 |
| снимка, която ми даде мъжа ѝ |
В вторник на 01.08.2006г.
помолих чичо Сашо да ми съдейства за намирането на къщата на леля Ценка от
с.Родина (зад село Добри дял).
Закъснях за уречения час и
отначало си помислих, че няма да се съгласи да дойде с мен с колата. Просто
щеше да се повози с мен. Но въпреки, че закъснях отидох до тях с надеждата, че
ще се навие да дойде въпреки моето недоразумение. Съгласи се и тръгнахме. Не
каза, какво му е коствало за да тръгне точно тогава, когато аз исках, а не
когато се разбрахме... Извиних му се все пак и тръгнахме.
Отново извървяхме пътя до там,
само, че сега разликата беше, че вече аз карах кола и бях на 26г., а не тогава
когато сме ходили да стоя на задната седалка и да гледам само-безучастен защото
съм бил на 9-10г.
Пътя си е един и същ леко
разбит на места, а на места по-хубав и от магистралния път. Пътувайки сърцето
ми тръпнеше, защото най-накрая имах рядката възможност да осъществя желанието
си да отида поне "още веднъж".
Минахме през село Добри дял и
влязохме в дълбоките гори на село Родина. Въздух и красота да искаш. Гъсти дъбови
и борови гори да искаш, мирис на стада от крави и овце и кози... "Градските чеда" може и да не знаят, какво е това. Типичен балкански аромат в съжителство с
околния свят.
През цялото време с чичо Сашо
си говорихме и оглеждахме гористите местности, като че ли и на двамата ни се
искаше да спра и да се потопим в тях. Но не, аз имах цел и тя беше важна за
мен... горите и разходките друг път. Криволичейки през улиците на селото
пристигнахме до мястото пред къщата.
Колко топли спомени ме връхлетяха от незнайни
тогава, а знайни сега... Голямата дървена масивна врата (тогава така ми
изглеждаше, защото бях малък), но вече беше избледняла, съсухрена, неподдържана
и сякаш изгубила своя живот... Време, време, куче лае, петли пеят, а аз съм тук
отново. И това като звуци са си е отново същите (все пак сме на село), и аз отново
съм тук. Стоя и се оглеждам. В далечината от къщата се чуваше високо пуснат
говор на телевизор. Понеже къщата е доста навътре от входната врата. Аха, казах
си на ум, тука има все още живот. Въпреки, че не исках да се примиря с факта,
че очите ми виждаха некролога на който е написано, че леля Ценка от 9 години не
е между живите. Звъннах няколко пъти но непрестанно вътре в мен говореше глас: „Какво
правиш тук, нея я няма!“ Но бях си казал, че съм тук пред вратата и ще стоя тук
докато излезе човек за да се срещна с него. Една пустота лъхаше от този момент.
Чуваше се кучешкия лай вътре в къщата и кокошки с петел имаше, защото ги
виждах... значи има човек вътре, но може да не ни чува. Въпроса беше, кой е
вътре и дали е същия дядо, който помня смътно от детството си, когато идвахме
тук.
В статията която съм писал в
записките си по книгата: „Триумфалната
история на Ледения Каньон“ съм
записал, че сега отивам да обядвам и че след час и половина ще продължа...
Изведнъж музиката от телевизора
спря и възрастен човек излезе през вратата на къщата си отвътре...Още щом го
зърнах разбрах, че това е дядото, който беше тук когато идвахме. Значи дядото
беше жив(поне той). Дано ни приеме-си казах аз и още много неща исках да го
питам. Но исках и тя да е тук-леля Ценка, не той. Но човека беше отворен за
света въпреки, че го посещават само децата му и се чуват по телефона.
Когато излезе му обясних, кой
съм, от къде съм, какво ме води тук и за какво го безпокоя. Но той не можа да ми помогне с информацията,
която търсех и исках. Въпреки, че му задавах въпросите си. Времето през което е
останал сам не е пощадило базата му данни и той сякаш вече беше станал
безличен. Сякаш спомена на времето не му помага а го заличава. Въпреки това бях
щастлив, че стъпих там може би за последен път (въпреки, че селото не е далече от Лясковец).
Освен това някакво интересно вълнение в мен се надигна, че тук е била жива,
крачела е изключителна жена каквато е била Леля Ценка. Тя е направила нещо с
мен. Сякаш е закодирала или събудила нещо дремещо в мен още тогава, но не е
казала на никого (т.е. моите родители) за това. Тя е един от Първите неформални посредници "направили нещо" за мен като проводници!
Дядото си каза името, но не го
запомних и ни пусна за малко в двора си. Вярно, е че пътуването до тук касаеше
само мен исках да направя това посещение като поклонение пред тази значима за
мен жена. Нямах оправдание да не го направя.
Леля Ценка остава в паметта ми
като една душа, което ми е дала неща за които не знам нищо-за времето си, направила е нещо за
мен и то стои като отпечатък в съзнанието ми (но какво бе то?!). Още в детството си знаех, че нещо
„не е наред“ (както биха се изказали много „експерти“) с мен. Още тогава знаех,
защото виждах и сравнявах своите интереси с тези на другите. А това с годините
разбрах, че е губене на време и голяма грешка.
Не се вълнувах от детските игрички с децата, а гледах звездите. Ето днес
отново се върнах години назад за да отдам почит към тази жена, но да си призная
нищо видимо не ме е карало... но ако тръгна да разказвам за невидимото... Аз не
живея нито в миналото нито в бъдещето само... защото настоящето е пътепоказател
за мен. Въпреки, че да си призная нищо от бъдещето не ме вълнува, защото търся
всички отговори назад от миналото си и не само моето.
За това тя остава жива и
спомените ми:
„Лельо Ценке, ти остави светла
диря в сърцето ми. БлагоДаря Ти от дъното на сърцето си. Почивай в Мир!“
