Спомен за нещо...

Преди две години преподавах йога в Начално училище „Никола Козлев”, защото ме поканиха.  Учителката която ме покани е ходила първо при моят приятел, но той я препратил при мен, защото аз имам доста познания по йога и съм действаш в нея/не приказвам само/. Съгласих се, защото наистина искам да го правя за децата, а не само да казват, че нищо не се прави за тях. Срещнах се с директорката на училището по нейно настояване за да и разкажа за йога повече, защото е чувала, но нищо повече.

Започнах да преподавам йога на децата от всички класове от начало след училище, но домакинката се оказа „по-голяма директорка” и настояваше да се прекрати моето посещение по това време и да измислим друго време. На самите занимания започнаха да идват и много учители и това не ми харесваше, защото уж беше за деца, а другите по между другото да минат и те. Не казах нищо. Сменихме и посещението и го направихме веднага като свършат основните занимания преди обед един час йога и отново на училище. Направих го, както е в Индия се преподава, но взе да ме дразни нещо. Парите, които се даваха, се даваха от децата/т.е. от родителите им/, а не както говорехме от начало от друго място. Така и не стана. Веднага усетих някаква неприязън към това и от другия път отмених плащането на тия пари. Един лев, но и той не е малко, когато човек го няма особено в излишък. Махнах го, но децата започнаха да намаляват. Отначало се събраха 20 деца плюс още няколко учители, но колкото повече минаваха месеците станаха 5-6. Оказа се, че има нещо, което ми е убягнало и го разбрах по-късно. Ние започнахме през есента и цяла зима 6 месеца аз преподавах йога, но се стопли времето и сякаш децата изгубиха желание да стоят в този салон-затворени вътре. Един ден, когато отидох и никой не дойде на тренировка, разбрах, че това е края на заниманието ми тук. Но и никой не си направи труда да ми каже.

Отказах се да давам повече часове по йога, защото разбрах, каква е истината за случая. Учителката, която ме покани, децата я имат за тиранин и понеже тя ме е довела децата споделили с друга учителка, че може и аз да съм такъв като нея. Когато вече бяха минали няколко месеца това вече не ме интересуваше, но ми стана неприятно, че децата не бяха виновни за това, а накрая те си тръгнаха, защото виждат тиранина заедно с тях да прави йога. И аз, какво можех да направя в случая, освен да спра да си давам труда на вятъра.

Исках през годините да преподавам йога на деца и възрастни но срещнах разни „политически” спънки от страна на директори на училища, читалище и т.н. Единствено съм преподавал качествено йога във фитнес залата в града където бях инструктор 2004г. Всеки мой клиент получаваше: внимание, загрявка, обяснение, тренировка, йога за разстягане/стречинг/, заключителна част и масаж, ако желаеше или имаше време/но това е друга тема/. След известно време говорих с кметицата на града, но тя каза, че като минат изборите ще се направи нещо по въпроса. Е изборите минаха и от тях мина цяла година, все едно нищо не съм казвал за йога. Само обещания!!! Питах се, защо всичко в тая държава е на някаква кампания и само когато някой има изгода от някого тогава ще се намери начин да стане.

И понеже все се говори, че нищо не се прави за децата в този град или страна ще кажа: Не е вярно, но подхода и мотива на „по-големите” е сбъркан  и понеже не разбират управляващите от тая материя е по-лесно да я няма  и да не се зачита за нищо. Съжалявам за поредното неразбиране на нещата. Но това не значи, че пък аз съм се отказал и вече 12 години с такова постоянство практикувам йога и движение сред природата.

С аромат на какао

С аромат на какао: Днес сутринта в гората, както си вървяхме с моя приятел, изведнъж ми замириса на какао. Попитах го дали долавя тази миризма и той сподели, че я усеща много осезаемо. А изведнъж той каза, че пред нас има заек и той взе да бяга. Изведнъж се сетих дали не сме развалили седянката на заека. Малко шеговито стана положението, но ние не спряхме да се оглеждаме и вървейки, по нататък ни замириса на билки, което беше по-нормално. Продължих да се питам от къде дойде тази миризма на какао сякаш някой снимаше природна реклама за случая и се получи някакъв уникален чаромат. Странно но факт. Въпреки, че днес денят контрастираше с аромати и те сякаш бяха на сектори и ние през няколко крачки ги долавяхме.

