Днес е 1 октомври 2026 година. Ден, който за мнозина може да е просто поредният четвъртък, но за мен е малък личен празник. Изживях своята 470-а Терапевтична Тренировка по метода на проф. Бубновски. Когато човек чуе подобно число, вероятно си представя статистика. Аз виждам нещо различно. Виждам 470 изгрева, 470 победи над съмнението и 470 решения да продължа напред въпреки болката, умората и трудностите. Виждам път, извървян крачка по крачка. Скоро 500!
Днес направих и още нещо. Показах книгата си „Пътят на болката“ в рубриката си „Видео дневника на един Терапевт“. Само там. Не изпитвам необходимост да я показвам на всички. Защото зад тази книга стоят хора, без които тя нямаше да съществува по същия начин. Хората, които ми помогнаха да стигна до Москва, които ми дадоха шанс да се срещна с проф. Бубновски и които ми помогнаха да придобия лаптопа, на който написах всяка една страница от нея. Най-вече обаче това са хората, които истински повярваха в мен.
И тогава се случи нещо съвсем обикновено, но някак красиво. Докато снимах изгрева през прозореца, една млада жена от залата ме заговори. Оказа се, че и тя обича изгревите. Дори ми показа свои снимки. Разговаряхме повече, отколкото някога съм разговарял с някого в тази зала.
Странно е как понякога най-ценните моменти не са планирани. Те просто се случват тихо и естествено, като изгрев. А може би именно затова ги помним толкова дълго. Защото ни напомнят, че освен болка, труд и постоянство, по пътя винаги има място и за човешка топлота. И може би точно тя прави всяка следваща тренировка смислена.
