Отминаха 10 години...

"Силата на пръстена"...

Изминаха цели 10 години от как видях лицето ѝ, а след него гърба ѝ. Днес през 2017г. когато пиша тези редове са само с една единствена цел... не да запознавам хората с това какви ги „върша“, а да се отблагодаря на „Клиент №1“, че я има, че е автентична жена, която бе единствения човек признал постигнатото ми(не,че е от значение  за другите това, но все пак),и освен това заяви, че „и без друго получава повече“... Дай боже всеки му!!!

Е в романът ми „Силата на пръстена“ тя е г-жа Козима Санчес в съвременен вариант, чрез която любовта бива отново срещана след като е била копнята така от Аденсио. А отец Силвио, който също обичал Козима се отрекъл от нея(без да „ангажира“ някого с това), защото „опознал“ Бог, до колкото може да се опознава...и все пак запазили приятелството си през вековете!

Това, което прозира в книгата е приятелство, любов към точно определена жена, откриване на пътя към Бог и Сладко от смокини... като спояваща нотка и следа от средновековието, та чак до наши дни... Значи както ние пътуваме, така и смокиновите дръвчета и техните плодове ни съпътстват и кой знае още колко неща го правят... паралелно с нас.

Какво значение има дали имаш или нямаш прекалено много за да се перчиш... или да демонстрираш ЕГОлюцията си ако нямаш друго, спрямо обикновения свят, който не ти е длъжен с нищо...

Живота е всичко това което ни се случва докато кроим планове за него и сърцето ни тупти... Не можем да извадим както любовта от контекста на живота си, така не можем да спрем времето, което просто се Случва пред очите ни докато кроим планове за утрешния ден,а забравяме да се насладим на днешния залез.Бързаме...Толкова бързаме да си купим Бъдещето, че забравяме да изживеем Настоящето и да запомним Миналото!

И понякога оставаме с впечатлението, че дори когато обичаме считаме, че някой ни е длъжен. Не! Това е свързано с нашия ежедневен избор и свободна воля, която много често в съвременния вариант на проявление се опитват да ни внушат, че обичайки ние сме длъжни или са ни длъжни. Освен това най-много „любов“ се генерира когато искаме да подчиним някого...от любов. За това и много хора бъркат верността  с любов. Защото смятат, че верността е чувството „на притежание“, че притежаваш нечие тяло и душа, които всъщност никога няма да бъдат твои. Но така само утежняват положението на Любовта, която един ден просто ескалира в нещо друго... За това аз съм пръв читател на собствените си книги, когато ги пиша, защото те ми разкриват в повечето случаи нещо, което съм знаел, но не съм осъзнавал в такава дълбочина, но след прочита на написаното...нещата си идват на мястото!

10 години от как създадох толкова много неща, и същевременно съм резервирал в пространството още толкова... защото търся онази автентичност, която ми липсва... и когато не я намирам я създавам сам. Не може това да ми е оправдание, че ако я няма, че не може да  се създаде, или генерира от мен. Изминаха 16-сет години от  как „сключих“ договор с Творческия процес да създавам и да творя, и така ще е докато сърцето ми тупка.

Та така, малко се отплеснах.Сигурно знаете, че човек „мъчно свиква“ но свиква да го ценят, уважават, глезят без да искат нищо в замяна от него... Сигурно хората може ѝ да смятат, че розовите очила не слизат от очите ми,защото „само за любов съм бил говорел“  но много държа да им кажа, че все пак очилата са сини(розовите са за момиченцата), и че са познали.

10 цели години на първо четене не са нищо, но за човек, като мен, който чака, и живее за този миг това е много време. Защото това не е рестото в джоба ми от поредната покупка, а това е цялата сума инвестирана и разделена на всички малки кътчета в сърцето ми. Това е много време: десет пъти по 365 дни...(10 x 365=3650)дни... освен това видимото за очите е само половината от истината, за която пиша и говоря чрез любовта си към Нея. За това когато ѝ казвам в очите, че е истинска и автентична жена, каквито вече не се раждат, тя не иска да ми повярва. Знам едно нещо със сигурност, че в живота има много „правила“, но едно е култово: Ако искам нещо конкретно като нея, няма как да се задоволя с нещо приблизително... защото просто не се получава!!!

С леко намигване от Автора...

P.S.: Двамата с нея си приличаме по още едно нещо... не сме имали чак толкова много комплименти в живота си, че да имаме време да свикнем с тях... а сега ги отправям всеки божи ден, защото Тя е различна за мен, което я  прави достатъчно специална... за същността ми.

Паралелно Наследство...

Щом имам късмет да съм Тук и Сега, и да съм Различен, то нямам нужда да се променям заради нещо!

