И какво ако имаш всичко...

И какво като имаш всичко, по някога не си на себе си от отчаяние.

Знаеш ли, че е толкова трудно да бъдеш добър, позитивен ако щеш когато една дума или жест те сринат за секунди. По някога, колкото и силен да си се случва да изгубиш за миг целта и да се разсееш, а това ти коства твърде много. Любовта е нещо като наркотик, хем без нея не можем да живеем, хем да ни коства толкова много от живота да се справяме с последиците от нея.

За лутането мога да говоря много, защото това сякаш беше най-прекрасното време, докато търсех себе си. Е, след като се намерих и разбрах, че нямам нужда от много, се оказа проблем за мен, защото докато търсех себе си ползвах всичко, а като се намерих се налага да се откажа от какво ли не-дори от пътя си.

Имаше мигове, когато отказа от борба е най-малкото което предприемам. Болката, която се образува, ме съпътства от раждането и никненето на първите колики в стомахче-то. Понякога имах нужда от леко побутване, но нямаше от кой да го усетя. Но пък искам да кажа пред огледалото си, че през цялото време до тук слушах музика и сърцето си. Да сигурно изглежда от страни, че допускам грешки, а за мен те са допринесли много за моето сформиране на личността ми.

Сега дойде мига да спомена, че това, което съм нямал до сега се налага да създам и дам на всеки докоснал се до мен. Беше ми странно това положение в което ме поставя съдбата, но това е истински дар. Странното е, че въпреки любовта и щастието когато са на лице се налага да стоя сам самичък докато творя. Няма, как да бъде допуснато нещо друго до мен, докато не изпълня дадения план за книга или статия. Факт, който също ме караше да потръпвам от страх, коя ли ще ме приеме такъв „творящ” самостоятелно и прекарващ толкова време сам със себе си. А дали това е плод на творческа среда ще ви оставя да помислите сами. Мен ми е все тая, как ще бъде наименувано, защото това съм аз.

Въпреки, че може да изглеждам като изгоряла клечка от някой стар кибрит, аз съм щастлив да бъда себе си в  това си амплоа.

Дори и да боли...

Дори и да боли, отново се раждат нещата. Творчество от мъка.

нещо различно

Когато бях в София и вечерта жената на моя приятел ми наизвади едни картини да ми покаже. Понеже всеки път като отида при тях и има нещо ново закачено по стените им в гостната. И този път не беше изключение. Още с влизането си, имаше някакви картини закачени на ромб по стените. Цветовата гама много ми хареса и отново докато ядях на масата имах възможността да гледам.

Вечерта след като се разходихме из парка на театър София, се прибрахме и тя започна да ми показва картини на една жена, която от отчаяние започнала да рисува. Но отчаяние с цел оцеляване. Тя била архитект в някакъв град, но заради подписа и който сложила не където трябва я изгонили като куче. Така започнала да прави картини от много високо качество. Докато ми показваше картините и, тя ми разказа нейната история, а аз слушах от части, защото се наслаждавах на самите картини. Признавам си не бях виждал такова нещо. И докато тя ми показваше картините ме попита, коя ми харесва. А те всички бяха повече от прекрасни и как можех аз да кажа, коя ми харесва. Особено след като чух за болката на жената. Една картина се повтаряше два пъти и ми направи впечатление. Посочих нея и тя я отдели, а даже не разбрах, защо. След като свърши импровизираната изложба и прибирането на картините, тя стана и ми подари отделената картина. Зарадвах се естествено и недоумявах да си призная, защо отново ми подаряват толкова скъпо нещо. Чак късно вечерта се усетих, че понеже аз им подарих и двата дни процедури от моят стил/масажи/, тя сега да направи същото. Е, как да откажа и така се сдобих с нещо не виждано за мен, а съм обеден, че и за мнозина ще е така.

Този пътя нямаше фраза: „Ако могада те направя щастлив с това, заповядай”, но пък това наистина ме зарадва-признавам си.

Благодаря за този дар въпреки болката на жената…

С успех приключиха...

