Трите мечти на Един човек!

Живял на света един човек. Той имал три мечти: да има добре платена работа, да се ожени за красавица и да стане световноизвестен.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка. Така успял да не закъснее за планираната среща. Интервюто обаче не минало успешно и не го взели на работа. Веднъж, в една прекрасна лятна вечер, човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват. Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на Небето, човекът срещнал своя Ангел Хранител – вечния си приятел.

- Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак...

- Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

- И за какво?

- Помниш ли онзи, който падна пред теб на заледената пътека? Той беше генерален директор на фирмата, в която ти толкова искаше да работиш. Очакваше те бляскава кариера. Всичко, което се искаше от теб, беше ръката ти. Ами онази жена - уличен клоун, помниш ли я? Която те спря с въпрос в онази вечер? Всъщност това беше красива млада талантлива актриса, гримирана като старица. Тя се влюби в теб от пръв поглед. Очакваше ви щастливо бъдеще, деца, неугасваща любов. Всичко, което се искаше от теб, бяха очите ти. Хайде сега си припомни жената на пейката до входа ти. Да, да, плачещата жена, която те спря и помоли да седнеш за малко до нея просто за да си поговорите. Тя беше известна писателка. Беше преживяла криза в семейството си и имаше нужда от душевна подкрепа. Ако беше откликнал. Ако беше я поканил на чаша чай в дома си да се постопли, тя щеше по-късно да напише книга, в която да разкаже тази случка. Книгата щеше да стане бестселър, щеше да се издаде в милионен тираж по света и ти щеше да си известен. Защото в предговора си тя щеше да те назове и да разкаже как си преобърнал живота й в онази вечер и си я вдъхновил за тази книга. Всичко, което се искаше от теб, беше сърцето ти.

Човекът въздъхнал и тръгнал по лунната пътека към звездния безкрай...

P.S.: Заслушайте се в тази история и я споделете, ако ви е харесала. Направете добро някому, хей така, без да очаквате нещо в замяна. Добрините се връщат все някога, като нова възможност например. Не го забравяйте!

Представяне на книгата ми...

...Искам да бъда просто човек….

...Не може да бъдеш просто човек, защото ти си като мен- каза Мариана Василова днес в парка пред театъра „Иван Вазов”.

Днес на 08.10.2012г. в 18:00 часа се състоя представянето на книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели” и на прекрасната ми приятелка и поетеса Мария Янакиева- „Диви цветя”. Мястото беше Столична Библиотека на втория етаж в зала”Вяра”.

Пристигнахме там с час и половина преди това за да се адаптираме и да се отпуснем непосредствено преди самото събитие. Аз искам да си призная най-чистосърдечно, че изключително съм радостен, че бях привлечен по някакъв невидим и магнетичен начин от Дейзи Патън и успях да се отпусна и заредя. Успях да бъде себе си сред свои днес когато беше значимото събитие заради което съм в София аз бях отпуснах и щастлив. Е малко брадясал и с жълта вратовръзка, но какво от това. Хора започнаха да прииждат и да се настаняват. Успях да уредя, чрез водещата на програмата да намерим камера и апарат за да се запамети и филма и снимките. Това свърши един прекрасен човек-Павлин Петров.

Водещата Дани ни поде с нейният талант и успя да създаде един неповторим и запомнящ се миг. А мигове не липсваха и всичко вървеше не по наш сценарий, а беше пълна импровизация…

И аз имах честа да разкажа малко за моят път за да стигна до тук и посочих Митко да стане и да дойде за да говори пред аудиторията. Той е създател на Izdavam.com. Той обясни всичко, което беше решил да каже и аз продължих.

Ще ви оставя да се насладите на филма,който направихме за всички, който не можаха да дойдат и да участват на живо…

Раздаване от сърце...

Взех си билет предния ден, защото бях поканен от една прекрасна поетеса да и гостуваме заедно с Мария Янакиева. Ами не ми оставаше нищо друго освен да тръгвам…

С Дейзи Патън в София

Сутринта си направих разходката в гората където предния ден брах много шипки(за чай) и наистина усещах, как ме придръпва събитието…. Прибрах се и закусих…зачаках да се появи тази жена, която (уж) ми държи сърцето, но както винаги не се появи и аз си писах по книгата която пиша сега-МАХДИМ.

