Зависи само от теб...

огнище

Днес сутринта отново изкачих „баира“ с един човек. Разговаряхме за доста неща и много се радвах – признавам си. Стигайки до беседката на  манастира аз видях едно от многото огнища палени от различни купонджий. Загледах се и веднага прецених от кой ъгъл искам да направя няколко снимки. Не разбрах точно, кое ми заговори, това което исках да снимам или мястото..

„От кои искаш да бъдеш зависи само от теб: Ако искаш да си вечен огън и да твориш собствения си живот-можеш да го направиш; Ако ли искаш да си само изгоряло огнище и никой да не знае, кой дори е бил тук - също можеш да се превърнеш; В каквото вярваш така се случва. И в двата случая си винаги прав.“  

Това отекна в главата ми…

От давна не бях се заслушвал като, че ли в превода на даден миг… Човека с мен ме видя, че се усмихвам тогава му казах буквално, какво направо съзрях в снимката… Той се зарадва буквално на интерпретацията ми.

Знам, че съм огнена зодия и съответно съм привлечен буквално от огъня във всичките му форми…(но не и изгасналия). Така разбрах, че и на времето му трябва "време", както да „отлежи“ така и да се самосъздаде. Този миг беше Дар за мен и БлаГо-Даря за него…

Есенен етюд...

Тази сутрин в 6:12 попаднах на една статия… В статията се говореше за спокойствието за вътрешният мир и едно нещо,което ме зарадва-отключи спомен по него… Да прегърнеш дърво и да се оставиш и в неговата прегръдка-защото и то ще те прегърне.

По този повод днес когато се разходих в гората си позволих да прегърна едно дърво до мантинелата на пътя и да ме снимат като малко доказателство. Доближих си главата за да е като истинска прегръдка и очаквах и самото дърво да ме прегърне физически, както аз, но не стана така. Може би прегръдката е под някаква друга форма, която още не ми е понятна…

От сутринта когато прочетох статията се замислих много над това събитие и когато го сторих продължих отново да съм в него. И само не разбрах аз ли съм част от него или то е част от мен…

За сега това остава не разгадано от мен…

Да си нинджа в мирно време или....

Просто да създадеш нещо…

Да си нинджа в мирно време или да си пиеш кафето в МОЛ–София със създателя на Slides.bg. Така днес ще разкажа за едно значимо събитие в моя живот. Здрависах се, прегърнах го и пих кафе с Любо Стоянов или иначе казано мозъкът на операцията.  От как преди близо две години разбрах за него и сайтът му, аз станах един много,ама много ревностен почитател и „използващ” създадения от него продукт-Slides.bg.

И докато съм в София се замислих с кого този път мога да споделя едно кафе. Е, неговия образ просто беше първи. Обменихме няколко съобщения в скайпа и се разбрахме да се срещнем пред мола. След заредения ден до пръсване и намагнитизиран още толкова си мислих, че няма, какво повече; Е, има. Седнахме в Heppy и застъргахме лафа. Една красива мацка дойде да ни „обслужи” с поръчката а ние си лафихме. Е, не крия, че си търсех с поглед тая мацка, защото имаше много стил в нея-перфектна беше.

Така на срещата с него си позволих да му разкрия една достатъчно свежа новина поради, която съм в София и в която той има пръст, но все още не знаеше. Благодарение на Slides.bg попаднах и се влюбих буквално в това списание-сефте ми е. Помечтах, колко е хубаво да мога да се свържа по някакъв начин с това списание и да пиша за него. И нещеш ли мамка му, така си стана. Абе внимавайте, какво си пожелавате, хора-случва се!!! И вече вече от как започнах минаха два месеца и дойде мигът да си взема първата заплата и да се насладя на мига да си харче с кеф и да споделя топ-новината със виновника Любо. Благодарих му признавам, защото благодарение на него и неговата креативност Христо от Лясковец получи много по-широк спектър на познаваемост в ефира на света. Той много се зарадва, защото това си беше събитие. И той сподели, че ще опише този случай в неговия блог, за който аз дори не знаех-мой пропуск.

И забихме в Heppy една прекрасно новина, която те първа ще отеква във времето и пространството, защото това си е едно прекрасно чудо в моя живот. Просто се случи-избухна и аз се разтворих и слях с процеса.