Отново разходката беше както обикновено, но както винаги има различия в налягането, във въздуха, облаците и т.н. Харесва ми, че  всеки ден говорим за нещата от живота и един друг придаваме опитността си и научаваме нещо ново и предаваме опитността си по трасето. Мисля, че това е достоен маршрут  за всеки бъдещ човек когато върви по това трасе. Както едно време когато бях малък и гледах филмите с бойни сцени, когато се обучаваха тези герой, който искаха да победят други, но докато се учеха се вслушваха в природата, паметниците на древните войни. Нека не забравяме, че това е „Боянския лес” и той е пропит с история от Римската империя, и всички Български царства, защото нашия град е част от Българската история. Не знам да ли им е миришело на какао тогава, но днес сякаш това беше напълно нормално и за пореден път нямахме разумно обяснение на това събитие, но тук ситуацията е лишена от логика.

Ще се...

Здравей, любима… Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?

Филм за Веска Ковачева

Здравейте, това е вторият ми филм от поредицата ми, с която ще ви запознавам с екстрасензорните хора, които аз познавам. Днес ще ви запозная по-отблизо с Веска Ковачева от с.Джулюница /или леля Веска-както я наричам аз/. С леля Веска ни се пресякоха пътищата през 2000г. и от тогава до днес, аз научих много. От начало я търсех за съвети, но с времето тя ме върна на зад във времето и ми проследи много минали животи и от там сега вече знам достатъчно. Посещенията ми при нея ги записвах и така се родиха доста интересни записки, които се обособиха в книги. Срещата ми с нея, беше знамение за мен, защото не очаквах да намеря това, защото аз търсех утеха от „не приетата ми любов”. След като всичко се успокои, аз поех по пътя си и се освободих от много неща, които ме дърпаха назад. Поех по духовната пътека въпреки, че е трънлива, но за мен бе единствена. Днес ще ви представя първия филм, които правя с нея и с такова позитивно настроение и радост в сърцето си, че когато го правех бях в мир със себе си! Майка ми се разплака, още докато го снимахме и през цялото време не отдели поглед от случващото се!

Парещи сълзи

Днес станах свидетел на нещо много нелепо за мен.

парещи сълзи

Срещнах чичото/в пощата/ на едно момиче, което харесвах, когато тренирах бойни изкуства като ученик и останах втрещен. От начало не му обърнах внимание освен, че го поздравих, но после той като се върна, го попитах, какво става с него. Той ми разказа как са го съкратили като мръсно куче от БТК, после са го пратили на борсата, и как по някаква оперативна програма от европейския фонд, са ги назначили като чистачи на тротоарите. Как от човек, който даваше мило и драго/защото тогава работеше/ за момичето което харесвах, сега е в „мижаво състояние” и изпаднал в немилост да следи обявите за работа всеки ден, за да съществува.

За първи път го погледнах от страната на човек, който прави това, което обича, и се чудех, как може човек като него да няма нито едно хоби и да не се е ориентирал по някакъв начин да създаде нещо, за да не се подиграва никой с него и да не е зависим от никого. Темата приключи от само себе си в мига в който спрях да го питам, „какво става с него”. Не пожелах да го питам повече нищо и той се оттегли като човек, който е в поставен и пречупен със сломена душа. Докато чаках моя приятел ми се насълзиха очите и се питах, защо има такава несправедливост  или може би това му е урока, не зная със сигурност.

За много кратко време се върна онова чувство на желание да действам още по-силно и смело, към моята мечта да създавам, както текстове за книгите ми, така и другите неща свързани с това. Явно всичко е свързано в моя свят със словото и неговата магия се превъплащава както в маслото, така и във виното, романите, и масажите ми/както на душата, така и на тялото/.