Имаше дори мигове, който чак не ми се тръгваше като знам колко път ми предстои. Но облякох си костюма и сложих вратовръзката, майка ми ливна вода преди да изляза на вън и се разплака. Пожела ми успех и аз се разчувствах и аз… Качих се в колата и потеглих към гарата. Оставих я на гарата и зачаках влака. До като чаках дойде до мен един полицай, с който се познаваме от деца и разменихме няколко приказки. Той изсвири със свирката си, че влака идва и аз тръгнах към влака… Намерих си мястото и се оказа, че отново ще пътувам с гръб към София…(може би си имаше хубава страна, че слънцето по това време печеше толкова силно, че тази мацка срещу мен се чудеше къде да се скрие). Много бързо дойде кондуктор ката и с една лъчезарна усмивка ми каза, че трябва да си заверя билета преди да тръгна обратно…. Това ми беше сякаш достатъчно да пътувам повече от добре за градът в който ще се проведе първото ми представяне…от как пиша книги.

Наблюдавах как хората минава по гари и всеки си вървеше към целта. Излизах много пъти до прозореца в коридора и всеки път когато минаваше кондуктор ката и се усмихваше, е не само на мен(де). Пътуването наистина беше по-приятно и много се радвах да я виждам как минава и всеки път се извинява, че се налага да се разминаваме в тесния коридор на влака. Влизах излизах и четях една книга, по която скоро ще пиша статия, защото е много велика книга за мен-учебник. Така пътуването ми от 4 часа и 27 минути този път не ми се „увидяха” както до сега…

От гарата направо пеш към домакините ми. Последва вечеря и разходка по жълтите павета. Цум, разкопки, църквата св.Петка и мястото където беше мавзолея на един велик лидер-Георги Димитров. От там звъннах на един приятел, той пък се оказа рожденик и стана тя, каквато стана. Отидохме да го уважим и там влязохме в нещо като храм. Домакинята беше си го направила прекрасно и имаше много пространство за много гости. И като се почна една приказка под съпровода на едни арии по някакъв канал по телевизията. Чувствах се като гостенин(както си и беше). Този път сякаш улучих и състоянието в което се чувствах и повода където бях-рожден ден с непознати(въпреки, че рожденика ми е като  брат). А там имаше едно куче, което много приличаше на кучето от филма „Маската” с Джим Кери-Майло. Дойдоха и други хора и седнаха на дивана до нас и кучето дойде до другия гост и му се нахвърли като на друга женска-която всеки миг искаше да оправи. С ония движения в мокрите сънища дето ти се иска, ама няма с кого точно в тоя миг. А аз си сбъднах мечтата, да се люлея на люлеещ се стол и като седнах докато не си тръгнахме не станах от там. Пихме по една минерална вода и след два часа си тръгнахме под претекст, че ни чака „100 метра с препятствия” докато се приберем, а то си било повече от километър, ама на мен всичко ми е едно…..

Следва продължение….

Искам да кажа, че имаше някаква мистерия от цялото ми идване толкова внезапно…защото наистина исках да се срещна с нея…На другия ден нямах търпение да се срещна с нея. Хиляди пъти прехвърлих кратката си кореспонденция с нея преди два дни във facebook и се питах, какво е това, което ме тегли да се видя. Да обещах и, че ще дойда и просто дойдох. Нямаше нужда от втора покана. Купих едно цвете в саксия за да и подаря и с Мария Янакиева се озовахме пред вратата и. След като тя дойде аз направо се разтопих. Толкова доброта и мир лъха от тази жена, че аз се почувствах малък пред нея(е тя е по-голяма от мен и на години). 

Прегърна ме и каза: аз съм Дейзи Патън.

Бяхме първи на събитието което тя организираше и аз от начало ми стана малко не ловко, че съм сред такива велики таланти а аз просто бях „един драскач” сред тях(шегувам се). Малко след като седнах разбрах, защо съм тук сред тях. Ами да се заредя и отпусна предварително и да не се притеснявам и да гръмна преди предстоящото ми представяне на книгата ми на другия ден. Не знаех какво ме очаква да видя просто, защото аз никога не съм присъствал на такива събирания защото не съм имал нужда да бъда, но днес вече съм привързан и искам да бъда част(макар и незначителна) в едно такова извисяващо и каращо сърцето ми да препуска в рими.

