ЗА МАЗОЛИТЕ(по ръцете) И СЪЛЗИТЕ!

Не е важно в какъв свят живееш, важно е какъв свят живее в теб! 

Днес(25.07.2013г.) отново имахме честа Да сме Живи и да се Събудим, да Продължим И завършим Делото Което подехме. Извинявам се, че ми е трудно да Пиша В трето Лице, защото аз по принцип Работя сам или само нареждам, какво да се Свърши.

Обаче днес мазолите Ни, потта(ни) и сълзите в Очите на г-н Тодор Велинов Бяха Истинска Гаранция за Труда ни. Един Безкористен и Чист Отдаден труд За каузата под наслов "С Вяра в Доброто".

По Закона За Привличането и Милостта на Прекрасните хора Се събраха Парите за да бъде платен Тока. Изненадите не свършваха само с Тока, Дойте и Телевизора в стаята на Човека за когато тази седмица се говори в Медиите, вестниците...А местните бюлетини даже не си направиха труда да направят, каквото и да било...

Денят беше прекрасен, слънчев и ПОДХОДЯЩ ЗА ДОБРИ ДЕЛА!

БлагоДаря на Всички хора, които се отзоваха с каквото могат. За мен е истинска Чест да Бъда Част(от цялото), с Познанията си, Страстта си, Желанието си и най-вече с Действията си, които допринасят за каузата...Е, искам да нахраня и тези дето не харесват това, което правя или Правим...Но какво от това! МЕН МЕ ИМА, НАС НИ ИМА И СМЕ ТУК И ПРОСО ГО ПРАВИМ, БЕЗ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАМЕ с малките душици, които ги има и не обръщат внимание на Действието ми/ни.

Аз съм Христо от Лясковец, и участвам с какъвто ресурс разполагам за да помогна. Направете го и вие!

И с това Изненадите не Свършват...Аз заявих, днес пред г-н Велинов, че Аз лично ще започна възстановяването му, като терапевт. Изчаквах само да свършим НАЛЕЖАЩОТО за да започна и другото с което мога да бъда от полза... Та аз завърнах толкова много НЕБЛАГОДАРНИ ХОРА, от "онзи свят" и не получих нищо в замяна, че тук Човека, който РАЗЧУВСТВАХМЕ С ЖИВИТЕ си и ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ...ли няма да помогна!

P.S.:заставам зад всяка една моя дума!

 Само за един час този материал беше поместен в писателската ми страница във фейсбук  и беше видяна над 378 пъти...

"Утрото на един... нов живот."

“Лети, лети, лети...детски спомен жив,
Връщам се отново в онзи чуден свят...”

Когато мъжкото и женското начало се  събра в един следобед се „проектира“ нова поява на следваща душа. След още 9 месеца се  роди едно момченце с такъв плам в очите и буйни къдрави коси. Както хиляди други живи същества и то докато се научи да ходи пада хиляди пъти, но не се отказва от стремежа да лети, нищо, че не можеше да ходи...Прощъпулника  беше спуснат докато отчиташе крайната фаза на прохождане! Следваща стъпка тичането!

„Олеле майко, ужас за всяка майка, когато детето се затича към произвола на съдбата...“

Имах чувството, че много време продължи това мое детство съпътствано с много грешки и стотици разочарования. Но въпреки това желанието за живот се усилваше с всяка измила крачка. С времето се появиха и хиляди въпроси, на които отговорите бяха „толкова“ очевидни, но аз държах специално на мен да ми се дадат отговорите и да ми се обяснява.

Бавно и мъчително познанието идваше към мен, защото нямаше достоен авторитет на тази земя в лицето на който и да е било човек да бъде мой учител. Това не беше его, това беше просто спомен! Нямаше на какво да ме научат тук, но търсех човек(под дърво и камък) д ами помогне да си спомня „кой съм аз“.

Странно е било за мнозина как ръста с незабележимите ми цели и стремежи...Не защото аз ги криех, не напротив, а защото виждах, как това беше неприемливо. От тогава се появи това усещане за „не показване“ на нещата ми докато не ги сътворя...след това си говорете не ми пречите... Тогава също така разбрах за  вливането на гени, които носят послание: „Утрото на един... нов живот.“

Времето прие единственото предизвикателство да ми съдейства, стихна за миг и просто ми показа, че трябва да спра да търся вън от себе си, а да се обърна навътре. Заблудата от външното търсене беше останало от детския свят, но това е само привидно. Майката природа приема всеки за свой ученик нищо, че тя го ражда научен. В човешките училища  има нещо, което по задължение ни карат да учим без нуждата от „нужда“ да го знаем. Така времето вместо да бъде използвано академично бива изнесено и загубено на ученическата скамейка.

Прехода между дете и ученик така и не настъпи. Може би това да ме е „съхранило“. Пробуждането беше процес приличаш на разваляне на старото и градеж на новото. Странно ми беше дали имахме време да разваляме, а да изграждаме? Диктовката на времето се превърна от абстрактно понятие към духовност. Изпълняване без съпротива, създаваш и вървиш. Докато си припомняш „кой си“ се учиш и продължаваш напред.

