Art или Do II

         Творческо възстановяване…

Всеки от нас има нужда от подкрепа още повече в първите си стъпки в творческия процес. Макар и малки победи, които правим искаме да споделим с близките си и да получим разбирането и подкрепата им.

За съжаление много творчески личности са останали лишени от първата подкрепа и най-неприятното е, че заради това можа да не са разбра ли, че са творци. Много често родителите на „малките“ творци придават страховете си и така без да осъзнават „кастрират“ понякога завинаги възможността и таланта на детето им дори да се прояви. Благодарение на „скъпите“ си родители доста често се озоваваме в сумрачния свят на съжалението и въздишаме със спомен, че може би „нещо можеше да се получи“. Много често таланта още не изяснен, защото поривът по някога дори не стига за да ни насочи „на къде да поемем“, а съзидателния глас в нас е заглушен от жалките ни страхове  превръщащи се в сенки.

Парите не могат да помогнат в намирането и срещата със съзидателния процес в нас. Много често децата-творци остават подтиснати, пренебрегнати и дори не разбрани относно техните стремежи и желания(колкото и шантави да изглеждат на пръв поглед). Водено от уж добрите намерения родителите се опитват да внушат на детето си един по-прагматичен поглед на живота: „Престани с тези твои мечти“, „Слез на Земята, ти си поредния мечтател“. Да не забравяме и приказките от типа: „художник, музикант или просто талантлив човек къща не храни…“ И благодарение на „посочената“ вече посока, децата приемат „за истина“, че изкуството може да е само хоби и нищо друго. Което е много жалко в такъв случай и слушането на родителите много често убива в зародиш всичките мечти и детската душа страда изключително много. Поради всички тези „обосновки“ творецът приема да мисли много по-благоразумно и когато чуе думата творчество да бъде по-предпазлив. Защо ли? Ами, защото изкуството не можело да ти плати тока, защото това не е работа. Но ние имаме право да избираме…

Още една спънка има пред твореца и тя е неговата нерешителност и ниска самооценка, който му помагат да не излезе никога от собствената си сянка. Възхищават се на „другите“ така, както никога не биха си позволили да приемат факта, че някой би харесал тях като творци. Счупването на всякакви пориви относно творческата среда отключва страховете, а веднъж отключени трудно детето би дало израз да следва мечтите свързани с творческия процес. Веднъж освободен този страх много трудно бива превъзмогнат и заради него винаги другите биват слагани на първо място това показва жалкото им възпитание относно втора категория човек-творец в сянка.  Имат желания, но нямат смелост да  се изразяват, много често се заслушват в ехото на своята мечта, но загубването в собствения лабиринт на страха им пречи да реализират, каквото и да било.

Ние сами трябва да напишем първия лозунг:

Да защитим детето творец в себе си.

Още в ранна възраст разбрах, че кой каквото да ми говори аз ще се опитам да държа искрицата блещукаща в мен. Едно дете искащо да разбере, защо другите не го разбират или пък, защо има различни пориви, стремежи и желания. С годините много неща се промениха, но аз успях да премина през детската възраст макар и не съвсем „непокътнат“ от „урагана“ на по-големите.

И, какво от това, че всяко начало е осеяно с най-различни препятствия и пречки. Падане, ставане и лепенки на колената са само една малка част от извървяването на пътя. Искането на оценки от „приятели“ или даващи такива без да бъдат желани ни докарват само лични страдания, защото ни изглеждат като заплаха. Ако все пак имаме стари и осъзнати травми, нека се насочим към тяхното изцеляване, а не към отварянето на нови.