С УСПЕХ приключиха дейностите

по проект „УСПЕХ” в НУ „Цани Гинчев” – град Лясковец

С много медали и четири купи приключиха дейностите по ПРОЕКТ BG051PO001-4.2.05-0001 - „Да направим училището привлекателно за младите хора” – „Училище за Себеутвърждаване и Подготовка към Европейски Хоризонти – УСПЕХ” в Начално училище „Цани Гинчев” – гр. Лясковец. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на
Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”,
съфинансирана от Европейския социален фонд.

През учебната 2011 / 2012 година в училището работиха три групи по интереси – Гимнастически клуб „ЮНАК” с ръководител Кремена Тотева,  клуб „Занимателен английски език” с ръководител Лидия Илиева и Танцов клуб „БУРОВЧЕ” с ръководители Мария Николова и Анна Стоянова.

Последните представителни изяви на клубовете се състояха от 24 май до 26 май в гр. Несебър, където се проведе VІІІ Национален детски олимпийски събор „ЮНАЧЕ”.

Освен в спортна надпревара и в концертни изяви, децата се включиха и в официалната част по откриването на ХХ юбилеен конгрес  на ЕНГСО (Европейска асоциация по въпросите на физическото възпитание и спорта). С юнашките екипи и красивите национални носии очароваха представителите на младежката ЕНГСО, с които се срещнаха.

Отличени от НУ „Цани Гинчев” бяха следните ученици: Гергана Тончева – І клас, класирала се на І място за рисунка на спортна тематика, Йоана Капнилова – ІІ клас, завоювала ІІ място за авторско стихотворение и ІІ място за рецитация на стихотворение на спортна тематика, Иванка Маринова – ІІІ клас, заела ІІІ място за авторско стихотворение.

Добри лекоатлетически умения децата показаха и на щафетните игри, където се класираха на ІІ място – отборът от І възрастова група и на ІІІ място – отборът от ІІ възрастова група.

В съревнованието за точно и синхронно изпълнение на гимнастическа композиция „ЮНАЧЕ”, отборът от І възрастова група с треньор Кремена Тотева зае ІІ място, а отборът от ІІ възрастова група с треньор Марийка Сухлоева зае ІІІ място.

Медали и диплом за отлично представяне на всички участници в събора връчи Президентът на ЕНГСО – младежи.

Удовлетворени и още по-мотивирани за бъдещо участие в дейностите по проект „УСПЕХ”, са учениците и учителите от НУ „Цани Гинчев” – град Лясковец.

През следващата учебна година в училището ще бъде разкрит нов клуб по интереси – Клуб по таекуондо „ХЕМУС”, с треньор Румен Димитров.

Дойде мига да ме учат...

Оказа се, че живота ми не е чак толкова скучен за колкото си го представях.

научете ме...

Дойде мига да ми покажат как се пуши наргиле, двама познати/вече/. Дойдоха и го донесоха. Аз недоумявах, наистина, как се прави, защото само съм гледал/по филмите/ и си мислех, че трябва да си факир за да пушиш това. Разпалиха го и започнаха да си дърпат за да ми демонстрират, но аз забелязах недостатък. Всички ние имаме бели дробове, но не всички ги ползваме целите, а хората, който им предстоеше да „ме учат” не знаеха, че аз не съм като тях. Та аз практикувам йога от 12г. и правя дихателни упражнения/пранаяма/, а те само си дишат като мишки. Прецениха, че вече с няколко техни вдишвания са ми показа ли, как става процеса и ми подадоха да опитам. Аз започнах да вдишвам, а то нямаше край това вдишване. Те се „опулиха” като виждаха, това, как го правя, а те ми се явяваха „учители по пушене” на наргиле. След това започна издишването, което е два пъти по-бавно от вдишването и те се спогледаха отново. До този миг пазех благоприличие за да се насладя на това, ако може това да ми е някаква наслада. След като свърших избухнах в смях и гледах „опулените” им физиономии, как стояха като препарирани. Забелязах, че дойдоха с „голям хъс” да ме светнат как става всичко това, но наистина „светнаха” обаче от към разочарование-то.

Тогава им казах, че са объркали и часа и предмета по, който ще ми преподават как става, като те даже и не владеят дишането в неговата цялост, като мен. Смях се толкова силно, чак се разплаках, а те се спотаиха. Разказах им, че са допуснали голяма грешка, с това да ми се изтъкнат, но не им се разсърдих, а се опитах да им покажа комичната страна. И както изглеждах глуповатичък/както обичам да се преструвам/, се оказах компетентен и за това, а трябва да се има в пред вид, че това ми е за първи път. Никога до този миг не съм докосвал, а камули да пуша наргиле.

