…’97-ма година беше някак интересна година за мен. Когато бях на 17-сет години не
знаех много за „Творческия процес“ и за това карах нещата да се случват, както
ги усещам и наистина не се вълнувах кой какво ще каже за това, което правя.
Но...
Бях и с дълга коса, бях и
трениращ, бях и влюбен по едно момиче, което нямам си и на идея, кое точно ме
привлече в нея, но.... направо си изгубвах граматиката по нея... Да „момчетата“
също могат да се самозагубят по даден обект на техните чувства... Оказа се, че
други излизат с нея. Може би, които бяха по-настоятелни, а аз не бях от тях...
Въпреки това тя ме вдъхнови да създам едни розички. Помолих мой приятел
дърводелец, тогава бяхме ученици, но още тогава баща му го беше насочил в
дърводелството-мисля.
Той ми даде една дъска от орех и аз само това чаках да ги нарисувам.
Казах си, че са наречени за нея, но... тя така и не ги прие. Отказа подаръка ми
и аз нямаше какво да направя повече... После се опитах да ги продам, но и това
не стана. И от 97-ма година тази картина си е с мен в моята орбита. Днес реших
да я споделя с вас. Просто да я видите и да знаете, че „старата любов-ръжда не
хваща“, ако въобще хваща нещо! Само, че не знам Любов към рисуването ли-ръжда
не хвана или към обекта на "чувствата ми“. Признавам си, не знам какво точно
съм си мислел, че като „отговори“ на чувства ми, че няма да има по-щастлив от
мен или нещо подобно, но и за да не е така пак си има красива страна на нещата.
Ето още една моя картина не е похабена „на вятъра“ поради преходните чувства...
Но днес ще говоря за
творчеството, а не за чувствата си... които се похабяват „от обектите“...!
И така веднага след като
завърших училище ме взеха в казармата. Бях щастлив до преди да вляза вътре и да
видя една мъдрост, оставяща вечна диря в мен на Васил Левски; „Ние сме във
времето и Времето е в нас.“ Това беше единственото нещо, което ме занимаваше да
си отговоря какво е искал да каже с това послание, през първите 7 месеца, от
службата си. И дали е познавал вселенските закони, за да го каже? Все догадки
образуващи ми смислени вериги в мозъка ми...
Държах талантите си в тайна, за
да не „ме ползват“ просто така от начало, но то се разчува „от наборите ми“, че
съм масажист, че съм рисувач и т.н...а аз отричах до едно време, за да не ме
направят писар, но виж, че правих по 20-30 масажа на ден на старите войници, не
ме притесняваше, защото освен за масаж за друго не ме търсеха... а и това ми
осигуряваше комфорт да дишам спокойно докато те ми квичаха из под ръцете... много
пъти им казвах на шега, че „паднете ли ми в ръцете, ще ви го връщам“, а те си
мислеха, че се шегувам, защото масажиста не го вземаха на сериозно... е, няма
значение аз им сипвах и т.н... Това беше докато бях в Драгоман в поделение 56530. Но след като зави сирената и ни казаха да се строим с пълно бойно на
плаца в 22:00 ч. и ни натовариха като чували с картофи в камионите, стомаха ми
се беше свил. Нещо беше станало, което не знаехме. А то какво било американците
бяха нападнали Сърбия и я бомбандираха...‘98-99г. а ние да сме на границата,
като първата огнева мощ да пазим с телата си България... имахме ли избор, щом
сме там... нямах стомах, нямах сърце, имах само патрони и автомат... все пак
бях граничар, за какво са ми те, там на границата...
Но когато все пак успях да „се
адаптирам“ на граничната пооса на ГККП Стрезимировци - 12 застава, и после на
Горна Мелна - 13 застава(там където ме направиха стар войник),започнах да рисувам
отново. Там в казармата беше „модерно“ да имаш фонокарта пълна с импулси и да я
предоставяш срещу заплащане на новобраниците... и после да я хвърляш. А такива
като мед да ги намират и да рисуват-скришом. Но един ден на вишката „изчегърках“
фона на картата и я направих бяла, с ножчето си. След това както си бях взел
няколко цвята химикалки нарисувах Памела Андерсън на нея и я бях обещал, че ако
стане сполучлива ще му я подаря за спомен на един новобранец, който все се
въртеше около мен за да го уча на масажи... понеже и той искал да скатава,
понеже е разбрал, какво е да скатаваш, докато другите ги гърчат... но забравя,
че масажа също е гърч, но нямах време да разбера дали го е осъзнал. За мен това
е Живота ми...
Та за картата... тя отмина.
Често се сещам за тази картинка през интервали от време, както и за новобранеца
и се питам дали я пази, дали ме помни... все някаква носталгия и спомен към нея
ме тегли. Все пак това бяха мигове на доста празно време, през което се чудехме
как да си го запълним, че да „върви“ наряда-„часови на граница“, най-дългия
наряд от 4 часа. Като изключим, че имаше и патрул на кон по 20 км с 6 дни-престой
..имах два такива... от 12- до 13 застави!
Рисувах си, преди да вляза,
рисувах вътре, но когато излязох от казармата се оказа, че вече бях с 2
ръкописа и така започнах да пиша, а рисуването беше „пресъхнало“... дори не се
сещах за него. Може би имах нужда да не го свързвам с ужасното място наречено „казарма“,
където ти избиват от съществото невинността и на нейно място отглеждат 365 дни
еднотипна овца, която обличат във вълчи кожи за да е еднотипна и да я карат да
прави, каквото и кажат. Последната инстанция, която ми казваше, как ще стават
нещата по тяхната, беше това място... мамка му!
Все спомени, но един от тях не се забравя
никога-когато получиш повиквателната си... а днес момченцата си чакат поръчките
от Avon и Oriflame!
