Парещи сълзи

Днес станах свидетел на нещо много нелепо за мен.

парещи сълзи

Срещнах чичото/в пощата/ на едно момиче, което харесвах, когато тренирах бойни изкуства като ученик и останах втрещен. От начало не му обърнах внимание освен, че го поздравих, но после той като се върна, го попитах, какво става с него. Той ми разказа как са го съкратили като мръсно куче от БТК, после са го пратили на борсата, и как по някаква оперативна програма от европейския фонд, са ги назначили като чистачи на тротоарите. Как от човек, който даваше мило и драго/защото тогава работеше/ за момичето което харесвах, сега е в „мижаво състояние” и изпаднал в немилост да следи обявите за работа всеки ден, за да съществува.

За първи път го погледнах от страната на човек, който прави това, което обича, и се чудех, как може човек като него да няма нито едно хоби и да не се е ориентирал по някакъв начин да създаде нещо, за да не се подиграва никой с него и да не е зависим от никого. Темата приключи от само себе си в мига в който спрях да го питам, „какво става с него”. Не пожелах да го питам повече нищо и той се оттегли като човек, който е в поставен и пречупен със сломена душа. Докато чаках моя приятел ми се насълзиха очите и се питах, защо има такава несправедливост  или може би това му е урока, не зная със сигурност.

За много кратко време се върна онова чувство на желание да действам още по-силно и смело, към моята мечта да създавам, както текстове за книгите ми, така и другите неща свързани с това. Явно всичко е свързано в моя свят със словото и неговата магия се превъплащава както в маслото, така и във виното, романите, и масажите ми/както на душата, така и на тялото/.

Сега докато пиша този материал, се питам, защо хората чакат пътеводната светлина и искат някой да ги води и дава работа, а не могат да си я създадат сами и да наемат хора те самите? Да не му се налага да чува, че е уволнен, че ще остане без пари или, че някоя си Борса по труда ще му определи, колко да му дава, като втора категория/сякаш/ човек. Това е много брутална ситуация, погледната от очите ми и не описана с ругатните, с който бих си послужил към институциите и хората докарващи други хора до просешка тояга. Според баща ми и аз съм беден, но нека да видим,  дали е прав и дали ще може да се извини, за думите си, защото и според него в България не може да се печели от писане на някакви си думи. Да но той няма от къде да знае, че думите на Христо отЛясковец достигат до най-дълбоките дълбини на хората и те търсят думите, материалите, книгите и моите услуги всеки ден.

Моля ви хора, не се отказвай те да мечтаете и търсите варианти за развитие.

какво е животът

от нулата

Какво е животът.  В мислите си се оказах заблуден, защото ме заблудиха, че „трябва да учиш, че да сполучиш”. Но аз реших да не обръщам толкова внимание на теорията и да се справя с живота по практичен начин-т.е. както мога. Не знаех много признавам, защото ходенето на училище ми беше професия дълги години, като си мислех, че ще науча нещо съществено. Но не стана така. Имаше и мигове, в който дори ме намираха за „бавно загряващ”, и това допълнително ми влияеше, но. Губенето на време беше цел №1 в моя живот до преди, да започна да тренирам бойни изкуства.  Появи се „голия ентусиазъм” в тренирането и за първи път полагане на живи цели, който са постижими в реално време. След като свършиха тренировките по причини на треньора ни, аз пренесох „голия ентусиазъм” в своя ден. Създавах много неща, без да се ангажирам с медали и награди. Оказах се прав за себе си, но крив за  околните, защото. Е много трудно да въвлечеш някой да ти помага без да му се отплащаш/че и предварително дори/. В това консумативно общество, в което наградата и облагата е доста важна, няма как да обясниш на хората, че не точно веднага можеш да им я дадеш. Всеки иска на мига за да не го излъжеш, но аз не правя така, защото „голия ентусиазъм” те кара да извадиш от джоба си и да дадеш.

Имах много приятели „за маса”, но аз раздигах масата и вече се храня сам. Компания и наздравици не желая от „уж приятели”. Мълчанието през годините ме научи на нещо много важно: „Карай си работата и не гледай в страни.” После когато започнах да общувам, виждах, че нищо не се е променило дори и когато съм бил дете, после подрастващ и сега „може би мъж”. Осмиваха работата ми като масажист, но се изненадаха от поверените  и излекуваните ми случаи, който имам. После се появиха някакви приказки за писането ми, а то беше само едно драскане отначало, дори си нямах и на идея, че това ще са книги. За това когато усетих на къде отиват нещата започнах плахо да  прокарвам пътя на творбите си. Е по-точно те сами си  прокарват, защото хората сами ги търсят и говорят за тях, не аз.

За мен животът се оказа нещо много смислено и прекрасно за да можеш да се разгърнеш в своята цялост. До като си жив можеш да създадеш какво ли не, да помогнеш на кого ли не и да оставиш прекрасни спомени на кого ли не, с книгите си например без дори да подозираш. За това аз си карам работата и не се интересувам.

Аз съм Христо от Лясковец.