четох от Елизабет Гилбърт от книгата й: „Магията да твориш“. Ще го перефразирам. Благодаря на Творческия процес, че ме изчака „аз да узрея“, за да ми „възложи“ тази задача да я напиша книгата и подпиша сега с моето име. А не да я даде на друг - отлитайки от мен, за да я реализира друг подпис. Така от Елизабет разбрах, че това се случва и след години си дадох сметка, че дори си нямам и на идея какъв ужас щях да изпит(в)ам ако някой друг бе написал „Африка в моето сърце“ просто така под носа ми. Не, не се случи!Радвам се, че точно този период от живота ми беше плодороден и не съм имал никакви „спънки“ относно главното проследяване на историята в книгата ми. Обаче да си призная нещо. Това, че пишех през годините далеч не съм си мислел, че от това ще „излезе“ нещо или пък ще съм издаван автор. Защото усилената работа на творец в България не гарантира успех в това поприще... За това не чаках „да стана“ известен, че да ме превеждат, а изходих от „вече съм“ и задействах всякакви механизми познати само на онези „от Другата Страна“. И така никой не вижда какво всъщност получавам от това вдъхновение, което е моят живот...Романът чисто и просто бе видян като филм в главата ми и след това разписан в книгата ми „Африка в моето сърце“...

Само така не се чувствах сам и неразбран по отношение на онова, което изживявах докато правех това, което обичах - пишейки романа си. Защото никой не ми бе казал, че мечтите ми „трябва“ да са разУМНИ и свързани с драскането!

Вече 10-сет години изминаха от написването й някак неусетно и помогнах на много хора да издадат своите „рожби“, защото това беше част от една от клаузите на „неформалния договор“. Ще ти помогнем, но после ти сам ще помагаш на другите(за това помагам на много хора, без да искам отплата-защото аз вече съм си я взел!!!). Това сега ми прилича на друг такъв договор, които „сключих“ със създателя на „Метода Силва“ - Хосе Силва. Ще мога да изкарам курсовете му(защото тогава ми бяха доста скъпи-като цифра), само ако обещая, че всичко това, което първо прочета, после видя с очите си и прилагам от дълбините на душата си, ще се осъществява и ще съм в полза на човечеството. Да факт е това от години. Движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказваме от него и не разбираме фактически на какво сме способни.

За това се забавлявам и ако излезе „нещо“ от това добре дошло. Ако ли не пак добре и т.н..

P.S.: „Не ме е грижа за Светския ти Успех, това е само твоя грижа. Не бива да се тревожиш за оцеляването си. Истинските майстори са избрали да живеят, вместо да оцеляват. Дерзай, прави, каквото наистина обичаш, не прави нищо друго. Разполагаш с толкова малко време. Как е възможно да пропилееш само миг, правейки нещо, което не харесваш, само за да оцелееш? Това не е живеене, това е умиране.”

                                                                                      Нийл Доналд Уолш

Обувка по Мярка!

Разбрах по трудния начин,че: Мъдростта не може да се получи наготово както и Любовта. Или ги откривам сам(или те ме откриват), изминавайки такъв път, какъвто никой не може да измине вместо мен, от който никой няма да ме избави, защото Мъдростта и Любовта – това е Личния ми поглед върху нещата.

                                                                    

Вече 10-сет години те крия от чуждите погледи и те пазя в сърцето си. Защото личния ми живот стои в „тъмния сектор“ на терена и не позволявам да бъде осветяван. Оказа се, че освен „Клиент №1“ в които се превърна, давайки ти този статут в бизнеса ми, написах книга със същото заглавие за теб с под заглавие „Опасна близост“. Но никога близостта ми с теб не се оказа твърде „опасна“. Може би така съм си мислел, че ще е, но не. Оказа се, че ти получаваш овациите, а аз стоя в сянка и само се усмихвам. Но за мен е чест, че човека, който държи сърцето ми може да преживее комплиментите на света, защото са заслужени и чести. Любовта е в основата на всеки един от тях, макар че (не)могат да бъдат излъчени заради завистта-човешка...

Защото те ОБИЧАМ

...След това последваха много други неща и дойде „Силата на пръстена“ третия том от Трилогията ми „Африка в моето сърце“ в която ти отново си на преден и първи план. Отново те показах на света, но... те дори не ми (по)вярваха, че те Обичам. Подценяват ме (не, че това е важно, но старателно се шегувам с него). Може би смятат, че съм недостоен да изпитвам такива чувства, подценяват ме... и им благодаря, защото това ме улеснява твърде много. В сянка съм когато си поискам! Но чашата ми преля когато успях да постигна и международните сертификати за Тайландската РефлексоТерапия и си обещах пред себе си, че сбъднем ли го това... ти ще получиш най-скъпия парфюм, който мога да си позволя да докопам и да ти го поднеса на колене. Защо ли? Защото те Обичам и това е отговора на всичките ти въпроси към мен...!! Ако си мислиш, че ти си ме (до)пуснала до себе си знаеш, че си с грешка. Защото аз те пуснах в сърцето си, когато се Влюбих в теб и за това ти Принадлежа, така нямам за цел да те притежавам, защото те Обичам... Пред жаждата човек като мен е най-слаб... за това се е родило отуляването ѝ!!! Е направих го, получи си го и сега ще ухаеш на Мечтаното удоволствие чрез едно ароматно докосване от “GOOD GIRL” Carolina Herrera!

