Представяне на моя книга...

гост автор Даниела Капинчева

Здравейте днес ще ви представя още един от гост авторите от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"- Даниела Капинчева...

ЗА ЧАШИТЕ, ЛЮБОВТА И ОЩЕ НЕЩО…..

Тази Коледа получих невероятен подарък – две красиви чаши за кафе – фина ювелирна изработка, само за ценители! Бяха като две късчета самородно злато – топлият им блясък и шарките им в медно и прасковено сладко сгряваха очите и душата ми. Едната от чашките грижливо поставих във витрината, редом с всичките си скъпоценни съдинки, предназначени за „специални случаи”. Другата измих с нетърпение и напълних до горе с ароматно кафе. Отпих с наслада първата си глътка и с нея сякаш поставих началото на една красива любовна история между мен и моята любима чаша за кафе. С нея започвах утрото си, целувах порцелановото й ръбче, докато правех планове за деня, мечтаех или просто се наслаждавах на своето сладко нищоправене, с което крадях мигове на благодат и хармония от безмилостната настоятелност на протяжните делници. Странно как формата на тази чашка се беше сраснала с ръката ми! Неизменното й присъствие ми даваше чувство на завършеност и често се превръщаше в опорна точка на разпилените ми и безредно щъкащи мисли. Така ден след ден…. седмица след седмица…. месец след месец….. Чашката се понащърби, блясъкът й някак избледня, полировката й се издраска, но тя неизменно си оставаше моята любима чаша за кафе… до денят, в който за пореден път реших да почистя витрините. Извадих всичките си кристални, керамични, порцеланови и всякакви подобни „съкровища”, измих ги старателно и започнах да ги лъскам грижливо. Докато подреждах съдинките една до друга с учудване открих, че без да искам до красивата, още неупотребявана чашка за кафе бях поставила нейната поочукана и поовехтяла сестричка – точно в самия край на масата. Оглеждах ги съсредоточено и някак с тъга откривах щетите, които моята страст към кафето беше нанесла на любимата ми чашка. В този миг в кухнята влетя малката ми дъщеричка, помете като хала завесите, повлече след себе си покривката на кухненската маса и само след миг се закова на място, стъписана от рядък остър звук – двете чашки се бяха разбили на безброй парченца и блестяха като малки звезди върху кухненския под. Приклекнах. Пред очите ми се смесваха късчетата на чашките, но аз безпогрешно можех да позная кое парченце на коя принадлежи. Взех едно в ръката си – лъскаво, полирано но някак студено и далечно. Взех друго – поочукано, издраскано, но напоено с аромата на кафе и попило топлината на ръката ми.

Замислих се. Нима ние, хората, не правим същото със сърцата си?! Някои от нас ги пазят грижливо във витрината на собственото си Самолюбие и Егоизъм – далече от често рушащата сила на Любовта и Себеотдаването. Други ежедневно ги препълват с ароматния еликсир и се наслаждават на всяка глътка, на всяко докосване, дори и това да отнема от блясъка и целостта им! Някой ден всички ние ще се разбием на безброй парченца, освобождавайки душите си от тежестта на тленните им окови. И в този миг щастливи ще са тези, които са напоени с аромата на Любовта, а не тези, които никога не са я вкусвали! И какво от това, че са останали бляскави до края си, щом никога не са разбрали какво е да са ПЪЛНИ?!

УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАМЕ

Често ние, хората, се питаме умеем ли да Обичаме?! Всъщност под понятието Обичане разбираме много и различни неща. Привързаност, потребност, близост, споделеност, интимност, съвместимост, сходства……списъкът може да бъде продължен до безкрай…. Да, всичко това по един или друг начин е част от същността на Любовта, но то далеч не я изчерпва и наличието му не гарантира, че чувството, което изпитваме към определен човек е Любов. Любовта е Посвещение, Отдаване, Безрезервна Вяра, Безкористна Грижа, безусловна Обич!!!! Любовта не изисква, не претендира, не моли, не проси, не обсебва, не оковава, не притиска, не досажда, не наранява, не парадира, не ограбва, не насилва, не сплетничи, не светотатства, не проклина....... Малцина умеят да обичат така, малцина са учещите се да обичат така, много са тези, които се отказват да израстват и с това се отказват от шанса си да познаят Любовта!!! Повечето прояви на любов са егоистични, обсебващи, премерени и имат за цел нашето лично добруване и благо!!! Когато съумеем да превърнем щастието на обичания от нас човек в свое щастие, когато приемем болката му за своя болка, когато най – голямата ни радост и удовлетворение е да даваме, и да даваме, и да даваме, без да очакваме нищо в замяна, само тогава ще можем да кажем със сигурност, че сме се научили да обичаме…… Достигнали това ниво, ние няма да бъдем ранявани от чуждото неразбиране, обиди, потъпкване, омаловажаване и присмех, които често получаваме в отговор на любовта, която даряваме!!! Ще продължим напред с вярата, че сме направили света малко по – добър, и сме посели у тези закоравели души невидимите семенца на Любовта, които някой ден може и да покълнат, ако се намери някой да разрови пръста на душите им и да я напои с живителната влага на своята обич!!! Пътят ни е осеян с хора, които не умеят да обичат!!! Понякога ни се струва, че пропиляваме на дребно Любовта си, че даряваме нейните безценни диаманти на слепци, които ги вземат за обикновени стъкълца и ги изхвърлят на първото срещнато бунище!!! Но дори не подозираме, че така се доближаваме до Истинският, Безценният и Единственият човек, който съдбата ни е отредила!!! И той като нас дълго се е учил да обича по правилния начин – без да иска, да претендира, да натрапва любовта си!!!! И той е раздавал себе си безусловно и без остатък…и все пак е останало толкова много за даване още!!! В един красив ден, който с нищо не подсказва колко специален ще е, този човек влиза в живота ни, или ние влизаме в неговия!!! Срещата е като Преоткриване, като Пробуждане, като Прераждане….. Всичко се случва съвсем естествено, като ефирен танц, като полъх на пеперудени криле, като нежен летен бриз……Две души се сливат в едно, две сърца забиват в едно, две тела се стопяват в едно…..няма граници, врати, бариери, стени…….И всеки дава, така както винаги е давал – безрезервно, безгранично и без да очаква нищо в замяна…и в даването открива Щастието…..но получава изобилие от всичко онова, което така щедро е раздавал……И се чувства цялостен, хармоничен, пълен и завършен, защото е открил Същността на Любовта!!!!

Ако още не сте получили този дар, не винете Съдбата, нито Бог, нито Вездесъщите Сили, които управляват света на човеците!!! Погледнете в себе си и потърсете вината някъде там!!!! Ако тази Любов още не ви е споходила, със сигурност още не сте дорасли за нея, и ако ви бъде дадена, няма нито да я оцените, нито да съумеете да я задържите дълго до себе си….А може би тя вече ви е срещнала, но вие, слепи за нея, сте я подминали, само защото не сте дорасли да я разпознаете!!! Нека това да не ви звучи като обреченост, защото за всеки от нас има по едно искрено и истинско Обещание да бъдем щастливи!!! От нас се иска обаче да заслужим това щастие с много труд и непресъхващата жажда да вървим напред и нагоре!!!! И не забравяйте – ИМА НАДЕЖДА ЗА ВСЕКИ ОТ НАС!!! ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА!!!

ПРИКАЗКА ЗА ДУШАТА

Всичко е вътре в нас – болката и радостта, грехът и прошката, глупостта и мъдростта, познанието и неговата липса!!! Всичко това пълни душата ни, като разхвърляни безредно части на огромен и шарен пъзел. Цял живот пренареждаме парченцата. Объркваме се, неумело разменяме местата на чaстичките, а изпод ръцете ни се ражда една такава странна и базмислена шарaния, непонятна дори и за самите нас. Отчайваме се. Губим вяра. Понякога ни се струва, че това съвсем не е нашият пъзел. Вярваме си, че когато Бог е раздавал кутиите, случайно е разменил нашата с нечия чужда. Понякога сме убедени, че някой нарочно е скрил частички от пъзела ни или ги е подменил с други, за да ни обърка...

Истината е, че всичко е вътре в нас! Наше е правото да гледаме на пъзела от собствената си представа за него. Реденето му изисква умения, но и търпение да ги получим, грешейки по пътя към Познанието. Дисхармонията всъщност е особена форма на хармония, която провокира стремежа ни към промяна. Обърканият или неправилно подреден пъзел вероятно е една уникална и странна картина, която е понятна само за самите нас и би могла да донесе наслада само на хора с нашето светоусещане.

И...всъщност кой знае как трябва да изглежда нареден нашият пъзел?! Кой би могъл да дръзне да знае онова, което знае единствено Бог на небето и вътре в нас?! Той рисува уникални картини, а после ги разбива на хиляди парченца и ни праща на Земята, за да ги подредим. Скрепим ли частичките, значи сме научили кармичните си уроци, изпълнили сме своята собствена мисия на този свят. Остава ни само дългото сбогуване и завръщането към изконното начало. А нашата картина ще стане част от божествената колекция и ще допълни красотата на Всемира, оставайки си неповторима и неповторена, какъвто е всеки човешки живот!!!

С благодарност към Бог!!!!

  След като Стефан Монев гостува в книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели” той реши да ми върне жеста и ме помоли да напиша своето лично послание в знак на благодарност към моя Бог.