Странен завет си мислех, че ме беше навестил, но това е нещо, което съществото ми ми се беше върнало за да довърши. Живота има само едно предназначение – да се живее! Така през всичките стадии на животинската еволюция мишка-страх, лисица-лъжа, вълк-злоба, преминах за да стигна до Орела, Дракона и Змията! Това беше част от обучението ми за пресъздаване  на тази реалност от която имах нужда, нищо, че беше невидима. Които можеше да види и без очи, сърце побиращо много събития-разочарования, болка които се смесват със съставката любов и рециклираща ги за нов кредит на живот и добро отношение: човечност, обич и състрадание.

Въпреки, че хвърчилото беше заменено с науката за звездите, а бягането след топката с медитация и писане, живота си продължаваше. Нямам особено мнение за това, че съм различен от останалите, но за мен е чест. Може би ярко се откроявам но пък съм себе си...

Писането дойде за да ме освободи от вътрешните ми противоречия, които ми се образуваха от несподелеността... Бях донор сам на себе си. Вярно, е че ми се връщаше доброто през иглено ухо, но аз не се отказах от това което правя. Поех много „ножове“ по гърба си, но съм горд потребител на живота си. Не се вписвам в този град, но съм тук наблизо. Тук съм!

И това лято няма да излизам в  стандартна „отпуска“(демек да не правя нищо), но пък прочетох много книги. Запознавам се с много хора, наслаждавам се на храната, ползвам слънчева вода и правя прекрасна любов. Но...

...често заменям писалката с хвърчило и се рея. Въпреки, че то не подлежи на програма на управление, то се рее свободно в кръгозора на живота.

"Най-добрият начин да нагласиш на фокус живота си е никога да не поставяш въпросителна там, където Бог е поставил точка."

                                                                                                             Джон Мейсън

Стрелките се гонят...

За първи път живота си момчето гледаше часовника си над 1000 пъти през деня и се чудеше: „Как не може просто да дойде времето и да се срещнем?“

Е, всеки знае, че така не става!

„Защо ме покани на кафе-попита тя веднага?“

„Защото е по-цивилизовано. Имаше и опция да те поканя на разходка в гората,

но ти беше вече споменала, че времето ти е кът. И аз избрах това с кафето, но въпреки това, знай, че ще настоявам да отидем в гората.“

...Телефонът звънна в 21:20 вечерта и тя каза в слушалката: „Аз ще съм готова в 22:30, къде ще ме чакаш?“

„На паркинга. Там където хората биха чакали жените, които обичат.“

„Разбрано, там ще се чакаме-каза тя.“

Стрелките на часовника се гонят, но времето не лети. Имаш време за всичко, въпреки, че човечеството бърза „за да е актуален сега“ сякаш утре не е важен деня. А аз съм на принципа: „Колко е хубаво когато знаеш, че всичко е наред.“

Момчето свърши толкова много неща през деня и въпреки това имаше още „оставащо“ време. Разходи се из гората и се изкъпа. Зачете се в книгата „Точното Време 2“, в която се разказва за влиянието на Луната в човешкото

начало. Докато чакаше жената, която обича да стане готова единственото смислено нещо беше да чете, за да може времето да  се изпълни само. 40 страници не са никак малко, защото книгата, колкото повече я приполовяваше ставаше все по интересна. Освен това вътре беше описано, че само една прегръдка увеличава кредита ти на живот, вдъхва ти сигурност и радост, както и подобрява качеството на Дара наречен живот. Където има Любов там има всичко...

45 минути преди часът на срещата момчето беше на мястото където чакаше дамата преобразила живота му сякаш само с един жест на сърцето си. Андрю Доналдс пя през цялото време за него, докато чакаше. Музиката в колата беше винаги спътник в живота му. В един миг видя, как две улични кучета си играеха, душеха се, интимничеха под уличната лампа? Изведнъж музиката спря да се чува в замечтаното съзнание на момчето, защото то започна да си задава въпроси: „Какво ли ще стане, когато я целуна?“ „Как ли ще бият сърцата ни, когато се докоснем с дланите си?“

Но най-много се вълнуваше от следното: „след като 3 години не е бил с жена, дали не е забравил „да целува“, да прави любов...е то е ясно, че масажи не е забравил да прави...“J Все въпроси актуални към настоящия момент и на които искаше отговор преди „да се случва срещата“.

Способността на съзнанието да се извиси над тесногръдата сприхавост е уникален дар в нашия живот. Часът вече неизбежно настъпваше, както се и увеличаваха броя на поглежданията от типа: „Айде, кога ще дойдеш?“

Но най-хубавото е, когато очите на момчето я съзряха и дадоха знак на съзнанието му: „Тя е тук, ето идва.“ След като я видя излезе навън, за да я посрещне, поздрави я и отвори вратата за да влезе. В следващия миг вече плавно вземаше завоите по кръстовищата, като сърцето му искаше да изхвръкне и да пътува пред колата като разгласява на света, че обича. Вече не си задаваше въпроси от типа, на: „Господи, тя е тук, какво ще правя?“ През целия път те говореха и влизаха от тема в тема от последния прочит на  живота. В един миг все пак се озоваха в гората.J  Свидетели на тази среща бяха: нощната тъма, звездите, нарастващата Луна, Млечния път и музиката на Андрю Доналдс.