Дойдоха и другите гости, който за първи път виждах, а успях да се срасна с тях и да не се чувствам различен сред себеподобни. Тук  всички бяха творци и искаха за пореден път да раздават себе си го направих. Раздаваха се толкова много, че аз просто забравих за всичко-признавам си. За първи път успях да изключа така и да не мисля за предстоящото а да бъда в настоящето сред себеподобни-творци. Е те пишат поезия която рецитират, а аз не точно това, но тук това нямаше значение.  Дейзи не спря да казва на гостите за мен и за това, как съм написал книга за Африка(Африка в моето сърце) без да съм бил там въобще(да не забравя да спомена, че тя живее в Африка). И как би искала да бъде поне на половина просветена като мен, които  и думи ме караха да скрия лицето си, защото наистина мислех, че това не от значение. Но за нея е. За това им казах, че за мен най-важната титла е „просто човек”. Човекът в нас беше дошъл да сподели въпреки всички свои грижи един незабравим миг макар и разтеглен в няколко часа.

Няма да пиша повече, защото другото ще си го оставя за мен като личен и дълбоко загнездил се спомен, но ще кажа едно: Беше ми много приятно, имаше много смях, сълзи, радости и снимки…. Срещата беше жива сбирка на творци постигнали своето и раздаващи го на всеки, който иска да слуша…

Благодаря ти Дейзи и на всички други прекрасни души, че бях част от това събитие….За мен беше особена чест наистина да дойда и да се разтопя във вашите обятия като едно малко бебе, макар и с по-стар дух.

Благодаря ви…

Представяне на моя книга...

Представяне на книги....в София

Скъпи приятели и гости, имаме удоволствието да ви поканим на представянето на двама автори и на техните книги: Мария Янакиева и нейната стихосбирка „Диви цветя”; Христо от Лясковец и книгата му „Христо отЛясковец и Приятели”.

Събитието ще се проведе на 8 октомври 2012г. в Столична библиотека, в зала „Вяра”, ет.2, пл.Славейков №4.

- от 18.00 до 19.00 часа ще бъдат представени гост-авторите в книгата „Христо от Лясковец и Приятели”;

- от 19.00 до 20.00 часа ще бъде представена стихосбирката „Диви цветя” на Мария Янакиева;

Събитието се организира със съдействието на izdavam.com

Вход свободен. Заповядайте, очакваме ви.

Тел. за контакт:0889 273 780

гост автор Даниела Капинчева

Здравейте днес ще ви представя още един от гост авторите от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"- Даниела Капинчева...

ЗА ЧАШИТЕ, ЛЮБОВТА И ОЩЕ НЕЩО…..

Тази Коледа получих невероятен подарък – две красиви чаши за кафе – фина ювелирна изработка, само за ценители! Бяха като две късчета самородно злато – топлият им блясък и шарките им в медно и прасковено сладко сгряваха очите и душата ми. Едната от чашките грижливо поставих във витрината, редом с всичките си скъпоценни съдинки, предназначени за „специални случаи”. Другата измих с нетърпение и напълних до горе с ароматно кафе. Отпих с наслада първата си глътка и с нея сякаш поставих началото на една красива любовна история между мен и моята любима чаша за кафе. С нея започвах утрото си, целувах порцелановото й ръбче, докато правех планове за деня, мечтаех или просто се наслаждавах на своето сладко нищоправене, с което крадях мигове на благодат и хармония от безмилостната настоятелност на протяжните делници. Странно как формата на тази чашка се беше сраснала с ръката ми! Неизменното й присъствие ми даваше чувство на завършеност и често се превръщаше в опорна точка на разпилените ми и безредно щъкащи мисли. Така ден след ден…. седмица след седмица…. месец след месец….. Чашката се понащърби, блясъкът й някак избледня, полировката й се издраска, но тя неизменно си оставаше моята любима чаша за кафе… до денят, в който за пореден път реших да почистя витрините. Извадих всичките си кристални, керамични, порцеланови и всякакви подобни „съкровища”, измих ги старателно и започнах да ги лъскам грижливо. Докато подреждах съдинките една до друга с учудване открих, че без да искам до красивата, още неупотребявана чашка за кафе бях поставила нейната поочукана и поовехтяла сестричка – точно в самия край на масата. Оглеждах ги съсредоточено и някак с тъга откривах щетите, които моята страст към кафето беше нанесла на любимата ми чашка. В този миг в кухнята влетя малката ми дъщеричка, помете като хала завесите, повлече след себе си покривката на кухненската маса и само след миг се закова на място, стъписана от рядък остър звук – двете чашки се бяха разбили на безброй парченца и блестяха като малки звезди върху кухненския под. Приклекнах. Пред очите ми се смесваха късчетата на чашките, но аз безпогрешно можех да позная кое парченце на коя принадлежи. Взех едно в ръката си – лъскаво, полирано но някак студено и далечно. Взех друго – поочукано, издраскано, но напоено с аромата на кафе и попило топлината на ръката ми.