Здравейте, аз съм Христо от Лясковец и съм щастлив да напиша първото писмо в знак на благодарност към моя Бог.

Когато бях дете бях толкова настроен срещу света, че ми идеше да изчезна от него. Някак не се вписвах още тогава с тия „нормално порядки” и понеже съм непреклонен реших, че никой не иска да ми е нито приятел нито да ме обича. Дете с непреклонно негативно поведение към живота си въобще. Дори се прокрадваха мисли от типа: „Ако умра няма да липсвам на никого”.

Да може би е стряскащо всичко това, но това бях аз…Сякаш са ме родили на сила и всичко си мислих, че трябва да се боря за да продължа…

В шести клас дойде колуминацията на всичко и както бях не добро дете ме оставиха в същия клас да повтарям. Може би това беше голям срам за родителите ми, но се случи. Преместиха ме в едно село да завърша поне основното си образование, а дори не виждах смисъл от това училище. Но там сякаш след смяната на обстановката се случи нещо. Може би влязох в” пубертета” и нещата взеха да се променят. От лошо ученик станах добър и от отрицателно мислещ човек преминах към положителното. Може би дойде времето да се случи всичко… Започнах да чета философска литература и книги, като „Излекувай живота си” когато бях на 16-17г. Нещо взе да се случва и както старите хора казваха „Ще му дойде акъла в главата” е може би дойде…
Още на 11 годишна възраст си водих нещо като дневник, но той по скоро е свързан с разочарованията ми с момичетата и се превръщаше в лексикон от колкото в дневник, но…

Времето си мина и увлеченията ми по бойните изкуства, фитнеса, рисуването и йога не ми даваха мира-все исках да тренирам. Отдалечаването от учебната среда ме направи отличник в училище, което не знам, как точно стана, но бях благодарен за тази дисциплина, която си бях прихванал. Това още учителката ми в първи курс ме попита, от къде идва всичко, защото аз бях единствения ученик, който го изпитваха писмено-защото се срамувах да говоря пред хора. Сякаш винаги когато трябваше да говоря пред хора някой искаше от мен да изляза от пещерата си- а това беше немислимо за мен. Пишех и така ми се поставяха оценки. Отговорих и, че чета такава литература от няколко години и тренирам бойни изкуства. Не разбрах, какво ми каза с думите: „Трябва да продължиш с писането си-пишеш много добре и увлекателно”. Не обърнах внимание и продължих да си водя записки. Завърших училище и ме пратиха на граница в казармата. Там отново се „увълчих” и ме заля желанието за отмъщение…/просто така/. Уволних се 1999г. а 2000г. започнах да пиша по „сериозно” и така се обособи първата ми книга, която още не е видяла бял свят и започнах да практикувам йога. Така се запознах с г-н Венцислав Евтимов дуаена на йога в България. Благодарих хиляди пъти за тези паметни срещи с тази светла личност в живота ми.

Смених хиляди работни места, но не спрях са пиша. Така почти всяка година имах изписана книга, но не и издадена. Започнах да питам тук-там как става всичко с книгите и веднага срещнах „разбиране”от печатници и издателства-не можем да те издаваме, защото си нов „автор”. Така стигнах и до отказа и на Националната библиотека. Години на ред разсъждавах над това, че то така по тази логика никога няма да видя бял свят, значи ще търсим и чакаме подходящия миг. Озъртах се за идея и муза и така се нанизаха 10 книги-Стая-205/книга за Свободата и Нещата които ни движат към нея/-(тя е десетата). Сякаш тя беше преломния момент да напиша и да получа една вечер въпросният имейл в пощата си от хора с който работя сега. Появи се човек, който пък подава ръка на автори да си издават книгите без да се вълнува от това дали е нов или стар автор или т.н. Ами просто станаха нещата веднага и аз като не виждал сякаш започнах да издавам в pechatnaknigi.com. Нещата ставаха все по-добре и по-добре. Щом разбрах това си отдъхнах с думите: Все пак Христо от Лясковец няма да остане не известен автор.  Малко след това книгите ми започнаха да се превеждат и на други езици. И така заваляха интервюта към мен, а аз дори се питах на моменти, какво става и то къде научават хората за мен. Създадох и сайт, който човека на когото разчитах-затри, защото все не му стигаха парите. И за това му благодаря много, защото си създадох чисто нов сайт с гонещи  вече 20.000 посещения. www.floransmedia.blogspod.com

Аз съм човек, който сам си прави маркетинга, защото слуша само вътрешния си навигатор, който е свързан направо с Бог и не се съобразявам с други решения. Продава, подарява и предлага своя продукт. Някой от книгите ми бъркат толкова дълбоко в невидимите рани, други разплакват, в трети читателя намира нещо сходно от нея и се припознава и така намира своето решение за своя път. Някой от книгите са написани в актуално сегашно време и когато и да се четат сякаш са актуални и сега.