Момчето веднага предприе настъпление, защото искаше да изясни нещо което му бе образувало лично противоречие: “Дали да донесе цветя за случая, и тя как ще ги вземе със себе си?“ Изказа своите мисли пред, жената която го превзе без война, но докато говореше засече в съзнанието си още нещо: „Кавалерството, Джентълменството  и човечността не са ли отживелица? Имаше ли все още хора, който могат да ги раздават, приемат и оценят/насладят/? Не са ли отживелица тези похвати на невербалната комуникация?“

След като тя му отговори, той предприе втората стъпка: „Добре, щом това с цветята“ вече е минало,  а ние сме тук, какво ли ще стане, ако ти подаря една целувка?“ Докато изрече думите си, той допря дланите си до лицето и  и бавно я целуна. Седенето в колата спестяваше и друго нещо-подкосяването на колената, но не можеше да спре силното препускане и на двете сърца.

От този момент нататък прегръдките, целуването, гледането в очите, докосванията на телата и смъкнатите дрехи бяха довели до бликаща радост. Нейното сърце все пак не спираше да препуска и да и показва ритъма си. Единствено във вплетена любовна прегръдка можеш да усетиш, как бие влюбено, щастливо сърце.

Тя отново го попита: „Защо първия път ме покани на кафе?“ „Защото сега вече те заведох в гората и правим прекрасна любов! Сега разбрали, защо избрах първо кафето, гората може да чака, тя е тук и през нощта.“

Странното в този случай беше, че сега времето летеше и никой не разбра кога стана 03:00 сутринта. Ясно небе, много звезди, свеж въздух, допринесоха много за свежата любовна игра. Както по-хубаво от това да си с любим човек вплетен в прегръдка, в която да усещаш сърцето му(как препуска) и да гледаш, как звездите ти се усмихват.

                

И като за край само на тази глава ще допълня: Тя е прекрасна жена, нежна, изключително внимателна, прекрасна изследователка на тялото ми с длани и велурени устни, с ароматна кожа, спуснати коси и страстно дупе. О, гърдите как можах да ги забравя! Единствено се извинявам за дето вече не съм момче и брадата ми расте и въпреки, че бях избръснат само от няколко часа, тя бе набола и перфорирала нейната брадичка, докато сме се любили!

Извинявай, мила! Обичам те, любов!, Моля те прости ми, че бяхме в любимата ми гората(с любим човек), а не в „Шератон“.

                                                                                                                         Обичам те!

***В ранните часове на утрото след раздялата и пренасяне на спомена върху проекция от пухена възглавница продължи страстта, която изигра ролята на продължаващо гушкане с любимата...

"Завръщането" Африка в моето сърце

                                                                 Глава – 8 

                                                              Писане на Писма. 

Благодарение на играта с писането на писма, Даржан Харч докато играеше с децата, си спомни как бе дал най-добрия и безболезнен урок свързан със два закона: Закона на Любовта и Парите!

…Преди много години Даржан Харч се прибра един петък по-рано в къщи(още докато децата му бяха твърде малки). Още с влизането си в къщи извика: „Деца готови ли сте да играем с писмата?“ Но тишината го смути. За първи път тази тишина след тяхното раждане се бе върнала и му напомни за съществуването си, като заглъхващо ехо в пещера. Хиляди мисли нахлуха в главата му за един миг. Но все пак той отиде да погледне през прозореца, които гледаше към градината с ябълкови дървета в задния му двор. Те и тримата бяха там и се смееха. Той ги наблюдаваше през прозореца и учите му се насълзиха от умиление и радост. В този миг той погледна към небето и каза: „Благодаря ти, живот за всичко това. Това е истински Дар и Богатство.“ Избърса сълзите си и излезе при тях носейки купата и нещата свързани с играта и тяхното писане. Прегърна и целуна първо жена си и след това един по един и тях. Седна до тях и раздаде листовете за играта. Жена му веднага написа своето спонтанно изречение: „Аз те намерих. Обикнах те. Благодаря на Бог, че те имам и теб и децата. Обичам те, Даржан Харч.“ 

А, Даржан Харч започна да описва Закона на Любовта и Парите: „Всичко е енергия. Дойде мигът, в които да ви разкажа как стигнах до тук. Майка ми ме роди и отгледа до 5 годишна възраст с много любов, но с много оскъдни средства и много страх от мъжа и…“ 

Децата му в задружие написали в листите си: „Винаги сме искали да разберем, как сте се срещнали с майка? Как стана толкова богат? Каква е твоята тайна за успех?“ 

Докато го чакаха да свърши, те го изследваха с поглед и много му се радваха, защото виждаха как той се усмихва докато пише своето писмо. Те виждаха от сега, че като пораснат големи имаха достоен идеал и искаха да станат като него. Изживяването на всяка възраст си има своето отредено време, но детето в нас въпреки всичко остава дете. Така то ти подсказва да се смееш повече, да играеш до насита, да бъдеш непринуден, да не се взимаш на сериозно – никога. 

Всички чакаха него и той го дописа. Погледна ги и се усмихна с доволно изражение на лицето и с ясна мисъл каза: „Сега вие ще получите първия си урок в живота – подгответе се.“ Пъхнаха всички заедно листовете сгънати на 4-ри и завъртяха стъклената купа три пъти на ляво и иден път на дясно. 

