Какво като....

Какво като има толкова много неизвестни пред нас?

Какво толкова, когато не знаем на къде да поемем?

Какво като има трудности и странности?

Какво като си се родил в България и не можеш да се справиш?

Бори се и направи своят свят добър за теб/не за околните/ като започнеш да променяш себе си и своите мисли.

Какво като започнеш от днес…

Отговора е… опитай и ще разбереш…

Представяне на моя книга...

Представяне на книги....в София

Скъпи приятели и гости, имаме удоволствието да ви поканим на представянето на двама автори и на техните книги: Мария Янакиева и нейната стихосбирка „Диви цветя”; Христо от Лясковец и книгата му „Христо отЛясковец и Приятели”.

Събитието ще се проведе на 8 октомври 2012г. в Столична библиотека, в зала „Вяра”, ет.2, пл.Славейков №4.

- от 18.00 до 19.00 часа ще бъдат представени гост-авторите в книгата „Христо от Лясковец и Приятели”;

- от 19.00 до 20.00 часа ще бъде представена стихосбирката „Диви цветя” на Мария Янакиева;

Събитието се организира със съдействието на izdavam.com

Вход свободен. Заповядайте, очакваме ви.

Тел. за контакт:0889 273 780

гост автор Даниела Капинчева

Здравейте днес ще ви представя още един от гост авторите от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"- Даниела Капинчева...

ЗА ЧАШИТЕ, ЛЮБОВТА И ОЩЕ НЕЩО…..

Тази Коледа получих невероятен подарък – две красиви чаши за кафе – фина ювелирна изработка, само за ценители! Бяха като две късчета самородно злато – топлият им блясък и шарките им в медно и прасковено сладко сгряваха очите и душата ми. Едната от чашките грижливо поставих във витрината, редом с всичките си скъпоценни съдинки, предназначени за „специални случаи”. Другата измих с нетърпение и напълних до горе с ароматно кафе. Отпих с наслада първата си глътка и с нея сякаш поставих началото на една красива любовна история между мен и моята любима чаша за кафе. С нея започвах утрото си, целувах порцелановото й ръбче, докато правех планове за деня, мечтаех или просто се наслаждавах на своето сладко нищоправене, с което крадях мигове на благодат и хармония от безмилостната настоятелност на протяжните делници. Странно как формата на тази чашка се беше сраснала с ръката ми! Неизменното й присъствие ми даваше чувство на завършеност и често се превръщаше в опорна точка на разпилените ми и безредно щъкащи мисли. Така ден след ден…. седмица след седмица…. месец след месец….. Чашката се понащърби, блясъкът й някак избледня, полировката й се издраска, но тя неизменно си оставаше моята любима чаша за кафе… до денят, в който за пореден път реших да почистя витрините. Извадих всичките си кристални, керамични, порцеланови и всякакви подобни „съкровища”, измих ги старателно и започнах да ги лъскам грижливо. Докато подреждах съдинките една до друга с учудване открих, че без да искам до красивата, още неупотребявана чашка за кафе бях поставила нейната поочукана и поовехтяла сестричка – точно в самия край на масата. Оглеждах ги съсредоточено и някак с тъга откривах щетите, които моята страст към кафето беше нанесла на любимата ми чашка. В този миг в кухнята влетя малката ми дъщеричка, помете като хала завесите, повлече след себе си покривката на кухненската маса и само след миг се закова на място, стъписана от рядък остър звук – двете чашки се бяха разбили на безброй парченца и блестяха като малки звезди върху кухненския под. Приклекнах. Пред очите ми се смесваха късчетата на чашките, но аз безпогрешно можех да позная кое парченце на коя принадлежи. Взех едно в ръката си – лъскаво, полирано но някак студено и далечно. Взех друго – поочукано, издраскано, но напоено с аромата на кафе и попило топлината на ръката ми.

Замислих се. Нима ние, хората, не правим същото със сърцата си?! Някои от нас ги пазят грижливо във витрината на собственото си Самолюбие и Егоизъм – далече от често рушащата сила на Любовта и Себеотдаването. Други ежедневно ги препълват с ароматния еликсир и се наслаждават на всяка глътка, на всяко докосване, дори и това да отнема от блясъка и целостта им! Някой ден всички ние ще се разбием на безброй парченца, освобождавайки душите си от тежестта на тленните им окови. И в този миг щастливи ще са тези, които са напоени с аромата на Любовта, а не тези, които никога не са я вкусвали! И какво от това, че са останали бляскави до края си, щом никога не са разбрали какво е да са ПЪЛНИ?!

УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАМЕ

Често ние, хората, се питаме умеем ли да Обичаме?! Всъщност под понятието Обичане разбираме много и различни неща. Привързаност, потребност, близост, споделеност, интимност, съвместимост, сходства……списъкът може да бъде продължен до безкрай…. Да, всичко това по един или друг начин е част от същността на Любовта, но то далеч не я изчерпва и наличието му не гарантира, че чувството, което изпитваме към определен човек е Любов. Любовта е Посвещение, Отдаване, Безрезервна Вяра, Безкористна Грижа, безусловна Обич!!!! Любовта не изисква, не претендира, не моли, не проси, не обсебва, не оковава, не притиска, не досажда, не наранява, не парадира, не ограбва, не насилва, не сплетничи, не светотатства, не проклина....... Малцина умеят да обичат така, малцина са учещите се да обичат така, много са тези, които се отказват да израстват и с това се отказват от шанса си да познаят Любовта!!! Повечето прояви на любов са егоистични, обсебващи, премерени и имат за цел нашето лично добруване и благо!!! Когато съумеем да превърнем щастието на обичания от нас човек в свое щастие, когато приемем болката му за своя болка, когато най – голямата ни радост и удовлетворение е да даваме, и да даваме, и да даваме, без да очакваме нищо в замяна, само тогава ще можем да кажем със сигурност, че сме се научили да обичаме…… Достигнали това ниво, ние няма да бъдем ранявани от чуждото неразбиране, обиди, потъпкване, омаловажаване и присмех, които често получаваме в отговор на любовта, която даряваме!!! Ще продължим напред с вярата, че сме направили света малко по – добър, и сме посели у тези закоравели души невидимите семенца на Любовта, които някой ден може и да покълнат, ако се намери някой да разрови пръста на душите им и да я напои с живителната влага на своята обич!!! Пътят ни е осеян с хора, които не умеят да обичат!!! Понякога ни се струва, че пропиляваме на дребно Любовта си, че даряваме нейните безценни диаманти на слепци, които ги вземат за обикновени стъкълца и ги изхвърлят на първото срещнато бунище!!! Но дори не подозираме, че така се доближаваме до Истинският, Безценният и Единственият човек, който съдбата ни е отредила!!! И той като нас дълго се е учил да обича по правилния начин – без да иска, да претендира, да натрапва любовта си!!!! И той е раздавал себе си безусловно и без остатък…и все пак е останало толкова много за даване още!!! В един красив ден, който с нищо не подсказва колко специален ще е, този човек влиза в живота ни, или ние влизаме в неговия!!! Срещата е като Преоткриване, като Пробуждане, като Прераждане….. Всичко се случва съвсем естествено, като ефирен танц, като полъх на пеперудени криле, като нежен летен бриз……Две души се сливат в едно, две сърца забиват в едно, две тела се стопяват в едно…..няма граници, врати, бариери, стени…….И всеки дава, така както винаги е давал – безрезервно, безгранично и без да очаква нищо в замяна…и в даването открива Щастието…..но получава изобилие от всичко онова, което така щедро е раздавал……И се чувства цялостен, хармоничен, пълен и завършен, защото е открил Същността на Любовта!!!!

Ако още не сте получили този дар, не винете Съдбата, нито Бог, нито Вездесъщите Сили, които управляват света на човеците!!! Погледнете в себе си и потърсете вината някъде там!!!! Ако тази Любов още не ви е споходила, със сигурност още не сте дорасли за нея, и ако ви бъде дадена, няма нито да я оцените, нито да съумеете да я задържите дълго до себе си….А може би тя вече ви е срещнала, но вие, слепи за нея, сте я подминали, само защото не сте дорасли да я разпознаете!!! Нека това да не ви звучи като обреченост, защото за всеки от нас има по едно искрено и истинско Обещание да бъдем щастливи!!! От нас се иска обаче да заслужим това щастие с много труд и непресъхващата жажда да вървим напред и нагоре!!!! И не забравяйте – ИМА НАДЕЖДА ЗА ВСЕКИ ОТ НАС!!! ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА!!!

ПРИКАЗКА ЗА ДУШАТА

Всичко е вътре в нас – болката и радостта, грехът и прошката, глупостта и мъдростта, познанието и неговата липса!!! Всичко това пълни душата ни, като разхвърляни безредно части на огромен и шарен пъзел. Цял живот пренареждаме парченцата. Объркваме се, неумело разменяме местата на чaстичките, а изпод ръцете ни се ражда една такава странна и базмислена шарaния, непонятна дори и за самите нас. Отчайваме се. Губим вяра. Понякога ни се струва, че това съвсем не е нашият пъзел. Вярваме си, че когато Бог е раздавал кутиите, случайно е разменил нашата с нечия чужда. Понякога сме убедени, че някой нарочно е скрил частички от пъзела ни или ги е подменил с други, за да ни обърка...

Истината е, че всичко е вътре в нас! Наше е правото да гледаме на пъзела от собствената си представа за него. Реденето му изисква умения, но и търпение да ги получим, грешейки по пътя към Познанието. Дисхармонията всъщност е особена форма на хармония, която провокира стремежа ни към промяна. Обърканият или неправилно подреден пъзел вероятно е една уникална и странна картина, която е понятна само за самите нас и би могла да донесе наслада само на хора с нашето светоусещане.

И...всъщност кой знае как трябва да изглежда нареден нашият пъзел?! Кой би могъл да дръзне да знае онова, което знае единствено Бог на небето и вътре в нас?! Той рисува уникални картини, а после ги разбива на хиляди парченца и ни праща на Земята, за да ги подредим. Скрепим ли частичките, значи сме научили кармичните си уроци, изпълнили сме своята собствена мисия на този свят. Остава ни само дългото сбогуване и завръщането към изконното начало. А нашата картина ще стане част от божествената колекция и ще допълни красотата на Всемира, оставайки си неповторима и неповторена, какъвто е всеки човешки живот!!!

Медитацията-портал за Растеж...

Медитацията е най-големият портал за духовно израстване. Тя е катализатор към свобода и помага за прочистване на душевните блокировки, които ни държат обвързани. Въпреки, че много хора смятат, че разбират от медитация, може да не е точно така. За тези които искат душевно пробуждане и вътрешно разбиране, което да надхвърли моментната им парадигма медитацията трябва да се практикува и изучава.

Медитацията за едни изглежда нещо естествено от колкото за други. Не всеки може след като седне да практикува медитация да изпита наслада. За много хора това отнема много време  и практика, за да се намери подходящата атмосфера, да е подходящо настроение на ума, да се научим да визуализираме, за да можем да видим все пак някакви резултати. Всеки може да отдели минимум  два пъти на ден сутрин и вечер време за медитация. Не е нужно от начало повече от 10 минути. И една препоръка: ако може да си изберете подходяща мантра за да я изпълнявате без да си отвличате вниманието, докато се научите да се концентрирате.