„Трябва да изискваме от себе си напредък, а не съвършенство.“

Личната промяна в мен е свързана с промяната в мисленето: Възможно е да съм творец и едновременно с това да съм преуспяващ. Изчистването на личните страхове и блокиривки относно реализацията ми на пазара като автор ми дава истинско самочувствие на прекрасен човек. Да имаше мигове, когато съзнавах, че не пиша красиво, но това не можеше да е оправдание въобще да не пиша, а с набирането на текста на компютъра вече е без значение краснописа ми…

Заради личните блокировки в нас ние също така си позволяваме да отправяме дори

неоснователни критики към всеки един показващ някакви качества. Много често си мислим, че сме прави към крадците на „сценична слава“. И понякога наистина сме прави…Много от неща, който ни се струват прости и елементарни ги подценяваме, защото това също е наша съпротива за да не им обърнем достатъчно внимание и да „мръднем“ крачка напред.

Личните брътвежи който ни пречат да дадем най-доброто от себе си са налице във всеки един миг от нашия живот: „Ето аз още като дете се притеснявах истински да говоря пред съучениците си и исках да ме изпитват писмено. Слава Богу учителката ми по литература се съгласи. Тогава обаче тя пък забеляза, че разсъжденията ми в писмен вид са доста задълбочени и различни от досега срещащите се творби на съучениците ми. Опита се да ми подскаже, казвайки ми, че е хубаво да помисля в насоката да се занимавам с писане, защото това, което развивам като теми на моменти я карало да посяга към тълковните речници, защото не познавала думите в текстовете ми. Не обърнах внимание на думите и, но с годините така или иначе стигнах до тях. Дори бях готов да воювам с хората за дето не харесват на всяка цена текстовете ми(тогава съм си мислил така). После пък се оказах в друг капан-ами какво ще стане ако ги харесат и започнат да ги купуват? Само страхове бликаха тогава от мен. Ето вече 13-сет години пиша, изчистих притесненията към публиката и въобще не ме бърка да говоря пред аудитория. Изписал съм десетки дневници с позитивни утвърждения, и отначало ми изглеждаше като губене на време, но упорствах. Оказа се, че много го мисля този факт и ако не анализирам толкова дали ми помагат или не, а просто изпитвам забавления, а не досада докато драскам по листа, може би ще стане. Е, случва се и на мен. Скъсах много звена от синджира, който бях оплетен от вярванията на кого ли не в личния ми неуспех.

„Моята съзидателност лекува както мен така и другите.“

Оказа се,че тези брътвежи, който сме имали в нас сме си ги приели доброволно а дори не сме разбрали, как през филтъра ни са минали. По-късно дори са се превърнали в травми и чудовища от който се страхуваме. Трудно се справяме с всеки проблем, но все пак наистина би било добре да положим самостоятелно усилие и да поработим върху всеки един страх пропуснат някога в нас.

„Несъмнено, ние се превръщаме в онова, което виждаме в представите си.“

част от поредица от цикъл от 12-сет статии...продължение на  Art или Do

Докосни ме - Жана Д'арк!!!

Наистина не знаех, че края на един живот (на един скъп човек), може да създаде нещо велико…

...Ще мисля за теб на всяка стъпка от пътя си...

Не те познавам, не съм знаел, че дори съществуваш, но това сега няма значение. Днес дори ти загатнах, че за да напиша нещо за теб, ще бръкна в Акаша за да извадя нужното ми…за да имат лъч светлина редовете ми. А ти, отвърна, че ще ти е интересно, какво ще напиша за теб.

Когато очите ни се срещнаха на онова място където много души почиват, защото са завършили по един или друг начин живота си, аз не те познах. Видях усмивката ти, почудих се, защо ми се усмихваш, но аз също имам красива усмивка и просто ти я подарих. Знам, че само онова, което съм дал е истински дар, та за това. През цялото време докато беше срещу мен не те изпусках от поглед въпреки, че не давах израз. Не е сложно да ме разгадае човек дори и от страни. По едно време ми до скуча и взех да си гледам дъха, как се вижда и пак не те изпусках от очи. Вътрешно се питах, коя си, защото много ми приличаш на една дама, която вече си писах няколко пъти с нея, но не бях сигурен.