Сега докато пиша този материал, се питам, защо хората чакат пътеводната светлина и искат някой да ги води и дава работа, а не могат да си я създадат сами и да наемат хора те самите? Да не му се налага да чува, че е уволнен, че ще остане без пари или, че някоя си Борса по труда ще му определи, колко да му дава, като втора категория/сякаш/ човек. Това е много брутална ситуация, погледната от очите ми и не описана с ругатните, с който бих си послужил към институциите и хората докарващи други хора до просешка тояга. Според баща ми и аз съм беден, но нека да видим,  дали е прав и дали ще може да се извини, за думите си, защото и според него в България не може да се печели от писане на някакви си думи. Да но той няма от къде да знае, че думите на Христо отЛясковец достигат до най-дълбоките дълбини на хората и те търсят думите, материалите, книгите и моите услуги всеки ден.

Моля ви хора, не се отказвай те да мечтаете и търсите варианти за развитие.

празник на писателите...

Днес е световният ден на книгата и авторското право! Честит празник на всички наши пишещи приятели! Пожелаваме ви много здраве и много нови творчески успехи, приятели!

ръката сътворила всичко

С тези думи започна денят ми и бях приятно изненадан наистина. Обаждаха ми се хора за да ми честитят празника, на който аз според тях аз съм част от него, а аз се чувствах странно-признавам си. На скоро имаше награждаване на БГ-радио и аз се чувствах точно така само с пожеланията на хората. Сякаш с това тяхно пожелание, аз получих две награди: за цялостен принос с творчеството/си/ и награда на публиката. Техните поздрави ми подействаха много приятно и свежо въпреки, че наистина не се идентифицирах само със своето писане, защото аз се занимавам с много неща и съм наистина широко спектърен.

Дори разговаряйки с различни хора днес, казах на почти всеки, че дори и да имам празник, аз не знам този празник, как се отпразнува или как да се забавлявам, защото аз с него или без аз съм себе си. Не се оприличавам и не подражавам на никого в писането си, въпреки, че читателите намират много общо и ме сравняват с много от познатите си автори. Не мога да им отнема това право но аз съм Христо от Лясковец. Дори ми казаха, че: „моите съграждани сигурно трябва да се гордеят с мен”. А аз отговорих, че повечето дори не знаят, за мен нищо а още повече, че пиша и отдавна съм напуснал границите на града и страната си. Живея наистина в града, но ползвам само ресурса от природата/т.е. разходките и нещата произвеждани в градината ни/.

Наистина пиша от 12г. и още ми е странно, че днес имам празник, но благодаря на всеки сетил се за мен и припознал ме като автор. И не веднъж съм казвал, че читателя получава едната ми книга като подарък в знак на познанството ми с него/и той с мен/, а дали ще прерасне в приятелство е отделна тема.

Благодаря, че съм тук и имам рядката възможност да правя това, което наистина ми харесва. От драскане на белия лист писането ми прерасна в книги, който наистина достигат по интересен начин до читателя.

Аз съм Христо от Лясковец и ви благодаря, защото: "Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живот".

златна среда...

За пореден път тръгнахме с моя приятел  по пътя по, който вървим от деца. На няколко пъти се опита да превали, но ние не се отказахме да вървим пеша.

През целия път говорехме за ефекта на махалото: когато си от едната страна/залитнал/ гледаш към другата/и смяташ, че тя е по-хубава за теб/, а когато си в другата е обратно. Единствено в „кота 0”/т.е. баланса/ си всеобхватен и самодостатъчен. Вървейки по пътя той съзря то далече два лева на земята. Наведе се  да ги вземе с думите: „Когато тръгвах от дома исках да запаля свещи за здраве на своите близки , но не знаех дали ще ми стигнат парите. Ето сега вече имам достатъчно.” Да не забравяме, че днес е Велик ден/неделя/и дали не стават чудеса? Е сигурно, ако човек не вярва в тях, наистина няма и да ги има. А за нас то чудеса има всеки ден.

