 |
| Цани Гинчев |
Начална връзка с училището. Дойде времето да съм в първи клас.
Заведоха ме в някаква сграда, където ме караха да стоя на едно място седнал и
да мирувам, като последното въобще не ми се отдаваше. Не знаех, как ще свикна
да мълча, и да не говоря в клас. Но сигурно се свиква, знам, ли, но аз не
можах. Нямах желание да изпълнявам команди „на учители”, който „не
познавах”, а и как да обуздаят свободолюбивото малко същество като мен.
Най ми беше приятно пролетта в
час по физическо с игрите, а най-неприятното беше да пиша домашни в къщи.
Идваше едно момиче, което „беше силна
ученичка” да ми показва задачите и как да пиша красиво. Това ме дразнеше, но
изпълнявах, защото нямах друг избор. Винаги съм се чудел през годините, защо ме
карат да изписвам стотици пъти букви, цифри и да чета неща, който не са ми
интересни.
С годините, когато преминавах в
горните класове/т.е. ненапредвах/, а ми беше още по-глупаво да си губя времето
в часовете. Започнах да бягам от час защото, можех да си правя каквото поискам
щом и другите го могат. Така в края на 6-ти
клас извикаха баща ми за да му кажат, че поради неизвинени отсъствия и
много двойки, ме оставят да повтарям същия клас. Това беше лоша новина за
родителите ми, но аз не се срамувах, защото за първи път се случи, нещо, което
исках и не ми пукаше, че „може би, ще ме сочат с пръст”. Учих на друго място и
така започна всичко…
Сега не ме интересува дали пиша,
красиво, но мога да заявя, че словото ми е дълбоко пропито с мъдрост от
вековете. Не е важно дали правя толкова грешки, защото не държа да съм безупречен, но
държа да бъда себе си. Връщането ми на зад във времето ме зарадва с едно, че
спомените ми към началното училище бяха прекрасни и по тази причина бих отдал
много за него но с времето, няма да го направя на веднъж. Записките ми се
превърнаха в книги, а книгите излязоха
от пределите на града, страната и заминаха да странстват, да търсят своя път по
най-добрия начин на които са способни.
Христо от Лясковец, не беше добър ученик, но се превърна в това, което е искал винаги:
да бъде свободен и да пише, за каквото иска.
Христо от Лясковец.