Ще си оставя другото, което си говорихме за мен самият, защото не е нужно да осветлявам всичките си емоции пред никого. И искам да кажа само: „Хора действайте не спете, защото докато спите, някой действа смело”. А и друго си е да ти кажат в лицето, че помагаш много за популяризирането на Slides.bg в ефир с авторски материали и книги, каквито излизат от мен. Ама, как не, за мен е чест да го направя, защото Господи това е златна възможност за мен, която хората, дори все още не я осъзнават на пълно, както може би собствения си живот, че е един велик Дар.

Благодаря ти, приятелю за това, че те има-още веднъж и моля те, каквото и да ти струва всичко свързано със Slides.bg продължавай напред. Аз искам да те има подкрепям те и ти желая крепко здраве.

Това, че намесвам тук-там Бог в лафа с хората не значи, че изнасям някакви проповеди... Но със сигурност му благодаря основно на него. Спирам, че май ще стане дълга проповед пак.

Хора докоснали ме в сърцето....

По пътя си срещам хора. Днес ще разкажа за един наистина достолепен човек, г-н Ванев/80г/.

През годините когато започнах да ходя в гората/Боянския лес/засякох един възрастен човек, който като, че ли беше неподвластен на времето. Наистина ми изглеждаше като катедрала-достолепен. Така с времето се засичахме все повече по трасето и дори имах възможност да “по”ходя няколко пъти с него/макар и само до манастира/. Но единствената причина поради която след това се отдръпнах от него, е че иска да ме сватосва за всяко свободно момиче- и казва, че ми мисли доброто, защото му се играело на сватба. Правеше си устата да ми стане кръстник. Това меко казано ме подразни и от тогава дори пътищата не ни се засичат.

Онзи ден се заприказвахме с човек с когото ходя сега и наистина не го виждахме сякаш се беше покрил. А ние и двамата знаем, че ходи от години-само, че през лятото той ходи в 6:00 часа, а зимата след 12:00 часа. И докато чаках човека с когото ходя сега, той се появи и аз много се зарадвах, че успях да го видя и разменихме няколко приказки. Спомних си веднага, как той ми е разправял, че е карал неговите приятели/памперси/ да ходят с него по трасето, но всеки е имал оправдание. И тогава ме питаше мен: „Къде са хора, за да ходят поне до манастира, за да са здрави”? Признавам си наистина не виждахме хора дълго време, а като се спуснеш в града по кафетата имаше твърде много хора, който едвам гледаха, но държаха чашата с кафе в ръка + цигарка/задължително/. Не, че точно аз съм се заинтересувал от това дали някой ходи, защото това е мястото където оставам сам със себе си и изпълнявам своята практика „динамична медитация” и нямам нужда от компания.

През годините на началната си практика по ходене съм се опитвал да се възпитам/да изградя навик в себе си/ за да ходя-просто да ходя. Оказа се много лесно да го изградя, защото ми е наистина приятно да вървя сред природата в пресечена местност/Боянския лес/ през 4-тирите сезона. През  зимата всичко побелява, през пролетта всичко се раззеленява, лятото утрото настъпва по-рано, а есента се подготвяме  и наслаждаваме как се образува природен килим/от листа/. Наистина  „елементарната” разходката поддържа тялото в изправност. И виждах, как този човек наистина дава пример и важното е, че той е жив и здрав, и не му е нужно да се сравнява с неговите памперси, за да е в супер форма. Наистина ако човек не го познава дори няма да му обърне внимание, но той е и голям капацитет и е обиколил света.

За мен е прекрасно, че успях да се приуча на нов навик-да ходя постоянно…

от рубриката ми.../докосна ли ме в сърцето/

С аромат на какао

С аромат на какао: Днес сутринта в гората, както си вървяхме с моя приятел, изведнъж ми замириса на какао. Попитах го дали долавя тази миризма и той сподели, че я усеща много осезаемо. А изведнъж той каза, че пред нас има заек и той взе да бяга. Изведнъж се сетих дали не сме развалили седянката на заека. Малко шеговито стана положението, но ние не спряхме да се оглеждаме и вървейки, по нататък ни замириса на билки, което беше по-нормално. Продължих да се питам от къде дойде тази миризма на какао сякаш някой снимаше природна реклама за случая и се получи някакъв уникален чаромат. Странно но факт. Въпреки, че днес денят контрастираше с аромати и те сякаш бяха на сектори и ние през няколко крачки ги долавяхме.