Докато посегнах към информацията за теб веднага ми излезе името на Жана Д‘арк.(Как е възможно това?) Хах!!! Ти си Свищовската Жана Д‘арк. Изписана, болезнено истинска, без пиедестал и без титла. Гледаща ме в очите и търсеща пътя си. Вярно е, че намирайки пътя си се развиваш, и страдаш мълчаливо, но това те пречиства. Наистина странно ми е като творец, как такъв човек като теб се появява точно, когато най-малко може да бъде очакван дори да съществува. Та Жана Д‘арк ми е като сестра, защото е изгорена на кладата заради вярата си, която е била ерес за ония що се наричат правоверци. Начетеност, вяра, сила, страст и борба в мъжкия свят. Скрита сила в едно тупкащо сърце и живеещо по едни закони, които не харесва. За това намираща нови следи диктувани от интуицията ти се усмихна, когато ме позна, а аз не.

Да си призная, какво се случи с мен тогава: Изведнъж да си спомниш онзи свеж въздух след дъжд, и когато го издишаш да изпиташ облекчение, че каквото и да си преживял до тук, то остава в миналото, а ти продължаваш напред. Странно е, как може да се радваш на един поглед, на едно докосване с ръка, на една усмивка. Това е всичко онова, което като, че ли бях забравил потопен в света на творчеството. Усетих пресъхване на потока, които течеше в мен и наистина се задъхвах когато почвах да пиша и се питах: а сега на къде? Спрях да пиша по книгите си, защото пресъхнах. Странно аз бях непресъхващ буен поток, който искаше да обиколи света, а нещо се изпарих. С това, което правя сега и чистя себе си разбрах, че съм пресъхнал…и се зачудих. Но ти някак се появи, като онази стихия, която раздира небето и когато то закрещи(вместо затрещи), разплаква се и сълзите му пълнят моето корито. Как е възможно само с един твой поглед аз да се изпълня и да съм на милиметър от границата определена за напълване. Думите ми наистина се опитват да намерят пътя си по силата на волята ми за да пиша това, което продължава да ме радва. Та аз от как те видях(за първи път) не спрях да те виждам(дори и след като затворя очите си). Далече съм от мисълта, това което пиша да е излияние или някакво обяснение за нещо. Аз не дължа нищо, но поисках да сътворя нещо още в мига, когато се усмихна.

И както преди няколко дена написах за теб:  „През цялото време се чувствах много прекрасно и някак бях като дете подаряващи му захарен памук. Общувах с нея, стиснахме си ръцете и като големи хора се разделихме...“

И щом усетя такава стихия около себе си, аз съм неистово щастлив… Благодаря ти от сърце, че те има. Няма да назовавам нищо с никакви думи и не държа да им вярваш. Дори не знаех, как мога да бъда себе си сега, след като…

...Ще мисля за теб на всяка стъпка от пътя си...

Но преди време вселенския учител ми беше казал, че: „Само този които се е намерил, може да се изгуби.“

Ние искаме....

Ние искаме да сме щастливи. Всеки и на всякъде иска да задържи щастието. По принцип правим всичко, което сме прочели от експертите, от книгите и филмите, но не сме постоянно щастливи. Това, което искаме най-много и прекарваме много време в опити да сме щастливи-практически в повечето пъти си губим времето.

Ние човешките същества сме забележителни същества.  Ние можем да направим наистина всичко, което поискаме. Защо не и трайно да сме щастливи? Защо има такова разминаване от желанието ни за щастие до делата ни-защо се разминават така?

Какво е това щастие? Дали е постижимо и надеждно ли е то?

Първо при най-малката промяна на обстоятелствата в нашия живот се променя и самото ни щастие. В мигът когато се появят неприятните усещания в нашето нестабилно състояние щастието се губи.  Ние непрекъснато се лутаме като махало-ту сме щастливи ту не сме.

Колкото и да полагаме усилия да сме щастливи не се получава, защото това не е нещо, което може да дойде от вън. Целта да сме щастливи в този живот е погрешна. Щастието  не разчита на нашата способност да контролираме обстоятелствата и не се интересува, колко ни е трудно  когато правим своите опити. Нищо не остава същото. Винаги всичко е в един поток и нещата се движат.  Би трябвало да сме благодарни, когато щастието е тук при нас-въпреки, че понякога не сме. Нормалния живот не е лесен за никого. Защо трябва да очакваме да бъдем щастливи през цялото време? Тази огромна глупост най-често ни води до поредното страдание.