За това винаги съм призовавал моите близки приятели и „приятели” да внимават, как подхождат към мен и с какъв мотив, защото най-често той се обръща срещу тях. По някога и не за добро, обаче! Нямам академични познания по пушене, но нищо човешко не ми е чуждо.

Това не значи, че ще спра да изглеждам глупав в някои очи, но пък бъдете предпазливи с това. 

Пушете наргиле и дишайте с пълни дробове, защото това ще ни остане…

Анотация на книга №14...

книгата и героинята

„Бат Ям”– Момичето на Морето е книга написана с любов за една жива и случваща се любов. Автора Христо от Лясковец за пореден път показва, как любовта не може да има граници, а и не бива да има такива и описва това в своята 14-найста книга. Бат Ям е град в Израел, а Лясковец е град в България. Някъде по средата се намира „facebook“ което е общото между тези две държави, градове и любов. След култовите думи: „Подаръците продължават и след рождения ден” на 29.11. 2009г. започва всичко. И от обикновена среща се ражда едно дълбоко и искрено приятелство между жената със сините очи и момчето, което пише книги. От тази неочаквана среща и за двамата пламва една прекрасна любов, която разкрива тайните на любовта и взаимните отношения между мъжа и жената.

Въпреки различията на очите, годините и погледа в бъдещето любовта на участниците в книгата е искрена, чиста, всеотдайна и най-вече зареждаща ги с желание да се търсят, да мислят и да се докосват винаги, когато времето им позволи това.

Това е поредната книга с червена точка на корицата, защото, както се изразява автора: „който не е минал абитуриентския си бал да не чете тази книга, защото не спестявам нищо и го казвам така, както си беше”. Въпреки, че има червена точка, това се превръща само в още по-търсена книга, защото истината за любовта винаги е вълнувала човечеството.

За "Оскари-те"

За Оскари-те в нашия живот.

На скоро ми попадна една прекрасна картинка с ръце хванали наградата Оскар. Помислих си, какво ли като те номинират за тая награда и още повече да я спечелиш. А до тогава да не би да си бездействал и хоп наградата. По някога за тая награда пътя е един цял живот и той дори не стига.

Веднага след това ми излезе еквивалента на това събитие. В обикновения живот няма Оскар, но има „бачкане” до дупка. Няма кой друг да те награди, ако ти сам не си купиш, шоколад, дреха или някаква закачка, екскурзия или да се качиш на някой висок връх.  А като казах „връх” то е почти същото да изкачвах крачка по крачка пътя към върха било към киното, музиката или като писател. Разликата е минимална, защото и на нивата и в Холивуд ти трябва да извършиш действието-само, че за едното получаваш пари на куп, а за другото само удовлетворение.

Това е награда от академията на киното, а другата награда е от живота. Вие си преценете коя наистина има по-голяма стойност за вас като хора.

Шепа хора ли трябва да ни оценят и възнаградят или ние сами трябва да достигнем до личната си награда в живота??? А тези хора, дето никога не са получили „Оскар” и не блестят от прожекторите да не би да нямат стойност или да се нуждаят от това. Не упреквам нищо свързано с „Оскари-те” само си позволих да изкажа нещо свързано с наградата. А това, е далеч по-малко от „Оскар”.

Извървяването на пътят и наградата за него са прекрасни сами по себе си, но често се разминаваме я с наградата я с правилния път. За това няма правилен път/има само път/ и няма награда „Оскар” има само дар. Като живота ни например!!!

Жените имат сили...