Когато влязохме в манастира той запали свещите за своите близки, а аз за майка и жената която притежава сърцето ми и той пусна двата лева в „божествената касичка”/Дай за да ти се даде/. В манастира се засякохме с жената за която пиша в книгите си Клиент №1/опасна близост/ и се поздравихме само. След това взехме светена вода в шишенца и продължихме по пътя си до края на нашия маршрут. Докато си вървяхме продължихме да говорим за законите на личностното благополучие: „Ако ти не си изпълнен, препълнен, и изобилен от вътре, какво ще дадеш и на кого, че ще имаш претенции и да искаш нещо в замяна/на твоето нищо/.” Отбихме се да облекчим бъбреците си, а той съзря един дървен кръст в гората, който си беше забит сякаш маркираше мястото.

Раззеленяването на дърветата по много прекрасен начин допълваше пейзажа и фона на нашия живот. А като се има в предвид, че  зеления цвят в природата съответства с цвета на нашето сърце/сърдечната чакра/ от което зависи живота ни, ние го търсим всеки ден. Тук не говорим за път извървян с разум, а със сърце. През годините сме говорили за какво ли не, но вече твърдо споменаваме, че: духовния живот и материалното благополучие  си стиснаха ръцете в наше лице. За пореден път в живота се срещат, събират и раздават за да има движение, защото всичко тече и се видоизменя и кои сме ние, че да спираме „с прегради” изобилието. Ето така се е родила и златната среда и всичко е намерило своето място и път. И тъкмо когато си мислехме, че няма какво вече да ни се случи по пътя на завоя пред манастира/след като вече се връщахме/ видяхме как една мацка беше коленичила пред /може би/ приятеля си и му оправяше панталона и вързанките на обувките. Този момент наистина беше много силен и същевременно обикновен.

Нямало чудеса? Къде сам къде с него/моя приятел/ прокарваме в мислите си златната среда, която не е нищо повече от  здраво съединяване на нашата богата душевност материалното изобилие.

Готов ли си да изживееш всичко това? Защото само, ако си готов и нямаш бариери, който сам да си слагаш можеш да изживееш всичко онова, което наистина искаш. Другото просто няма да ти се случи. Защото ние имаме физическо присъствие и духовна същност.

Това е!

Петък 13...

Петък-13-/разпети петък/.

Вечерта в четвъртък още ме държеше еуфорията от маслосвета, а дойде и интересно предложение от жена взела книгата ми Клиент №1/опасна близост/. Тя разказала на синът си за мен и, че ходя в гората всеки ден и медитирам и той изявил желание да участва в това. Е, отнело му е време да обеди майка си, да ми напише и да ме помоли за участие в един поход и да им покажа, какво правя сред природата. Е съгласих се веднага, защото аз заедно с книгата си давам: приятелството си, помощта и доброто си отношение преди да е сбъркал някъде/но това е друга тема/. Приех и така си нагласих алармата на телефона да ме извести,ако случайно нещо се успя. Е, не се случи, защото когато знам,че поемам ангажимент си спазвам думата.

6:30 бях на мястото, където се разбрахме да се чакаме. Те бяха ме разбрали за другата врата и така се намерихме все пак. Аз обичам да съм точен, а и по късно разбрах от разговора, е че и те обичат да са. Тръгнахме по пътя от който научих най-много за живота от колкото, който и да било друг път. Говорехме, а на моменти те само слушаха, сякаш аз имах какво да им кажа. Е все пак те очакваха това, и да се забавляват в истинския смисъл на думата. Отпуснаха се и бяха предразположени от мен да бъдат себе си. През целия път до края аз се чувствах прекрасно. След края на разходката влязохме в гората и отидохме на скалите където делтапланеристите в Лясковец скачат. Е радвам се,че вятъра духаше срещу нас и не позволи на един делтапланерист да излети и той си чакаше своя вятър. А за нас това беше златна възможност, защото бяхме сами и интересното предстоеше. Показах им няколко упражнения за дишане, въпреки, че през целия преход ние това правехме-дишахме свежия въздух в нашата гора/а и вечерта преваля дъждец/. След това преминахме към нещото за което бяхме дошли-медитацията. Показах им някой неща и им дадох малко време за адаптация след думите ми. Затворихме сетивата и отворихме сърцата си. Не ги оставих много време в това блажено състояние, защото не би трябвало да блуждаят и да се впуснат в преследване на мисли, което само по себе си нее е медитация. Плеснах с ръце и очите им се отвориха. Обясних им още някой неща и така съществената част от разходката и предизвикателството заради, което съм тук беше изпълнено. Малко но е от сърце. Всеки ден по-малко става много.