Жена му бръкна първа и извади първия лист в който беше написано: „Сякаш винаги сме искали да разберем, как сте се запознали с майка…“ Момченцето му изтегли листът, в който пишеше: „Аз те намерих. Обикнах те. Благодаря на Бог, че те имам и теб и децата. Обичам те, Даржан Харч.“ Даржан Харч бръкна в купата и с неистова радост отвори листът на който пишеше: „Винаги сме искали да разберем, как сте се срещнали с майка? Как стана толкова богат? Каква е твоята тайна за успех?“ 

И последна дъщеря му бръкна и извади листчето и като видя написано възкликна: „Най-накрая татко е написал всичко онова, което искам да зная.“ Зачете го на глас…и просто се разрева: „Всичко е енергия. Дойде мигът, в които да ви разкажа как стигнах до тук. Майка ми ме роди и отгледа до 5 годишна възраст с много любов, но с много оскъдни средства и много страх от мъжа и. После аз живеех и израствах без любов и без пари. Започнах да работя и печелих пари, но любовта ми липсваше. Изгониха ме от работа заради това, че не общувам с другите работници и не ми платиха. Останах без работа, но срещнах любовта. Колко време я чаках, и само се питах, кога? Но така стана, че тя ме намери сама. (Мислех си години наред, че не съм достоен нито да ме обичат, нито аз да обичам някого-поради недостойнството ми!) Това е майка ви. Днес няма да има анонимност в писмото ми. От как любовта се появи всичко се подреди. Любовта е опора не патерица. Любовта е доверие не игра на криеница. Любовта е сила, мощ, спокойствие, достойнство в гърдите. Така благодарение на майка ви и нейното прекрасно отношение към мен аз се разгърнах и продължих да мечтая. Нямаше нито ден, без които да не желая най-доброто за мен, за нея, за вас и за всички нас(въпреки, че вас още ви нямаше на този свят, когато насочих благодарността си за първи път към вас).Никога не съм питал майка ви дали мога да свърша нещо, но винаги съм показвал резултата, не за да ме похвали(или да види, че не съм си губил времето-шегувам се разбира се!), а за да споделя мига на радост и ако е тъга-също. Тя е като един ангел, които вместо аз да бдя над нея, тя го прави постоянно. Така се появихте и вие, защото толкова много ви искахме и очаквахме всеки ден(а, ето вие вече сте тук, ходите, играете, скачате, четете, пишете, рисувате и ни казвате майко-татко). Очакванията ни от Природата бяха като прекрасен Дар, който изпълни живота ни със съдържание и придоби изключителен смисъл. Онази нощ с майка ви правихме любов с часове. Когато се събудихме, аз нищо не помнех, но майка ви сияеше, защото знаеше, че това даде началото на вашите дни от календара на живота. А, за парите които се появиха са на базата на мечтата ми. Създадох кукла, която стана истински модел за подражание и любящ образ. Лягах и ставах с тази мисъл. Дъхът ми беше нужен за да живея и да устоя на силата във света. Създадох уникална кукла, която завладя света за един миг. Искам да си призная, че имам учител направо пратеник от Вселената, с които често общувам(дори и днес имаме среща), но той е невидим и аз няма да ви го покажа, освен ако той не пожелае да го стори. Благодарение на неговите уроци аз успях да се изградя като човек. Той за мен е: бащата, който нямах; братът, който исках да ме закриля; приятел с който да споделям всичко. Не съм го имал за учител, но той наистина ме научи на всичко, което съм сега. Благодарение на неговите уроци и топлината на майка ви, аз съм това, което съм. Въпреки, че той често ми повтаря: „Твоите светски успехи не ме интересуват.“ Аз като човек, който исках да имам нещо голямо помолих да приема моята част от договора: „Аз ще се погрижа за количеството, Ти се погрижи за качеството(за Вселената говоря).“ Така стъпка по стъпка (pas á pas) стигнах до вас и сега отново с малки крачета се учим да вървим. Щом любовта и парите се срещнаха аз не успях да се променя в собствените си очи, но малко променихме и разширихме домът си. Това е! Промяната е навътре в нас, а не на вън. Това е моята тайна за успех. Другото е ходене на масаж, разходки в гората, сауни, правене на снимки, хранене, ведри мисли, правене на любов с майка ви и никога не се ядосвах за нищо(е опитваха се да се прокрадват разни неща, но бързо ги туширвах). Повишете цената си и намелете натоварването!!! Надявам се да съм ви бил полезен с тези два закона. 

Сълзите и капеха по написаните редове от баща и Ѝ като свърши каза: „Обичам те, татко. Обичам те, мамо. Но, ти защо се забави с този урок толкова дълго време. Та аз съм на 5 годинки, мога да те разбера.“ 

Щом чуха това всички се разсмяха и се сгушиха един в друг под ябълковото дърво в градината където само до преди два часа всичко беше спокойно и тихо…

След като видях....

Днес когато видях това, отново се замислих: "Хората в какво вярват в края на краищата. Пишат разни неща на бележки където после ги слагат някъде си и всичко свършва до тук. След това се обръщат и заминават. А бележките, ако не са добре "заврени" в някоя дупка, падат и стават боклук. След това някой старателно ги Измита и ги праща в Ъгъла. Та искам да попитам: "Веднъж всяка душа за да напише нещо е вече "в Ъгъла на живота си", след това пожеланието Му отново отива пак в Ъгъла и какво става все пак с Моленето-Просенето. Метлата на някого замита в коша всички листчета и какво правим." Това ли е Вярата в Този случай. От тук ли започва или с това свърша. Ако едно замитане слага край на нашите надежди, копнежи и страдания, то тогава, за какво ние тази просия... Заболя ме, не от боклука, който остава след хората, А от факта, че идолопоклонничеството ни край няма...