Медитацията ни помага да влезем в крак със себе си. Когато нашите грижи се утаят и отидат на заден план можем да си позволим да направим своя избор-да медитираме. Нашата душа е отворена за комуникация и да може да получава „съобщения”, които ние много често пропускаме или не им обръщаме внимание. Самата медитация може да ни помогне наистина много да си помогнем в живота. След като се свържем с духовния живот ние сме способни да се свържем с всички хора около нас. 

…Освен другите ползи от медитацията тя има и здравословни ползи: подобряване на концентрацията, подобрява състоянието на мозъка и неговото спокойствие. Също така има и много доказателства за това, че медитацията спомага за оздравяването на много практикуващи я от различни заболявания. В медитация няма ограничения.

Много често хората се обръщат към медитация и източни практики след като разберат, че съвременната медицина не може да им помогне. Наистина медитацията дава едно ново начало като разбиране и сякаш живота започва по друг начин. Ставаме по наясно със себе си и познаваме своите емоции.

Без значение, кой от къде пътува през живота и докъде е стигнал-практика е нужна. Това е живо пътешествие което извършва чрез събуждане на умът.  Ставаме по-щастливи и спокойни. В един миг ние разбираме, че сме част от нещо много по-голямо и намирането на нашето място във Вселената ни дава щастието и мирът от който се нуждаем.

Ако някой се опита да започне да пътува наистина ще започнат големи промени да се случват с него и трансформацията няма да закъснее. Това може да отнеме време, но с развиването на постоянството ще разберем, че промяната е безгранична. Медитацията е част от всяко духовно  пътуване и би трябвало да не се  претупва, както всичко останало.

На добър час..

Ние искаме....

Ние искаме да сме щастливи. Всеки и на всякъде иска да задържи щастието. По принцип правим всичко, което сме прочели от експертите, от книгите и филмите, но не сме постоянно щастливи. Това, което искаме най-много и прекарваме много време в опити да сме щастливи-практически в повечето пъти си губим времето.

Ние човешките същества сме забележителни същества.  Ние можем да направим наистина всичко, което поискаме. Защо не и трайно да сме щастливи? Защо има такова разминаване от желанието ни за щастие до делата ни-защо се разминават така?

Какво е това щастие? Дали е постижимо и надеждно ли е то?

Първо при най-малката промяна на обстоятелствата в нашия живот се променя и самото ни щастие. В мигът когато се появят неприятните усещания в нашето нестабилно състояние щастието се губи.  Ние непрекъснато се лутаме като махало-ту сме щастливи ту не сме.

Колкото и да полагаме усилия да сме щастливи не се получава, защото това не е нещо, което може да дойде от вън. Целта да сме щастливи в този живот е погрешна. Щастието  не разчита на нашата способност да контролираме обстоятелствата и не се интересува, колко ни е трудно  когато правим своите опити. Нищо не остава същото. Винаги всичко е в един поток и нещата се движат.  Би трябвало да сме благодарни, когато щастието е тук при нас-въпреки, че понякога не сме. Нормалния живот не е лесен за никого. Защо трябва да очакваме да бъдем щастливи през цялото време? Тази огромна глупост най-често ни води до поредното страдание.

Ние прекарваме много време със своето въображение, като си представяме трайното щастие. Смяна на фокуса води до първото ниво на промяна. Понякога тайната на благосъстоянието е нелогична за разума. Може би било добре да оставим това, което се случва вътре в нас и да не правим нищо. Да не го съдим, да не правим опити да го променяме и да не се идентифицираме с него, защото това показва кое сме били, а не кои сме всъщност. Позволете на вашите чувства и мисли и на всичко онова, което иска да се случи вътре във вас без да го обръщате в неполезна история, а да му се насладите, както вашия собствен живот.  Когато се впуснем към постигането на определена цел в живота си ние откриваме пътя към своето благополучие, а ако нямаме към какво да се стремим е много страшно.

Само когато живота ни има цел има и щастие а от там и благополучие. Нито едното не може да прескочи другите вътрешни усещания, защото така е устроена вселената. Няма, как да искаш, а да не си дал.

Легенда за щастливата качулка...

Легенда за щастливата качулка.

символа на любовта

Защо е толкова трудно на хората да говорят свободно за секс? Защо?

Какво е това малко нещо, което след някоя мисъл на страст се напълва и набъбва и става такъв център на внимание. Защо това нещо е толкова важно, да бъде докоснато когато всеки език мине от там?

Защо ли e? След малко да разберем…

Това нещо на което искам да отдам нужните редове е клитора. Онази малка качулка скрита там долу понякога сред шубраци и бельо. Всеки знае че го има, но не всеки го ползва, а по скоро дори и пренебрегва.

Първото и единственото нещо на клитора е да носи удоволствие.  Защо го крият жените, а мъжете го пренебрегват? Удоволствието от играта с него е поразителен. Оказва се, че учените са открили, че има над 8.000 нервни окончания на клитора и са много повече от колкото е на мъжкия член. Аз лично мисля, че клитора не се ограничава и не е малък като гумичка на молив която може да се види да стърчи под предния капак на жената, а е много повече от това.

 Една жена е в състояние да има множество оргазми, защото кръвта в тази област тече лесно и бързо, което позволява на клитора да се подува и отпуска.