                                                    Обичам те-толкова е ПРОСТО!

(ФотоGRAF(а) на цялата фотосесия за празника на жената,която обичам - отново е: Мирослав Маринов)

Следа или Спомен-избираш?

      

„Ако вдъхновението може да ви навести най-неочаквано,то също така може и да ви напусне, без да ви предупреди.“

Пиша това по повод прочетената книга „Магията да твориш“ на Елизабет Гилбърт, която уж започнала роман за Амазония но нещо го изоставила. След време се запознала с друга писателка Ан Патчет и в едно от писмата си, тя и разказала как се е зародил роман за Амазония. И на една от срещите в някакъв хотел закусвали заедно и си за разказвали една на друга какъв е сюжетът им. И бум! Почти един и същ просто Елизабет е пренебрегнала вдъхновението, а Ан го е приветствала и вдъхнала живот.(А, после като бременните  жени, които нямат търпение да си спомнят точния момент на зачеването, започнали да си броят чрез пръстите и да налучкат кога едната „е загубила“ идеята си, а другата „е намерила“ своята...). Защо ви разказвам това ли, ами има си причина. Когато вдъхновението дойде и ми загатна за „Африка в моето сърце“ се чудех „дали съм достоен“ да я напиша точно аз тази книга? И после си казах, че какво да ми е, точно пък на мен и така чисто и просто започнах! Така не съм дал шанс на идеята навестила ме да иде при друг/друга поради моята немърливост и ленивост. А поради тях след 10 години да чуя, че някой друг е написал романа на живота ми –„Африка в моето сърце“. Не! Не бих си го причинил и точно аз му вдъхнах живот чрез тази творческа намеса. Но с това си причиних обвинения към самият мен от схващането, че светът на определени хора е белязан от недоимък, и че съм взел все едно „тяхната творба“ и съм я „присвоил“ написвайки я.

Но понеже не знаят мнозина, че от 16-сет години „съм отворен канал за идеи“ и съм достатъчно прозорлив и бърз да я уловя когато се изпречи на пътя ми, да я прегърна и задържа, а след това да я осъществя вдъхвайки и живот. Не бих ѝ изневерил,за нищо на света, че да търси „друг партньор“ да я ощастливява.

Със сигурност историята разгърната в трите книги „Африка в моето сърце“ е история на всеки един човек и мога спокойно да бъда обвинен от припозналите се хора в нея, че това се е случило в техния живот, а не в моят. Въпреки, че това е моята история дала гориво на живота ми, и никой друг не е бил поканен в нея. Но ние сме скачени съдове и не мога да се сърдя на никого. И само на вдъхновението единствено „е позволено“ „да прави всичко“ и не дължи обяснения никому за мотивите си. Защо е дошло при мен, а не при друг?

Така идеята за „Африка в моето сърце“ ме е чакала цели 4 години преди да и дам живот. Защото аз 2004 година  разговарях с Петя за Африка, след като тя разкри, че е живяла там. А едва 2008 година книгата се появи. Може би, ако „се бях забавил“ щях да се размина с нея, но се оставих вдъхновението да ме води където си поиска...и да го направи както поиска. По неговия начин!

3 x "Африка в моето сърце" на една сцена!

Ако всичко бе предначертано, какво би ми останало в един миг, освен да разбера съдбата си и ако случайно нещо е пропуснато в нея за мен, а  го искам толкова жадно, то мога ли да си го допиша сам чрез мечтите си?... Не знам, признавам си, но аз мечтая! И взе, че се получи...

„След вчера, ти си моето утре. И така ще е до края на земните ми дни.“

Когато се роди първия роман „Африка в моето сърце“ ми се искаше да вмъкна първоначалната идея „зададена ми“ като курс от Петя, но така и не се получи. Когато тя разказваше какво е видяла в Африка, а аз се опитвах да „записвам“ проследявайки чутото, изгубих цялата нишка, защото често се замислях,че съм беден и нямам диктофон,за да запиша, какво говори... Е, да беше си така! Изтървах повече докато говореше тя, от колкото бих искал да си позволя, но и как можех да и кажа, да намали темпото... И така имах някакви записки, но...бяха излишни.