Не бяха многословни в своите обяснения от преживяното, но може би трябва да им дам време да смелят и преживеят/преспят/ с нещото което ги сполетя. Защото това си е живо преживяване и няма еквивалент на прочетена книга, защото героите са те. Аз бях само един човек превел ги през пътя, за да се докоснат. Преди да започнем ги приветствах в моят свят и им казах, че имат рядката възможност да вървят с мен по моят път. Да те също го вървят този маршрут, но това е друго.

За това тази статия е посветена на тях, че днес дори не се усетихме, че е петък 13/и заедно с това Разпети петък/. Дали не е поличба, не знам, но беше прекрасно.

На слизане пък се срещнах с друга жена, която не бях виждал 3 години и така се прегърнахме, сякаш времето нямаше наистина никакво значение. Така денят беше започнал и какво ли още ни очаква ни оставаше да разберем.

Благодаря ви, за поканата и, че ми се доверихте.

Маслосвет

маслото ми

Маслосвет. Чаках го този ден от много отдавна, защото след като бях започнал да правя моето масло изтървах предната година маслосвета. Е тази година сякаш бях подготвил нещата, но пак получих спънка, но не се отказах да търся варианти и най-важното е, че намерих.

Преди време се запознах с един поп, но сякаш не избрах него да ми освети маслото, а си предпочетох главния ми герой от книгата ми „Африка в моето сърце” отец Николай. Но в мига когато се срещнах с него за да го попитам кога ще може да занеса маслото в неговата църква той сякаш не ме разбра и ми разви други теории за неговото виждане по този въпрос и сякаш деликатно ми отказа да го стори. Съжалих на мига, че го потърсих, като си мислех, че може да ми е полезен и с това, но сбърках. Махнах с ръка за кой ли път и си тръгнах. Веднага след това се активирах и помолих тук там и се свързах отчето дето се запознах. Писах му и той до вечерта ми даде отговор, че дори ще дойде в църквата си в Лясковец, и направо да занеса маслото сутринта и да го освети. Успокоих се, че вече има тази възможност, но бях поръчал и на друго място да ми осветят.

Приготвих си маслото и със сестра ми сутринта отидохме. За първи път присъствам на целия ритуал и много се радвах, че мога да го видя, и да бъда помазан направо от свещеника на самата литургия. След като свърши поговорихме с него, защото вече се познаваме, но вътрешно изпитвах голяма радост от това, че всичко мина прекрасно и притесненията ми от вчера, днес вече нямаше спомен от тях.  Имах си осветено масло-елей. Радвах се, че този мой продукт е осветен и искам наистина Вселенската сила да предшества развитието му, неговата сила, която има и която си проправя път сред хората употребили го. Да това е продукт създаден по стара рецепта, която нося със себе си от вековете и сега имам рядката възможност да го направя достъпно за хора.

След като се върнах нямаше по щастлив от мен и исках да кажа на целия свят, че успяха да ми осветят маслото и да го превърнат в елей. Благодаря както на тия, който казаха  „не” така и на този който спомогна за неговото освещаване.

Така продуктът ми „Хри100ви стъпки” бяха осветени и дори направих сефтето дет се казва, защото ме извикаха на масаж направо на адрес-книжарницата.

чар...