Ние прекарваме много време със своето въображение, като си представяме трайното щастие. Смяна на фокуса води до първото ниво на промяна. Понякога тайната на благосъстоянието е нелогична за разума. Може би било добре да оставим това, което се случва вътре в нас и да не правим нищо. Да не го съдим, да не правим опити да го променяме и да не се идентифицираме с него, защото това показва кое сме били, а не кои сме всъщност. Позволете на вашите чувства и мисли и на всичко онова, което иска да се случи вътре във вас без да го обръщате в неполезна история, а да му се насладите, както вашия собствен живот.  Когато се впуснем към постигането на определена цел в живота си ние откриваме пътя към своето благополучие, а ако нямаме към какво да се стремим е много страшно.

Само когато живота ни има цел има и щастие а от там и благополучие. Нито едното не може да прескочи другите вътрешни усещания, защото така е устроена вселената. Няма, как да искаш, а да не си дал.

Пътуване до Рио Де Жанейро

Пътешествие на едно семейство до Рио Де Жанейро-Бразилия за 10 дни.

На коледа стават чудеса и изненадващо получих  имейл, че съм спечелила екскурзия до Бразилия. На 30 април 2008г. заедно с моят мъж се отправихме към летище София където ни чакаше екскурзоводка. Забравих да кажа, че екскурзията беше за двама и беше аll inclusive.

С полет AF2687 до Париж вълнуващо, защото за първи път се качваме на самолет. В Париж имахме много престой  на летище Шар-де-Гол около 6 часа. Следващия  полет за Рио Де  Жанейро  в 23:15. Пътувахме с бойнг  AF442. В самолета на самата седалка имаше монитор на който гледахме филми, слушахме музика, защото полета беше през океана 11 часа. Стюардите и стюардесите бяха много мили и постоянно предлагаха чай, кафе и студени напитки. На 1 май пристигнахме в Рио след 16 часа пътуване. Посрещнаха ни и имахме трансфер до хотел „Rio Copa”. Настаниха ни в хотела и всичко беше повече от добре.  На 2 май имахме закуска на шведска маса в самият хотел. Понеже екскурзията беше спечелена всичко беше поето и ние нямахме никакви разходи за нищо.