Личния ми лекар ме заведе в домът на друг Доктор-зъболекар с цел масаж. Тъкмо бяхме направили 4 сеанса всеки ден и нещеш ли докато работех направих една асоциация, която до този момент никога не бях я разбирал-разтълкувал и т.н.:

Преди 8 години в Салон Флоранс-Лясковец бях обявил, че всяка сряда правя безплатни масажи. Въпреки това хората „ме обвиниха“, че съм луд и кой в тогавашното време „прави“ неща без пари въпреки, че е безплатно те коментираха “цената” и „не искаха да я плащат“  за масажите ми, защото имало уловка „все някъде“. Хем така, хем така! Нямат угодия.

Тогава при мен дойде, жена която имала нужда от серия масажи, но нямала такава възможност да си го позволи. Една билкарка от Горна Оряховица я насочила към мен и да си направи няколко сеанса. Освен това да и се изравни енергетиката в организма, понеже била занижена. Така тя дойде при мен. Разказа каквото пожела и започнахме. И въпреки, че масажите ми бяха безплатни с цел популяризирането на масажа в региона от моя страна, тя носеше бонбони-лукчета. Тогава абсолютно не обърнах внимание (но днес вече „обърнах“), защо при условие, че аз не искам нищо-освен да ДАМ, тя все пак носи... Така един ден тя дойде и каза, че сме постигнали резултата и приключваме на този етап с процедурите. Благодари ми и... дълги години дори не ни се пресичаха пътищата... След много време вече я видях 3-4 пъти.

Обаче следата, която оставиха лукчетата се „насложиха“ в/у онази от моето детство, което ми припомни много бързо ние като суровакахме 1984-85г. Баба Ненка (майката на Дядо Христо на когото съм кръстен), ни даваше най-сладките лукчета на света.

Та докато правих масаж се запитах дали това не е било някакво посление от моята пра-баба Ненка, която беше обвита в мистерия за мен и отключваща се чак сега, чрез тази ситуация. Едва след 8-9 години успявам да разшифровам посланието ѝ с лукчетата. Тази безкористност и сладост на бонбочето Лукче, което е давала пра-баба го е зареждала с любов, защото все пак е родила 6 живи деца и едно починало. А дядо ми е част от живите. Добре, че през 20016г нещо „ме накара“ да направя „родословно“ дърво за проекта по който работя „Дървото на живота“, че да попитам тогава живата дъщеря на Баба Ненка-сестра на дядо, за майка ѝ. Каква е била, с какво се е занимавала? И не бе просто паднала от някъде...защото на мен никой нищо не си направи труда да ми каже за нея. Може би, защото когато са видели, че на 11години съм започнал да „проявявам“ своята различност а от 14 до 16-сет вече бях започнал да се интересувам пряко от Масажите. Кой знае?!

Та дъщеря ѝ баба Петрана ме попита дали наистина не знам с какво се е занимавала и как така не знам?!! Беше изненадана, че аз съм проявил наследството ѝ, а дори не знам за него... Дълги години съм се чудел, как така в родът ми ако няма масажист, чакръкчия, билкар, аз съм такъв и много повече. Но явно когато съм започнал да „проявявам симптомите“ на така нареченото любопитство по покълващото в мен призвание да Докосвам хората чрез масажът, са разбрали родата ми и сякаш станаха гроб по темата. Отричаха това с което искам да се занимавам, не зачитаха стремежите ми, омаловажаваха ги, не искаха да се примирят... искаха да „ме правят“ полицай или военен... понеже баща ми бе някога полицай, а чичо ми някога военен... Но не, ако бях приел всичко това сега нямаше да вървя по моя си път, нищо, че е „достатъчно трънлив“. Той е този, в който съм искал да вървя. И тогава дъщеря ѝ по телефона когато се чухме ми разказа в 50минутен разговор, че майка ѝ била доста известен чакръкчия и хора от различни краища на света са идвали при нея...(ти да видиш ново 20-сет). Помагала да заченат жените, както и е „премахвала“ не добре дошлите бебета на тоя свят-може би „случайно“...Слушах внимателно, какво говори но когато взе да се повтаря я помолих да се разделим... Пожелах и всичко добро и след време научих, че бе починала. Ами ако и тази информация не бях „изкопчил“ от нея, дали все още щях да се терзая относно от къде идва всичко това...Кой знае. И как тогава моя племенник би знаел, това ако един ден би поискал да знае нещо по темата...

Тогава се замислих: Господи, защо така трябваше да скрият или да премълчат историята на тази велика жена баба Ненка... а аз през три поколения да се родя и да върна това отново „от нищото“ в родът ни... И защо да не би да са имали „другите“ други планове за мен, че да са искали да не знам или да не виждам следата...ѝ само, че след 9 години аз още не я бях видял Въпросна следа, а тя сама направи невидим паралел в умът ми...чрез лукчетата, че да я видя.

Та тогава явно съм получил още едно послание от пра-баба си без да разбера и сякаш сега чета чрез невидимия си паралел някакво толкова старо - но всъщност ново писмо изгубено във времето, което съвсем недвусмислено си дойде у дома при мен въпреки, че нямаше клеймо и марка. Но знаех, че е за мен, защото никога през годините не чух някой да споменава от всички „други наградени“  с лукчета от пра-баба Ненка, че е толкова важно за тях... А, малките знаци не се „отразяват“ дълбоко в ириса и не оставят следи в сърцата на друг освен в този, за когото е!