Обаче наситеността на идеята си узряваше много бавно в мен. Много често сравнявам този процес с хлебарството-понеже бях за 7-9 месеца такъв и научих изключителни неща.Та, ако не вярваме в способностите си и не ни дадат шанс да ги разгърнем, сме загубени. Ако брашното не струва-сме загубени. Ако бъркалата за тесто не струват-загубени сме.След това маята ако не струва-загубени сме. Ако отваряме „повече от редното“ втасалното - загубени сме. След това ако отваряме пещта с вече подредения хляб-загубени сме. И накрая какво излиза, че хлебарството е фина работа и не е за мърлячи, пилеещи си времето, защото то така или иначе минава през пръстите ни. Как бихме искали да успеем да го съхраним, запазим и умножим... Как, след като все надзъртаме? Не можем да го спрем-поне това говори календара и нашите рождени дати. Прогресивно се качват числата нагоре, нямат опция да слизат.

Загубени ли сме не знам с точност, но аз от където мина все уча по нещо... Сигурно и аз така на места ме помнят с добро, на места с лошо. Кой знае, мнения всякакви. Ето бях хлебар много преди да напиша „Африка в моето сърце“, но и днес давам за пример пещта и то наистина е хубаво „да си печен“ поне в една пещ, защото каква файда да си суров и глетав за пред обществото. Как да ти се получат нещата, ако не „си печен“? Не става. Как да напиша нещо, което не знаех, че ще е узряло?

Така 2007 започнах, а 2008 година завърших романа „Африка в моето сърце“. Не мога да кажа, че не треперих над него, защото на този етап, за мен беше много важен.А сега през призмата на времето е най-стойностната ми творба.Оказа се с малко странички(64), и бях убеден, че ще бъде подценявана от другите заради външния си вид. Но винаги им казвах на хората да не съдят за книгата ми по „тясното гръбче“, а да се разходят по редовете ѝ, за да разберат, че ако не можеш да разгърнеш една красива концепция на малка площ, то каква полза да разхищаваш площ която ще е много „голяма“ в очите на хората, а в твоите ще е недостатъчна-винаги. За това аз винаги изхождам от достатъчността си, за да продължа нататък.

В романа се засягат теми, които са задвижили живота ми от бедното момче, до мечтателя и достигнал реализация над своята мечта... И като основно действащо гориво е любовта, която ме развива по своя път. Тъкмо вече се бях запознал с „Клиент №1“ и заедно с това бях започнал да пиша и нейната книга „Клиент №1/Опасна близост/“. Тя тогава си нямаше и на идея, че ще получи такъв статут въобще. А освен това тъкмо тогава сключих „договор“ с вдъхновението за да и служа чрез любовта си. Та няма как любовта ми да не е проследена и в трите книги за Африка. Защото така или иначе аромата ѝ, които тя излъчва ме съпровожда всеки ден.За това в третата част казвам, че: „..не съм само консуматор на Любовта и не чакам пасивно „да ми се случи нещо в живота“, чрез нея. Любовта ме води където си пожелае и ми позволява да правя неща, които не бих си причинил с друга жена-просто така!“

Основната идея за тази част беше куклите. Онези живи образи на кукли, които не са само сувенири, а толкова изящни и грациозни, че всеки миг ще ти заговорят. И построяването на фабрика за тях, за да може да се произвеждат масово и да бъдат дистрибутирани по целия свят. А това е още по-голяма отговорност. След това срещата с  майка си и раждане на децата му...и някъде след това сбогуване с майка си... и следва запознаването с г-н Тонтън. Син на Африкански шейх, тръгнал да търси любовта на живота си, и намирайки я в лицето на майката на Даржан Харч, в болницата където се раждат близнаците му. След това следва изповедта му, която бе разтърсваща и това, с което не започнах бе, че още в самото начало някой бе надникнал в чистото му детско сърце и му бе казал, че ще му помогне да върви напред, след като го подтикна да избяга от вкъщи. Студът и самотата бяха спътници само за малко в живота му докато си стъпи на краката.

От как създадох този роман и бях сключил „сделката“ за която говоря едва в третия роман, вече не ми се налагаше да вярвам в съдбата, в интуицията си, а и се доверих безрезервно. Не знаех, какво ще „излезе“ от това, но каквото и да е все ще е прекрасно. Любовта вече бе водещ елемент в живота ми. Освен това бях вече създал и Салон Флоранс- мястото в което правех масажи и имаше и сауна. Напуснах Гранд х-л Янтра, като шеф на охраната там и създадох собствен бизнес...Другото е история!