От 9:00 часа беше заплануваната среща с безспорния  символ на Рио Де Жанейро-статуята на Христос-Изкупителя/която е висока 38м. и е завършена през 1931г./ и след това Маракана/най-големия стадион в света/. Пътуването към планината „Корковадо” която е част от националния парк  Тижука/8,154 акра/разгърната е тропическа гора с много видове растения. Изкачването до върха е с влакче и е около 20 мин. а стръмните склонове започват от района „Косме Вело”. Още от самото начало с нас на влакчето се качиха и музиканти за да свирят за нас докато пътувахме. И преживяването да слушаш бразилски песни беше неописуемо.  Когато се качихме на самият връх в подножието на величествената статуя на Спасителя я гледахме с умиление и се възхищавахме, защото не всеки ден можеше да се види такова нещо. Направихме си много снимки за спомен и се разходихме из между сувенирните магазинчета. От самият връх се виждаше всичко и беше много красиво.  Статуята на Исус е изградена от желязо-бетон  и тежи 1145 тона и не случайно е поставена на най-високото място в Рио на височина 710м. и е облицована с устойчив талк за да я предпазва от климата там. Спасителят, който е разперил ръце над цяло Рио Де Жанейро е негов символ и покровител. Разперените му ръце стигат цели 30м и сякаш са готови да прегърнат целия свят. Забравих да спомена, че още със слизането си от самолета Рио поразява с контраста на пейзажи, приласкава с гостоприемство и ни обгръща с дружелюбна атмосфера. От там се спуснахме до най-големия стадион построен по повод световното първенство по футбол. Разгледахме го стигнахме чак до съблекалните и след това излязохме на терена и там имаше един футболист, които забавляваше хората със своите номера. Направихме си снимки за спомен и се отправихме за кратка почивка. Следобед имахме време за разходки и седнахме да утолим жаждата с една кайпериня в ръка/това е националното питие-коктейл от кашаса(дестилат от захарна тръстика), лимонов сок, захар и много лед, който в Рио е се употребява по всяко едно време от денят и нощта. Направи ни впечатление, че няма значение кои как и изглежда и на колко е години, защото са полу облечени, климатът и духът на градът подтикват да се свалят всички дрехи, грижи и стрес. На всякъде звучи музика, в многобройните улички ухае на ароматно бразилско кафе. Жегата ни настигна ние опитахме техните фрешове, който са прекрасни и неприлично евтини. От 3-7май имахме свободни дни за разходки и почивка. Вечер покрай магистралата, която разделя плажа Копакабана от верига модерни хотели, местните художници излагат картините си, продавачи развяват своите фланелки на бразилските футболни звезди, а уличните музиканти свирят мека, лирична музика. Няколко дни в Рио ни бяха достатъчни да качим някой друг килограм от изкушенията на местните ресторанти. При това е изумително евтино и ако не опитате може само да съжалявате, а и морските им дарове са великолепни. Заведенията се делят на рибни и местни и работят на един и същ принцип. Има огромна маса отрупана с разнообразни салати, супи, сосове. Всеки знае, че Рио е курортен град и е известeн с футбола, самбата, хората който обичат да работят, танцуват, къпят в морето и най-важното е, че могат да се наслаждават на живота. Животът тук не замира, а продължава по 24 часа в денонощието. През цялото време по улиците и ресторантите на плажовете Копакабана и Ипанема кипи живот. Посетихме ботаническата градина  с над 235 000 растения и аз се радвах толкова много, защото обичам много цветята. Видях и много видове който се отглеждат в специални парници и ние забелязахме и  закачливите маймунки, който скачаха от клон на клон. След кратка почивка в хотела се приготвихме за плаж на атлантическото крайбрежие, което само по себе си бе приказно. Когато погледнех към самият океан виждах как вълните се блъскаха една в друга. Тази почивка ни беше дошла като истински дар, защото както бяхме зажаднели за море си от тулихме жаждата за морски рай и то не къде да е а в Рио. Мазахме се взаимно с плажно масло, защото иначе нямаше как да издържим на слънчевите лъчи. Запознахме се и с другите, който бяха с нас, но само ние бяхме аll inclusive. Заедно с тях наброявахме 30-сет човека.

Но както всичко така и това си имаше край. На 8 май 2008г. закусихме и освободихме стаите, който бяха оборудвани с всичко необходимо и покриваха в изобилие нашите нужди. С трансфер до летището се придвижихме до Бойг AF443 до Париж в 16:20ч. На 9 май пристигнахме в Париж  в 07:55ч. и от там се отправихме за следващия полет за София AF2686 в 10:20ч. Кацнахме благополучно в София в 14:20ч. Искам да кажа, че това беше толкова вълнуващо преживяване, че каквито и думи да използвам да го опиша, все ще е малко, защото е по-добре да бъде изживяно за да можете да се докоснете до това, което ние се докоснахме с мъжът ми. Пътешествието до Рио беше второто прекрасно нещо след нашите прекрасни деца, което ни се случи в този живот. Винаги ще си спомням за този дар, който наистина не очаквах, а когато ми се обадиха, че съм спечелила тази награда, не можех да повярвам.

Е, сега след като преживях всичко това и сетивата ми са заредени и изпълнени за живот съм много щастлива. Играйте и вие в живота и спечелете…своите награди.

Това е една пресъздадената история, която влезе в 15-тата ми книга която се казва: "Христо от Лясковец и Приятели" и много скоро ще можете да намерите....