Всеки ден...любима

Всеки ден от как се намерихме търся очите ти любима. Всеки ден искам да доплавам в твоя пристън/твоите гърди/ и да положа глава за да отдъхна. В очите ти се оглежда небето/въздуха/ и морето/водата, а аз сякаш друго не искам вече. Един прекрасен мир да намеря в твоя пристън и да кажа, че съм жив. Житейската мъгла много време ме беше заблудила, че трябва аз да давам любов, а днес когато трябваше да приема твоята се чудех, как. Научих се благодарение на теб. Обичам те и това е за теб, любов…

Края на една книга...

בת ים-„Бат Ям” – Момичето на Морето

На 27 март 2012г. сложих край на 14-тата си книга в чернова вариант „Бат Ям”– Момичето на морето. Чаках този ден за да видя, как ще се развие събитието за главната героиня и най-накрая то се случи след 7-8 месечно чакане. От тогава до сега/05.04/ сякаш се отичаше материала ми и днес успях да напиша на белия лист с радост: Край на първа част от първата книга!!! Книгата е започната на 29.11.2010г.

По едно време си мислех, че със завършването на книгата ще свърши и контакта и любовта ми с жената, която по най-тих начин завладя сърцето ми и направи от мен нещо различно за света. Моделира ме по такъв начин, че се чудя това аз ли съм по някога. Главната героиня се оказа много по-силна като жена и човек от колкото съм аз на моменти и това допълнително може да ми е от полза в отношенията ми с нея. Влюбих се в нея по-късно от колкото тя показа чувствата си, но съм щастлив, че мога да го заявя сега.

Завършването на тази книга се оказа и едно голямо изпитание за мен, като човек, защото „от един кратък миг” преживян с нея се роди нещо толкова голямо като този роман, на който му предстои продължение. Сините очи, красивата кожа, голямото сърце, красивата коса, прекрасния аромат на тялото и още са пред носът ми и ми напомнят за близостта, която ни сля. Аз уж водех нещата, а се изгубих като човек, защото потънах в нейните обятия като малко дете.

Много пъти тя ми казва, че не мога да се изгубя, защото съм в сърцето и това може само да ми е показател за истинска любов. 

И ще си позволя да завърша с нещо прекрасно  от нея: „От любовта към една жена…се е родило всичко прекрасно на земята!!!”

Благодаря ти, че те има в моя скромен живот!!!

Най-трудната статия...

Най-трудната статия за мен. Пиша за човек, който най-малко познавам, а може би трябва да знам много-биологичния ми баща.

На скоро установих, че него го познавам и не знам нищо за него, защото през годините сякаш него го нямаше за мен, като негово дете, а днес съм още по-ужасен/за него/. Разговаряйки с моя приятел и споделяйки това, че ми предстои да пиша една от най-трудните си статии за непознат човек, и той веднага се усети за кого говоря. Той сякаш беше в същото положение. Имаме родители, а не ги познаваме, защото когато сме били малки сме получили нулево внимание от тях, а сега вече нямаме нужда от тях, и се чудим кои-кой кое.

Питах се не беше ли редно да ми каже човека-баща, че ще ставам мъж? Не получих никаква дихателна, физическа, сексуална, хранителна култура, а получих нулево разбиране. Всичко до което се докоснех и поисках да правя беше за него-нещо като глупост. Моите увлечения към спорта, бойни изкуства, йога, фитнес, масажи и сега писане на книги бяха посрещани от него по подобаващ за него начин. Добре, че не слушам никого на тази земя, иначе да съм се объркал или тотално побъркал от страх, че не удовлетворявам страховете на някого-още повече неговите. Благодарение на това осъзнах, че има хора, който нанасят непоправими вреди в живота и аз сякаш не бях пощаден от това. Преди няколко дни майка ми каза: „Какво ще стане, ако мен ме няма, как ще се разбирате с баща ти?” Отговорих и много бързо и спонтанно…,но това, което ми каза ме срази. Седнах на масата да се храня, а сякаш ядях стъкла и всяка хапка се забиваше в сърцето ми и ми показваше нещо, което до сега не му обръщах внимание-непознаването на човека срещу мен. Преди 3 години за първи път го поканих да седнем да пием ракия заедно, а се оказа, че понеже той има опит, а аз не, той се напи, а аз не можах-защото нямам опита му. Както когато преди време искаха да ме учат да пуша наргиле, хората не знаеха дори, че практикувам йога и пранаяма и белия ми дроб беше като гардероб, но те настояваха да ми покажат, как се вдишва с мушук в уста. Е, оказаха се, смешни като видяха, колко време вдишвам и издишвам. Та и да ме учи/той/, как се пие беше велико за мен само, че аз черпех този път.