Хора вярата не зависи от писането на хартийки, а е нещо много повече...

През целия път докато вървях през гората, тази картина стоеше пред лицето ми и като „натрапчив файл“ ми действаше магнетично. Трудно исках да се примиря, че това може да е олицетворение на вярата „писане на хартйки“ и то да ти доведе помощ.

Аз самият подведен от „това, което правят другите“ съм писал преди години такива лисчета и съм пускал в някакви импровизирани урни за целта. Нищо-разбирате ли не се е случило, и може би има, защо! По някога ние имаме планове, защото сме „в едно латентно състояние на амнезия“ и не помним обета на душата си. Защо сме тук, какво правим тук и какво можем да правим за Добруването на този свят. Но когато „онзи, който ни е създал“ има планове за нас, ние само с неговата милост продължаваме напред и следваме изгрева си.

 И преди време чух една глупост: „Когато човек общува с Бог било молитва, а когато Бог общува с човека било шизофрения.“ Е добре, когато аз се обади приятел и ми поиска да му дам 100лв. съм добрия, а когато  аз се обадя да си ги искам съм болен или ненормален, защото той е забравил, че има дълг, а?

След като веднъж вече сме родени и отдадени на живота, то той може и е редно да е наш заветен учител. И какво мислите става в този миг. Светлината по пътя ни носи със себе си и малко Болка, Състрадание, Примиряване, и т.н. Все още има неща, който ние хората не сме разбрали, което си е чиста загуба на време. Още от „Ерата на Зората“ Законите на Небето и Земята са разгадани, но ние сега се бием в гърдите и казваме, че ние хората сега сме открили всичко. Искани се да слагаме ръка върху всичко, но това не е така и никога няма да стане така.

За това и писането на листчета във стил просия е пагубно за всички изписали го. Заявяването на Нещо, което го няма във пространството до Теб само отключва още по-голямата му Липса. Не се прави така. Ние не сме създадени тук за да сме просяци. Можем да молим, но не просташки и просещи. А, интелигентно със Заявена Явна  Благодарност в сърцето. За какво ни е дадена тя след като ние ще сме просяци в Дадения ни живот. Нищо на този свят не е наше, макар и чувството за собственост да се разпростира до граници не бивали до сега и завладени от егото ни да създаваме конфликт на самите себе си със собствената ни природа. Защо?

Иска ми се да поканя всички хора, който пишат такива хартийки за да им кажа само няколко неща:

„Простете на Близките си, че не са ви научили да Благодарите за живота и всичко в него.(Ако са го стори не четете другото). Те така са възпитани и това са ви предали, но вие можете да промените Това.

Простете на себе си, че сте били подлъгани от заобиколния свят и не съдете нито себе си нито другите, а просто променете себе си, света сам ще се промени с промяната на вашия мироглед.

Простете за да сте чисти(а не затлачени) защото само във благоприятна почва ще израсте „вашата реколта“. Сейте и осеменявайте на ред.

БлагоДарете за Всичко конкретно, не под общ знаменател. Дълбочината на БлагоДарността се усеща от цялото ви същество, а повърхностната е само едно отваряне на физическата ни уста.

БлагоДарността е Дар, който привлича подкрепа от всякъде. Въпреки ограниченията на нашите разбирания, възможности и „опитност“ ние можем да бъдем БлагоДарни. Толкова е просто

А, когато допуснем грешка можем да се извиним, а не да живеем с това чувство за  вина-векове. Няма нужда има, много по-важни неща от това.

"Вярата не е нещо, което можем да изпишем а в това, което можем да устоим и да се Превърнем.  Както заветът в който се превръщаме щом следваме „Личната си Легенда“.“

Думите ми са безполезни, когато не са разбрани. Изчистете средата си и просто ще Успеете иначе няма да има промяна. Как може човек да се задоволи само с това да живурка...

Благодаря ви за отделеното време, аз съм Христо от Лясковец!

"Завръщането" - Африка в моето сърце 2

                                                                Глава – 9

"Какво искаш да ми кажеш с това, че трябва да изживея Бъдещето(си)за да видя, какво ще стане в настоящето(ми), и какво ще остане като остатък за миналото(ми)ли? Това ли ми казваш?

„Да, точно тoва ти казвам сега!“

„А, аз къде съм тогава?“

„Ами ти си в Душата си...“

Щом чу това Даржан Харч потръпна. И веднага за пореден път разбра, че тръпките побили тялото му са индикатор за осъзнаване на настоящето. Както винаги се получава при него веднага нишката на спомена го издърпа до един сърцераздирателен абзац от живота му преди векове.

„Години наред  прошарения откривател записваше своите открития на база интуиция, защото самото това имаше. Споделяше с всеки, който искаше да чуе неговите далновидни открития, но с това си задейства навъсения поглед на църквата. Нямаше как да не го помислят за луд, като казва, че колелото е кръгло, а не квадратно, въпреки, че каруците са с квадратни дървени колела. Нямаше как да не събуди учудването на хората със своята теза за Земята, че е кръгла, а не квадратна както всички смятат и като стигнат на края на света корабите ще паднат... Въпреки това, че беше чудак за околните не го закачаха по никакъв начин, защото го приемаха като разказвач на  приказки. Дори на моменти изглеждаше като шут в очите им, и го поставяха много по-ниско в очите си от самите тях. Това те го правеха толкова често, че не съзнаваха, каква услуга му правеха с  отношение си към него.