Най-фрапантното е, че останах без приятели, защото нямам нужда от такива, който да ми казват какво мога и немога да направя според техните представи. По-добре сам от колкото с когото и да било. А и аз никога не съм сам, защото общувам с Бог, както си искам. Много хора явно усетиха мирът в мен, макар, че само една жена ме разсърди доста сериозно, защото и го позволих, но това е друга тема. Отдръпнах се целенасочено от света и с помощта на енергията работя дори от разстояние сега. Забравих да кажа, че още докато бях дете се увлякох по масажите, но ето днес вече 17 години правя това и за това не се чувствам само писател. Правя освен масаж на тялото а и на душата. Но писането ми взема много връх и така съм заредил всяка творба с толкова много енергия, че не се усетих кога написах 16-сет книги а сега съм започнал и 17 и 18 книга.

Благодаря на всички, който казаха „не” в живота ми, на тези, който допринесоха за моето разпространение като автор и човек и на всички, с който ми предстои за де срещна и запозная.

Преди няколко години когато за първи път гледах филма на Луиз Хей  „Излекувай живота си” там в началото имаше една фраза: „Щастливите хора са толкова досадни”. Ми може би имат право, защото едно е да се усмихваш дори когато не ти е до това, но все пак да даваш от себе си.

На прага на христовата възраст се оказах създател на много книги, масло от Джоджен и още няколко неща за който ще споделям с времето-не веднага. Благодаря на Бог за прекрасния си живот, за всички безмълвни уроци, който ми даде, защото само и единствено приемам житейските уроци. Благодаря за прекрасната природа в която живея, за прекрасния град в който творя и каня своите гости в него. Благодаря на хората от печатницата с които работя и благодарение на техния труд моите книги достигат до всяка точка на света. Благодаря на всички читатели на блога ми, който не познавам, но това не ме притеснява ни най-малко.

И най-вече благодаря на Стефан Монев, че ми даде възможност да напиша благодарственото си писмо към моя Бог и да му благодаря още веднъж в писмен вид…въпреки, че той знае това.

Благодаря ти-приятелю!!!

Гост автор Стефан Монев

Днес ще ви запозная с още един гост автор от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"-Стефан Монев...Човека благодарност/за мен/...

Казвам се Стефан Монев, на 23 години съм и се самоопределям като търсач на Доброто. Първо сърдечно искам да благодаря на Христо Христов, за поканата да участвам в този проект. Това е чест за мен! Пожелавам успех на поредната книга на този необикновен млад автор! Не случайно се запознахме с него в социалната мрежа. Нека Бог изпълни плана Си за това наше познанство! Част от него убеден съм е и този текст който четете! Дано ви докосне!

Христо от Лясковец ме покани да участвам в тази книга с молбата да напиша две три страници по тема която сам си избера. Единственото му условие беше темата да ме вълнува много силно. Не обмислях дълго. И за приемането на предложението и за темата на която щях да пиша имах бърз и ясен отговор. Администратор съм във Facebook на страницата "Аз съм благодарен" и благодарността като основен елемент в живота на хората ме вълнува повече от дълбоко.

Да си благодарен е да оцениш доброто в живота си, а както казах аз от край време съм търсач на Доброто. Да си благодарен на близките ти, на приятелите, на колегите си, на шефовете, на техните шефове и така нататък е един чуден процес чийто край трябва да е онова съвършено изначално Добро което търся. Винаги съм живял с вярата, че има една Висша сила над нас, която знае всичко за нас, обича ни и участва непрекъснато в живота ни, като показва любовта си. Минаха много години в които просто мислех за това. Докато не започнах да чета книги на тази тема. Интересното, е че книгите идваха при мен по необикновен начин. Четях ги на най-обикновения си телефон. Телефона ми не е смартфон, не съм знаел че мога да чета книги на него , но всичко се подреди така, че прочетох доста книги. "Благодарността-начин на живот" на Луйз Хей беше една от първите. Знаех , че има Нещо Висше там, което е Първоизточника на всичко, но тази книга ми даде насока как да ползвам това знание. Ако в мен е имало пламъче, тази книга го превърна в неугасим пожар. Започнах да благодаря за всичко. Чувствах промяна. Огромен мир и покой. Любов към всичко. Един ден ми хрумна да създам в нета място събиращо благодарността на хората и създадох "Аз съм благодарен". Пак от обикновения ми телефон. Хората в страничката се множаха и споделяха своята благодарност в нея, но паралелно аз все повече и повече исках да опозная тази Висша Сила. Исках да разбера личността й, за да я обикна, както тя обича мен. Исках да знам повече, исках аз и Тя да сме едно.