И ето на онази жена, на която съм помогнал с масажите преди 9 години ми донесе лукчета. Добре де, сега и по лукчетата ли „трябва“ да разбирам кой какво послание ми носи...Тогава явно съм „бил зелен“ и не съм разбирал посланията и знаците така през 2008г. Но сега явно когато отивам към 40-сетте си години от моя живот все повече съм започнал да създавам чисто нови „връзки“ в съзнанието си, които осъществяват своя трансфер през времето и пространството... към мен. И ако е оставила послание пра-баба от онази отминала Епоха, то защо чак сега то дойде при мен???...чрез правене на масаж на точно тази докторка, като ми припомня колоборацията от:  лукчета- послание- от пра-баба- масажи-докторка- жената с лукчетата и т.н. ...

Явно открих още една следа, която ме върна към спомена, който така или иначе избрах... или вече не знам, аз ли избирам или мен ме избират. Направо вече не знам, кое как става?! Любовта за пореден път заля площта която е в мое лице... и как да не съм различен, как да не наблюдавам?!

Застъпници за 'Свобода'..

Велик си Господи!

       

Знам, че нямаш никаква нужда да те славим ние хората, но явно ние имаме такава нужда да го правим и то когато „ни гледат“ другите за да ни видят, че сме едни от „тях“ слово-словещите Те! На мен много по-лесно ми е да те назовавам “Творчески Процес”, от колкото нещо, на което една или друга „институция“ ти е при-дала човешки качества на съдник и ако изпълняваме „заповеди“ и заръки може би ще ни обичаш. Ако ли не, кой знае на какви други човещинки си способен!!! За това всеки да се чувства как си иска когато чете това!

Вече много хора ми се обадиха и писаха за да ми кажат, че били вдъхновени от „стъпките ми“ на съ-творец и те биха искали да им разкажа какво правя и как. Това е твърде лично за да го направя просто така на готово. Но бих им казал „наблюдавайте“... в това полу-качество има много голяма опция на пространственост, от която да получите повече прозрения от колкото от човек. Освен това започнаха видимо изразяване на неприязън персонално към мен от някакви си „обекти“ на два крака, които чрез други хора започнаха да разпитват за това, защо ползвам „услугите“ на един, а не техните. И с какво е по-добър „онзи“ от тях?!

Не бях „подготвен“ признавам си когато усетих това, а после го и чух. Имах време дори да се насладя на огледалния ефект, който всеки един ще получи като награда „за добрите си думи“ с/у мен. На нито един няма да му бъде спестена порцията... Но моля ви, наредете се на опашката, защото това тъкмо започна да ми доставя удоволствие. И понеже пазарът на „таланти“ е отворен мога да работя с когото си искам-като Първо. И само като Второ ще го правя само по начина, както ми е угодно не мен, а с това ако на някой не му харесва или изнася, както и ако „засягам лично егото му“, защото се смята за нещо много повече от мен, да смени канала, сайта или страницата... все ми е 6+.

Защото когато съм започнал да Творя различни неща още преди 20-сет години, повечето от критикарите ми на тоя етап, са били „големи“ и обвити в пелени. За това моля ви всички до един, „застъпници“ за свободата: „не ме въдете“ от калта, правя си кални бани защото съм на SPA и имам нужда от отдих.

Следа или Спомен в "Силата на пръстена"!

...„За това имай от имането си-от живота, който ти е даден.“...

"Силата на пръстена" е вече факт!

Ние всички сме избрани да бъдем тук но, малцина приемат поканата... толкова лично като мен! Защото това е възможност, която ми даде шанс да осъществя връзката с живота си. Защото за животът разбрах, че може да бъде „разделен“ на две, но само след като се влюбиш. В първата му част може да се долови, че повече ми се живее, а във втората чисто и просто бих се опитал да разбера преживяното. А дали любовта е факторът разтваряне, която ми предлага да се подчиня на чуждата воля като ѝ служа,и дали това е скрита заявка за открито щастие,те първа ще разбирам?!

...„Твоята Любов към нея, много прилича на Магелановия синдром, за който ще ти кажа точно сега какво означава, приятелю. Тя е феномен, който очите ти виждат, но е до такава степен чужда на опита им до сега, че буквално не знаеш, как да я интерпретираш. За това любовта не може да е плод на съвпадение(защото и то е акт на Създателя ни, но просто не е подписано от него) или случайно човешко откритие, тя чисто и просто е там и търпеливо чака своя проводник. Какъвто си ти!“...

Защото само любовта трае повече от животът, поради способността ѝ да присъства в него като създава пространство, чрез което изглежда,че се оттегля понякога.Но,не! Защото колкото повече пространство и свобода генерира в нея си, толкова повече присъства в живота ми.

