Да смачкаме критиката и респективно "критикаря"!

"Не критикът има значение, не човекът, който изтъква как силните се препъват или къде онези, които вършат полезни дела, са могли да ги на правят по-добре. Уважение заслужава човекът, който действително излиза на арената, чието лице е белязано от прах, пот и кръв, който се стреми към целта без страх, който греши и отново и отново не улучва целта, защото няма усилие без грешки и недостатъци; който знае какво е да си безкористен и се посвещава на кауза, която си заслужава; който в най-добрия случай достига високите постижения на триумфа, а в най-лошия случай, ако не успее, а много му се иска, знае, че мястото му никога няма да бъде сред боязливите и студени душици, които не познават нито победата, нито поражението."

— из реч на Рузвелт, изнесена в Сорбоната, Париж, 23.04.1910

А това беше само сън

Тогава генерал Айзенхауер беше само едно разглезено малко момченце, загубило майка си и отгледано от леля си, но пратено на място като интернат за вярващи, за да бъде сформиран неговия характер. Именно там се срещахме.

Беше ми поверено едно малко лигаво момченце, което не искаше да спазва никакви закони, защото си мислеше, че леля му постоянно ще го закриля. Е този път това му изигра лоша шега. Аз бях млад с няколко години по-голям от него, но всички в този интернат за качества ме уважаваха заради личната ми природна ерудираност и ми повериха определени хора. Явно са знае ли, че един ден някой от тях ще са променящи хода на историята.

Малкия рус малчуган не искаше да изпълнява нищо и постоянно ме гледаше заядливо сякаш аз имам вина, че майка му е починала млада и, че леля му, защото много го обичала(така си е мислило то-което не беше така)го е заточила тук без никакви удобства. Това дете е символ на голяма любов между майка му и друг военен, но е убита от леля му(така усетих нещата) за да може тя да управлява имането на династия Айзенхауер.

На една от поредните игри за разпускане ме помолиха да седна зад него, като негов преподавател и да го наблюдавам, как просто стои и дори блуждае като гледа. Казаха ми да го „центрирам“(каквото и да значи това). Както бях седнал на пейката и стоях точно зад него, а русото момче беше седнало на пода. Сложих си палците по наченките му на трапец и той се обърна, защото най-много мразело някой да го пипа без той да е разрешило това. То се обърна и ме попита, какво правя и кой ми е разрешил да го пипам след като само леля му можела да го докосва и прегръща(а тя го прави веднъж месечно-крайно недостатъчно, защото е заета да харчи състоянието на династията). Тогава разбрах, какво се е случило с майка му и се разплаках. То ме погледна и ме попита, защо се разплаках? Погледнах го и му разказах, защо съм тук.

Живота ми не беше никак лек до преди да дойда тук и до преди да те срещна момче. Сякаш някаква невидима нишка усетих как ни свързва. Сега няма как да ме разбереш, но един ден ще го сториш за мен. Ти си най-трудното дете в тази група и аз исках да знам, защо се държиш така. Само след като те докоснах разбрах, че ти си лишен от внимание и заблуден от някого на когото вярваш толкова много а то без причина…един ден ще разбереш, защото ще ти кажа.

То ме погледна и каза нещо от рода на: ти знаеш ли, че аз съм велик и един ден ще управлявам света и всички ще бъдат в краката ми, където им е мястото.

До тогава си в моите ръце и ще правиш това, което е като правила са тук в този дом в който си изоставен-казах аз. То се разплака и искаше да стане и да ми зашлеви шамар, защото съм го унижил. После поиска силно да ме прегърне като брат, но в мен видя нещо друго. Видя светлина която до този момент не беше срещало и поиска да му разкажа за тази светлина излизаща от мен.

Разказах му, както можех и смятах за нужно, а вече се усетих, че всички ни слушаха и само това чакаха отново да започна да разказвам. А дори не знаех, какво съм говорил толкова, че те така жадно ме слушаха всички деца наредили се до него по земята.

