Имало едно време в древна Индия
един зъл великан, който притежавал прекрасен замък на брега на морето.
Великанът дълги години се сражавал в различни войни, а през отсъствието му
децата от близкото село много обичали да влизат в красивата градина и да си играят
там. Един ден великанът неочаквано се върнал и ги изхвърлил. „Повече да не
идвате тук!“ – изревал той и затръшнал много ядосан огромната дъбова врата.
После издигнал огромна мраморна стена около градината, така, че децата да не
могат да влизат.
Дошла зимата и станало много
студено – нещо обичайно за най-северните части на Индия. Великанът си мечтаел
скоро да стане пак топло. Пролетта настъпила в селцето, което под замъка на
великана, но ледените пръсти на зимата отказвали да напуснат неговата градина.
Един ден великанът усетил благоуханието на пролетта и почувствал топлите лъчи
на слънцето през прозореца си. „Най-после пролетта се завърна!“ – извикал той и
изтичал в градината. Но там го посрещнала неочаквана гледка. Кой знае как,
децата от селото успели да прескочат оградата на замъка и сега си играели в
градината. Тяхното присъствие преобразило мястото от зимна пустиня в пищна
градина, пълна с рози, минзухари и орхидеи. Всички деца радостно се смеели и си
играели, с изключение на едно. С крайчеца на окото си великанът забелязал
момченце, което било много по-малко от всички други деца. Лицето му било обляно
в сълзи, защото нямало сила да прескочи стената и да влезе в градината.
Великанът се натъжил за момченцето и за пръв път в живота си изпитал съжаление
за лошите си постъпки. „Трябва да помогна на това дете“ – казал си той и
тръгнал към него. Когато другите деца видели, че великанът идва, те се уплашили
до смърт и избягали от градината. Само момченцето не помръднало. „Аз ще убия
великана! – извикалото с разтреперан глас. – Ще защитя нашето място за игра.“
Великанът се приближил към детето и
разтворил ръце: „Идвам като приятел – казал той. – Искам да те вдигна през
стената и да ти помогна да влезеш в градината. Сега тя е твоята градина“.
Момченцето, което изведнъж се превърнало в герой за останалите деца, грейнало в
щастлива усмивка и дало на великана златната огърлица, която винаги носело на
врата си. „Това е моят талисман – казало то, - искам да ти го дам“.
От този ден нататък децата и великанът
играели заедно в прекрасната градина. Но храброто момченце, което той обикнал
най-много от всички, повече не се върнало. Минало време, великанът се
разболял и силите го напуснали. Децата
продължавали да играят в градината, но великанът вече не можел да играе с тях.
През тези безметежни дни той най-много от всичко си мислел за момчето.
Един ден в средата на особено люта
зима, великанът погледнал през прозореца и видял наистина вълшебна гледка:
макар цялата градина да била покрита със сняг, точно в средата се издигал
прекрасен розов храст, отрупан с ослепително красиви цветове. До розите стояло
момченцето, което великанът толкова обичал. То се усмихвало мило. Великанът
затанцувал от радост и се втурнал навън да прегърне детето. „Къде беше през
всичките тези години, малки приятелю? Ужасно ми липсваше“.
Детето мълчало замислено и после казало:
„Преди много години ти ме вдигна през стената, за да вляза във вълшебната ти
градина. Сега съм дошъл, за да те заведа в моята“.
По
късно децата дошли на гости на великана и го намерили да лежи безжизнен на
земята, а от глава до пети бил покрит с хиляди красиви рози.
Винаги бъди смел. Не се
предавай и следвай мечтите си. Те ще те
отведат при съдбата ти. Следвай съдбата си и тя ще те отведе сред чудесата на
Вселената. И винаги следвай чудесата на Вселената, защото те ще те отведат в
прекрасната градина, пълна с рози.
Извадка от книгата на Робин
Шарма- „Монахът, който продаде своето ферари“(The Monk Who Solid His Ferari)