Посещавам евангелска църква от 12-13 годишен. Бог за когото говореха там, беше създал вселената, а Луйз Хей ме учеше да благодаря на вселената. Да благодаря на творението, а не на Твореца. Разбирах тази разлика, но си мислех че имената може би нямат значение. Ходех на проповедите, четях Божието Слово, четях и книгите подобни на "Тайната". В Библията, четях че Бог е личност отделна от творението, но също така и присъстваща навсякъде в пространството. В нея се даваше пълна характеристика на Бога. Докато в "Тайната" и други подобни книги пишеше, че всичко зависи от мен. Че аз съм този дето диктува правилата и мога да имам всичко. Говореше се за някаква сила, но не се разкриваше нейната личност. Вселената ме обича и ще ми даде всичко което ми е нужно. Това го казва и Библията- Бог ме обича, и ще снабди всяка моя нужда. Кога? Когато Го почитам, когато Го обичам и спазвам съветите Му за добър живот. Повечето хора мислят, че християнството е създадено за да манипулира хората. Че християните са хора без воля и свобода. Че са скучни и не се развиват. Това е лъжа на сатаната. Другата личност която въобще не се споменава в книгите за постигане на щастлив живот. "Тайната" беше приятна за четене, оставяща ме аз да си бъда шеф. А Библията беше трудно четиво. В един момент буквално блокирах. Имах нужда от помощ! Кое беше онова Добро което търся цял живот?  Библията ме учеше, ако имам нужда от помощ да седна и да се моля. Направих го. Молих се на Бог, ако ме чува и е личност да ме привлече при себе си за да разбера кое е правилния начин за достъп до Него. Седмица след седмица Бог ме издигна в църквата. Обичам да пея. Харесвам поп фолка и мечтаех за кариера. Една неделя пастора ме помоли да участвам в хвалението. Бог знаеше, че обичам да пея и ми даваше трибуна за това. От както пея всяка неделя на събиранията ни се чувствам по-пълноценен. И вече не мечтая за кариера. Пеенето за Бог напълно ме удовлетворява.

Бях само аз по-млад в църквата. Дойде проект в който се събраха млади хора и започнахме младежките събирания. Бог действа там. Сплотяваме се, има божията любов между нас. Така се случва, че аз водя групата-като най-голям и запознат с Библията. За месец Бог от Библията направи за мен повече, отколкото вселената от "Тайната". Бог ме учи да вярвам в него и да го обичам , не иска нищо сложно от мен, обича ме и ми дава нужното на времето му. Докато "Тайната" ме учи да вярвам в себе си, да си пожелая каквото искам и ще е мое, да ценя повече хляба и рибата, отколкото Онзи дето ги дава. Търсил съм Висшето Добро цял живот, не може то да се е намирало в мен и да си е мълчало. Не може то да е създало света. В мен има божественост, но тя е само прашинка от Бога. Не можех да повярвам в себе си. Сега вярвам в себе си въз основа на вярата ми в Бог! Днес Бог всеки ден ме променя! Тайната представя част от Бог, но много малка част от него. Нещата в нея са абсолютно верни, но доста важни, основни неща липсват. Освен това с Бог е по-лесно. Има сила в думите ни, има сила в мислите ни, има и отражение от действията ни. Не може да си мразил , да си крадял и лъгал и да искаш добро за живота си. Бог от Библията предлага незабавно очистване на тези влияния и свобода за живот без тях. Накрая за благодарността. Тя губи смисъл, ако не съществува Доброто. Ако то е факт обаче, всяка благодарност трябва да бъде отправена към Него, защото всичко е от Него! В този смисъл: благодарим ли на който трябва? Моя опит е такъв. Не съм се чувствал по-жив от сегашния момент в живота ми. Зная мнението на повечето хора за Бог и религиите. Аз не искам да ви убедя в нищо. Не желая да ви променям. Христо ме покани да споделя нещо, и го правя. Ако то ви накара да се замислите, ще се радвам. Ако ме осъдите и етикетирате с етикета "сектант", ще се моля да не ви се връща, защото нали "Вселената ни връща всичко което кажем, направим и мислим".

С последните си думи искам да ви призова да търсите хубавите неща и да сте благодарни за тях. Както казах има сила в нас. Как я ползваме? Благодарността отключва тази сила за добро, но не благодарността а Бог е важният! Имаме и свободна воля дали да приемем Бога, но тя кове живота ни както тук на земята, така и за вечността! Избора е наш!

http://azsymblagodaren.blogspot.com/

Балансът от Майк Рам

Здрвайте днес ще ви представя още един от гост авторите на книгата ми "Христо то Лясквовец и Приятели" това е Майк Рам. Един човек от когото продължавам да се уча на различни тънкости, когато ми скимне на мен. Благодаря ти, Майк, че участва в книгата ми.