Жените имат сили, които удивляват мъжете.
Издържат на трудности.
Понасят големи товари.
Изпитват радост, любов и щастие.
Усмихват се, когато им се докрещи.
Пеят, когато им се доплаче.
Плачат, когато са щастливи
Смеят се, когато са нервни.
Борят се за това, в което вярват.
Изправят се срещу несправедливостта.
Не приемат НЕ за отговор, когато вярват, че има по-добро решение.
Търпят лишения, за да има за семейството.
Ходят на лекар с приятелка, защото приятелката я е страх да отиде сама.
Обичат безусловно.
Плачат, когато децата им побеждават.
Радват се, когато приятелите им печелят награди.
Щастливи са, когато слушат за някоя сватба или раждане.
Сърцето им се къса, когато умре приятел.
Страдат от загубата на любим човек.
Въпреки това са силни, когато мислят, че нямат повече сили.
Знаят, че една целувка или прегръдка може да помогне да се излекува едно разбито сърце.
Но все пак жената има един Недостатък.
Забравя колко много струва. 

"Настройте компаса за пътуване"

намерете вашата цел и я постигнете

Настроите компаса за пътуване. Може дестинацията все още да не сте я депозирали в сърцето и съзнанието си, но все пак не спирайте да искате да се движите напред.

„…Археологическите данни свидетелстват, че именно китайците са създали първите пракомпаси, разпознаващи посоките на света. Първоначално компасът определял южната посока. Това било така, защото китайците смятали именно юг за най-важната световна посока. Първите компаси били създадени през ІV пр. Хр., при това били направени от магнит. Учените не могат да кажат чия е била първоначалната идея за използването на магнита като средство за ориентиране. Самото откритие на магнита и неговите свойства било случайно, както редица други открития. Магнетитът е вид магнитна желязна руда, която се сдобива с магнитни свойства, ако бъде ударена от мълния. В резултат се получава минерал, който е магнитизиран както в северна, така и в южна посока.”/взаимствано/

Набележете си точка в живота/както е и вземането на Азимут/, защото без цел или точка всичко е някак хаотично, а това не е добре за осъществяването на каквото и да било. Цел и посока задаваме на нашата карта на живота и по този начин ние сами си проправяме път, а не чакаме на „псевдо кармата” да ни даде от баницата. Имаме посока,но не знаем, как? Е това вече не е наша работа да знаме, точно как, защото само с един вариант да се ограничим, и той не се получи, веднага изпадаме в гняв, че Вселената не е с нас. А, напротив тя има хиляди варианти незнайни за нас, а и не трябва, за да не ни изпушат бушоните. Намира се път и в най-голямата безпътица, защото повечето от нещата се случват в главата ни, а и там трябва да започнат да се оправят първо.

Най-ми харесва това, че не трябва да изгубваме от поглед нашата цел въпреки, всички житейски катаклизми и да сме се научили да не даваме израз, че преминаваме през такива, за да не даваме „храна на злобарите”. Моята цел е много важна за мен и за това често чувам, че съм „кон с капаци”. Това ме ласкае и си продължавам.

Защо искаме това? Какво ще ни даде тази цел? Ще ни направили по-добри след като я постигнем? Ще сме си взели ли поука от успеха или? Куп въпроси, който се появяват преди постигането или след като вече целта ни е зад гърба. Те ни съпътстват всеки миг, но има и още нещо. А, ако се провалим??? Въпросите са хубаво нещо, защото те обогатяват, но не е нужно да биват гласно изказвани, както аз не поздравявам всеки срещнат, но мисловно абсолютно всеки. Няма нужда да бъда дружелюбен с всеки срещнат по пътя си.

Целта ни е обвързана пряко с нашата фантазия. Имаме избор да я напудрим до толкова, колкото си искаме. И да си представяме, че това вече е факт и да вдишваме този факт като нещо за което сме достойни. Само ние можем да бъдем най-достойни да реализираме, нашите стремежи и потребности, защото комшията може и да завижда, но няма потребност да има винарна или фабрика за масло или да пише по две книги на година като мен. И от това се роди не омраза, към някого или нещо, а любов към мен и насърчаването ми за творчество. Харесва ми, че отдавна напуснах очертанията на гр.Лясковец и поех в моята посока, а тя е навсякъде по света. Както стрелката на компаса показва север така и аз поех с вяра по моя път, без да се съобразявам с някого. Дори много пъти пренебрегвам човешкия изказ, защото слушам сърцето си.

Намерете цел и посока и си карайте работата по-смело от до сега. Направете първата крачка към промяната сега…не  отлагайте!!!