Живота на един изследовател не беше от най-блестящите и често дори не е имал какво да яде, но благодарение на силните си познания, винаги когато отиваше в гората тя му се предлагаше на тепсия. Горски плодове, сладък корен и стръкове ароматна трева, която той вареше за чай. Под шапката на главата му се криеше цяла вселена, която само той имаше честа да граветира в нея и да изважда на порции в записките си познанието на древното учение.

На следващата сутрин странно свиване в гърдите, като не бивала тежест се появи върху му. Това му казваше, че го грози опасност, която е още далече, но идва конкретно към него. Веднага затвори очи и попита, какво означава този знак.

„Грози те опасност-вече разбра. Вземи трите книги, които написа за да запазиш посланието на „Древното Учение“ увий ги в кожа и отиди до разрушената стена в Танжер и първия камък, който ще ти направи впечатление в стената, отмести го и пъхни там книгите. Сложи камъка отново и забрави, че си бил там завинаги. След 100 годни един писател ще ги открие и ще ги даде на света. Аз ще му ги покажа. Ти изпълни своята част от делото заради което дойде тук на Земята си. Пази се.“

Отвори очи и веднага се насочи към масата където записките бяха разгърнати на определена страница от вятъра, който беше вече влязъл през прозореца в стаята му. Уви ги старателно и веднага напусна стаята и се насочи към Танжер. Не му отне много време да стигне до разрушената страна на оградения град, но се зачуди къде да го скрие точно. Върна се назад в поръчението, което чу като послание: „...Вземи трите книги, които написа за да запазиш посланието на „Древното Учение“ увий ги в кожа и отиди до разрушената стена в Танжер и първия камък, който ще ти направи впечатление в стената го отмести и пъхни там книгите.“ Огледа се и още в далечината вниманието му беше приковано във въпросния камък. Постави книгите на земята, отмести камъка и веднага пъхна книгите в процепа и върна камъка на мястото му. Както беше коленичил веднага се изправи обърна се и засили темпото на хода си без да се обърне. Отново си спомни думите, които идваха от вътре: „...Сложи камъка отново и забрави, че си бил там завинаги. След 100 годни един писател ще ги открие и ще ги даде на света. Аз ще му ги покажа.“

Така се прибра в дома си и отново легна на леглото замислен. „Какво ли ще излезе от всичко това?“ Денят беше горещ сякаш се подготвяше целия град да пече тухли за възстановяването на стената, която беше разрушена от размириците, който тресяха околността, и допълнително от пещите се отделяше голяма топлина. Различни владетели искаха да притежават света, но като виждаха, че не могат да го имат, искаха да го заличат от очите на човечеството, което е живяло там. До някъде бяха успели, но не напълно. Изведнъж отново същото усещане за тежест в сърцето го притесни и думите се появиха: „...Ти изпълни своята част от делото заради което дойде тук на Земята си. Пази се.“ От какво да се пазя, се зачуди той след като знаеше, че него никой не го взема на сериозно и това му беше от полза. Не получи отговор този път и така не помръдна от постланото с черга дървено легло. Заспа гледайки звездите, но една сълза се отрони от окото му без видима причина.

На сутринта петлите от пазара в Танжер толкова силно кукуригаха, че нямаше как да не се чуят на 10-тина километра извън стената. Това вече не предвещаваше нищо добро. Зората вече се беше настанила на небето, когато в далечината се чуваше конски тропот наближаващ към него. Недоумение от случващото се, но и страх от този внезапен тропот. Да, той спря пред вратата му. Силен ритник разби иначе не заключената врата и след като го видя да се моли войникът каза: „Няма да ти помогне твоя Бог днес, Кардинала те вика на разпит.“

Оковаха го като престъпник и го поведоха към мястото за разпит. Заведоха го в изнемощял вид и малко преди да го вкарат вътре го заляха с едно голямо ведро вода... Още незнаещ какво се случва с него го подритваха за да влезе на точното място. Като животно го бутна единият войник пред кардинала.

„Ето го ваша Чест. Молеше се на неговия Бог, преди да го заловим!“

„Изправи се, изследователю на различни Светове! - каза Кардинала.“ „Искам да разкажеш на хората тук в залата и на мен - разбира се, какви са тия кръгли колелета, каква е тази кръгла Земя, за която така пламенно говориш?“

Той извади своя дневник и заговори, но тихо. Направиха му забележка да говори по-високо, но той едвам имаше сили да диша от това дълго ходене, а и не беше ял една седмица.

Докато го караха да говори двама от войниците ровеха из къщата му като си мислеха, че нещо от открият. Но освен една черга върху леглото в глинената къща, една маса и кратунка с вода нямаше нищо друго.

„Земята е кръгла, защото... но тогава се олюля и падна. Веднага го заляха с вода и го свестиха. Изправиха го войниците и го подпряха пред книгата му.