Замислих се. Нима ние, хората, не правим същото със сърцата си?! Някои от нас ги пазят грижливо във витрината на собственото си Самолюбие и Егоизъм – далече от често рушащата сила на Любовта и Себеотдаването. Други ежедневно ги препълват с ароматния еликсир и се наслаждават на всяка глътка, на всяко докосване, дори и това да отнема от блясъка и целостта им! Някой ден всички ние ще се разбием на безброй парченца, освобождавайки душите си от тежестта на тленните им окови. И в този миг щастливи ще са тези, които са напоени с аромата на Любовта, а не тези, които никога не са я вкусвали! И какво от това, че са останали бляскави до края си, щом никога не са разбрали какво е да са ПЪЛНИ?!

УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАМЕ

Често ние, хората, се питаме умеем ли да Обичаме?! Всъщност под понятието Обичане разбираме много и различни неща. Привързаност, потребност, близост, споделеност, интимност, съвместимост, сходства……списъкът може да бъде продължен до безкрай…. Да, всичко това по един или друг начин е част от същността на Любовта, но то далеч не я изчерпва и наличието му не гарантира, че чувството, което изпитваме към определен човек е Любов. Любовта е Посвещение, Отдаване, Безрезервна Вяра, Безкористна Грижа, безусловна Обич!!!! Любовта не изисква, не претендира, не моли, не проси, не обсебва, не оковава, не притиска, не досажда, не наранява, не парадира, не ограбва, не насилва, не сплетничи, не светотатства, не проклина....... Малцина умеят да обичат така, малцина са учещите се да обичат така, много са тези, които се отказват да израстват и с това се отказват от шанса си да познаят Любовта!!! Повечето прояви на любов са егоистични, обсебващи, премерени и имат за цел нашето лично добруване и благо!!! Когато съумеем да превърнем щастието на обичания от нас човек в свое щастие, когато приемем болката му за своя болка, когато най – голямата ни радост и удовлетворение е да даваме, и да даваме, и да даваме, без да очакваме нищо в замяна, само тогава ще можем да кажем със сигурност, че сме се научили да обичаме…… Достигнали това ниво, ние няма да бъдем ранявани от чуждото неразбиране, обиди, потъпкване, омаловажаване и присмех, които често получаваме в отговор на любовта, която даряваме!!! Ще продължим напред с вярата, че сме направили света малко по – добър, и сме посели у тези закоравели души невидимите семенца на Любовта, които някой ден може и да покълнат, ако се намери някой да разрови пръста на душите им и да я напои с живителната влага на своята обич!!! Пътят ни е осеян с хора, които не умеят да обичат!!! Понякога ни се струва, че пропиляваме на дребно Любовта си, че даряваме нейните безценни диаманти на слепци, които ги вземат за обикновени стъкълца и ги изхвърлят на първото срещнато бунище!!! Но дори не подозираме, че така се доближаваме до Истинският, Безценният и Единственият човек, който съдбата ни е отредила!!! И той като нас дълго се е учил да обича по правилния начин – без да иска, да претендира, да натрапва любовта си!!!! И той е раздавал себе си безусловно и без остатък…и все пак е останало толкова много за даване още!!! В един красив ден, който с нищо не подсказва колко специален ще е, този човек влиза в живота ни, или ние влизаме в неговия!!! Срещата е като Преоткриване, като Пробуждане, като Прераждане….. Всичко се случва съвсем естествено, като ефирен танц, като полъх на пеперудени криле, като нежен летен бриз……Две души се сливат в едно, две сърца забиват в едно, две тела се стопяват в едно…..няма граници, врати, бариери, стени…….И всеки дава, така както винаги е давал – безрезервно, безгранично и без да очаква нищо в замяна…и в даването открива Щастието…..но получава изобилие от всичко онова, което така щедро е раздавал……И се чувства цялостен, хармоничен, пълен и завършен, защото е открил Същността на Любовта!!!!