Балансът

Майк Рам

Знаете ли защо монасите в манастирите прекарват толкова много време, работейки на полето и изработвайки с тежък труд храната си? Не бях се замислял сериозно над този въпрос, но наскоро получих един отговор, който ме накара да се замисля над това колко е важно да умеем да балансираме някои на пръв поглед различни и дори противоположни качества и ме провокира да напиша този текст.

Преди известно време посетих един семинар, където водещият ни разказваше за хората, които търсят духовно или интелектуално развитие. Според него има хора, които изпадат в едната крайност постоянно да търсят нови знания и нова информация, както и такива, които се стремят към някаква механична практика, без много-много да се стараят да разбират нейния смисъл. Прекалено голямата духовност според него води до шизофрения, а прекаленото отдаване на практиката - до фанатизъм.

Като чух това веднага започнах да се сещам за хора, които попадат в едната или в другата категория. Познавам млади хора, които се изживяват като бунтари, но изобщо не се опитват да вникнат в духовните, психологическите или икономическите причини, които движат нашето обществото. Те са изключително активни в действията си и толкова праволинейни в убежденията си, че не признават никакви чужди мисли и идеи. Нещо повече - намират ги за вражески и започват да се борят срещу хората, които ги споделят. Това е истински фанатизъм.

Други пък постоянно четат, търсят своя духовен път, посещават семинари и лекции на международно признати гурута, но не правят нищо, за да променят живота си и са постоянно нещастни, болни и сърдити на целия свят. Някои успяват много добре да прикрият своята пасивност и разочарование от неуспехите си в живота зад изкуствена усмивка и цитати на мъдри мисли. Един мой приятел използва за тях израза “позитивните лузъри” (от английски “loser” - губещ, загубеняк). Не съм психиатър и не знам със сигурност дали това наистина е шизофрения, но определено мисля, че не е на добре.

Признавам се, че видях и себе си донякъде в тази роля и това ме уплаши. Разбрах, че трябва да направя някаква сериозна промяна в живота си, за да не стана истински шизофреник.

Очевидно истината е в баланса между тези две крайности. Лекторът на семинара даде един много хубав пример с монасите в манастирите - те разделят времето си поравно между двете си основни дейности: духовно развитие - четене на книги, молитва и медитация - и тежък физически труд на полето, където сами отглеждат храната си. Не мисля, че всеки от нас трябва да живее точно по този начин, но със сигурност трябва да се научим да балансираме между духовното и интелектуалното си развитие от една страна, и физическата работа, прилагането на практика на усвоените знания и умения. Само така, опазвайки този баланс, можем да си гарантираме здравословен и щастлив живот.

 Темата за баланса ме завладя и започнах да си мисля и за други неща, които трябва да поддържаме в равновесие в живота си, за да се запазим здрави физически и душевно. Не случайно още на същия семинар лекторът даде още един пример, в който открих идеята за баланса отново.

Всички знаят притчата за полупразната и полупълната чаша. Нашият лектор тръгна да разглежда чашата като алегория за нашия ум. Когато чашата е пълна, човекът е “умен”, тоест пълен със знания. Какво обаче означава това? Това означава, че за тези хора е дошло времето да споделят своите знания и постижения, тоест да започнат да изпразват чашата и да станат “глупави”. “Глупавите” са онези, за които чашата е празна. Те са хора, които нямат достатъчно знания в дадена област и имат нужда да ги усвоят и да запълнят своята чаша. Логично балансът в това отношение е постоянната смяна на състоянието от “умен” към “глупав” и обратно. С други думи, човек трябва постоянно да се стреми да научава нещо ново, да усвоява нови знания и умения в дадена област, но в момента, в който постигне майсторство, тоест чашата му се напълни, той трябва да започне да ги споделя с другите, а след това - да потърси друга област, в която отново да стане начинаещ.

Кръговратът тук е следния: човек решава да започне да се развива в дадена област, която е нова за него (нали никой не се е родил научен!). В този момент той е “глупав”, неговата чаша е празна и ние го наричаме “чирак”. Предстои един дълъг процес, в който той изучава занаята, попива нова информация, усвоява нови умения и в един момент чашата му се напълва. Човекът става “умен”, започва успешно да практикува наученото и да печели от това. В този момент го наричаме “специалист”.

По-късно, обаче, натрупаните знания (и самочувствие), пълната чаша, му пречат да научава нови неща, а практикуването на една и съща дейност става еднообразна и започва да води до рутина и до загуба на интерес. В този момент неговата роля е да започне да изпразва чашата и да стане “глупав” отново. Тогава той става “майстор” и започва да предава своите знания на по-младите, на онези, които тепърва тръгват по неговия път. След като изучи достатъчно последователи - нови “чираци” - единственото, което може да направи, е да потърси нов път на развитие, нова област на знание, нова професия.