„Вземете му книгата и ми я донесете тук - каза Кардинала.“

Един от войниците я взе и веднага коленичи пред кардинала с думите: „Ето, ваша Чест.“ Кардиналът я отвори и видя, че в нея няма нищо написано...Пот се стече по лявото му слепоочие и веднага изкрещя: „Ти подиграваш ли се с мен? Как така няма нищо написано в тази книга, а ти искаше да излъжеш, че четеш от нея. Какво криеш, казвай веднага, или ще умреш.“

„Това, което знам и мога е вътре в мен. Книгата е с бели листи, защото от тук тръгнаха всички, но вие нямате очи за да видите написаното върху бялото платно на живота. Каквото и да съм казал е истина до сега, но вие не можете да го разберете по никакъв начин. Готов съм да понеса това, което сте ми приготвили като съдба, но знам, че това е ваше решение, а не Божие.“

В този миг се чуха стъпки на войниците, който влязоха за да докладват: „Кардинале, в къщата му няма нищо освен една постеля и кратунка с вмирисана вода.

Кардиналът се изправи и го попита още по ожесточено: „Къде криеш всичко това, което знаеш?“

„В сърцето и разума си, ваша Чест... но те ще си тръгнат с мен в един миг, когато душата ми напусне това място, но ще се върна...“

„Пригответе кладата, чухте го как богохулства, той е лъжец и разпространява какви ли не небивалици за „кръглия“ свят.“

Ето отново последните думи на гласът: „Ти изпълни своята част от делото заради което дойде тук на Земята си. Пази се.“

Поведоха го войниците към кладата и го завързаха на дървения стълб докато другите войници нареждаха съчките под него. Хората заприиждаха от всички страни и се чудеха, какво го нарочиха този човечец, който на мравката правеше път.

Кардиналът се провикна да млъкнат всички и каза: „Каква е последната ти дума страннико?“

„Аз ще се върна за да довърша несвършеното от вас имате думата ми.“

„Запалете кладата веднага-каза Кардиналът.“ „Това беше достатъчно, което чух за днес.“

Войникът, който държеше факлата просто се протегна и  запали кладата. Огънят за един миг обгърна тялото на прошарения изследовател, но той се беше преселил вече, на друго място и не издаде нито звук. Само лошата миризма от разлагаща и изгаряща плът се разнесе, защото вятърът имаше сделка с него, да разнесе праха му из цялата земя къде бе бродил от дете. И да няма следи... там къде са оставени, те ще бъдат намерени от избрания.

Даржан Харч се стресна, плачейки от радост, че е свободен. Тогава чу последната част на урока от учителя си, за днес:

„Никъде в изследванията на вашите земни учени не се споменава, че времето протича само в една посока. Но нека ти, кажа, че едно събитие може да се види в бъдещето още преди да е настъпило в сегашното настояще.“

Откъс от книгата Африка в моето сърце - "Завръщането".

Remоlino-Ремолино

И тазманийския дявол прави ремолино.

Маса за Петров ден!

На Петров ден 29.06.2013г. аз за първи път от толкова години насам вземам участие в празненството. Нагласихме нещата и седнахме. Дойдоха си хората. И въпреки, че празника се състои в престоя „на маса“ наистина ми хареса. Възпитан празник дали, защото бях седнал този път с всички(и не се делях от тях)незная точно, но беше красиво. Между мен и сестра ми беше седнало малко момиченце. То беше дете на сестрата на приятеля на сестра ми, което беше родено в Испания.

За първи път я заговарям, общувам с нея въпреки, че е идвала и друг път с дядо

Уникално дете - Ремолино!

си в къщата под чердака. Обръщането на внимание което сторих, просто отвори и нейното внимание. Сякаш Ремолино-то* тогава започна. Обаче аз продължих да си лафя с нея и то стана много интересен разговор-по детски. Разказа ми как три години е тренирала Карате, как е била записана на Капоера, и има изключителни познания за много неща.

Видя, че всичко между нас е „Прекрасно“ и си направихме доста снимки. Тя взе телефона ми и взе да снима, каквото си поиска и се справи блестящо.(Тъкмо снима баща ми да си го имам на снимка, че знам ли го дали ще ми позира на мен). След това ходихме при кучетата, зайците, кокошките, и накрая аз отидох да си разбъчкам Джоджена в коритото, който се сушеше и тя ме видя и веднага попита. „Какво е Това?“ Отговорих и, че това е Трева-Билка-Подправка, която аз използвам най-рационално в своята

В градината  по време на разходката!

дейност, като масажист и правя от него мазило което е „като лекарство“ за да помагам до колкото мога на човечеството. Тя възкликна. „Ама ти си доктор?“. Усмихнах се, но не се зарадвах, че ме сравни с тази институция, защото не е така. Опитах се да и обясня до колкото мога, какво съм аз. Просто човек, който така е Решил да Прави! Разбърках го и се насочихме от спонтанната и с нетърпеливост към доматите. Тя явно нямаш търпение да и разкажа още за „живота в градината“. Веднага попита: „Я, това е домати, а защо сте го вързали, да не е болно?“  Зарадвах се веднага на въпроса и както „не съм градинар“ и казах: Не, не е болно. То расте и трябва да може да се държи изправено и за това го превързваме по няколко пъти. Земята не се интересува, какво посаждаш в нея, тя дава едно и също, каквото посееш. Земята е нашата Майка. Тя след като ние и дадем семето и го поливаме тя ни възнаграждава с подарък. Истински Дар  е да ядеш домати от собствената си градина. „Искам и аз да ги опитам, може ли?“ Да отговорих, веднага след като станат ще ги опиташ. „Но, защо са така на сини петна?“ Защото са