След това усетих импулс да създам и втората част „Завръщането“, но не от ония завръщания от далечен път, а завръщане навътре в себе си, за да открием онзи скрит път водещ ни не никъде, а право в сърцето. Защото се оказа, че най-дългия път е от разума до сърцето, цели 35см. И понеже най-късите пътеки са най-подценявани, така вплетох един от последните богомили отправили се директно към Африка, където инквизицията няма да го открие скоро... Но след време и там се появяват и го изправят на разпит, понеже той още тогава говори за кръглата земя, за кръглите колела на каруците, което било „ерес“. Но той малко преди да бъде „задържан“ чува Повика на Вечността да го предупреждава, че трябва да скрие трите книги в един полуразрушен каменен зид от разрушената крепост в Танжер и да не се обръща никога повече назад...Така след 100 години един писател ще получи видения и ще открие тези книги  и ще разказва за тях. Освен това ще разкаже и за историята на виното и как е създадена от мравчената киселина... докато са отпивали владетелите от нея. Така изживях следващия път до завръщането на желанието ми за живот. И до срещата със Съдбата произнесла думите „живей,живей“-За което ѝ благодаря, че ме научи на големия дар-търпението, да обичам живота и нея. Тя преобърна живота ми и не се свеня да си го признавам. В основата на всичко което правя е Тя. В периферията ми също е тя... Онази жена, в които коси е спряло Слънцето. Онази жена, която когато ме попита, какво да ми вземе за 37-мия ми рожден ден се наложи да чуе, че тя вече го е взела и ако може повече да не го прави-сърцето ми. Защото то е едно,за какво по напред да служи...

Така дойде и пролетта и лятото на 2016 година и желанието ми да се откажа от

„писането“ на тия книги. Някак ми дойде до гуша да правя, да правя и да не стигам до нищо. Но не знаех, че грешах. За това за първи път се впуснах в авантюрата с отглеждане на автентични домати в градината си. До сега майка ми се грижеше за това, но вече не... Така смених фокуса си и се раздавах за градината и за масажите си. Докосвах нещо ново по различен начин. През тази година за първи път оповестих, че не съм искал никога да правя масажи, а само да мога да докосвам хората. Явно това беше част от начина. След това бих желал да кажа, че през 2015г. година бях ръкоположен за лицензиран пастор към ULC(Universal Life Church) -„Универсалната църква на живота“. Не се представям с това си звание, защото не това е целта ми. Но винаги е имало такива дето ме предизвикват, за това нося акредитацията в портфейла си. След това на следващата година 2016-05.05. се лицензирах като Honorary Dr.of Metaphysics Degree Certificate/Universal Life Church Monastery; Universal Life Church. Това също е част от „мисията“ чрез която освен, че аз искам да докосвам, Вселената ме докосва мен. След това на 26-27.11.2016. ден преди 28.11 рождения ми ден, се сертифицирах по Метода Силва... Все докосващи ме мен неща. А аз предавам нататък.

И въпреки това на визитката ми пише:просто човек(с опит).Какво значение има всичко друго, какво звание, какви титли, след като не можеш да си човек с хората...

И както се „бях отказал“ от писането но се бях раз-фокус-ирал се появи идеята за „Силата на пръстена“ Африка в моето сърце-3. Тъкмо си мислех да спра, за да улесня критиците да не се напъват излишно и да си хабят речите за мен, то се оказа, че пък ще имат какво още да срещнат от мен в пространството. Един роман съпътстван от пръстен на 4000 г., Сладко от смокини, едно перо и няколко кестена в джоба. Всичко това беше цялата покъщнина на главния герой Аденсио, носещ спомена за любовта си още средновековието. Любовта, която раздираше гърдите му, между почивките от войни разпокъсващи Земята за власт и надмощие. Някъде там, когато се случи всичко това, отново прозира онзи „тих договор“с вдъхновението за да служа на жената, която притежаваше сърцето ми и нито веднъж не бе злоупотребила с него. Колкото и да не бях го казвал гласно пред никого, то пред себе си бях заявил, че единствено ако тя ми „извади“ сърцето от гърдите с голи ръце, би прекратила любовта му към нея. А до тогава, аз бих искал само да мога да и показвам, че я обича по начин невиждан до сега:

"...Кажи ѝ,че я обичаш,но че това не я задължава с нищо.Кажи ѝ,че я обичаш и я пусни от мислите си,които понякога я искат само за себе си.Кажи ѝ,че я обичаш и се освободи от бремето,да се страхуваш за нея и да я мислиш.Кажи ѝ,че я обичаш и започни да грееш по начина,по който си искал винаги да приличаш на Слънцето,което е спряло в косите ѝ,за да я топлиш.Кажи ѝ,че я обичаш,погали я по косата,целуни я по челото сякаш всеки ден се сбогуваш с нея и я повдигни на високо.Не я пускай,докато не отлети.Тя винаги ще помни това в теб, че винаги ѝ помагаш да полети и да усети свободата и не позволяваш никога нещо да я дърпа към земята. Разтоварваш я!Любовта,дава крила само на тези,които осъзнават, че летенето не е болест,а дар,който разширява душата,не търпи окови и задейства свободата в сърцето ѝ.Просто ѝ кажи,че я обичаш и че ще я чакаш...тогава може и тя да те дочака.И никога не забравяй, че хиляди хора неможещи да летят, дори само в мислите си,се чувстват на Земята,по която крачат,като в затвор с доживотна присъда..."