Тук е важно да се отбележи, че състоянията “умен” и “глупав” са просто термини, в които няма някаква умисъл за обида. Всяко от тях е добро за даден момент. Когато човек успее да намери (или поне да започне да търси) баланса между двете и ги редува - това е добре за него. Ако остане в едно състояние твърде дълго - това вече е опасно, независимо дали ще се нарича “умен” или “глупав”, “майстор” или “чирак”.

Първия път, когато чух това, ми се стори много странно, но малко по-късно осъзнах, че може би това действително е правилния и балансиран път за развитие на човека. Има хора, които успяват да минат по този кръговрат по няколко пъти в живота си. Има и такива, които не успяват за един живот да стигнат до позицията на “специалист’ или “майстор”. А има и такива, които си мислят, че са родени “майстори”. Всеки решава сам за себе си дали да тръгне по този път или не. Аз, например, осъзнах, че вече съм направил един кръг и сега съм в началото на нов.

Повече от 20 години работих в областта на информационните технологии. Бях програмист - чирак, изучих занаята, станах “специалист” - работих в големи компании като мениджър на проекти и накрая станах “майстор” и започнах да преподавам всичко, което бях научил през годините на своите по-млади колеги. В един момент установих, че съм изчерпал почти всичко, което мога да получа или да дам в тази област и започнах да се занимавам с маркетинг и комуникация - станах отново чирак и започнах отново да се уча. Убеден съм, че скоро ще имам самочувствието на специалист, а един ден бих могъл отново да стана майстор и в тази област. Това ме мотивира силно да работя над себе си, а усещането за баланс ме прави щастлив.

 Следващия пример е бил винаги пред очите ми, но никога досега не бях го виждал в светлината на идеята за баланса. Баща ми е човек, който страшно много обича да го черпят и да получава подаръци. Понякога дори съм си мислел, че е по-възпитано любезно да откажеш поредната покана да пийнем по една ракийка, отколкото да приемеш и да откараш цяла нощ на гости на някой приятел. Спомням си, че майка ми винаги се е възмущавала от тази “слабост” на баща ми и все го ръчкаше да се прибират по-рано у дома.

Сега, обаче, започнах да гледам на нещата с друго око. Баща ми живее в едно забравено от царя и от Бога село, в което няма никакъв транспорт, а хората са всички на пенсионна възраст. Когато им се наложи да пътуват до града, за да си напазаруват нещо или да отидат на лекар, всички се обръщат към баща ми с молба да ги закара с неговата кола. И той никога не отказва. Баща ми е толкова добродушен, че е готов винаги да помогне на човек, стига да може. И тук идва мъдростта на баланса: не можеш само да даваш или само да получаваш - за да водиш добър и смислен живот, трябва да умееш да ги редуваш. Ако само даваш, ще се изцедиш и ще загинеш. Ако само вземаш, ще се превърнеш в търтей и ще се пръснеш (образно казано). Затова е нужен баланс.

Даването прави човек щастлив. Когато помогнеш на съседа си, си направил нещо полезно и това те изпълва с удовлетворение. Важно е, обаче, и да умеем да получаваме. Това прави другия човек щастлив. Когато ни дават подарък много хора казват: “Ама моля те, нямаше нужда, не биваше...” Така отблъскват любовта и благодарността на другия. Това е позитивната енергия, с която нашите близки и приятели искат да ни дарят и не бива да я отхвърляме. Подаръкът трябва да се приема винаги и с чувство на благодарност, защото така приемаме и любовта на ближния.

Сега разбирам защо баща ми е здрав физически и духовно - защото спазва закона за баланса в отношенията си с хората и редува даването с получаването. Винаги е готов да даде от себе си на другите и винаги приема онова, което те му дават в замяна.

За следващата проява на баланса предполагам, че всеки от вас ще намери пример. Спомнете си разговор с човек, който постоянно говори и от него не можете да вземете думата. Как се чувствахте тогава? Почувствахте ли се недооценен, недоволен, непълноценен? Усетихте ли досада от постоянното бърборене на другия, беше ли разговорът пълноценен? Едва ли.

А сега си спомнете друга случка, в която е трябвало да общувате с някой мълчаливец. Опитвате се да завържете разговор, а вашият събеседник постоянно мълчи или отговаря едносрично. Както се казва, опитвате се “да му вадите думите с ченгел от устата”. Беше ли приятно това общуване, почувствахте ли се доволни от разговора? Съмнявам се.

Законът за баланса важи с пълна сила и в общуването между хората. Умението да редуваме споделянето на своите мисли с внимателното изслушване на отсрещната страна е ключа към успешния разговор и поддържането на добри отношения както в бизнеса, така и с приятелите и с най-близките хора. Проблемите в общуването идват когато единият говори твърде много, другият мълчи твърде много или просто не се слушаме изобщо.