Твърде дълго време е битувало в пространството, че само и единствено проникването на члена по време на секс дава оргазъм.  Въпреки, че изследванията на доста учени показват, че само 30% от жените имат оргазъм от проникване. Но също така други 30% за да достигнат до оргазъм по време на секс им е нужно клитурна стимулация.  По тази скала се оказва, че много повече жени очакват това задоволяване от колкото другото. За около 20-30 минути жените са в състояние чрез клитурно стимулиране да надминат 3-4 оргазма и да бъдат много доволни от това. Нищо чудно, че някой от тях изпитват трудност по време на половия акт, защото разчитат само на кратките прониквания в тях.  Въпреки, че „това работи” при някой, за съжаление при  повечето дори не индикира и 1% удоволствие и е нужно повече старание и добавяне на… Според тази така нагледна информация се оказва, че не всичко зависи от члена, а трябва и друг вид старание.

Има много начини за стимулирането на клитора за по-голямата част от жените, който се нуждаят от нея по време на полов акт.  Може да се стигне „върхът” когато жената се докосва до срамната кост на мъжа, или тя или той може да стимулира „важната област” с ръка или вибратор. Но също така най-класическият вариант е с език.

Едно от пренебрегваните условия е, че всичко трябва да се случи от първия път и за това много често се получава едно насичане на любовния акт и се уморява човек да се старае, защото се е стегнал от страх от провал. Всеки иска да достави удоволствие на другия и в тази игра няма доминиране а има плавно и равномерно издържане и задържане на определено внимание на миговете на отдаденост.  Другото нещо е, че не всеки път сексуалното удоволствие трябва да бъде постигнато оргазъм.  Може да поискате да има удоволствие, а да не стигнете до оргазъм. Каквото и да правите в леглото оргазмът не би трябвало да е определящ фактор, а по-скоро изискаността на правилното изпълнение на знанията придобивани макар и на момента-да се справите подобаващо с обстановката.

Може би насърчаването на говоренето и споделянето, какво ви е хубаво да ви „се направи” като се случи това е важен момент от опознаването. А не да си мислите, че това е върхът за вас, а за отсрещната страна да е провал. По някога тези, жени, който са „соло” знаят много повече неща за клитора си от тези, който имат „уж партньори”. Това е така, защото някой от тях имат пълното право да изпитат тялото си, кое как действа и какво се случва по време на ръчна стимулация по време на самозадоволяването им.

Бележка от автора:

През годините ако не съм се до-образовал съм си мислил, че всичко се свежда до „пъхането”.  Може би страхът на всички по онова време за просветна сексуална култура ще „разпърчи” младото поколение да го правят без контрол тоя секс, я е парализирало достатъчно. В този тон на задушевен разговор бих искал да спомена, че и на клитора би трябвало да се обръща подобаващо внимание, както и на сексът. Има проблем  в семействата, че не образоват достатъчно децата си в сексуална грамотност, не само да си слагат презервативи, а и какво да правят след като ги сложат и как да го правят. Вместо това децата им се доверяват на списания, книги или филми с XXXL съдържание-което по някога изкривява познанието им за секса.  За мен е важно да разбера, че клитора е нещо важно за едно прекрасно и страстно изживяване и когато му дойде времето да се знае, как може да се извлече максимум удоволствие от притежанието му. Защо се страхуват родителите да разкажат на децата си как са произлезли и защо им подмятат приказки за щъркели или мечки, който ги носят от гората. А щъркела ли ще ти достави удоволствие с клюна или партньора…Защо има такава фанатична заблуда, която битува?

Клиторът е една прекрасна част от женското тяло и ви моля не го крийте или омаловажавайте, а го намерете и изследвайте и му отдайте нужното внимание. Помогнете на децата си да знаят кое, какво е и как да си служат с него и когато биват докоснати от призива на любовта с първия си партньор да могат да изпитват успех, а не провал-както вие някога. Не отмъщавайте на децата си, както са го сторили с вас.

В този ред на мисли аз мисля, че разговора за клитора е важен, както за секса и неговата употреба и предназначение.

Аз в този живот съм мъж, но това не значи, че не се интересувам от женския свят, тяло и дух.

Какво е Deja vu...

Какво е Déjà vu?

Déjà vu  е интуитивно изживяване, което се случва на много от нас-без да ни пита. Самият израз произлиза от френски което означава „вече видяно”.

„Когато това се случва пред очите ни изглежда, че предизвиква паметта ни да си спомни, че вече сме били на даденото място или нещо, което вече сме правили и друг път. Това е специален момент на който би трябвало да се обърне внимание на това, което се случва за да можем да извлечем специален урок в дадена област или да завършим това, което отдавна чака да бъде завършено”.

Едно от най-хубавите неща на това изживяване е, че не е натрапчиво а искрено и твърдо и се появява по естествен път. Проявете своите разследващи способности и доведете до край това усещане, защото то за да се появи има защо въпреки, че на пръв поглед изглежда странно и необосновано.

Когато пишех книгата си „БАТ ЯМ”-Момичето на Морето изпитах именно това усещане, че вече всичко ми е познато което пиша. Дори не съм бил още в тази страна, но и това ще стане.

За мен е важно, че се докоснах до това състояние още като дете макар, че не знаех до преди години, какво е това и не знаех как да си го обясня…

Karunesh...

