Да дадеш ЖИВОТ на Пътя, по който вървиш!

Автобиография

на Христо Георгиев Ризов,
роден на 25.IV.1929г. в с.Малка Черковна,
обл.Длъжка поляна, окр.Търговище.

Произхождам от средно селско семейство. Основното си образование завърших в Длъжка поляна – VIIклас 1943г. от 1943г. до 1946г. съм като работник в земеделско частно стопанство. След 1946г. до 1948г. работник кантонер в село Орач - Търговище. През 1949г. войник до 6.IX 1952г. От 1952г. до 1957г. в частно земеделие.След 1958г до X.1960г. в ТКЗС – работник. От X.1960г. кантонер (пътен майстор) до 1970г. От IV.1970г. изселване в гр. Лясковец и работещ като строителен работник до момента. През тази година съм имал много награди парични и различни значки. Член съм на БКП от 1955г. с партийна книжка №205740 издадена в гр. Омуртаг. Баща ми и майка ми също след 09.09.1944г. членуват във ОФ организацията и неса засегнати от народната власт.

Другото оставям на вас.

                                                                                                         Подпис: Христо Ризов

За първи път започвам с автобиография какъвто и да било мой материал, но тук просто самата ситуация предразполага за това.

Ако ви кажа, че израснах в семейство, което никой никого не познава в дълбочина няма да излъжа. Това, че са те родили, отгледали или са те, хранили далеч не значи, че те познават. Казвам това защото човека за когото пиша, говоря и споменавам в молитвите си е моя ДЯДО ХРИСТО. На когото съм кръстен(но това е друга тема). Познат и непознат.

Баба и Дядо снимани от мен!

Когато съзнанието ми ме върне към спомените ми за дядо, веднага ме връща в миговете когато бяхме на балкана неговия роден дом (с.Малка Черковна). Там аз виждах, как се ловят, раци, риба (нямаше толкова), виждах как се ходи в гората за гъби (пачи крак) и после се пекат на ламарината. Как се събира сено и билки(и как се сушат), как се коси, как се носи прясно студена вода от чешмата (която той е направил и завещал на селото,но за да отидеш до нея трябва да прекосиш реката), как бягаш на воля... Все неща които няма как да са ми били толкова приятни ако наистина това не съм го искал. Разхождах се из цялото село, познаваха ме всички и никога няма да забравя един друг по-голям възрастен човек(нищо, че не е жив отдавна) бай Иван - бързоходния. Този човек въпреки, че беше на 97г. тогава когато аз бях дете, той буквално ни задминаваше когато тръгнехме да хващаме рейса. Тръгваше много след нас от горната махала (където живееше) и ни задминаваше (като ни настигаше по трасето) и не го виждах къде отива. Ние бързаме за рейса, а той направо летеше, носеше  се над пътя сякаш... Тогава дядо каза, че той така си ходи, за това ходел сам, не може ли „да му смогнат на крачките“. Цяло приключение е да си с дядо си на балкана сред природата. Да видиш как се пали печка, как се пекат филийки, как се мажат с масло, как се готви боб чорба (това си е жива класика - нищо, че се вижда дъното на тенджерата)...Как преижда реката из под нивата и боботи и на сутринта виждаш как е заляла половината място от 3-4 декара където се сееше царевица. Как сестра му на дядо (баба Спасена) носеше понякога и мляко (квасено и прясно)...тогава някак разбрах, че дядо има и семейство, което е разпокъсано и не са чак толкова „близки“...

Но да спомена защо не са... ами от работа нямат време да се сближат... а и е възможно да не знаят тази

 близост, какво да я правят (но и наистина не съм питал дядо дали той не имал „някакво друго усещане“ за „студенинината“ спрямо своите братя и сестри). А и има и друго изключително важно нещо. Дядо ми беше МАЙСТОР. Роден такъв, станал такъв и продължил да прави това за което е роден и нищо друго...но спектъра му на действие(според мен)беше неограничен. Наблюдавах го как постоянно смята, кое как ще среже, ще закове или издълбае. Сам си беше направил почти всички инструменти за да развива своята дейност. Много рано свободния творчески дух го е повел към дървото, желязото и впрягането им в работа му. Стотици довари от камък е построил, препокрил стотици къщи, направил много каруци и колелета им и много сечива за да служат и на други, ковал коси(за да косят по-добре), точел ножове и какво ли още не. Построил си къща тухла по тухла от кал и ги е пекъл в пещ(с това разбрах, че тази почва е многолика и става за много неща). Камък по камък носили от къдели не за да я направи. Малко преди да отиде в казармата му останало само стълбището да направи, но така останало дървено, не го бе циментирал. 3 години бил войник и баща му дядо ГЕОРГИ се разпоредил, че тази къща ще е за брат му и му я присвоил. Дал на брат му и казал, че той Христо като излезе ще си построи друга. Няма да ви казвам как се възмущавах от разказа за на дядо и се питах защо го е направил...Но ето те не се познават и ползват някаква „псевдо ерархия“, която сякаш за нея е възможно всичко. Пък другите кучетата ги яли.... Така дядо каза, че през трите години в казармата си е усещал гърба от носенето на тежките камъни, а сега е разбрал и това, че като излезе му предстои да прави друг къща. Той оставил дом къде да живее баба ми докато го няма, а тя е изгонили от там и настанили брат му(защото той не можел да си направи, а дядо можел). Така дядо прави втора къща, която има стъпала в която живеят години наред и отглеждат децата си (моя баща и чичо).