Така пътят се оказа различен от досегашните построени по различни модели. Трудно се живее без любов, а още по-трудно е когато любовта, която изпитваш е как да кажа „мъчно споделена“: „С времето разбрах, че това нанесе непоправими следи на и без друго „крехката“ ми душа. Обаче това не ме спря нито за миг да „наливам капитал“ към нея. Исках признавам си, да видя от това, какво точно ще излезе и до къде „сме готови“ да стигнем. Извървяхме дълъг път и вече станаха 10 години. Паралелно извървян и подреден от „някой който ми помага“. През това време опознавахме характерите си, въжделенията и вкусовете си, както и желанията си за живот. А перото ми само записваше посланията, които „понякога не мога да изрека пред теб“. С това разбрах, че съм „натрапникът“ в живота ѝ, а най-малкото бих искал да си отредя тази роля-сам. Исках да бъда просто човек постигнал „мечтите си с нея“!“

Така след като си „отредих“ тази „роля“ поне си казах, че е редно да я заслужа и да „грабна“ тиквен медал, за да закича душата си, която я обича и обожава. Тя от начало не разбираше, че само присъствието ѝ на тази земя пред очите ми, ми съдейства и изважда най-добрата ми страна, която ме подтиква да се развивам както никой друг стимул до този миг.Само с допира ми до автентична жена като нея, мъжкото в мен най-накрая намери своя покой.

Та заради това и посветих още един роман(...За онази жена в живота ми, в които коси Слънцето бе спряло), с който бих искал да отпразнуваме 10-години от как се „изнамерихме“ като „изгубени“ игли в купата сено наречено Земя. А още повече, че това действие се развива пред очите на хиляди хора, да не кажа милиони, но понеже ме подценяват дори не биха предположили, че моето сърце би могло да обича по такъв начин, че „отнесени от вихъра“ пасти да яде. И слава богу, че е така, защото съм свободен да творя, както по тялото и кожата ѝ чрез допира ми, така да мога да създавам докосващи творби и вдъхновяващи други да изваждат и те най-добрите си страни за да служат на жените, който обичат. Защото докато има такива, които ги разплакват, ще има и такива като мен, които ще ги разведряват, обичат и зарежат със свежест и живот.

...И внукът на Даржан Харч научи своите уроци през времето когато се срещна с невидимия си учител, онзи който вдъхнови и дядо му да достигне своя апогей приживе.

Докато пишех романа „Африка в моето сърце“ през 2007г. изминаха тези 10 години-сега(2017), и „чаках“ да стане известна книгата в България, просто започнах да търся преводачи да я превеждат на чужди езици. Така Весито Дамянова я преведе първа на италиански(Africa nel mio cuore), след това се появи и Стефчето Борисова от Испания(Серагоса) и я преведе на испански (África en mi corazón). А сега в навечерието на новата година на (17.12.)2016 срещу 2017г. завършил третата част на романа, ликувам защото само преди месец възложих на вдъхновителката на  романа да я преведе на френски език(Afrique dans mon cœur). За сега на английски превода е в застой(Africa in my Heart), а за гръцкия ме излъгаха. И както се шегувам, че книгите ми се превеждат на чужди езици, защото не съм известен. Може би ако бях известен в България, надали щеше да се случи. Защото сигурно „трябваше“ да питам някой да ми позволи... за което опазил ме бог!

Когато бях бедно момче и нямах пари за парче шоколад а само гледах другите докато си купуват, сега вече е различно: Много е трудно „да издържиш“ всички погледи върху гърба си, защото знаеш, че нямаш никаква вина за случилото се и не е нужно да се оправдаваш пред когото и да било. Любовта няма нужда от признания, покланяне или изкушения... тя самата е всичко. Всичко онова което се съдържа в парченце шоколад, преди да се разтопи в устата ти. За това винаги имам за теб шоколад!

                                                     

Отпразнуването на този роман съвпада с личния ми празник и познанството с най-прекрасната жена за мен на тази земя- „Клиент №1“. Така, че наздраве да е за двойните поводи в живота ми.

 

 

Африка в моето сърце -III Силата на пръстена

След шест месеца:

       

Фотограф на цялата Сесия е: Мирослав Маринов

...Само след няколко месеца си уговори час и занесе пръстена при една заклинателка на другия край на града, която да го зареди с положителна енергия, да закодира любовта ѝ в него и да може да пази от неприятности притежателя му. Понеже беше чувала от познати, че тя зареждала амулети за здраве и успех. Може би щеше да може да се справи и с някакъв си пръстен. Дълго чака пред вратата ѝ, защото имаше доста хора преди нея независимо, че беше отишла в уречения час. Но тя я извика по име, след като изпита търпението ѝ. Тя влезе вътре и отмести пердето, което ги делеше в стаята. Когато я погледна я побиха тръпки и първите и крачки бяха много плахи. Заклинателката ѝ каза да не се притеснява от нищо, тук е защитена от каквото и да било и никой няма да и навреди по никакъв начин, понеже много хора я избягвали, защото я мислели за странна. А това допълнително я улеснява в дейността ѝ. Идват при нея само хора, които наистина имат нужда от нея-ценителите.