Бруно Ройтер (Карунеш) е роден през 1956 г. в Кьолн. Бруно започва да изучава музика в ранна детска възраст. Ставайки сертифициран дизайнер, той усетил, че не е това, което той наистина иска в живота. След сериозна катастрофа, в която той почти загубил живота си  и изпада в кома, той решава да напусне работа. В рамките на две седмици, той се задържа между живота и смъртта, и с този опит поставя началото на своя духовен път. През 1979 г. той прави първото си пътуване до Индия, където той получил посвещение в легендарния вече Ashram Ошо (Bhagavan Шри Rajneesh) в МИРНА. Там е намерил ново име, под което, оттук нататък ще бъде известен, сред любители на мистичната музиката по целия свят – Карунеш/от хинди се превежда-Състрадание/

Първите стъпки на Карунеш са в интересната и приятелска компания, в създаденият от Ошо музикален институт. Заедно с него, са израстнали такива звезди на ню ейдж, както Анугама, Гови, Дютер, Шастро... Няколко години по-късно компанията се е разпръснала в  различни студия и компании, но приятелските отношения между музикантите оцелели и до днес - създателите на музиката "от света на Ошо" са неизменни участници на звукозаписните си сесии, а пончкога и съпродуценти.

Завръщайки се в Германия, Карунеш живял за пет години в комуна Раджниша в Хамбург. Тук той могъл да развива своята музикална креативност в една духовна среда. Той се срещнал с много музиканти от всички континенти и развива способността си да съчетаване различни стилове от различни култури в една симбиоза - една симбиоза, която има своя уникален и личен стил "мелодии на сърцето."

През 1984 г. Карунеш пуснал първия си албум "Звукът на сърцето," албум, който бързо се превърнал в класика в жанра ню ейдж. Карунеш се превърнал в един от най-добрите изпълнители в този жанр. От 1992 г. Карунеш живее в Мауи, Хавай. В топлите прегръдки на този тропически остров, той пише музиката, която създава красива, лечебна и свещени среда за тялото, ума и духа.

"Звукът на сърцето"

Гост автор Мария Янакиева

Днес ще ви представя още един гост автор от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"- МАРИЯ ЯНАКИЕВА. Една прекрасна млада поетеса обвита в мистерия...

Мария Янакиева

 Още през ранното си детство се интересувах от това от къде идваме и как може нещо, което съществува днес, да го е нямало вчера. Как се е появило? Защо? И защо съм жива? Защо съществувам и изобщо – защо ме има? И след като научих, че хората умират, започнах да се се чудя как може едно нещо днес да го има, а утре да го няма. Как така изведнъж умрелия човек изчезва... Не помня колко малка съм била, но помня, че ми беше любопитно да ги разбера тези неща. Всъщност аз винаги съм била любопитна и колкото повече любопитствах толкова повече се обърквах, но вътрешния ми глас никога не ме е подвеждал. Вътрешен глас – да, онова чувство, в което намираш утеха за себе си и имаш усещането за спокойствие, когато просто усещаш, че знаеш определено нещо. Неизвестното винаги е пораждало страх. Като че ли познанията за нещата идват след като бъдат усетени, т.е. преживяни.  

И така в един летен ден, докато си играех с децата в детската градина, сякаш ми се даде отговор на въпроса – от къде идват хората и къде отиват след смъртта си. При един инцидент успях да си видя тялото и наблюдавах всичко, което се случва около мен. Наблюдавах хората – разбрах, че не ме виждат, защото можеха да видят само безжизненото ми тяло, но не и мен, колкото и да се опитвах да им дам знак, че съм жива. Та нали и аз виждах, че не бях в тялото си и не се виждах, а се усещах, че съм просто аз – чувствах, виждах всичко около мен, но бях невидима за зрението на хората. Всъщност това, което ми се случи се е случвало и на много други. Въпреки, че бях дете, аз просто знаех, че това, което се случва е истина, а не сън. Усещането на отделянето на духа от тялото, светлината и мястото, на което попаднах и видяните от мен там са неща, които не могат да се опишат. Поне аз не мога. Всъщност мога, но ще изглежда недостоверно – като фантастика. И затова ще цитирам само едни велики думи: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” А тези думи още в детството си ги прочетох в една книжка „Житие и битие на Иисус” от Чарлз Дикенз, която моята леля ми беше подарила. Когато ги прочетох тези думи, ми се видяха особено странни. Дълго мислех над тях и нищо не разбирах – въпреки инцидетна, който споменах в горните редове.