Понякога да поддържаш баланса в живота си е трудно, но е важно. А когато успееш, чувството е много приятно и удовлетворяващо. Балансирането между учението и практиката, между вземането и даването, между говоренето и слушането, е онова, което ни развива, онова, което ни дава удовлетворение в живота и ни кара да се чувстваме пълноценни. Който го постигне, е истински щастлив. Нима не се стремим всички към това?

Гост авторите в "Христо от Лясковец и Приятели"

Съдържание:­­­­

Христо от Лясковец,Елка Стефанова,
Калина Митева,Даниела Капинчева,
Галина Преславова,Веси Дамянова,
Венци Кираджиев,Ели Зарева,
Стефан Русев,Краси Манев, 

Велислава Нешкова,Росен Обретенов, 

Диана Луна,Стефан Монев, 

Цвети Иванова,Мария Янакиева, 

Нел Анел,Христо Стоянов, 

Валентин Кангалов,Стоил Рошкев, 

доц.д-р.Юлиан Карабиберов,
Здравка Кандина, 

Павлин Петров,Майк Рам, 

Интервю за „Играта за 66.ооо.оо”.

„Христо от Лясковец и Приятели”

...и Приятели

Всеки един от участници в книгата има собствен живот, професия и статус в собствения си живота. Но един автор успя да ги обедини и да ги покани да участват в неговата 15-та книга със заглавие: „Христо от Лясковец и Приятели”.

Както вече се досещате това е Христо от Лясковец, който разчупи за пореден път стереотипа на писане и подреждане на една творба и обедини едни прекрасни хора, който както казва той в знак на благодарност към тях ги е поканил в творбата си. И поради различния сюжет на книгата продуктът става толкова шарен, че надминава очакванията на самият автор, защото както казва той: дори не е очаквал такъв резултат, защото понякога признателността прави огромни чудеса и провокира съзнанието ни да създава неща, който ние отначало подценяваме.

Всеки е творец на собствената си съдба и Христо от Лясковец не прави изключение, защото сякаш по много интуитивен начин се е докоснал чрез благодарността и признателността до всички хора около него. Дори има хора, който наистина не могат да повярват, че той е стигнал до тук, защото за неговите 33 години той е написал 14-сет книги, а още няколко „проекта” чакат на бюрото му, а сърцето му се оказва една необятна Вселена от която той черпи своето вдъхновение.

На няколко пъти той се шегува, че иска да излезе в отпуск за да се разсее малко, но сякаш това на този етап не се случва, защото, както казва, само той може да създаде тези прекрасни произведения, който да вдъхновят милиони хора по целия свят. Някой от произведенията му са написани в такъв стил, че когато и да биват прочетени те са актуални и днес. А това днес може да е винаги, докато живота съществува или по-точно ние сме в него.

Авторът Христо от Лясковец решава да създаде това произведение, защото е вдъхновен отново от една книга на Луиз Хей и смело решава, че такъв продукт би било добре да има и в България. И когато читателя чете това произведение да може да се докосне до различно творчество и всеки от тях да бъде докоснат по начина от който наистина има нужда.

…тъкмо когато четете това произведение няма да ви е скучно, защото ще бъдете докоснати от над 2о-сет автора и ще видите също толкова Вселени на едно място, което само по себе си е прекрасно и ново явление…

Книгата и произведенията на Христо от Лясковец, можете да откриете в www.pechatnaknigi.com

Благодаря ви.

Очакваме с нетърпение...

"Христо от Лясковец и Приятели"

Здравейте, съвсем скоро 15-тата книга на Христо от Лясковец, ще е факт.

Тя е със заглавие „Христо от Лясковец и приятели”. Поканих в книгата ми и други автори да участват, като нещо ново за мен. Те се съгласиха и така когато я четете, няма да ви е скучно да четете един автор, а мнозина/около 20-сет/.

За първи път правя толкова  мащабен проект и каня други творци да се покажат на бял свят в моя творба. Няма значение за мен, кой колко е известен, но е важно, че се съгласиха да участват в проекта ми. Искрено вярвам, че книгата ще ви хареса и ще можете да и се насладите изцяло.

Желая ви мир в сърцата.

P.S.:Искам да разкрия основния мотив за създаването на това произведение.  Когато започнах да общувам в социалната мрежа с непознати хора, някой от тях наистина докоснаха душата ми с най-различни и непредполагащи неща за тях. От тогава аз исках наистина да ги поканя да споделят част от личната си история с мен и с читателите, който четат моите книги и блог. Някой от тях са известни в техните области, а някой от тях дори не ги бях и чувал. Но признавам си това е без значение за мен, защото те ме докоснаха и аз от признателност към тях създадох заедно с тях книгата си „Христо от Лясковец  и Приятели”. Благодаря ви приятели…