Взех си билет предния ден,
защото бях поканен от една прекрасна поетеса да и гостуваме заедно
с Мария Янакиева. Ами не ми оставаше нищо друго освен да тръгвам…
 |
| С Дейзи Патън в София |
Сутринта си направих разходката
в гората където предния ден брах много шипки(за чай) и наистина усещах, как ме
придръпва събитието…. Прибрах се и закусих…зачаках да се появи тази жена, която
(уж) ми държи сърцето, но както винаги не се появи и аз си писах по книгата
която пиша сега-МАХДИМ.
Имаше дори мигове, който чак не
ми се тръгваше като знам колко път ми предстои. Но облякох си костюма и сложих
вратовръзката, майка ми ливна вода преди да изляза на вън и се разплака. Пожела
ми успех и аз се разчувствах и аз… Качих се в колата и потеглих към гарата.
Оставих я на гарата и зачаках влака. До като чаках дойде до мен един полицай, с
който се познаваме от деца и разменихме няколко приказки. Той изсвири със
свирката си, че влака идва и аз тръгнах към влака… Намерих си мястото и се
оказа, че отново ще пътувам с гръб към София…(може би си имаше хубава страна,
че слънцето по това време печеше толкова силно, че тази мацка срещу мен се
чудеше къде да се скрие). Много бързо дойде кондуктор ката и с една лъчезарна
усмивка ми каза, че трябва да си заверя билета преди да тръгна обратно…. Това
ми беше сякаш достатъчно да пътувам повече от добре за градът в който ще се
проведе първото ми представяне…от как пиша книги.
Наблюдавах как хората минава по
гари и всеки си вървеше към целта. Излизах много пъти до прозореца в коридора и
всеки път когато минаваше кондуктор ката и се усмихваше, е не само на мен(де).
Пътуването наистина беше по-приятно и много се радвах да я виждам как минава и
всеки път се извинява, че се налага да се разминаваме в тесния коридор на
влака. Влизах излизах и четях една книга, по която скоро ще пиша статия, защото
е много велика книга за мен-учебник. Така пътуването ми от 4 часа и 27 минути
този път не ми се „увидяха” както до сега…
От гарата направо пеш към
домакините ми. Последва вечеря и разходка по жълтите павета. Цум, разкопки, църквата
св.Петка и мястото където беше мавзолея на един велик лидер-Георги Димитров. От
там звъннах на един приятел, той пък се оказа рожденик и стана тя, каквато
стана. Отидохме да го уважим и там влязохме в нещо като храм. Домакинята беше
си го направила прекрасно и имаше много пространство за много гости. И като се
почна една приказка под съпровода на едни арии по някакъв канал по телевизията.
Чувствах се като гостенин(както си и беше). Този път сякаш улучих и състоянието
в което се чувствах и повода където бях-рожден ден с непознати(въпреки, че рожденика ми е като брат). А там имаше едно куче, което много
приличаше на кучето от филма „Маската” с Джим Кери-Майло. Дойдоха и други хора
и седнаха на дивана до нас и кучето дойде до другия гост и му се нахвърли като
на друга женска-която всеки миг искаше да оправи. С ония движения в мокрите
сънища дето ти се иска, ама няма с кого точно в тоя миг. А аз си сбъднах
мечтата, да се люлея на люлеещ се стол и като седнах докато не си тръгнахме не
станах от там. Пихме по една минерална вода и след два часа си тръгнахме под
претекст, че ни чака „100 метра с препятствия” докато се приберем, а то си било
повече от километър, ама на мен всичко ми е едно…..
Следва продължение….
Искам да кажа, че имаше някаква
мистерия от цялото ми идване толкова внезапно…защото наистина исках да се
срещна с нея…На другия ден нямах търпение да се срещна с нея. Хиляди пъти
прехвърлих кратката си кореспонденция с нея преди два дни във facebook и се питах, какво е това,
което ме тегли да се видя. Да обещах и, че ще дойда и просто дойдох. Нямаше
нужда от втора покана. Купих едно цвете в саксия за да и подаря и с Мария
Янакиева се озовахме пред вратата и. След като тя дойде аз направо се разтопих.
Толкова доброта и мир лъха от тази жена, че аз се почувствах малък пред нея(е
тя е по-голяма от мен и на години).
Прегърна ме и каза: аз съм Дейзи Патън.
Бяхме първи на събитието което
тя организираше и аз от начало ми стана малко не ловко, че съм сред такива
велики таланти а аз просто бях „един драскач” сред тях(шегувам се). Малко след
като седнах разбрах, защо съм тук сред тях. Ами да се заредя и отпусна
предварително и да не се притеснявам и да гръмна преди предстоящото ми
представяне на книгата ми на другия ден. Не знаех какво ме очаква да видя
просто, защото аз никога не съм присъствал на такива събирания защото не съм
имал нужда да бъда, но днес вече съм привързан и искам да бъда част(макар и
незначителна) в едно такова извисяващо и каращо сърцето ми да препуска в рими.
Дойдоха и другите гости, който
за първи път виждах, а успях да се срасна с тях и да не се чувствам различен
сред себеподобни. Тук всички бяха творци
и искаха за пореден път да раздават себе си го направих. Раздаваха се толкова
много, че аз просто забравих за всичко-признавам си. За първи път успях да
изключа така и да не мисля за предстоящото а да бъда в настоящето сред
себеподобни-творци. Е те пишат поезия която рецитират, а аз не точно това, но
тук това нямаше значение. Дейзи не спря
да казва на гостите за мен и за това, как съм написал книга за Африка(Африка в
моето сърце) без да съм бил там въобще(да не забравя да спомена, че тя живее в
Африка). И как би искала да бъде поне на половина просветена като мен,
които и думи ме караха да скрия лицето
си, защото наистина мислех, че това не от значение. Но за нея е. За това им казах,
че за мен най-важната титла е „просто човек”. Човекът в нас беше дошъл да
сподели въпреки всички свои грижи един незабравим миг макар и разтеглен в
няколко часа.
Няма да пиша повече, защото
другото ще си го оставя за мен като личен и дълбоко загнездил се спомен, но ще
кажа едно: Беше ми много приятно, имаше много смях, сълзи, радости и снимки….
Срещата беше жива сбирка на творци постигнали своето и раздаващи го на всеки,
който иска да слуша…
Благодаря ти Дейзи и на всички
други прекрасни души, че бях част от това събитие….За мен беше особена чест
наистина да дойда и да се разтопя във вашите обятия като едно малко бебе, макар
и с по-стар дух.
Благодаря ви…