Ако още не сте получили този дар, не винете Съдбата, нито Бог, нито Вездесъщите Сили, които управляват света на човеците!!! Погледнете в себе си и потърсете вината някъде там!!!! Ако тази Любов още не ви е споходила, със сигурност още не сте дорасли за нея, и ако ви бъде дадена, няма нито да я оцените, нито да съумеете да я задържите дълго до себе си….А може би тя вече ви е срещнала, но вие, слепи за нея, сте я подминали, само защото не сте дорасли да я разпознаете!!! Нека това да не ви звучи като обреченост, защото за всеки от нас има по едно искрено и истинско Обещание да бъдем щастливи!!! От нас се иска обаче да заслужим това щастие с много труд и непресъхващата жажда да вървим напред и нагоре!!!! И не забравяйте – ИМА НАДЕЖДА ЗА ВСЕКИ ОТ НАС!!! ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА!!!

ПРИКАЗКА ЗА ДУШАТА

Всичко е вътре в нас – болката и радостта, грехът и прошката, глупостта и мъдростта, познанието и неговата липса!!! Всичко това пълни душата ни, като разхвърляни безредно части на огромен и шарен пъзел. Цял живот пренареждаме парченцата. Объркваме се, неумело разменяме местата на чaстичките, а изпод ръцете ни се ражда една такава странна и базмислена шарaния, непонятна дори и за самите нас. Отчайваме се. Губим вяра. Понякога ни се струва, че това съвсем не е нашият пъзел. Вярваме си, че когато Бог е раздавал кутиите, случайно е разменил нашата с нечия чужда. Понякога сме убедени, че някой нарочно е скрил частички от пъзела ни или ги е подменил с други, за да ни обърка...

Истината е, че всичко е вътре в нас! Наше е правото да гледаме на пъзела от собствената си представа за него. Реденето му изисква умения, но и търпение да ги получим, грешейки по пътя към Познанието. Дисхармонията всъщност е особена форма на хармония, която провокира стремежа ни към промяна. Обърканият или неправилно подреден пъзел вероятно е една уникална и странна картина, която е понятна само за самите нас и би могла да донесе наслада само на хора с нашето светоусещане.

И...всъщност кой знае как трябва да изглежда нареден нашият пъзел?! Кой би могъл да дръзне да знае онова, което знае единствено Бог на небето и вътре в нас?! Той рисува уникални картини, а после ги разбива на хиляди парченца и ни праща на Земята, за да ги подредим. Скрепим ли частичките, значи сме научили кармичните си уроци, изпълнили сме своята собствена мисия на този свят. Остава ни само дългото сбогуване и завръщането към изконното начало. А нашата картина ще стане част от божествената колекция и ще допълни красотата на Всемира, оставайки си неповторима и неповторена, какъвто е всеки човешки живот!!!

Очакваме с нетърпение...

"Христо от Лясковец и Приятели"

Здравейте, съвсем скоро 15-тата книга на Христо от Лясковец, ще е факт.

Тя е със заглавие „Христо от Лясковец и приятели”. Поканих в книгата ми и други автори да участват, като нещо ново за мен. Те се съгласиха и така когато я четете, няма да ви е скучно да четете един автор, а мнозина/около 20-сет/.

За първи път правя толкова  мащабен проект и каня други творци да се покажат на бял свят в моя творба. Няма значение за мен, кой колко е известен, но е важно, че се съгласиха да участват в проекта ми. Искрено вярвам, че книгата ще ви хареса и ще можете да и се насладите изцяло.

Желая ви мир в сърцата.

P.S.:Искам да разкрия основния мотив за създаването на това произведение.  Когато започнах да общувам в социалната мрежа с непознати хора, някой от тях наистина докоснаха душата ми с най-различни и непредполагащи неща за тях. От тогава аз исках наистина да ги поканя да споделят част от личната си история с мен и с читателите, който четат моите книги и блог. Някой от тях са известни в техните области, а някой от тях дори не ги бях и чувал. Но признавам си това е без значение за мен, защото те ме докоснаха и аз от признателност към тях създадох заедно с тях книгата си „Христо от Лясковец  и Приятели”. Благодаря ви приятели…