На 18 години преминавах през тежък периот от живота си – да се опитвам да оцелея сама – без ничия помощ в един непознат за мен град и по-голям от родния ми – в така наречената столица на България. Бях започнала да се изграждам като личност и започнах да губя индивидуалността си за да се вместя в обществото, защото личността се изгражда и се реализира в обществото, а индивидуалността е нещо, което се изгражда само в любов и се реализира в духовния свят – този невидимия. Съвсем различни измерения на съществуване според мен. Та всъщност тази детска книжка на Дикенз вече я бях забравила. Като че ли не вярвах в Бог. Бях ядосана, че се лутам сама и духовните книго ми се виждаха глупави. Вярвах, че само парите могат да ти спасят кожата. Бях забравила за душата си – какво иска, какво чувства, какво търси - неща, които правех в детството си. Така започнах да се страхувам от неизвестното и от поредните борби за оцеляване, докато... докато не сънувах нещо странно, което ме впечатли и озадачи много. Във въпросния сън един непознат човек ми каза да отида на гости при баба ми и дядо ми и да открия една детска книжка с жълти корици на тавана – там в книжката ми каза, че е разковничето на всичко в живота. Не знаех каква е тази детска книжка и сънят ми се видя смешен, но си казах, че ще видя дали този сън е нещо значимо за мен. Отидох на гости в къщата при баба и дядо и ми беше някак странно да се кача и да се ровя на тавана. Попитах баба къде са книгите, а тя ми отговори, че ги е качила на тавана. Аз обезумях от отговорът й. Потърсих така спомената книжка с жълти корици и... останах изненадана - книжката на Чарлз Дикенз – „Житие и битие на Иисус”. Държах я в ръцете си и не можех да повярвам. Затворих очи. Разгърнах и отворих книгата на случайна страница – така както бях със затворени очи. Отворих ги и първото, което прочетох беше: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” Веднага затворих книжката и това което изпитах тогава не мога да го опиша с точните думи. Повярвах в Бог и имах чувството, че цялата вселена се вля в душата ми. Усетих необятния простор окъпан в светлина. Повярвах, че това което се случи дойде, защото бях забравила за душата си и за Бог. Бях забравила и инцидентът в детската градина – сякаш Бог ми даде отново знак, да повярвам в Него, да се сетя за себе си и да повярвам, че единственото истинско нещо, което имам е душата ми, а не болните амбиции да завърша висшето си образование, да си купя апартамент и да си намеря хубава работа за да се чувствам готова да съградя семейство. Сякаш Бог искаше да ми покаже, че ме наблюдава и ще ме наблюдава. Така го усетих. Искаше може би да ме предупреди да бъда внимателна с действията си, защото бях много необуздано, диво, своенравно момиче, което си мислеше, че ще успее на всяка цена да постигне амбициите си – на всяка цена. Продължих да гоня амбициите си. Исках да покажа, че аз владея съдбата си. Благодарих му и сякаш му казах и заявих, че ще съм много грешна. Исках да го предупредя.. И така – вмествах се постепенно и търсих мястото си в обществото и правех грешка след грешка. Аз знаех, че греша и не смеех да вляза в църква да запаля свещ или да се помоля вътре в себе си за прошка, защото просто знаех, че грешах осъзнато. Животът си течеше. Понякога преди да направя поредната грешка аз знаех, че ще съгреша и го предупреждавах и му казвах – Господи правя поредната грешка. Не смеех да му искам прошка, защото знаех, че нямам право...Опитвах се да си изкупя греховете като се самонаказвах и раздавах на хора, които имат нужда от мен, но чувството за вина ме изяждаше със всяка поредна грешка. Просто не можех да спра да греша. Сякаш нарочно исках да си трупам греховете. Чувствах се ужасно лоша. И така нещата, които ги поисквах в живота ми се случваха – рано или късно. Така разбрах, че това което един човек иска и това от което се страхува му се случва. До такава степен започвах да се чувствам грешна, че станах роб. Започнах да правя всичко против своята воля – за болните си амбиции. Понесох се по една река и дойде момент, в който започнах да правя това, което другите ми казваха, защото ме беше страх да направя каквото и да е било за да не нараня някого, защото не исках да правя грешки от моите действия.  Реших, че трябва да бъда добра със всеки срещнат човек, защото мислех, че хората са по-добри от мен. И така не осъзнавах обаче колко вредих на себе си, колко се обезличавах и колко губех онази интуиция, която имах преди за правилните и неправилните неща - дори, когато грешах. Дойде момент в който осъзнах, че нямам воля за нищо. Малко неща ме радваха вече... не можех да се зарадвам на живота – да го почувствам. Чудех се защо живея? От тогава започнах да си задавам въпроса – какъв е смисъла на живота? Защо се раждаме? Лутах се из тези въпроси. Знаех, че има живот преди раждането и след смъртта на тялото ни. За да намеря обаче отговорът на въпроса за смисъла на живота – нещото, което се търси през вековете, може би трябваше първо да повярвам в прераждането. И пак чаках Бог да ми даде някакъв знак. И ето, че дойде. Просто повярвах. От самосебе си. По-скоро Бог ми прати един човек, чрез който повярвах, че душата има прераждания. Той направи чудеса с мен – промени начина ми на мислене, даде ми сили, но и разбърка душата и мислите ми, защото ме поведе отново към неизвестното. Предсказа ми някои неща, които ще ми се случат в близкото бъдеще и те ми се случиха. Намерих се. Разбрах се. Той ме научи, че трябва да воювам. Но как? Аз не се съгласих. Аз да воювам? Та аз се бях оставила по течението на живота и всеки грабеше от мен и вземаше каквото може дори без да знам какво са ми взели. Вземаха за да си заситят глада на егото си, на коплексите си, че са нещо голямо и как – като ме унижаваха и обиждаха – разбира се имаше и на пръсти хора, с които не брояхме взетото и даденото. Позволявах унижения от всеки, който ги изсипваше върху мен. По-голяма пасивност в живота си не познавах да имам. Та сега въпросния човек ме учеше да воювам. За какво да воювам се питах? Той ми казваше, че трябва да воювам за себе си,  за спокойствието си, за свободата си – за да повярвам отново, че имам право на живот, на избор, на воля. Но аз се страхувах – такава грешница отново да прави избори в живота си? Ами ако пак сгреша? Всъщност колкото и да не исках да воювам с никого, този човек ме забърка неусетно във една война към всички хора, които ме унищожаваха и не ме зачитаха като човек. Да, като човек. Повярвайте ми. Защото и едно животно е получавало по-добро отношение и любов. И колкото повече започнах да показвам, че и аз съм човек като всички останали хора, че имам право на мнение, на избор за самата себе си – толкова по-ожесточени ставаха тези хора към мен. Сякаш се страхуваха от мен. А аз не исках да правя нищо лошо никому. Просто исках да съм свободна. И така наречените от мен господари, които бяха свикнали и бяха щастливи да господстват над мен, не искаха да губят роба си. Трудно беше, но за една година успях. Колкото повече ме нападаха и искаха да ме унищожат – толкова повече трупах сили от енергията, която ми пращаха. Укрепнах и се успокоих. Не чувствах никакъв страх от никого. Чувствах някакво необяснимо спокойствие. Но усещах, че колкото и спокойна да се чувствах нещо ставаше с тялото ми. Започнах постепенно да си губя жизнените сили. Бях спокойна, но тялото ми все повече и повече заслабваше. В един момент започнах да се изморявах от всичко – дори и от ходенето пеш. Докато един ден не откриха нещото, което ми е смукало силите  – рак. Аз знаех, че съм болна, но не исках да отида на лекар. Не ме беше страх от това, че съм болна. Не знам защо. И така приех и спокойно диагнозата - злокачествен рак. Просто знаех и вярвах, че ще живея. Сякаш  преди това наистина исках да се разболея, за да пресея всички хора в живота си и да се освободя от ненужния товар, от всички грешки, от всичко нечисто и фалшиво в живота ми. Исках да се оттърва и от малкото хора, които бяха останали в живота ми – именно тези, които ме искаха за роб. Исках да остана само с истинските – тези, които са способни да обичат. Така разбрах, че смисълът в живота е да се научиш да обичаш и да се бориш за себе си, за душата си, за живота си - без да вредиш на себе си и на другите. Нещо, което се опитвах да осъзная с години. А защо се прераждаме ли? Защото идваме тук за да се учим да обичаме, но не винаги успяваме. Затова ни се дават нови възможности – с преражданията. Защото животът е време, което не стига за тези уроци, ако душата се изгуби и я изоставим. Защото Бог е Любов. Защото душата чрез преражданията си се пречиства, дава й се възможност да израства, а на някои се дава възможност  да оставят нещо след себе си. А на най-порасналите души – да служат на другите с любов. Човечеството трябва да осъзнае, че само Любовта ще го спаси и нищо друго. Защото сме призвани от Бог да бъдем блажени, а не самопогубващи се. Защото Бог ни обича и иска да живеем за да обичаме.