...„Ще разбереш с времето нещо много интересно... когато се връщаш назад в миналото си, проектираш бъдещето си и изживяваш твоето настояще - сега, хората няма да искат да приемат твоят Ренесанс за нормален. Защото те имат „други виждания“ за теб. Опитай се да не местиш излишно стрелките на часовника напред, с цел да откриеш пряк път към щастието си и да доказваш на някого нещо. Просто, защото няма такъв! А ако случайно го сториш, ще видиш дългия и криволичещ път, по-труден и лишен от знаци,

Цената на книгата е 14лв.

заради твоята припряност.“...

Най – голямото богатство, което ми носи удовлетворение,

е способността да наблюдавам, както и да се радвам на това, което имам сега в живота си. „Най-вероятно от там датира импулса ми към въпросното желание с име-жена.В онази крепост, която беше изградена с години,за да пази от нашествениците народа ни. Никоя друга не е успяла да я замести. Независимо, че са се опитвали да ме отдалечават от мислите ми към нея,когато са проследявали с очи,облачните ми следи. И все пак никоя не е успявала,да ангажира цялото ми внимание и сетива към тях, самите... Защото не са можели да правят Сладко от Смокини.“

Лично аз вярвам, че човек като мен може да живее щастливо, като е удовлетворен и независещ от обстоятелствата.Успях през времето винаги да обръщам внимание на добрите неща, които  ми се случваха в миналото, и се старая винаги да вярвам в собствените си възможности, които да успея да реализирам в бъдещето, чрез онова което съм заложил в тях. Ако не можех да оценя и да се радвам на нещата, които съм получил в миналото, как ли щях да мога да се радвам и на нещата, които постигам в бъдещето? Тогава осъзнах, че не самите ми постижения, а способността да им се радвам след като съм помогнал на хората чрез тях, създават лавинообразно чувство на удовлетворение и пълноценност.

„Остави се да бъдеш воден – така един ден за теб ще кажат, „че някой ти е помагал“ да вървиш по този път с вяра. Нищо, че ще недоумяват какво те е карало да бъдеш толкова упорит и да се разгърнеш толкова много и то само за едно определено нещо: любовта към тази прекрасна жена. И през всичкото онова, през което премина докато вървя, ще запомниш може би едно нещо: Всички пътища те водят към нея, където и да ходиш, каквото и да правиш. Това е неизбежно за теб. Любовта ти към нея оправдава дните ти и ги дарява със смисъл и живот!“

В ефир на "След закуска" и "Силата на пръстена".

Никой не забелязва сълзите ти(когато си тъжен),
Никой не забелязва тъгата ти(когато ти  най- трудно),
Никой не забелязва болката ти(когато си сам),
Но всички забелязват грешките ти(защото другите са „идеални“).

„Всеки един от нас има в арсенала си машина на времето, която тайно управлява. Тази, която ни връща в миналото я наричаме - Спомен, а другата, която ни изпраща в бъдещето се казва - Мечта. А третата, която ни води днес, тук и сега го наричаме - Дихание. Нека не го губим.“

С курсивът са отразени цитатите, които съм си взел от собствената книга – „Силата на пръстена“ –Африка в моето сърце 3. А с останалия шрифт са личните ми думи, които често вместо изречени са написани. Материал подготвен за предаването „Следа или Спомен-избираш?“

Нищо не е същото без Приятелите!

С доц.Кирил Петров в х-л.Интер-Велико Търново

От известно време нещо „ме върна“ към една книга купена от мой тогавашен „приятел“ – „Съвременен маркетингов подход,(Думата Дума отваря-ДДО)“ на доц.Кирил Петров. Признавам си не знам, кой точно спомен ме върна към тази книга или човек, но се заредиха спомените като един при срещата ми с доцента в х-л Интер Велико Търново.

Този „мой приятел“ му беше студент и ми бе казал за него и ми взе неговата книгата от Търновския университет. Но освен това му взе и номера и аз почти веднага му звъннах. След като му се представих кой съм, го попитах дали е възможно да ми отдели няколко минути за да се срещнем с него когато идва отново в Търново. Той се съгласи и насрочихме среща. Отидохме с „въпросния приятел“ заедно, макар, че после съжалих, че въобще го взех с мен. Защото въпреки, че попитах доцента дали можем да си беседваме на „ти“, оня продължи да му говори на „вие“. Говорихме за много неща, признавам си, той се оказа изключително разговорлив и толерантен човек, но в мигът когато „усети“, че вече няма какво да си кажем, каза, нещо което няма да забравя никога:

„Момчета, ако няма повече какво да си кажем за днес, ще ви оставям за да отида да си почивам. Ако имате някакви други въпроси ще ме попитате следващия път.“

Дори не пожела ние да платим сметката, а той настоя да я плати. Тогава се „вкиснах“ защото как така този човек ще настоява да си тръгва, та ние бяхме дошли „от Лясковец“ само заради него...а той ще си тръгва.  Тогава за първи път се сблъсках с човек, който „си цени времето“ и не желае да го губи... Или защото знае нещо повече или защото има проблем, за който ние все още не знаехме...