Само то плачеше, защото за втори път го докосвам само, че сега и от вътре. В този миг дойде възпитателката на домът и леля му(защото днес явно е било ден за посещение в първия миг си помислих,но после разбрах, че не беше така). Леля му като го видя, че плаче веднага се развика и каза, че ние тук не възпитаваме хората а само ги тормозим и очите и стана някак особено червени, но в един миг усети, че има много по-силен от нея в стаята и се стаи, защото не искаше да бъда изобличена за подлостите които върши. Русото момче този път не я прегърна, но каза, че иска мен за придворен слуга за да мога да продължа обучението му. Тя отказа да го направи, но… той вече го беше заявил пред „всемогъщия“.

След като вече го бях докоснал и той се идентифицира  като „докоснат от съдбата“ се роди истинския дух на един генерал. И от малко, жалко хлапе той стана велик човек и наистина света беше до последно в краката му и се страхуваше от него, защото беше запомнило, нещо от мен: „Докосваш леко и когато най-малко очакваш просто си тръгваш и ги оставяш сами със себе си. А от това мнозина се страхуват-от самите себе си и самотата си.“

Никога повече не се видяхме след онази паметна среща освен когато той имаше нужда да взема „правилните“ решения и ме викаше за помощ аз бях с него в мислите му и винаги съм му помагал. Винаги, защото помогнах на още една душа да намери истинското си призвание. А вие, какво направихте за себе си и за близките си?

p.s: А това беше просто сън...

А, защо плачеш сега!!!

А, Защо плачеш сега? 

Ако сте гледали филма „Разговори с Бог“/Conversations With God/ или случайно сте чели и една от книгите „Разговори с Бог“ може би ще знаете отговора ми…Но сега ще ви кажа, за да не се лутате. 

Бях страхливо дете и много ми беше трудно да потърся помощ от някого или от нещо. Така ми се струваше, че преминавах през всеки ден и дори нямам спомен как стана това, че днес съм тук. Може би Бог наистина ме е носил на ръце в онези трудни за мен моменти. Вървях и следвах пътя си понякога със затворени очи, защото не знаех какво правя тук. Чувствах се като непоканен и наистина ми беше странно. Когато прописах отново не срещнах никакво разбиране от никъде, но продължих, защото усещах вътре в себе си, че това е пътят ми. Продължих да вървя по пътя си и писах. Така стигнах до тук и продължих да пиша, защото виждах, че това наистина ми харесва. Да споделям всичко няма значение колко е значително или не е(за някого). За мен всичко е от значение. 

Отново днес гледам филма „Разговори с Бог“ и се разплаках на достатъчно силния момент за мен. „Да“. Това беше най-силното и стойностно „Да“ което някога съм чувал(и повтарял след това). На този миг още първия път се разплаках и от тогава всеки път това е нещо толкова прекрасно и „смазващо“ роговицата на очите ми със секрет наречен-сълзи. 

Когато му се обадиха от издателство „Хаптън Роудс“ за да му съобщят на Нийл Доналд Уолш, че книгата му е одобрена за издаване и е на път да стане издаван автор с тираж от 5.000 копия(първоначално), той седна на стола си и не можеше да повярва. Замисли се, какво ли ще стане с него когато близките му хора я прочетат. А от среща Боб Фридман от издателството му каза, че харесва неговият оптимизъм. Малко след като приключи разговора с издателя си, Нийл извика „Да“ и вдигна ръка със слушалката, която държеше и счупи лампата, която осветяваше това събитие. Това беше най-силното и стойностно „Да“ което някога съм чувал и повтарял веднага след това. 

 Разплаках се отново и отново се развълнува сърцето ми-признавам си, защото това наистина е велик Дар да чуеш, че книгата която ти я диктува „интуицията“ или Бог ще завладее света на мига. Още преди няколко години когато гледах този филм за първи път благодарих от сърце, че имам възможността да видя това и да го преживея. Пожелах си книгите на Христо от Лясковец да стигнат до всички точки на света и да знаят, че от този малък град се е родил такъв „обикновен“ човек с (не)обикновено перо и стил на писане. 

За мен е чест да бъда тук на тази Земя!!!

Участта на Хемингуей...

Участта на Хемингуей.