Отново разходката беше както обикновено, но както винаги има различия в налягането, във въздуха, облаците и т.н. Харесва ми, че  всеки ден говорим за нещата от живота и един друг придаваме опитността си и научаваме нещо ново и предаваме опитността си по трасето. Мисля, че това е достоен маршрут  за всеки бъдещ човек когато върви по това трасе. Както едно време когато бях малък и гледах филмите с бойни сцени, когато се обучаваха тези герой, който искаха да победят други, но докато се учеха се вслушваха в природата, паметниците на древните войни. Нека не забравяме, че това е „Боянския лес” и той е пропит с история от Римската империя, и всички Български царства, защото нашия град е част от Българската история. Не знам да ли им е миришело на какао тогава, но днес сякаш това беше напълно нормално и за пореден път нямахме разумно обяснение на това събитие, но тук ситуацията е лишена от логика.

Петък 13...

Петък-13-/разпети петък/.

Вечерта в четвъртък още ме държеше еуфорията от маслосвета, а дойде и интересно предложение от жена взела книгата ми Клиент №1/опасна близост/. Тя разказала на синът си за мен и, че ходя в гората всеки ден и медитирам и той изявил желание да участва в това. Е, отнело му е време да обеди майка си, да ми напише и да ме помоли за участие в един поход и да им покажа, какво правя сред природата. Е съгласих се веднага, защото аз заедно с книгата си давам: приятелството си, помощта и доброто си отношение преди да е сбъркал някъде/но това е друга тема/. Приех и така си нагласих алармата на телефона да ме извести,ако случайно нещо се успя. Е, не се случи, защото когато знам,че поемам ангажимент си спазвам думата.

6:30 бях на мястото, където се разбрахме да се чакаме. Те бяха ме разбрали за другата врата и така се намерихме все пак. Аз обичам да съм точен, а и по късно разбрах от разговора, е че и те обичат да са. Тръгнахме по пътя от който научих най-много за живота от колкото, който и да било друг път. Говорехме, а на моменти те само слушаха, сякаш аз имах какво да им кажа. Е все пак те очакваха това, и да се забавляват в истинския смисъл на думата. Отпуснаха се и бяха предразположени от мен да бъдат себе си. През целия път до края аз се чувствах прекрасно. След края на разходката влязохме в гората и отидохме на скалите където делтапланеристите в Лясковец скачат. Е радвам се,че вятъра духаше срещу нас и не позволи на един делтапланерист да излети и той си чакаше своя вятър. А за нас това беше златна възможност, защото бяхме сами и интересното предстоеше. Показах им няколко упражнения за дишане, въпреки, че през целия преход ние това правехме-дишахме свежия въздух в нашата гора/а и вечерта преваля дъждец/. След това преминахме към нещото за което бяхме дошли-медитацията. Показах им някой неща и им дадох малко време за адаптация след думите ми. Затворихме сетивата и отворихме сърцата си. Не ги оставих много време в това блажено състояние, защото не би трябвало да блуждаят и да се впуснат в преследване на мисли, което само по себе си нее е медитация. Плеснах с ръце и очите им се отвориха. Обясних им още някой неща и така съществената част от разходката и предизвикателството заради, което съм тук беше изпълнено. Малко но е от сърце. Всеки ден по-малко става много.

Не бяха многословни в своите обяснения от преживяното, но може би трябва да им дам време да смелят и преживеят/преспят/ с нещото което ги сполетя. Защото това си е живо преживяване и няма еквивалент на прочетена книга, защото героите са те. Аз бях само един човек превел ги през пътя, за да се докоснат. Преди да започнем ги приветствах в моят свят и им казах, че имат рядката възможност да вървят с мен по моят път. Да те също го вървят този маршрут, но това е друго.

За това тази статия е посветена на тях, че днес дори не се усетихме, че е петък 13/и заедно с това Разпети петък/. Дали не е поличба, не знам, но беше прекрасно.

На слизане пък се срещнах с друга жена, която не бях виждал 3 години и така се прегърнахме, сякаш времето нямаше наистина никакво значение. Така денят беше започнал и какво ли още ни очаква ни оставаше да разберем.

Благодаря ви, за поканата и, че ми се доверихте.

Белодробна вентилация...