"Енергиен комплекс"

развитие:

Единствено само с разширяване от вътре на вън можете да  покажете на себе си, че можете. Всичко се случва вътре в нас и никога извън нас. Докато във външния свят нещата се случват обратно от вън на вътре. Както вече ви е известно, че за да има някаква материализация на дадено нещо то се е случило поне два пъти. Един път в ума и мислите на човек и чак тогава „ако” му се отдаде може и да го реализира.

Ето тук си позволявам да дам за първи път моя комплекс от няколко движения на тялото, който наистина действат, не само, защото аз го казвам. Показах ги на моя приятелка и тя ги пробва с мен. Харесаха и и въпреки, че беше в месечно неразположение, и подействаха добре. Харесаха и и поиска да ги има и да си ги прави. Нямах си и на идея, как ще и ги запиша, и предпочетох да и ги заснема, защото камерата ми беше под ръка. Сутринта ги направихме заедно за втори път и след това напълно любителски ги заснехме с нейна помощ. Та искам да кажа с това, че благодарността това да се случи е за нея, защото дори не мислех да ги показвам скоро, но ето те поеха своя път щом ощастливиха някого пред очите ми.

Едни напълно прости движения и раздвижващи кръвта, лимфата и личната ни енергия и повишаването на нашата работоспособност на мига, а не някога след време. Всичко се случва сега на мига след употребата на комплекса. Той е лек и не натрапчив с не кой знае какви сложни движения. И понеже е простичък може и да бъде подценяван, но това не е моя работа да си призная. За мен той е дар още когато го ползвах след като приключих с бойните изкуства и го принесох в йога заниманията си.

Също така моя приятелка от Плевен когато дойде на моя час по йога когато правих опити за преподаване на такава в Горна Оряховица тя каза, че въпреки студа в залата доста добре си е загряла тялото и сеанса и е протекъл много леко след това. Успяла е да се наслади на йога и намери голяма разлика в загрявката, като съпостави заниманията и в града от където идва. За мен това си е добро признание и то си се случва от само себе си, без насилие.

Ето тук ще покажа нагледно как само в за 2-4 мин. от нашите 24 часа дадени за деня, можем да създадем една прекрасна живина на нашето тяло, което със сигурност ще ни се отблагодарява с  живот и здраве. Насладете се и се забавлявай те..

Да погледнем в Себе си с Калина Митева

„Да погледнем в Себе си” е книга за която ще пиша в статията си.

с Калина Митева

На 22 май 2012г. денят започна със земетресението от 5.8 по Рихтер и си беше меко казано страшно тук при нас в Лясковец, а В София е било страшно. Не мигнах цялата нощ след това и така чаках да отида да снимам в НУ”Цани Гинчев”-празника им. Това събитие предхождаше другото, за през деня. След като снимах и времето си напредна аз и моите приятели не останахме до края, защото влака нямаше да ме чака. Тръгнах за гарата и така 4 часа пътувах за София. Посрещна ме моят домакин и отидох у тях. Подготвих си нещата и малко след това тръгнахме към „ул.Кракра” на която в Домът на Архитекта предстоеше да се случи всичко това заради което дойдох. Входната им врата се отваря автоматично и това много ме забавлява като го видях. Влязох вътре и там видях Калина Митева за първи път. Иначе общуваме от цяла вечност сякаш. Направих анонса, както се бяхме разбрали предварително с нея и чакахме самото събитие да започне. Малко по-късно дойде и самото начало. Нейната нова издателка от Аратрон я представи и всичко започна. Още в началото тя разказа, как съм я спонсорирал с идеята за книгата и ми даде думата. Разказах за първи път това, което се е случило и много се радвах от това. След това разговора се редуваше, но аз наистина се радвах, че съм на това събитие. Много често се отнасях и представях, как съм на мое лично представяне на книга. Това за един автор е доста интересно, а за мен си е цяло събитие. На събитието дойдоха Мария Янакиева и Майк Рам. Бях ги поканил защото исках да ги видя. Естествено си направих снимки за да си имам за спомен, защото и това е важно за мен.

Времето си отмина в приказки и както често обичам да казвам: Всичко хубаво си има край!

Така и това събитие си свърши и отново се разделихме, както се събрахме за самото представяне. Друго си е да получиш книга с автограф от автора. Последва кафе и отново закрачих по „Кракра” за да се прибирам….