Няколко пъти по 20-сет!

„Онова което се е случило веднъж, може никога повече да не се случи. Но всичко, което се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети път!“

Това е един цитат от книгата „Алхимикът“ на Паулу Коелю, който прочетох преди 20-сет години. Когато бях още дете и втори курс в училище някогашния ми приятел(вече не) ми даде да прочета книгата му. Отначало не ме грабна, но колкото повече четях, толкова повече я оставях и се пре-въз-нас-ях в мечтите си.

През последните 10 листа плаках доста, защото разпознах сякаш много от своя живот в тази творба. И как можеше да е възможно това, след като този автор нито ме познава, нито знае стремежите ми. Дали в един етап от живота си хората имат идентични стремежи? Кой знае?! Тогава си пожелах-признавам си да изживея сюжета на книгата в своя собствен живот, но да не ми се налага да пътувам(защото ме беше страх да се отделям от мястото си). А дори не съзнавах чувствата смесени с желанията ми какъв вихър са създали в мен, че да се пре-под-ред-ят нещата специално за мен. Ама, верно ли Вселената ме е чула, се запитах веднъж, след като виждах как съпоставям романа с живота си?! Тогава не смятах, че е нужно да ходя до края на света, за да откривам щастието си, но пък е хубаво човек да пътува и да вижда всякакви светове, а дали ще има красоти в него е друг въпрос. Откривайки своето богатство в сърцето си, много преди да напусна България се запитах как  е възможно това?

И понеже едно от богатствата ми е книгата „Африка в моето сърце“ се оказа, че сега пиша третата книга, и тя ще е втората поредица книга която се обособяват в три отделни книги-трилогия(първата беше –„Масаж на Душата“. И тя носи заглавие „Силата на пръстена“. Та с тази книга някак завършвам още един цикъл след прочита на книгата „Алхимикът“ преди двайсет години, и завършването на романа през 2017г., а може и по-рано. Зависи от последните две глави, колко ще са дълги. Всичко друго е вече написано под вътрешния импулс на чувството, което ме води към една жена. За това  е и посветена само на нея: 

...За онази жена в живота ми, в която Слънцето бе спряло в косите ѝ!

Въпреки, че бях решил да спирам да пиша, някак с такава лекота излях всичките страници написани до тук. И много често докато работя върху клиентите си, толкова много се отнасям,че въобще не разбирам, че съм им дал много повече в масаж, отколкото те могат да предположат,че правя за тях. Защото съществото ми работи в тази насока и е неизбежно да спра процеса на създаване. След това сядам записвам и сглобявам в глави. И когато го чета се питам, това от къде дойде, онова, защото трябва да е така?! Все такива въпроси.

Освобождаването на затворените енергии в мен, заляха отново сушата, която се бе образувала през сушевите месеци на моята криза през която минавах-творчески. Но не знаех, че въпреки това е имало засято нещо, което в мига, в който всичко бе напоено, то избуя и даде резултат...

Та тази книга „Алхимикът“ имам нещо общо с всеки от нас на тази земя. Сякаш е писана на някакъв универсален език, докосващ милионите хора по света, но много бавно. А като цяло книгите на Паулу Коелю са онова добро, което събуждат способността ни да мечтаем,активират желанието ни да търсим и сами да вярваме в това,което търсим.

Странно е усещането да Обичаш някого още преди да си го срещнал. Странно е да пишеш за Нещо, което си мислиш, че не си преживял, а то изплува пред теб и ти показва вече случили се неща в живота ти от преди...

Как бе възможно всичко това съм се питал и продължавам да го правя.

Но освен това Тя веднъж ме попита, какво ще правиш,след като  всички мечти ти се сбъднат? А аз и отговорих, че ще си платя „дълговете“ към теб. Просто ще те Обичам!

Хора докоснали ме в сърцето....

По пътя си срещам хора. Днес ще разкажа за един наистина достолепен човек, г-н Ванев/80г/.