Дишане

Белодробна вентилация: Най-малко тук ще ви описвам анатомичните пояснения за самия процес. Моята цел е да споделя личното ми преживяване на един смесен житейски план. Едно обикновено ходене по 1, 2, 3 часа/без значение са километрите тук/ ти дава всичко от онова което се нуждае тялото ти. Постоянното и равномерно ходене закалява и разпределя и засилва всички процеси в организма. Не е задължително прехода да е през пресечена местност, както е моят. Задаването на маршрут и обикновеното ходене е важно за мен по няколко причини:

       Създадох си навик, поне да ходя, ако не тренирам нищо друго/което не е така от много години/.

       Навика се превърна в постоянство и сякаш си търся разходката като наследство.

      Наследството, което открих пряко е свързано с ходенето и използването на природния ресурс на гората, след това развиването на моят/сякаш интуицията се засилва/ и чак тогава се търси изгодата.

       Благодарение на белодробната вентилация се научих да дишам дълбоко, ритмично/йогийско дишане/ и бях започнал да бягам по 31 обиколки на стадиона/12км/като подрастващ. Сега макар и да не бягам не спирам да ходя.

     Докато обмяната на веществата ми се засилват и подобряват, аз се чувствам, изглеждам и все по-добре и това ме кара да се гордея със своята упоритост.

    Често пъти когато съм отнесен по някоя тема дори не усещам, кой диша вместо мен, но пък именно тогава се раждат моите творби-а аз съм на автопилот/сякаш/.

      Докато аз съм вглъбен в себе си и мантрувам  белодробната вентилация обогатява, освежава и подновява вътрешния ми свят и това ме изпълва да краен предел. А от тук може да се съди и за всичко други успешни мои начинания, защото всичко е чисто, свежо и живо, което е критерий за успех не само сега, а и за напред.

    Благодарение на усвоената и съзнателна белодробна вентилация личната ми медитация и лична практика на уединение не ми е нужно да ставам отчелник, всичко си върви и си следва естествения и природен път, а той за мен се измерва в живот и здраве.

Така, че мисля, че може да се замислите и да се вземете в ръце и да започнете да ходите/поне/, преди да са ви го назначили „докторите” като мярка за запазване на вашия живот, а не като неговото естествено продължение. С годините виждам едни се активират и започват, но минава време и забравят или ги до-мързява. Наистина е трудно, да се накара по-възрастен човек да бъди при-учен/както и едно например/ на ново да създава чисто нов навик на елементарно ходене, но когато умре човек се сеща, за нещата които е можел да направи, а не е.

Това не е пропаганда, а споделяне на моя личен план с определена маса хора, които следят написаното от мен. Проветрявяйте белия си дроб, както правите със домовете си, за да имате възможност да виждате достатъчно дълго изгрева и да не съжалявате, че не ви е стигнало времето тук на земята.

Аз мога да си го позволя, а вие?

Подарък по пътя

подарък от някого

Днес с майка ходихме да подава документи за лична карта и като се върнахме тя каза, че е има някакъв голям плик с нещо адресирано до мен.

Не чаках от никого нищо, а наистина очите ми видяха тоя плик,  и беше адресиран към мен наистина. Появиха се въпроси, „кой ми го е пратил и защо”? Името ми беше написано на плика, а за подател имаше име: Клаус Кенет. Веднага скъсах плика и видях, че има книга. Погледна я и видях заглавието на книгата: „2 000 000 километра в търсене на любовта”. Не исках да възприема цифрата два милиона, а я интерпретирах като двеста хиляди. Гледах заглавието и се чудех от къде някой ще ми знае адреса и ще ми прати нещо такова по пощата. Веднага започнах да разглеждам  плика и видях, че има платена такса за 1,70лв. и веднага се усетих, че това е от близо. Погледнах печата и видях адреса на гр.Горна Оряховица. Опитах се да прехвърля на бързо/в съзнанието си/ от къде ли може да е дошла тая книга, но сякаш беше безмислено да търся отговор. Все едно е да търся адреса на Вселената.

Единственото, което ми мина през главата е, че за мен е чест друг автор да ми подари негово творчество и да ми покаже най-малкото нещо негово, въпреки, че не беше разписана от него. Другото нещо е, че ми предстои пътуване по Христо-вите стъпки и сякаш някой знае за това, и ми показва карта и следи на предишни  пътувания я някакъв неначертан маршрут. Най-малкото 2 000 000 км не са никак малко за намирането на себе си, а аз съм се намерил, само искам да видя и докосна някой неща.