В една зловеща война между великите сили в една болница лежи войник в стая, който е с ранен крак и реве от болка. Пристига мед. сестра, която трябва да го превърже след като доктора си е свършил работата и какво да види войника-любовта в очите. Никога повече не отишъл на фронта, но пък намерил това, което всяко мъжко сърце копнеело.  Писма и обяснения в любов, както само по онова време, може да се случи.

Родил се е един от най-великите творци на перото-Хемингуей. Един от майсторите на късото и просто структурирано изречение, което обаче изразява твърде много. Книгите му са велики, не само, защото са негови, а защото е съумял да остави нещо на света в тях. Повече е пишел от колкото говорел.

Но както и да е… Голяма любов на този човек, никога не може да и прости-на тази жена…. И въпреки, че посвещава цяла книга на тази любов, която го изгаря от вътре през целия му живот, той не може да и прости/случката/.

Участта на Христо от Лясковец.

В един прекрасен град живее и твори един млад и прекрасен автор, който бе движен от повика на вечността. Не е воювал на фронта и не се е борил за загубена кауза, каквито са били всички войни на света. И винаги, когато се е влюбвал е отстъпвал когато е виждал, че нещо не се получава. Обичал е мълчаливо и дори безизразно и пак се е справял с ежедневието си, защото се е страхувал да си признае пред самия себе си, че обича и, че любовта го изгаря от вътре. А и не е имало, кой да му каже, че пеперудите в стомаха са именно първия любовен трепет, когато и да се е зародил за първи път.

Именно нежеланието на жените да го разберат и споделят неговите странности отключва в него желанието да пише…Да пише и да напише толкова много книги за толкова кратко време, че да създаде легендата за себе си още приживе.

„Синя книга за любовта” е белязана с нещо много истинско и чисто, на което автора е посветил повече от две години-любовта към жена. Посвети я на главната героиня, на която вярваше, както вярва на сърцето си. Беше погълнат от безкрайния океан, който се оглеждаше в очите и/сини/ и не намери бряг.

Обаче, май приказката беше твърде красива за да е истина и сякаш бяха разпиляна листите от книгата на хиляди посоки, защото нещо зловещо се случи. Жената със сините очи предаде човека, на кого заявяваше хиляди пъти обичам те и отиде при друг в друга страна, защото той и дава бъдеще. Младия писател от Лясковец не можа да и даде нищо освен сърцето си. Тя не разбра, че това го съсипа и повече от година се чуди, кой да превърже кървящото от болка сърце, защото той нямаше сили. Единствено намери сили да пише и да споделя това, за което е дошъл тук на тази Земя.

Най-лошото е, че в приказката писателя продължи да страда мълчаливо и продължи наранен да върви по своя път. Може би твърде много се довери на тази жена, пожелая в живота си, единствена към нея бе отправил предложение да се омъжи за него/но всичко е история/ и т.н.

Да той не беше единствения в тази ситуация, но това не смекчаваше болката и не оправдаваше лъжата, която се появи като пропаст. Странно е как може сърцето да обича, дори когато го лъжат или заблуждаването  са  думи обвити в любов.

Е, макар в този случай да няма война или битка рана вече съществува и тя е дълбока, която може би времето ще заличи-кой знае. Но няма и мед. сестра да превърже сърцето на твореца. Въпреки всичко живота продължава… защото Христо от Лясковец има една мечта…да пише и да стигне творчеството му до всички.

А дали тя ще бъде в живота му след тази пропаст… ще оставя вие да решите.

P.S.:Винаги съм мислил, че мъжете разочароват жените и никога не съм допускал, че обратното е възможно и все още смятам, че е така въпреки всичко…защото обичам…

"Австрийския дъб" или "Калифорнатора"

„Австрийския дъб” или „Калифорнатора”. 

За някой тези сравнения може и да не говорят нищо, но за мен са почти всичко, защото това е моят идол от дете. А по-късно през годините разбрах, че този човек е меко казано специалист по НЛП и реализиране на собствените си мечти.

…Когато се наложи да се разделя с 6 книжки за татуировки за да притежавам книгата на този човек не се поколебах, защото моят съученик имаше две. И тогава през 90-сетте години липсваше задълбочена литература по културизъм и аз нямах много възможност, защото бях още дете и събирах пари от закуски за списания и вестници.