Когато седна пред масата и погледна сферата в която заклинателката се вглеждаше, не виждаше нищо освен тяхното отражение върху нея. Но пък за това беше дошла при нея, тя явно вижда неща, които другите не могат да съзрат, или пък си измисляше. Никой няма как да разбере със сигурност флирта на живота, ако не му се отдаде изцяло и не го изживее. Първите ѝ думи, които каза тихо бяха:

„Действието е воля - а покоят-съзнание!!!

...Научи се, от днес нататък когато искаш нещо толкова силно да застиваш за миг, да затваряш очи за да можеш да задвижиш силата, която ни е дадена на всеки един. Когато това стане можеш да смесиш желанието си и ако то наистина съвпада с това, от което действително имаш нужда, то ще ти бъде  изпълнено с точност до грам. Но ако се разминава дори с една прашинка, то ще остане във вечността и ти би загубила цял един живот в празно чакане и глупави надежди да очакваш от „умрял писмо“. Но за това когато видиш, че нещо не става смени го веднага и не губи ценно време, защото само то не се връща. Сега ти си дошла тук за да ти покажа бъдещето, но ти го знаеш какво е, по-добре от мен. Защото ако не промениш нищо в него поради страх-въпреки, каквото съм ти казала, то ще остане такова каквото е, че може и да се влоши. Но ако направиш някаква крачка „в страни“ и въпреки това, се страхуваш още и не виждаш път за теб, не се отказвай веднага. Защото е най-тъмно преди изгрев Слънце, но също така след това е и най-красиво. Ако не си го виждала, как би разказвала за него. Никога не се разкрива всичко на самия миг от нашето желание. Винаги има време, през което Вселената ни дава опция да размислим, дали наистина искаме това с цялото си същество. Защото ако не го искаме и тя ни го предостави, какво ще го правим... За това когато Тя види, че ние искаме конкретното нещо и не се лутаме в още сто неща, тя ще ни съдейства. Ще предостави пратката на Сътворението и тя ще дойде в най-кратък срок още в този живот. Но запомни, че „там горе“ няма такова понятие „като време“, и ако ние препираме и бързаме пратката, може да не я „опаковат навреме“. Но ако го искаме, и го пуснем от мислите си да се осъществи, може да се случи още утре. За това хората допускат грешка, че когато искат нещо, те се вкопчват в заявката си и не я пускат да се изпълни, защото я стискат и я искат сега, сякаш живота им зависи от нея и съответно тропат с крак и настояват да бъдат чути. Защото всички се мислят за важни и не могат да чакат по опашки. Но не, така не става. Искаш ли нещо пусни го да се изпълни, и то ще дойде. Без да го задушаваш вкопчвайки се в него. При духовните практики се изисква вътрешна сила, стабилност и увереност с правилно избраната цел, за да се стигне и до добрите прояви на физическо ниво. Така е, и с любовта на тази земя. Любиш и даваш колкото е нужно пространство на любовта си. За да може тя да се изпълва с порива и да ти отвръща с любов, а не с омраза. Сега извади това, сребърно бижу, което носиш в джоба си, увито в лилавата кърпичка от детството ти.“

Когато чу това, тя настръхна, защото никой не знаеше, че бе огънато в лилава кърпичка подарена от майка ѝ, преди много години. Извади го и го подаде, както беше увит в него. За първи път го показваше пред чужд човек това, което искаше да подари на човек, който...

„...Пръстена е предназначен за човек, който е най-достоен за него, според теб. И си права! Купила си не просто пръстен, а вековно бижу на над 4000г., което е  много висококачествена отливка, дори мисля, че златаря не знае какво ти е продал. Виждам, че има някакви „загадъчни символи“ от вътрешната му страна, който скоро ще се проявят при досега с получателя си. Но внимавай с този пръстен. Направи така, че той трябва да го получи при първият ден от пълната Луна. Така още вечерта, ще го остави да се зарежда, пречисти и подготви да се слее с получателя си, за да не плаче той и Земята с него. Също така, е голям късметлия, макар и да не го знае засега, щом някой му прави такъв подарък, нищо че ти скри от златаря, че пръстена е за вече пораснал човек, а не за бебе, както излъга. Освен това три дни всяка година през 6 месеца получателя му, трябва да го сваля от пръста си лишавайки се от силата му, и да го оставя в каменна сол под Лунните и Слънчевите лъчи, без да се страхува излишно за него. След това на четвъртата луна, която започва да се самоизяжда,  трябва да го измие под течаща вода и едва тогава да го постави на пръста, на който му стане. Ако има някаква конкретна цел която иска да постига с този пръстен, е хубаво да те запозная какво гласят пръстите на човек, ако бъде поставен на всеки един от тях.