Последваха още срещи и с три срещи се докоснах до Доц.Кирил Петров, когато идваше да преподава лекции в Търновския университет. Допусна ме до себе си не знам поради каква причина, но явно бях един от щастливците имали рядката чест да общувам с него макар и малко. Колкото толкова.

Та това което е тук поместено е от книгата му, което най-много ми направи впечатление:

Това беше в далечната 2008-2009г. Тогава бях доволен, но днес като си спомних за него реших да се разровя за първи път в нета и да видя имали нещо написано за него...И бам! Голяма греда. Видях първо материал, за честването на 50-сетата му годишнина: „Проф.Кирил Петров - знаменитият преподавател по маркетинг и зам.-декан на факултета по обществени науки в университет „Проф.Д-р Асен Златаров“, окръгли 50 години и за това събра отбрано общество за парти в култовата синя зала на хотел „Мираж“.”

Благодаря за Снимка на:Катя Касабова

След това обаче видях нещо покъртително. Материал за неговата кончина. Как беше възможно по дяволите, точно този човек да си иде просто така...

“Той остави трайна диря в научните среди и сред стотиците свои студенти. На 52-годишна възраст днес ни напусна доц.Кирил Петров – един от доказаните български специалисти по маркетинг, преподавател в Бургаския университет „Проф.Асен Златаров“ и Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“. Доц.Петров почина днес наобед у дома си, победен от злокачествено заболяване на стомаха, с което се бори до последния си дъх, продължавайки да изпълнява служебните си и обществени задължения по начин, с нищо не показващ, че ракът го е стопил наполовина. 

Доц.Петров ръководеше катедрата по маркетинг в Бургаския университет „Проф.Асен Златаров“, дългогодишен синдикален лидер, член на академичното ръководство на вуза, един от сериозните претенденти за бъдещ мандат като ректор.”

                             Това  е извадка от някакъв сайт „Флагман.бг“

Така разбрах, че на 23.07.2013г.(а днес сме 03.2017г.) Доцента г-н Петров, си тръгна без да се сбогуваме. Явно спомена за него е жив в мен и за мен бе истинска чест да се ръкувам, срещна и понауча нещо малко от него.

Последно Сбогом, макар и след време Доц.Петров. Остави малка но забележима диря в мен. Сега разбирам, защо се сгъваше така на срещите ни и казваше, че имаш „киселини в стомаха“ и пиеше сода. А то явно си имал проблем, с който мъжки си се „справял“.

Благодаря ти за всичко,Приятелю! Да защото ти преди всичко виждах, че държеше на приятелството ни! И казваше, че „човек от човек се учи“...

                                             Посветено на Доц.др.Кирил Петров

R.I.P. Love -02.01.2017!

Да скъсаш с някого, да се разделиш, да му биеш шута, да сложиш чертата, да напуснеш цирка, да спреш филма и всякакви други определения са синоними на едно от най-големите изкуства в любовта. Защото е точно толкова сложно майсторство да започнеш една връзка, колкото и да сложиш кадифените ръкавици, за да й направиш прецизна дисекция, завършваща със сигурна смърт. 

Тъкмо „слагам година“ от как след като изригнах във втория ден от новата 2016г.(тази година), приключих тази шибана „връзка“ с тази жена на всякакво физическо ниво. Въпреки това ми се налага да я виждам тук-там по улиците, и най-вероятно и на нея и се налага „да ме вижда“... Приключих с това.

За грозния край, с които ще я помня. Даде достатъчно за да я помня с лошо и с из-губенето ми времето... Кога ще пием за провала,бих те попитал само? Не ми желай да съм щастлив..повече, защото съм. Не ме целувай спри, не ме поглеждай дори... обичах те, но пътя ми с теб не води никъде...

Възлагах за първи път планове „за бъдещето“ с теб но се оказа друго. Тая обремененост, която си получила с времето от всички, които са те тъпкали, да ми я проектираш, просто нямаше как да продължи... Видях как с първите публикации на заглавието на историята „Женена за един!Спяща с други!“, колко хора се припознаха, изпитаха неудобство,а ти дори не знаеше за него, а и нямаше нужда. Не си била достойна да знаеш-въпреки това е посветена книгата на теб. Защото все ме питат на кого посвещавам творбите си?! Човекът ограбил и излъгал любовта ми! С написаното не отмъщавам на никого, защото не можа да завладееш сърцето ми, като ми губеше времето по два часа седмично... И не можа да оцениш едно нещо, че не този, който идва при теб, когато няма къде да отиде е важното, а този, който идва при теб дори когато има много места, където го чакат, но ти не знаеш за тях!