От неговата книга през 96г.: „Тайните на моя успех” разбрах, че може и трябва да се поставят цели… Ето и първия урок с който се сблъсках: „Има милиони хора по света, които искат да бъдат с големи мускули и физически здрави, но им липсват познания…Разберете, че това не става за една нощ. Запланувайте поне пет години упорити тренировки, преди да постигнете успеха…Пътят към него е 10% силно желание и 90% изпотяване…”

„На толкова малко мъже им се случва да бъдат най-добрите в света, а много мечтаят за това”.

Във всеки спорт има победител и победен-както е и  в живота. А самите победители едва ли имат нужда от представяне, но аз ще го направя сега:

Представям ви Арнолд Шварценегер. Роден е на 3 юли 1947г. в малкото градче Тал-Австрия в семейството на полицай Густав Шварценегер(1907-1972) и неговата съпруга Аурелия Ядърни(1922-1998). Всичко при него започва първоначално в домашната маза. Там той започва да тренира макар и сляпо но все пак започва и постига добри резултати за ученик. В историята за него когато прочетох/преди години/ пишеше, че баща му толерирал брат му, а него не и все той отнасял загубите. Това сякаш го мобилизирало толкова много, че си представял успеха толкова силно и не спрял докато не го постигнал. Занимава се и със силов трибой и печели няколко отборни първенства. В армията дори избягва от казармата, за да се състезава и спечелва първото място безапелационно и се връща горд в поделението си, но го вкарват в ареста за проявено своеволие. Но след 3 дни арест го изкарват пред строя за да го покажат като пример, че все пак си е поставил цел и с цената на всичко я е постигнал и командира на поделението го е дал за пример на всички. За това получил и награда.

На 2ог. с 20-сет $ в джоба си решава, че трябва да отиде в Америка и да постигне Американската мечта след като го кани не кой да е а именно Джо Уидър. И през 1967 без дори да разбира езика заминава за там.  Малко след това печели „Мистър Вселена” а след това и 7 пъти „Мистър Олимпия” 0т 1970, 1972, 1973, 1974, 1975 и 1980. Докато печели състезание след състезание създава един от филмите си/Pumping iron-1977г./в който показва, как тренира и как отказва голямата конкуренция от първото място на почетната стълбичка. Докато тренира и се състезава учи става архитект и  икономист. След това си създава собствен бизнес и продава и строи къщи. Оженва се за Мария Шрайвър/племенница на президента Джон Кенеди/ и имат 4-ри деца. Докато е в активна състезателна форма си спечелва титлата „Австрийския дъб” и оставя голяма следа в поколения хора по света с примера си, физиката и своят извоюван дан на почетната стълбичка на шампионите наградени със статуетката на Юджин Сендоу. Той е един от най-успешните културисти, бизнесмени и холивудски звезди съществували някога. Той става съучредител на състезанието с неговото име „Арнолд Класик”-Arnold Classic и награден фонд от над 150. 000$.

Не веднъж през годините, четох за него, че казва, че Калифорния го е приела толкова топло, че той за винаги сякаш остава там и става негов посланик, а след това и негов губернатор. Като  член на Републиканската партия бива избран на 7. октомври 2003г. с мандат до 8 януари 2007г. а през 2006г на 7-ми ноември е преизбран с втори мандат за губернатор на Калифорния. Докато е в политиката си спечелва и прозвището „Калифорнатора” от филма му „Терминатора” който е един от най-успешните му филми.

Пробива в киното с легендарния филм „Конан Варварина”. Други филми с него са: Хишникът, Терминатор 2, Денят на страшния съд, Терминатор 3, Истински лъжи, Ченге в детската градина, Зов за завръщане, Коледата невъзможна, Последния екшън герой, Джуниър, Батман и Робин, Непобедимите…

За мен е чест, че той дава пример не само на мен и ми подсказа в ония ранни години, какво може да се постигне не само с мускули, а и с онова сиво пихтиесто вещество в нас-наречено мозък чрез НЛП. 

Благодаря ти, Арни…