Знаците на новото време!

Макар и с леко замръзнали пръсти на краката и ръцете, аз крача в гората-Боянския Лес заедно с моят приятел.Въпреки, че е зима,това не ни пречи да бродим из гората. Още когато започнах да чета книгата „Камино“ исках да ходя и да вървя по това трасе, но не се случи веднага точно така. И има, защо да е така. Оцених и хиляди пъти благодарих за моят маршрут. По това трасе научих повече неща за живота и толкова тайни излязоха из под мозъчната ми кора. Активираха се спомени от минали времена,който сами от постоянна полза, но това вече е много лично и не за това е този материал.

Знаците на новото време

Вървейки снощи под „Млечния път“ и гледайки звездите се обособиха знаците на новото време: подводница, бумеранг и огледало.

1.Ефекта на Подводницата. Потапяне е първото нещо, което се овладява. В моя модел това потапяне се изразява в следното нещо. Отдалечаване от масите хора, скриване ако щете, за да мога аз лично да разполагам с времето и ресурса си за да си карам моята работа, която не е малко. Самото потапяне пък е свързано в навлизането на чисто нов свят-тих, спокоен, ведър, добронамерен, чист и помагащ ми да продължа напред. Навлизане към личните дълбини на душата ми и личното усамотяване далеч не ме правят самотен, както изглежда от страни. Това потапяне може да се доближи до медитацията на тихо място в гората-например. И едва когато аз искам или "силата" управляваща живота ми ме подтикне да покажа нещо само тогава излизам на повърхността за да ме видят и да дам. Както когато се появявам на определени места, когато най-малко може някой да ме очаква. Това вече е лично. Нямам нужда от показност или светски живот, защото това ми е чуждо и само когато-тогава се появявам. Нищо лично въпрос на личен избор. За това не ми е позната тази суета за дрехи, коли и красиви жени. Да каквото ми трябва го имам…от другото не се нуждая за да бъда щастлив. За това не се чудете, като не ме виждате дълго време, не, че не искам да ви виждам, а защото имам си работа, която изисква от мен 100% лична отговорност и на 1000% вниманието ми.

2.Ефекта на Бумеранга. Или „каквото посееш такова ще пожънеш.“ Няма нужда да бъда друг освен себе си в този живот, че да се опитам да се харесам на всички. Не. В моят свят имам нужда просто от себе си. Самодостатъчен съм си и продължавам напред. Не хвърлям на празно стрелите си към целта и не се притеснявам, какво се случва след това. България крие много загадки от  едно време и въпреки, че  някой си е позволил да ореже, скрие  или преиначи фактите е заплатил с поколения напред висока цена и са били доста прокълнати тези нещастници.  За това винаги когато можете засявайте и плодете духа си, а не само имането си, защото това в духа и личното просветление и екстаз никой не може ви го взе. Нито една природна стихия не може, но всичко друго извън вас е подвластно на промяна. Дори в много случаи от моята практика нещо персонално насочено към мен, не го отразявам и дори съм безразличен-не трепвам и с още по-голяма сила то се връща към адресанта си за да си го получи. Е малко е грубо, че: „Каквото почукало такова се и обадило.“, но това не е мой проблем.

3.Ефекта на Огледалото: Обичате ли себе си? Ако ли не е така имате сериозен проблем със себе си. Първо и най-важното нещо, което би трябвало да ви научат или да направите е да  заздравите връзката със самият себе си. Не го ли сторите винаги ще се чувствате излишен, непотребен и дори неразбран. А, защо да е така, след като може да бъде и по-лесно. А за да бъде лесно поемате нещата в свои ръце. Да не казвам, че ще е лесно, но пък какво от това. Кой каза, че вие сте обикновени, че да се сравнявате с обикновените хорица. Положете усилие да се погледнете в огледалото и да заявите в очите си: „Обичам те, и те приемам такъв/ва какъвто/каквато съм. Каквото и да става, аз те обичам.“ Ако това ви се струва висока цена да се погледнете в очите си и да го сторите-веднага, само вижте колко време ще издържите без любов към самия себе си, без да упреквате някого, че не ви обича.

„Огледалце, огледалце, кой е по-красив от мен…“ имаше една такава приказка едно време. И същата тази приказка има толкова вярно послание към човечеството, че дори не се замисляме и я подценяваме. Ами, как не, като си мислим, че вече сме големи и нямаме нужда от любов, което въобще не е така. Това е еднозначно с това, че щом веднъж сме направили нещо и не сме получили желания резултат и сме сметнали, че сме се провалили замръзваме на място и никога повече не опитваме. Същото и тук. Защото се е намерил някой да ни каже, че не можем да обичаме по начина, който „искат“ от нас ние сме не годни за любов. Или, защото ние искаме да ни обича някой по начина, по който ни обича само нашата майка, което няма нищо общо. Хората са скопени и забравили, какво е това първо да обичаш себе си и да не чакаш някой да ти даде нещо, защото никой не ти е длъжен с нищо в този живот.