Но това е роман, с който ще те помня цял живот с лошо... Беше ми достатъчно горчиво да слушам, „за времето“ дали ще вали или не или за някакви книги и т.н... за това издавам я, и нямам никакви претенции както към времето, което съобщават всеки ден по новините и ти го слушаш, както и към чувствата си към теб, който достойно потъпка и не можа да преглътнеш хапката. Кога ще пием за провала...те питам?! За да не се задавиш!

На най-лошия си враг не пожелавам да вижда гърба на човека когото „уж обича“, всеки път след телефонното обаждане на таксито с което се прибираше... Не му пожелавам да вижда страхът в очите ти който се четеше, оглеждайки се всеки път да не те види някой и да докладва къде може би си ходила т.н.... имах чувството по едно време,  че срастването ми с теб „ме превръщаше в престъпник“, да се крия, да се държа с теб като с непозната...на „публични места“... това каква  любов може да е по дяволите... като е незаконна! Или може би: „трябваше да преосмисля, че един мъж може да бъде простак, или джентълмен...с теб,но всичко зависеше от това дали срещу него стои к*рва(та), или дама(та)!!!“ А ти от кои си?!

И когато се пропука всичко се оказа, че трябва да се извинявам за няма нищо, да се моля за любов, да прося внимание, което мога да си купя с пари и от други... за това не съм „ти“ казвал кого и какво познавам в хората...преди теб. Няма нужда, защото не си била достойна да знаеш. Прецених, че не може да ти се има доверие... и те изолирах от информацията си... за хиляди неща! И да знаеш, че от всичките прокълнати любови, за които съм чел „нашата“ се нарежда близко до тях. Далеч не значи, че като съм ти „се молил“, съм бил просяк, но никой няма да ми казва какво да правя... какво ще работя, за какво ще живея, какво ще харча и в коя държава ще ходя... и при кого. Недостойна си-знаеш си го! Издавам тая „книга“ и изчиствам кеш-паметта си от теб и спомена за теб ще бъде заличен завинаги...

И все пак Благодаря за изгубеното време, Гергано!

...За да излизам с друга значи не си ме канила достатъчно на срещи(защото те беше страх),да лягам в леглото на друга значи в твоето ми е било твърде студено и скучно(не е като моето),за да обичам друга значи не си ми показвала достатъчно искрена топлина в любовта си, която се оказа пародия. Но не те съдя, защото „само толкова можеш“...

Силата на пръстена/Послание с очи!

Вместо Епилог:

*След Десет години на същата дата 20.октомври. Когато тя бе отишла при заклинателката, а тя и бе спестила умишлено да и каже, че един ден така или иначе ще загуби този, които я е обичал и онзи, когото тя е обожавала и бе дарила с пръстена на живота. Просто защото най-вероятно това е било последното изпитание, през което „е трябвало“ да преминат през времето, за да могат наистина един ден да бъдат заедно и щастливи.

Вечерта той ги бе помолил,сутринта по изгрев слънце да са близо до леглото му, за него било много важно да са точни и да не закъсняват за срещата. Когато се събраха, отчето го изпревари и започна пръв.

„Каквото даваме ни се връща 100-кратно... каза отчето и се усмихна, като го помоли да запомни това. Но ти,нямаше от къде да знаеш всичко това, и даваше и най-малкото което имаше от сърцето си. От него бликаха светли чувства, чисти мотиви и малки крачки, пропити с много любов, превърнали живота ти в приказка, която е напълно възможно всички да разказват един ден, приятелю!... Готов ли си, сега след като изпълни задачата си,която си постави и почувства със сърцето си, да се заличат всичките спомени от твоите приятели и роднини, че си бил тук? Готов ли си отново да бъдеш „просто човек“, който винаги си искал да приличаш на своя достоен идеал? Готов ли си да простиш и да забравиш, както и да бъдеш опростен и забравен, за да живееш вечно, след като изстрада всичко, което изживя сърцето ти?“

„Не знам, приятелю. Наистина не знам, дали съм готов, но ще опитам. Не познавам човек, който да е готов за това да бъде забравен, защото се вкопчих в живота сякаш ми принадлежи и ми е длъжен с проявите си! Въпреки, че самото вкопчване ме правеше на моменти нещастен, вместо щастлив. Но живях достойно. Обичам жената на живота си, дори когато силите ме напускат, аз отново само нея шептя.“

Тогава той се обърна с последни сили към любовта на живота си:

„Какво може още да ни се случи? С колко време разполагаме?“

„Може да не те помня, но знам, че ти ще ме помниш. Обещай ми-прошепна му нежно в ухото,навеждайки се върху него! Минаха много години от как бях в очакване нещо красиво да се случи в живота ми, но като, че ли все се разминавах с него, до преди да се появиш ти. За това си бях казала, че ако аз съм част от живота ти, то ти един ден ще се върнеш за мен... не зависимо кога... Вярвам в това! За това го взех този пръстен за теб, за да не губиш никога Пътя на Сърцето си, чрез който ме откри в този живот. Обичам те и съжалявам, че чак сега ти го казвам за първи път.Страхувах се, че ако го изрека магията между нас ще свърши, но пък го чувах и усещах всеки ден от теб, защото аз винаги получавах повече от теб, което ми даваше сили да живея за теб. За нас.“