Искам да благодаря на моя приятел Христо от Лясковец, с който се запознах близо година преди злокачествената ми диагноза. Да му благодаря, че дойде в живота ми и да повярвам отново в Бог. Да му благодаря за силата, която ми даде и за познанието, че човек на първо място трябва да бъде отговорен към себе си, да се грижи за себе си и да не чака някой друг да свърши неговите дела и мисия. Защото само вярващите са блажени, само те могат безрезервно да се раздават без да губят нищо от себе си. И всичко това в името на спасението на всяка една душа, която е създадена с Любов и да живее с Любов по Пътя си.  Публикувам един стих, който усетих с душата си, че трябва да напиша след един разговор между мен и моя приятел Христо от Лясковец. Благодаря ти, че те има, Ице!

Миг-причастие

Споделената болка е миг за причастие.
Чудесата се случват сега,
когато усещаш, че в тебе живеят –

здравето, вярата и мира.

Не вини, не гневи се. А прощавай си всичко.
И от теб изтръгни го страха.
Ето, ти се обичаш, а защо се раняваш.
Излекувай си свойта душа.

Сподели си усмивка. Прегърни свободата.
И изгрей във вселена-слънца.
Знай, животът е кратък, но е вечен зачатък,
следващ пътя на Любовта.

За мен е особена чест!!!

За мен е чест!!!

Връчване на поканата от Директорката

За първи път в живота ми се случва да получа покана за гостуване на откриване на учебната година в училището в което съм учил-НУ”Цани Гинчев” гр.Лясковец.

Въпреки, че са ми дърпали ушите, защото не съм слушал много като дете аз много се радвам винаги, когато влизам отново и отново в първото ми училище. Особено когато имаше един голям период в, който дори не бях минавал от там.

Бях поканен от директорката на училището да гостувам на откриването на учебната година на 17.септември 2012г. Когато отидох да си взема поканата ми стана толкова мило и драго, че отново съм тук където виковете и бягането бяха нещо нормално въпреки установените норми на поведение.

Знаете ли, колко е прекрасно да те поканят на такова събитие и да искат да присъстваш като гост. За мен наистина е чест да гостувам тук в това училище, защото имам най-прекрасните спомени от него и учителите си. А сега вече като голям в навечерието  на 33-тата си годишнина и написал 16-сет книги ще прекрача прага на училището като малко по-голямо дете на природата и отново ще вляза за да съпреживея трепета на първокласниците. Шумотевицата на момчетата, корделите на момичетата, балоните и пълните чанти с учебници.

На добър час на всички малки и големи ученици…

А и днес в събота/15.септември/ ден преди откриването на учебната година НУ”Цани Гинчев” има рожден ден/1906г./

Благодаря, много за първите букви „А” и „Б”….

                                                                                                Христо от Лясковец

Тиган, леген или НЛО?

Два инструмента ми направиха голямо впечатление:

-единият е като леген

-другият е като забита тел в парче дърво.

Днес ще се опитам да запозная читателите си с инфото за този музикален инструмент с формата на леген.

Тиган или НЛО? 

Hang/хан/, който за първи път е видян на бял свят от една млада компания PANArt в гр.Берн-Швейцария през 2000г. Той е разработен и конструиран от Feliks Rohner и Sabina Scharer. Оказва се, че този „инструмент” е сътворен с помощта на много години наблюдения на резонансни перкусионни инструменти от цял свят: гонгове, хлопки и gamelans. Всеки Hang се настройва индивидуално и тези, който ще с му собственици са насочвани и насърчавани да създават свой собствени кръгове от тонове. По този начин изпълнителя-музикант става едно с инструмента си, който практически ще отговоря на нуждите и потребностите на твореца.

Изпъкналата част се състои от закалена стомана, която първото и предназначение е била за създаването на стоманени тигани. На върха на Hang/Дин/ се намира централен купол който се нарича Ding и е заобиколен в кръг от 7 Tone полета. Долната половина/Du/ на черупката на самият леген има дупка за  резонанс и модулация на звука. Самият кръг от сплавта от която е създаден е направен простовато за да не превлича погледите към него, но да се акцентира към самият звук, който издават по време на барабаненето върху него.