През годините когато започнах да ходя в гората/Боянския лес/засякох един възрастен човек, който като, че ли беше неподвластен на времето. Наистина ми изглеждаше като катедрала-достолепен. Така с времето се засичахме все повече по трасето и дори имах възможност да “по”ходя няколко пъти с него/макар и само до манастира/. Но единствената причина поради която след това се отдръпнах от него, е че иска да ме сватосва за всяко свободно момиче- и казва, че ми мисли доброто, защото му се играело на сватба. Правеше си устата да ми стане кръстник. Това меко казано ме подразни и от тогава дори пътищата не ни се засичат.

Онзи ден се заприказвахме с човек с когото ходя сега и наистина не го виждахме сякаш се беше покрил. А ние и двамата знаем, че ходи от години-само, че през лятото той ходи в 6:00 часа, а зимата след 12:00 часа. И докато чаках човека с когото ходя сега, той се появи и аз много се зарадвах, че успях да го видя и разменихме няколко приказки. Спомних си веднага, как той ми е разправял, че е карал неговите приятели/памперси/ да ходят с него по трасето, но всеки е имал оправдание. И тогава ме питаше мен: „Къде са хора, за да ходят поне до манастира, за да са здрави”? Признавам си наистина не виждахме хора дълго време, а като се спуснеш в града по кафетата имаше твърде много хора, който едвам гледаха, но държаха чашата с кафе в ръка + цигарка/задължително/. Не, че точно аз съм се заинтересувал от това дали някой ходи, защото това е мястото където оставам сам със себе си и изпълнявам своята практика „динамична медитация” и нямам нужда от компания.

През годините на началната си практика по ходене съм се опитвал да се възпитам/да изградя навик в себе си/ за да ходя-просто да ходя. Оказа се много лесно да го изградя, защото ми е наистина приятно да вървя сред природата в пресечена местност/Боянския лес/ през 4-тирите сезона. През  зимата всичко побелява, през пролетта всичко се раззеленява, лятото утрото настъпва по-рано, а есента се подготвяме  и наслаждаваме как се образува природен килим/от листа/. Наистина  „елементарната” разходката поддържа тялото в изправност. И виждах, как този човек наистина дава пример и важното е, че той е жив и здрав, и не му е нужно да се сравнява с неговите памперси, за да е в супер форма. Наистина ако човек не го познава дори няма да му обърне внимание, но той е и голям капацитет и е обиколил света.

За мен е прекрасно, че успях да се приуча на нов навик-да ходя постоянно…

от рубриката ми.../докосна ли ме в сърцето/

"чичко Тревичко"

Днес е 7 юли и чак сега от стотиците пъти се спрях пред нещо уникално създадено- „чичко Тревичко”.

След поредната разходка по трасето се отбих до сергията и се заговорих със създателката на това прекрасно нещо: „Това е мое лично създадено произведение и съм проявила доста творчество в него. Когато човек е гладен му идват разни идеи и би трябвало да иска поне тогава да ги осъществи и да не чака да завие от глад”.

Стоях и слушах, как тя разказваше, как с такава любов създава всичко онова, което е изложила на сергията си и беше много отворена за да разкаже, как го прави. „Пълниш едни цветен чорапогашник  със семена/райграс/ и го оцветяваш. След това, когато искаш да изникнат зелените стръкове което е косичката на „чичко Тревичко” трябва да го оставиш 2-3 денонощия във вода и след това то си излиза. След това само го пръскаш с пръскалка за да го държиш свежо и да го подстригваш редовно. Ако не се грижиш за него умира, както всичко друго,което ни заобикаля”.

Наистина се радвах, като малко дете, когато тя разказа за всичко това и наистина аз много се радвам, защото това си е уникално творчество, което е създадено и аз в Лясковец на баира пред манастира чак сега му обърнах някаква внимание.

P.S.:Благодаря за този дар…