„Единствено, което не успях да направя когато се събрах с теб бе, че не останах същия какъвто си бях обещал, че няма да се променям заради никого.Прости ми, моля те!Но любовта ми към теб ме промени, хранеше живота ми, поддържаше ме жив толкова дълго време през което бях сам, спасяваше ми живота, а когато вече имах тази възможност да бъда с теб, живота ми ме напуска с вкус на Сладко от Смокини. Той се появи за да ми напомни за теб, а сега ми подсказва, за края. Това не знам дали наистина е справедливо. Единствения начин, който Съдбата ми предостави, бе да избегна страданието което познах, като ми предлагаше да се откажа от любовта си към теб, а как бих могъл да го направя, като ти си всичко! За мен всеки ден беше бреме, защото съществуваха само два пътя всяка сутрин: този, за които мечтаех всяка нощ и действителния заради, който не исках да си отварям, очите сутринта, докато ти бях слуга. Понеже не е богат речника ми, като твоя любов моя, не знаех как можех да обясня с думи любовта, която изпитвам към теб, без да се налага да те притежавам.Тогава се научих да ти служа.Така живота ми се превърна в пътуване осенен от много болка, любов и страст. А в една книга преди много години бях чел, че всичко онова, което съм постигнал през живота си, е хубаво поне да има смисъл, осъзнавайки един ден, че сърцето ми е там където е моето богатство. Ти си моето богатство любов моя. Въпреки, че хората ме смятаха за беден... аз съм богат с теб, защото те обичам.“

"...Докато ти трябва да забравиш сега, за да успееш да живееш вечно, аз те първа трябва да се преструвам, че нищо не се е случило и да продължа живота си без теб. За да оцелея през времето когато Слънцето ще залязва всяка вечер пред очите ми, а Луната до късно ще стои самотна като мен, пред прозореца ми-сутринта,а аз всеки миг ще си спомням за теб. Не трябваше да се отделям от живота ти и да те оставям сам да се справяш с всичко. Защото ти искаше само да живееш. Чудех се как е възможно толкова малко да иска млад човек като теб от живота, но всъщност ти искаше най-важното да участваш в самият живот тук и сега, защото много добре знаеше, че нищо няма да можеш да вземеш със себе си в последното си пътуване, което временно ни разделя отново. Мечтаеше за много неща, но беше стъпил здраво на краката си и понасяше всичко в настоящето, с което ме научи на още един урок...

Помниш ли ме-ще те питам отново и отново,любов моя? Няма нищо, ако не си спомняш! Дори да не помниш тогава, аз ще ти напомням всеки ден,отново и отново.Коя съм Аз и кой си Ти в нашия живот. Ще те помня винаги,любов моя!Защото пръстена  ще ни среща отново и отново, докато сбъднем и последната си мечта.Сега си толкова близо до сърцето и душата ми, и толкова далеч от ръцете и тялото ми...”

"Ти си единствената жена за мен, знаеш това, на която не съм подарявал цвете, а сега ще лежа върху цветята, които не откъснах за теб, за да си спомняш, за мен... всеки божи ден оттук нататък."

Така след като изрече последните си думи, си пое бавно въздух и го издиша едва доловимо. Живота го напусна, но очите му останаха отворени,защото беше толкова жаден за живота,който беше неимоверно кратък за него. За известно време те останаха така пред очите на ­­­отчето, преди да ги покрие завинаги с дясната си ръка и да каже за последно с премрежен поглед от сълзи, които вече се стичaха по лицето му:

„Така видях този живот на двама мои приятели,който толкова много се обичат.Разказах я като моя история,защото ми позволиха да участвам заедно с тях в нея,докато имахме време да бъдем...заедно. Защото аз ги венчах, пред очите на Бог. Аз съм отец, Силвио и ви обичам. Обичайте се вие, винаги.“

                              

...А как бе дошъл пръстена в ръцете на Аденсио, така и никой не разбра... но едно бе сигурно. Пръстена ще ги събира отново и отново, за да изживяват своята любов и някой ще я разказва на поколенията, за да живее вечно!!!... Защото тази приказка те първа ще отеква във вечността заедно с тежката ръка на любовта, която я бе записала в сърцата им, и на която всички ние дадохме  живот в гърдите си, точно в този момент...

Следа или Спомен-избираш?