И докато вървяхме по пътя ми е разказвал как като кантонер се е грижел за този път, по който вървим и как всички били доволни от работата му. Още тогава той ми е казвал, че е хубаво да даваш повече от себе си за да се задържиш на тази работа, нищо че заплатата му е били само 42лв(за онова време). Благодарение на знанията си е бил поканен да го изпратят да се дипломира като инженер за да може да заема ръководни длъжност(защото бил „кадърен“). Но той отказал и после ми е споделя, че съжалява, защото е искал да види, какво е щяло да бъде ако е станал... Но изпуснал шанса си...

Благодарение на всички качества, които притежава, умения, таланти и способности, той е бил трън в очите на роднини,“приятели“(макар, че не знам дали е имал въобще) и колеги...

И като казах колеги в деня след погребението му за първи път си позволих да разгледам шкафчето му и там намерих една готварска книга в която имаше сгънат цял вестник: „Знаме на комунизма“ от 8-ми май (четвъртък)1969г. (струвал е 2ст.). Разгърнах го и видях, че има заградено каре с химикал, зачетох се и видях, че има статия за дядо (за която аз дори не съм подозирал). Ето, какво пише в нея със заглавие „ТРУДОЛЮБИВ КАНТОНЕР“:

„Вече 6 години Христо Гоергиев Ризов от Малка Черковна работи като кантонер в РПС-Омуртаг. Със старанието си и съвестната си работа той е добре познат в региона. Втори участък от шосето Свободица-Банковец, за който той отговаря, се намира в образцово състояние. Въпреки лошото и непостоянно време напоследък кантонера за един месец ремонтира 450 квадратни метра от пътя. А като се запролети, Христо се зае с подмяната на изсъхналите дръвчета край шосето.

Всеки ден, едва се развиделява, Христо Ризов (в статията дядо си е подчертал името)тръгва да обикаля участъка си – да провери значи, да изчисти канавките... Така беше и през зимата, пътят беше винаги почистван.

В юбилейното съревнование Христо също дава своя принос. Той ремонтира дневно по 20 квадратни метра път повече.“

                                                                                               Камил Мехмедов
                                                                          (човека писал статията за дядо)

Сега се замислям, че ако само имаме „възможност“ и да намерим Време, да опознаем хората предшестващи ни (без значение дали са ни роднини), колко много неща бихме научили... най-малкото, е че те са видели и научили много неща потребни им в живота, и които почти никога не се видоизменят. Като ходенето, труденето, храненето и хобито им което се е превърнало в работа. А работата им си е цяло хоби... Но дали има приемственост в разбиранията и нуждите от поколенията, дали има достатъчно уважение и търпимост към мъдростта на стария майстор?

Така дядо ми е оставил толкова трайна диря в живота ми, научил ме е без да разбера на хиляди неща... Което тогава като дете ми беше странно защо ме занимава с това точно сега, когато „играенето“ беше привилегия пред каквото и да е друго. Мислих си тогава, че всичко може да почака... да сигурно е така, но ако не се беше случило тогава, сега това време щеше да е петно.

Децата на прехода от където идваме всички ние с този нисък набор спрямо дядовия е още по-зле... защото ако не сме оценили знанието и живота поднесен ни на тепсия след като сме се родили до такива хора, то какво друго можем да сторим... Какво?

И когато влезе в болницата бях единствен дето го видя дишащ на 31.12.2005г. (защото е починал в 22.00 часа два часа преди новата година - а аз като отидох на 01.01.2006г. леглото му беше празно). Бях го избръснал, сресал и го докосвах по челото, защото нямаше какво друго да сторя. Млякото което му давах в устата го поглъщаше сякаш беше бездънна яма...ех, спомени, спомени!

Но ти благодаря ДЯДО, за това, че си ми показал това/онова!

Живял не напразно дядо Христо Ризов - 25.IV.1929-31.12.2006г.

Клипът е от 07.04.2018г

„Целия прогрес се дължи на хора, който са постигнали такива забележителни резултати, които са се отказали да чувстват, действат и мислят като другите - овчемислие!“