Ако е пръстена се постави на палеца му, той ще предпазва сърцето му от срив, а в днешно време това е от изключителна важност. Освен това предпазва от възпалителни процеси костите, ставите, мозъка му ще е бистър и слабините му ще са здрави, за да не страда егото му.­­­

Ако пръстена се постави на показалеца му, той ще има силата да разузнава много неща свързани с много неяснотии около много събития, свързани с много хора. Ще подпомага нервната му система да работи здравословно в негова полза и да издържа на всякакви напрежения причинени от други хора, а заедно с това ще осъществява протекция върху черния му дроб.

Ако пръстена се постави на средния му пръст, той ще има изключително последователно интуитивно действие в любовта, както и нейната производителност. Ще предпазва още гръбначния му стълб от претоварване, мускулите и артериите му от спазми, които ако не се  прекалява с храната, която яде може да живее дълго.

Ако пръстена се постави на безимения му пръст, той ще помага на притежателя си да взема мъдри решения чрез бистрия си ум. Ще предпазва гърлото му и неговото изразяване, кръвообращението и цялата пикочно-полова система.

Ако пръстена се постави на кутрето му, той ще донася щедрост в изобилието на живота му, процъфтяване и успех във всяко негово начинание. Ще предпазва дихателната му система и червата от претоварване.

...Освен това преди да приключа с видението, което ми се дава за него искам да знаеш нещо, което не трябва да забравяш да му го споменеш...

„Но ти от къде знаеш, че е за мъж този пръстен - не се сдържа и попита заклинателката?“

“Жено, с този въпрос ми показваш първо своя страх, проявяваш недоверие и не вярваш, че имам желание да съм ти полезна с цялото си същество. Не разбирам защо?Но ако обичаш да не ме прекъсваш докато не свърша с материята, защото мисълта ми тече и докато не свърши потока от Вселенско излияние е по-добре само да слушаш. Ако имаш въпроси си ги записвай или ги помни, и когато свърша ме питай. Мислех, че нямаше нужда да ти казвам това, но сгреших. Сега продължавам...

Да не забравиш да му споменеш, че този род пръстен не може да бъде носен от никой друг, освен от човека за когото е преназначен, защото след време ще се появят от вътрешната му страна първото име и рождената му дата. Просто така. И как тогава да го носи друг, след като ще загуби силата си. Не става. В досега с обекта на желанието ти, Вселената му помага и заключва формата му около пръста и отключва силите му, след като попие като гъба от енергията му. За силата му той ще се убеждава не само в този живот, запомни това което казвам, защото това което е започнало преди много време между вас, преминава през сегашния ви живот, но ще продължи и в следващите. Вие обаче няма да можете да се разберете дали искате да се срещате и намирате в другите, защото между вас думите са оскъдни, а чувствата изобилни за сега. Но Вселената си знае работата, която ще промени, всичко. Когато го чуеш да казва тези думи, вече ще знаеш, че говори пръстена, не той. Мъжът ти преди да умре в ръцете ти, ще те моли за прошка, ще си промени рязко лошото отношение към него, и дори няма да му направи никакво впечатление, че го е смекчил. Защото пръстена ще неутрализира вредните вибрации, които излъчва мъжа ти въобще към света и към него. За всяка несгода обвинил го преди  не е бил прав и ще се разкайва за което. Но всичко ще се промени, защото пръстена осъществява най-великата си магия по пълна Луна, тогава му го дай. Силата му е незабележима за околните но осезаема за притежателя и.

Сега можеш да питаш, каквото виждам, че искаш...“

„Аз не съм сигурна, че ще успея да запомня всичко, това е много информация за мен?“

„Не се притеснявай за информацията, ако случайно се запънеш някъде при обяснението ѝ, то събери трите върха на пръстите си - палец, показалец и среден в човчица и на мига ще можеш да пресъздадеш думите ми - каза заклинателката. И като последно за днес, въпреки, че ще се видим още два пъти с теб в този ни живот, запомни нещо за твоя лична употреба: Ако ръка ти дава, а сърцето не, искам да знаеш, че нищо не става, от само себе си. А той знае това и за това слуша сърцето си... вярвай му повече в това което прави и бъди спокойна.

Сега преди да те изпратя ще ти дам същия пръстен, но с по-малки размери за да имаш и ти такъв, за да може вашата приказка да продължи, защото любовта не достига, а омраза има за всички. На добър път и не се страхувай да опитваш. Живота е опитност, а не страх от грешки...

Учудването и беше безгранично, защото тя го видя само веднъж, а вече направи втори дубликат за мен, се замисли веднага тя!!