      

„Ако вдъхновението може да ви навести най-неочаквано,то също така може и да ви напусне, без да ви предупреди.“

Пиша това по повод прочетената книга „Магията да твориш“ на Елизабет Гилбърт, която уж започнала роман за Амазония но нещо го изоставила. След време се запознала с друга писателка Ан Патчет и в едно от писмата си, тя и разказала как се е зародил роман за Амазония. И на една от срещите в някакъв хотел закусвали заедно и си за разказвали една на друга какъв е сюжетът им. И бум! Почти един и същ просто Елизабет е пренебрегнала вдъхновението, а Ан го е приветствала и вдъхнала живот.(А, после като бременните  жени, които нямат търпение да си спомнят точния момент на зачеването, започнали да си броят чрез пръстите и да налучкат кога едната „е загубила“ идеята си, а другата „е намерила“ своята...). Защо ви разказвам това ли, ами има си причина. Когато вдъхновението дойде и ми загатна за „Африка в моето сърце“ се чудех „дали съм достоен“ да я напиша точно аз тази книга? И после си казах, че какво да ми е, точно пък на мен и така чисто и просто започнах! Така не съм дал шанс на идеята навестила ме да иде при друг/друга поради моята немърливост и ленивост. А поради тях след 10 години да чуя, че някой друг е написал романа на живота ми –„Африка в моето сърце“. Не! Не бих си го причинил и точно аз му вдъхнах живот чрез тази творческа намеса. Но с това си причиних обвинения към самият мен от схващането, че светът на определени хора е белязан от недоимък, и че съм взел все едно „тяхната творба“ и съм я „присвоил“ написвайки я.

Но понеже не знаят мнозина, че от 16-сет години „съм отворен канал за идеи“ и съм достатъчно прозорлив и бърз да я уловя когато се изпречи на пътя ми, да я прегърна и задържа, а след това да я осъществя вдъхвайки и живот. Не бих ѝ изневерил,за нищо на света, че да търси „друг партньор“ да я ощастливява.

Със сигурност историята разгърната в трите книги „Африка в моето сърце“ е история на всеки един човек и мога спокойно да бъда обвинен от припозналите се хора в нея, че това се е случило в техния живот, а не в моят. Въпреки, че това е моята история дала гориво на живота ми, и никой друг не е бил поканен в нея. Но ние сме скачени съдове и не мога да се сърдя на никого. И само на вдъхновението единствено „е позволено“ „да прави всичко“ и не дължи обяснения никому за мотивите си. Защо е дошло при мен, а не при друг?

Така идеята за „Африка в моето сърце“ ме е чакала цели 4 години преди да и дам живот. Защото аз 2004 година  разговарях с Петя за Африка, след като тя разкри, че е живяла там. А едва 2008 година книгата се появи. Може би, ако „се бях забавил“ щях да се размина с нея, но се оставих вдъхновението да ме води където си поиска...и да го направи както поиска. По неговия начин!

Коледа-Христо(ва)!

Харесва ми единствено по Коледа, че нося името Христо(во), и че нещо хубаво се ражда всеки път. Говоря конкретно за мен и не се ангажирам с други неща. Коледа е един прекрасен миг от Вечността, която не ни показва обаче, колко сме добри, а ни показва колко не сме такива... И въпреки всичко „трябва“ да вляза в залата на живота с вдигната глава, каквото и да е станало в живота ми или да не е. Никога няма да се извинявам, за факта, че съм съ-Здател и помощник съ-Творец или пък ще се срамувам,а камо ли да се обяснявам.Направил съм най-доброто на което съм бил способен до този миг, и съм работил винаги с това,което имам в наличност, в рамките на времето, с което разполагам. Живота ме е поканил да се появя на бял свят на 28.11.,а днес е 25.12.2016... и чествам имения си ден, благодарение на факта, че името се предава по наследство... от дядо ми (по бащина линия). Какво повече мога да искам от себе си, освен да: Благодаря,че съм получил нещо красиво под формата на звезда светеща като пътеводна светлина. Само защото бях казал „да“ на договора с вдъхновението. Което слава богу не зависи от човешка намеса. И най-накрая завърших един цикъл през всичките тези 16-сет години от 2000г. до 2016г. Аз съм това,което съм, благодарение на всичко онова което съм създал и което обаче е създало мен. Творческия процес бавно ме превъзпита за да бъда тази по-добра версия на себе си. И през последните две години от пре-съ-творя-ването на дните ми правя така,че времето да е много по-леко прекарано,защото толкова по-ярко става съществуването ми. А по някаква причина времето ми тук на Земята не е безкрайно и може би беше редно да разбера, че поне мога да му се наслаждавам-всеки ден докато ходя, дишам, правя любов, рисувам с пръсти по кожата ѝ, упорит съм, целенасочен, последователен и постоянен. 

И ще завърша с нещо много интересно отново за критиците (ми) - десерт за Коледа: Какво ще стане,ако никога не получа нищо?Какво ще стане,ако цял живот следвам страстта си,но така и не постигна „успех“? Как ще се чувствам тогава,след като според някой ще съм си пропилял живота за нищо? 

Само бих им отговорил така: Ако не „виждат“, какво вече получавам и съм получил, никога няма да мога да ви обясня какво всъщност имам в лицето на Творческия процес. 

За това Весела Коледа и не съ вземайте на сИриозно...