Изненадата ми не можа да изчезне от лицето ми дори когато ходих в гората и продължи съзнанието ми да бъде заангажирано с подаръка-книга от къде се появи и защо. След оперативката спрях да се питам и преминах към желанието да го споделя с целия свят това събитие.
Така, че явно хубавото се случва сега и пътуването ми е обогатено с много „напълване на кладенеца ми”  и след това споделяне с целия свят. Няма лошо…заповядайте на път с Христо от Лясковец-тогава.

Пътешествие....

с баба Койка от  Стийм Мопа

Колко е малък света. Днес след обед отидох до гр.Елена да се срещна с моя приятелка, с която се запознах преди няколко месеца в „социалната мрежа”. С мен взех и сестра ми и така се озовахме в едно кафе в града. Спрях колата от зад на паркинга зад кафето и влязохме вътре. Прегърнахме се с моята приятелка, запознах я със сестра ми и така започнахме да говорим, защото не се бяхме виждали няколко месеца „на живо”. Поръчахме си и така дойде времето да платя сметката. Сервитьорката каза, че сметката е 7.90. Аз и дадох 2 банкноти по 5лева, а тя ми върна ресто от 2 лв. и 10 ст. и тръгна. Когато видях на масата едната банкнота от 5лв. се „опулих” буквално, защото явно тя не се е усетила, че „ни черпи така” като не е обърнала внимание, че не взема парите в тяхната цялост. Почувствахме се поласкани от почерпката на сервитьорката и си тръгнахме усмихнати и доволни. Отидох до паркинга да оставя книгата Стая-205, която носех за да я покажа и тя предложи да опитам да запаля колата, да я пробвам дали ще запали, че акумулатора ми правеше „чакмаци”. Но пък взе, че запали и така с колата отидохме до църквата Рождество Богородично. Oказа се, че отчето го нямаше и ние тръгнахме по пътеката където съзрях една жена/баба Койка/, беше възрастна и премахваше изсъхналите цветя и почистваше след себе си. Докато ние вървяхме по алеята тя говореше с един човек застанал до оградата… в съзнанието ми веднага изплува рекламата за „Стийм Мопа”, но се чудех, защо след като не виждам, нищо наподобяващо. Но явно гласът на жената съвпада с този, на която подминавахме по алеята и аз като излязохме през вратата попитах моята приятелка-домакин  дали това не е същата жена от рекламата. Тогава тя потвърди и аз веднага се върнах попитах я дали наистина е жената от рекламата, и тя потвърди, че е. Тогава я заговорих и споделих, какво усетих и, че тази реклама я е направила известна. В разговора, тя сподели, че известността не я е направила по-щастлива, защото много хора и завидели в града и малко съжали, че дори е участвала в тази реклама. Оказа се, че и там хората са завистливи и гледат „в канчето на другия” никога в своето. Очите и се насълзиха за миг, когато сподели, че скъпите и хора/мъж и син/ са били убити и сега не могат да я видят в тази светлина. Малко съжалих, че я върнах да разкаже, как е започнала нейната известност със почистващия уред. Тя разказа и ние я слушахме с интерес, а докато тя разказваше ние дочакахме отчето и така влязохме  в църквата. Запалихме свещи и всеки ги обрече, кой за каквото прецени. Аз запалих за прекрасната баба от рекламата 10 свещи, за да е жива и здрава и 5 за жената на сърцето ми. Направихме си снимки с нея и отчето и поговорихме пред самата обител. Слънцето се скри и „вълчия студ” се появи, но пък се разкри една „сумрачна светлина”, на която луната се открои и скоро напомняше, че е нейния апогей-пълнолунието. Разделихме се с човека посрещнал ме в гр. Елена и си тръгнахме към  Лясковец. Сестра ми благодари, че съм я взел да се разведри, а аз бях толкова щастлив от това, че: се срещнах с прекрасна приятелка, колата ми не ми създаде грам проблем, срещнах се и се запознах с тази женица и трябваше да отида в Елена за да се запозная с отчето от Лясковец. Странно, но факт. Петък след обедът се оказа доста, как да кажа: непредсказуем и аз му се отдадох. Благодаря за този прекрасен дар, че съм жив и здрав и, че мога да си позволя да ходя където си поискам, когато си поискам. Вътрешно знаех, че като се прибера ще пиша и ето днешната ми статия.

08.12.2012 г.петък/Христо от Лясковец.