Въпреки, че не се чувствах добре през годините докато подраствах в това отношение се научих да живея без него и да се оправям без него. Ако с това да си нахранен и облечен се свеждаше всичко-то живота ми не струваше до тогава.  Но все пак искам да му благодаря, че се отнесе толкова, как да кажа-„добре” с мен през годините и поне не ми обърка представата за живота. Нямам допирна точка с него и се чудя наистина дали имам нужда от баща в този живот, като не видях нищо бащинско в него през годините. Не упреквам нито него, нито себе си, че му бях ядосан 20 години. Всичко е минало, но не и свършено, защото колелото се върти. Думите ми написани тук са наистина ласкави и не описват картината, която съм преживял, но това е без значение, защото аз мога да се справям и сам-наложи ми се!

Едно голямо благодаря, че си ме създал, но не и отгледал. Благодаря за непрекараното време и за думите: оправяй се сам. Да, момента е вече факт и когато научиш от хората, какво правя, се надявам да прочетеш и това. Живея с теб, а нито аз те познавам, нито ти. Дано не бъда като теб и с децата, който ще създам.

Благодаря ти!!!

вдъхновено от...

 вдъхновено от Христо от Лясковец

Споделената болка е миг за причастие.
Чудесата се случват сега,
когато усещаш, че в тебе живеят –

здравето, вярата и мира.

Не вини, не гневи се. А прощавай си всичко.
И от теб изтръгни го страха.
Ето, ти се обичаш, а защо се раняваш.
Излекувай си свойта душа.

Сподели си усмивка. Прегърни свободата.
И изгрей във вселена-слънца.
Знай, животът е кратък, но е вечен зачатък,
следващ пътя на Любовта.

вдъхновено от мен и написано от Мария Янакиева

Жената с "индианската душа"

от тук

Жената  с „индианска душа” ми разказа една интересна история докато избирах подарък за Клиент  №1 в сувенирния и магазин. Нейна приятелка и казала, че тук по нашия край живеел потомствен индианец със семейството си, но се случил някакъв нещастен случай и той ги загубил. А жената с "индианска душа" като чула това потреперила от радост и поискала да го срещне. Но не била много убедена в желанието си.

И един ден най-неочаквано заключила магазина си и си тръгнала, а на няколко метра от магазина се загледала в мъж срещу нея. Той бил с дълга гарванова - черна коса с костюм и мокасини. Лицето му имало индиански черти и тя веднага си спомнила за описанието, което и дала нейната приятелка. То съвпадало. Обърнала се и го наблюдавала. А той се спрял пред магазина и се загледал втренчено върху индианските образи „сякаш ги познава”. Тогава тя се завърнала и плахо го попитала:

– Ако искате да отворя  магазина да го разгледате. Все пак сме „от една порода” си помислила тя.

Но индианеца отказал да приеме жеста на жената с „индианска душа” и направил жеста за поздрав /с дясната длан се поставя върху сърцето/ и тя се трогнала много, защото и се случва за първи път да види на живо жив индианец. Тогава след това спиращо дъха събитие се обадила на спътника си в живота, но той не приел с толкова голям ентусиазъм чутото от нея. А  на нея и се искало да подскочи от радост чак до небесата.

....отразък от книгата ми Клиент №1/опасна близост/