„Виждам, какво си мислиш, жено, но не се съмнявай в способностите ми, защото това което ти казах е едва 6% от всичко, което може да се направи за вас. Но ти не знаеш, какво точно искаш и дори забелязвам, че си объркана, как точно си мислиш, че ще го получиш! Според мен успехът, които ще постигнете е на база хиляди малки правилни и добри постъпки един към друг. А не само, защото Слънцето и Луната са съвпаднали в зодиакален план.“

П.С.: книгата излезе от печат през 2017г в началото на годината!

Фотограф на цялата фотосесия е: Мирослав Маринов
Романа Силата на Пръстена, ще излезе в началото на 2017г. Очаквайте го!

"Африка в моето сърце" на три езика!

...За онази жена в живота ми, в които коси Слънцето бе спряло!

Посвещение за „Клиент №1“ - една мистерия в живота ми.

Нещо много рязко ме върна да продължа да пиша-отново, въпреки, че по едно време се чувствах, изморен, дори да се откажа от това си занимание и си мислех да си дам „отпуска“. Но онзи импулс отново ме върна на пътя, защото: „В живота ни винаги има събития, върху които да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред.“

Тъкмо се опитвах да забравя кой съм и защо съм тук на тази земя или по-скоро исках да се освободя от товара, на цялата си история, която започна да ми тежи... По едно време започнах да чувствам, че тя вече не бе моя и бях изгубил собствената си следа в нея, а си мислех, че съм в мир със себе си. Също така смятах, че съм свободен човек и живеех само с това, което можех да нося в душата си, другото просто го изоставях. Обаче онзи импулс просто си е стоял там и ми напомняше отново и отново за Нея.

Ако това винаги ми е помагало да забавя темпото когато мисля за нея, то в други случаи препусках бясно. Един от най-важните уроци, през това време който научих беше да се науча да освобождавам пространства в душата си, за да мога да изживявам нови преживявания, а не да се осланям на стари спомени, затлачващи живота ми.

Продължавах да „поддържам“ в себе си обещанието да бъда „винаги щастлив и позитивен“ изкуствено, въпреки, че често цената на собствената ми болка и нещастие скриваха Светлината пред мен, като мъгла. Изгубих се признавам си...докато пътувах по пътя си. За целта преди тя да се върне в живота ми, аз „трябваше“ да се срещна със себе си. Не успях да завърша тази среща напълно, за това я правя всеки Ден-наваксвайки, когато ходя в гората за да се зареждам на въздух „и работя мислено“ по книгата „Африка в моето сърце-3“ Силата на пръстена. Която я Посветих на Нея.

Когато вечер, си легна и се оставям в ръцете на Бог, го моля да бъда негов инструмент, а Той отново и отново ме връщаше към любовта ми, като стар спомен, а чрез нея заличаваше постепенно следите от господството ми на писател. Това в един миг ми показа, че след като искам да бъда с някого от този миг нататък, то ще съм с него, защото съм направил своя избор, а не защото нещо ме задължава и задържа при него. Съответно любовта ми към тази жена не ми пречи да следвам призванието си, по-скоро го подпомага и насърчава.

Не съжалявам ни най-малко за преживените страдания от 2008г. насам, защото се научих да нося гордо „белезите“ на превратностите като значки на ревера си. Тогава разбрах, че свободата ми има висока цена, която плащах с доста колеблива усмивка прикриваща сълзите ми от по-ранния ми етап. И тогава си зададох въпроса: „Нима Христо, смяташ, че всичките ти усилия „трябва“ да биват възнаграждавани всеки път, щом си признаеш, че я обичаш?

Но веднъж вече заради тази въпросна жена, направих поклонение за да се срещна с мечтата си очи в очи, която интуицията ми подсказа. Години по-късно обаче същата тази жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който се бе изгубил по пътя си. Господи, как можах да загубя следата? Не знаех-признавам си, какво да правя, след като вече ми беше трудно да продължа напред в нейно отсъствие, дори след като разбрах, че най-важните въпроси, които съм Ти задавал някога, ще останат без отговор... Защо точно на мен се падна честа да си призная пред нея, че я обичам, въпреки обстоятелствата ѝ? Но тогава „от нищото“ разбрах, че Любовта никога не е робувала на някакви стриктни правила за да се прояви. Това обаче не ме успокояваше.

    

Също така смятах, че да пиша е най-самотното занимание в моя свят, а сега смятам, че е дори по-страшно от самотата, защото когато започнех да давам живот на персонажите в нея и се окаже(както в сегашната книга), че за някой от тях интуицията ми подскаже, че мога да се разделя с тях-а аз не искам, тогава ми се иска да смятам, че книгата ще се пише сама и няма да ми се разсърдят персонажите. Лесно е да вдъхнеш живот и след това е трудно да го затриеш просто така.

И за финал ще завърша с едни думи, които никога няма да забравя, на една приятелка, която почина от рак на белите дробове преди две години от Троян (моя счетоводителка): „Един мъж като теб-приятелю, който е в състояние да обича една жена като „Клиент №1“ заради която си написал цели две книги, заслужаваш уважението на хиляди други жени, както и тяхната завист!“