Remolino/Art или Do

пръскани със син камък против манъ-та. „А, какво е манъ?“ Ами не знам със сигурност, какво е, но виж листата, какво им се случват от тази манъ. „Ама, ти освен доктор, знаеш и много за тези неща в градината. От къде знаеш толкова много искам и аз, като теб?“ Един ден може би ще научиш още неща за градината. Сега искаш ли да ти покажа, какво представлява моето масло? „О, да искам разбира се-каза тя.“ Веднага отидохме в къщата и аз извадих, от чантата си шишенцето с което работя за да и го покажа. Дадох и да си намаже устните с маслото и показах, как да направи за да разпредели добре намазването. След това и показах, книгите си, картините, които съм нарисувал преди много време. Тогава тя каза. „Ама, ти освен доктор, си и художник, писател и знаеш много за градината. Ти наистина си много готин писател“ J  Такъв ли съм според теб? „Даже много повече.“ Аз просто слушах и показвах, каквото мога да и покажа за да види поне малко от света на Христо от Лясковец!

"Дай пет-чукни 5"

После слязохме долу при другите и тя каза на сестра ми: „Ти знаеш ли, батко ти е много готин. Ама много готин писател!“ Не успявах да смогна да се смея от това събитие. Та тя е истинско Торнадо. Докато вече обикаляхме насам/натам изведнъж вече бяха набрали кайсиите и дойде ред за направата на компоти. Захванахме се и с това. Направихме ги тримата. Аз, Торнадото, и сестра ми. А, докато всеки път стане нещо красиво, аз и давах 5 и тя си чукваше своята длан с моята(Дай 5-чукни 5). Беше наистина жив празник за мен този ден. За пореден път видях, какво е да обърнеш внимание на някого и просто да се оставиш да видиш, какво става нататък. Докато правихме компоти(те) тя ме попита: „Искаш ли да си направим театър и да играем в него?“ Видях я, че гледа към площта под чердака и аз погледнах на там, но не виждах, това, което и се въртеше в глава. Как да си играем я попитах, аз? „Ами трябват ни само връзки и фенери.“ Ъ, реагирах аз, как фенери и връзки, те пък за какво са ни? „Те са за да ни светят и ние просто ще играем под прожекторите!“ Онемях повярвайте ми. Тя направо поиска да застанем под прожекторите и искаше да играем. Но отново една паяжина привлече вниманието ми и аз исках да я снимам, но светлината беше крайно недостатъчна и никакви лъчи не преминаваха през нея за да я осветят поне малко за да я уловя с обектива си. Тогава малкото торнадо даде идея за да взема огледалце и да опитам така да

снимам. Онемях от идеята, и пробвах, но и така аз лично не успях с техниката, която имам. Тъкмо привършвахме с компотите и баща ми дойде до нас и тя му каза: „Ти знаеш ли, той е страхотен писател и доктор.“ С това си изказване за пореден път ме стъписа. Радвах и се толкова много и в един миг виждам, че комшиите от среща излизат и нещо говорят, но не се чува ясно. Но аз се провикнах, да дойдат и да говорим тук. Тогава за секунди помолих малката да изцепи, каквото поиска на испански за да видя изненада в погледа на човека, за когото е изненадата. (Това е една комшийка, която си дойде от Испания с приятеля си и преди време много идваше у дома-даже си поръча книгата Африка в моето сърце). И когато тя дойде, аз прегърнах малката и я помолих това, което буквално преди малко „скалъпих като идея“. Тя застана пред вратата и я попита със спокоен и уверен глас, как се казваш на испански. Комшийката се стъписа буквално за секунди и възкликна в емоция. Успях да създам и за тях

Маги Джанаварова

една радост и в нашия празник Петровден. Увлякох и тях. И като влязоха вътре и като се почнаха едни лафове на испански, каталунски...то ние стояхме от страни и само можехме да се радваме и гледаме с недоумение, какво си говорят. Направихме си снимки и увековечихме този красив миг. Стана дори повече от Добре.

След това се разбрахме  да идем на концерта по случай празника на

Христо от Лясковец с Герата и NRG_D

гр.Лясковец и отидохме. Тя не ми спести и въпроса си: „Ти защо не се обръсна?“ Опа, казах си аз стана тя каквато стана. Казах и, че не ми стигна времето. Дремнах малко, събудиха ме по телефона и така дойде сегашния миг. Отидохме на концерта заедно, но аз ги изгубих, защото  отидох по-напред за да снимам Маги Джанаварова, Герата и NRG_D докато пеят. Обичам музиката в нейните различни стилове и нюанси.  После се снимах с тях, но времето се развали запръска дъжд и ние решихме да се прибираме. Прибрахме се и то спря. Явно концерта е продължил защото е към 10 и нещо имаше заря-празнични илюминации(баси смешната дума). Но вече само я слушах от прозореца.

...Нямаше как да съжалявам, че се прибрах. И там се почна една кореспонденция, че чак до 1 часа сутринта.

Тя не нанася поражение, но оставя спомен(и следи в съзнанието на човек).

*Ремолино(от испански език) е центробежната сила, която задвижва въздуха и създава Торнадо или водовъртежа.