Изпробващите го се приканват да го опитат със своите ръце за да може да се съедини след като го проучи и за целта се използват дланите, пръстите и палците.

Създателите казват, че няма правила „в тази игра” на свирене с изключение на едно: да се изпитва радост от музика. Колкото е по-силна връзката между инструмента и твореца, толкова е по закачлив тона и мелодията, която излиза из под ръцете му.

Колкото и странно да звучи от начало музиката от този инструмент наистина се заиграва със съзнанието ни на нещо ново и не виждано и сякаш ни завладява още от първия път.

И все пак, какво е това инструмент, тиган или НЛО…вие решете какво е?

Първата ми  среща с този инструмент беше чрез тази азиатка Yuki Koshimoto

МАХДИМ...

Още не бях излязъл в творческа отпуска, когато това нещо ме сполетя отново. В моя живот творчеството се появява, когато най-малко го очаквам и понеже знае, че аз ще го реализирам си идва ей така и ме хваща подготвен макар и в градината.

МАХДИМ от халдейски език означава: „Върховна мъдрост”.

Когато още не бях завършил книгата си „Христо от Лясковец и Приятели” а вече имаше градинска работа аз поливах доматите се стрелна нещо в съзнанието ми, което аз улових, но не знаех какво е. Толкова натрапчиво се появи, че дори не искаше да си ходи докато не го запиша и не взема отношение по този въпрос. След като сутринта рано напоих градината с вода се качих и записах името Махдим. За първи път-как да кажа я чувам, ако в съзнанието като си я засечеш може да се нарече чуване. Веднага тръгнах да я търся какво означава и… нещеш ли малко ме смрази, защото не очаквах да е дошло времето да пиша за това, но явно „дойде”.

В арабския свят тази дума я свързват с висшата магия и то по скоро с черната. А сега я сколасах аз си казах, но продължих да чета. Понеже халдейския народ е по стар от персийския аз се зарових направо с „акаша” за да проверя някой неща.

Думата магия излиза от персийските  думи: Мог, Мег,  Маг означаващи „Жрец”, „Мъдрец”,”Великолепен”. А целта на магията е подобряване на човешкия живот, за благоденствие, благополучие, финансови успехи и всякакви други положителни събития.

За първи път ще си позволя/не ми трябва смелост/ да разкажа за магията и нейния ефект-е вярно това може да разобличи много циркаджии и шарлатани, че само обират парите на хората, но това не е мой проблем.

Когато един човек си позволи да прави сечено на друг, не по законов ред а подмолен начин винаги ще си получи заслуженото въпреки да изглежда безнаказано в началото. Може да ви звучи странно, но тези неща съществуват и те първа ще четете от мен и за този невидим аспект от живота…

Откъс от книгата ми…

…Когато задуха Хамсин/пясъчната буря/ всичко става в пясък и не се вижда нищо, но само хора с очи, който могат да виждат отвъд този сигнал могат да прозрат, какво има в бурята и зад нея… Всички други си затварят очите…както е и във всичко друго в живота. А жадното за знание момче не се спря пред нищо-то искаше да намеря своя път в живота и въпреки всички стени и греди в който се сблъска най-накрая намери своя път. Пътят на любовта с помощта на творчеството.

Момчето не намери алхимикът, който за първи път прочете в една книга, но намери много хора: шамани, екстрасенси, лечители, чакръкчии, и екстрсензорни хора и се свърза с тях за да провери наистина дали имат тая дарба за която говорят или само „баламосват” хората и им вземат и последните пари. С някой се срещна лично и създаде едни трайни и лични познанства, който превърна в приятелства….

Очаквайте книгата….

Защо е нужно да се научим...

Защо е нужно да се научим…да медитираме?

Целта по принцип на медитацията е да направи нашият ум тихо и спокойно място. Ако умът ни е спокоен ние ще бъдем свободни от тревоги и психологичен дискомфорт и така ще почувстваме истинско щастие, но ако умът ни не е спокоен на нас ще ние много трудно да сме щастливи дори ако живеем в най-добрите условия. Ако влака се движи в нас по време на медитация и ние запазим своето спокойствие ще се докоснем до самото спокойствие в щастието. А щом преодолеем и това ние ще останем щастливи през цялото време та дори и в най-трудните моменти от нашия живот.

Обикновено умът трудно се контролира. Понякога изглежда, че нашето съзнание изглежда като балон и се носи от вятъра насам-натам. Ако нещата в живота ни вървят добре умът ни е щастлив, ако не вървят добре той веднага става нещастен. Например ако получим това което искаме-желания партньор или подходящ подарък ние сме много щастливи и се придържаме към него. От друга страна ако не получим това което искаме или загубим нещо което ни харесва изпадаме в унилост и раздразнение.

Много често ние сме като деца и когато построим своя първи пясъчен замък сме много щастливи, но когато дойде прилива на морската вода и го събори ние се разстройваме. Обучението в медитация ни създава едно вътрешно пространство и яснота, която ни позволява да контролираме умът независимо от обстоятелствата. Постепенното развитие на психическото равновесие ни балансира и ни прави щастливи през цялото време, а небалансирания ум се колебае между възбудата и унинието.

Ако ние се обучаваме системно в медитация, в крайна сметка ние ще сме в състояние да изкореним от съзнанието своите заблуди, който са причина за личните ни проблеми и страдания. По този начин ние ще изпитваме постоянен вътрешен мир известен още като „освобождение” или „нирвана”. Тогава, ден след ден в нашия живот ние ще изпитаме само мир и щастие.

Опитайте!!!