Не копирайте живота на някого, а живейте собствения си такъв...

Да обобщим: Опитайте няма, какво да изгубите, но можете целия си живот да спечелите!

Да споделиш своята ябълка с друг....

Днес отново се случи. За мен е чест да чуя, че има хора, който черпят от творчеството и заряда ми като човек, за да стимулират живота си и да го подобряват.

Напоследък наистина започнах да получавам отзиви за драскането си, което дори вдъхновява различни творци да напишат някой свои творби. За мен това е огромна чест и признание, че все пак нещата се виждат, а не са посредствени.

Отново бях поканен да извървя пътя с един човек на когото също се възхищавам, защото е жена. Да красива жена. Аз въпреки, че обичам да слушам, тя май обича пък да ме слуша мен и така имаше още веднъж възможността да се докосне до възможността да върви с мен по моето трасе, което в повечето пъти по различно време е и нейно. В разговора ни тя сподели, че черпи от нещата, който правя и дори на моменти се удивява от енергията ми. За мен сякаш е нормално да е така, защото едновременно обединявам и „вдъхновителя” и „вдъхновения”. Сам си търся и муза и реализацията и не се нуждая от разрешение да творя.

Имало е мигове, когато се питам, „а сега на къде” или „какво следва от тук нататък”. Както си мислех, че ще си взема почивка между 14-тата и 15-тата книга и освен малки материали в блога ми друго няма да пиша. Е, да ама, не. Както си въобразявах, че ще си взема непоискана отпуска от писането то сякаш се стовари с нова идея за 16-та книга. И отпуската се отлага за някой друг път, защото с новото начинание, което приех и заедно с това дойде идеята за новата книга и сякаш отново потече писането като река… Така и жената с която вървях по общото ни трасе, само дето днес тя си тръгна малко по-обогатена с нови неща, който ако не общува живо с мен, няма от къде да ги знае. И много добронамерено я известих, че не би трябвало да измерва даровете ми към нея с пари, защото това общуване и приятелство не струва пари, а е много повече от сума, то е Дар. Защото както тя така и аз знам, че никой с нищо не е длъжен на другия, но щом тя е оценила моето знание и вижда ежедневно, какво пиша и го чете и най-важното и допада иска щом има излишно време да го прекара ползотворно. За това, както каза тя щом излиза отпуска би искала да прекара макар и два часа с човек, който ще я зареди, ще и покаже как да диша дълбоко, да медитира, да и направи масаж на раменния пояс и да раздели няколко ябълки с нея, които идват от природата около нас и да се докосне до един паралелен свят на един творец. Попитах я: Как според теб би си помислила, че можеш да си позволиш такава услуга, като моята на такава цена?

Щом аз искам да даря такова нещо от ресурса, който ми е поверен няма, как да се огранича само с “дай $”. А и докато съм тук, който може да се възползва от това го прави, който не може, и да иска после ще му е трудно…

P.S.: Благодаря ти за този дар…

С аромат на какао

С аромат на какао: Днес сутринта в гората, както си вървяхме с моя приятел, изведнъж ми замириса на какао. Попитах го дали долавя тази миризма и той сподели, че я усеща много осезаемо. А изведнъж той каза, че пред нас има заек и той взе да бяга. Изведнъж се сетих дали не сме развалили седянката на заека. Малко шеговито стана положението, но ние не спряхме да се оглеждаме и вървейки, по нататък ни замириса на билки, което беше по-нормално. Продължих да се питам от къде дойде тази миризма на какао сякаш някой снимаше природна реклама за случая и се получи някакъв уникален чаромат. Странно но факт. Въпреки, че днес денят контрастираше с аромати и те сякаш бяха на сектори и ние през няколко крачки ги долавяхме.

Отново разходката беше както обикновено, но както винаги има различия в налягането, във въздуха, облаците и т.н. Харесва ми, че  всеки ден говорим за нещата от живота и един друг придаваме опитността си и научаваме нещо ново и предаваме опитността си по трасето. Мисля, че това е достоен маршрут  за всеки бъдещ човек когато върви по това трасе. Както едно време когато бях малък и гледах филмите с бойни сцени, когато се обучаваха тези герой, който искаха да победят други, но докато се учеха се вслушваха в природата, паметниците на древните войни. Нека не забравяме, че това е „Боянския лес” и той е пропит с история от Римската империя, и всички Български царства, защото нашия град е част от Българската история. Не знам да ли им е миришело на какао тогава, но днес сякаш това беше напълно нормално и за пореден път нямахме разумно обяснение на това събитие, но тук ситуацията е лишена от логика.