Challenge2020!

                                                   Предизвикателство 2020

Много дълго време измина от как исках да имам собствено капково, но... все нещо не ми се „получаваше“ в мислите. Явно не достатъчно съм бил наблюдателен, за да „видя“ в съзнанието си всички детайли и да мечтая по-смело за него. Преди години, когато бях още „дете“ забелязах в себе си художествените си интерпретации, които първо наблюдавах и после възпроизвеждах. Така, да. Но не и да седна просто да си представя да рисувам нещо по „фантазия“... Сякаш фантазията ми беше запазена за други по смислени неща. Сега се смея на това, но тогава така съм мислил и действал или просто кръгозора ми е бил „слаб“ или къс!... Нищо не бе толкова трудно когато го разделих на малки части... а това е само една малка част от моето лично Предизвикателство2020, което се оказа факт след толкова време, но само когато го следвах „стъпка по стъпка“ - сега! Така всеки ден правех малки крачки, които ме доближиха до целта! И на 02.05.2020 всичко това е вече факт!

Факт е! Имам го в градината си. То е „задвижено“ от идеята за спомена от „онова

време“, което отмина на качествения продукт - домат, произведен на спокойствие от баба и дядо, без кой знае колко стрес и агресивно наторяване. Плюс интелигентното напояване, което спестява моето време, не хаби излишно вода, която да е „потъваща“ в почвата „просто така“. Също така се оказах  прав (за себе си), че за пълноценната ми работа в градината само военна мрежа - покривало би ме „спасила“. След като я купих установих, че тя наистина ме спасява - буквално от насекомите, които така върло ми влизат в обсега...когато се изпотя и „веднага“ на мига долитат някакви от някъде. Защо така не „долиташе“ голяма купа сладолед когато си я представям?!

С браточеда Митко-Гарипа!

Благодарение на братовчеда, които е сам жив гении на оранжериите си, в които има и капково, което си е направил сам... и казва, че неволята го научила на всичко... обсъждахме моята мечта дълго време, докато му правя процедури на ходилата заради диабетната му полиневропатия. А когато я изговарях мечтата си - потръпвах от радост, защото много исках сега баба и дядо да могат да видят, как се експлоатира тази земя, която не взеха със себе си, когато си отидоха от този свят. А и ми липсваше много лютеницата, която те правеха. Е, няма да скрия, че сега когато всичко това е просто факт, мисля, че биха се гордели с качеството на подобряване на всичко, което аз експлоатирам. 
Понеже през последните 4-5 години това се появи като вътрешен прочит в мен на тази идея, отлагах я, за да уча в Колежа в София (но тя не изчезна от съзнанието ми). После последва Тайландската ми специализация, за да стигна моята висота на терапевт и едва чак сега. Но сега през 2020г. с тоя прословут вирус “COVID-19”, които буквално сполетя човечеството и принудителната карантина в къщи по целия свят, не подмина България. Оказах прав. Добре, че учех преди това и завърших и изтеглих този проект за сега 2020. Сякаш бях последния випуск на Колежа, които бе на живи държавни изпити и получи хартиена Диплома, а не в pdf...

Та оказах се в един особен замисъл, след като го видях завършено. Можех да имам

пари (които да искам да инвестирам), можех да имам мечта (идея, която да види бял свят), но до сега нямаше кой да ми съдейства, за тази реализация и да я изпълни. Това е минало, но сега се замислям, каква полза от парите, ако наистина няма човек с умения за реализация им. Освен това, трябва да го е правил, а да не е като мен „гледал“ как „се прави“. Така не става-явно! Така стана, че платих повечето неща за капковата система, а размених труда на братовчеда за моите качествени Рефлексо-терапии за заболяването му. Имаме качествена размяна... но труда, потта и гърча докато го направим си отне и един цял ден... голямо гъзурчене, голямо нещо си беше... 

Нямах търпение да го пуснем за да го видя най-накрая как капи това капково... Видях го, насълзиха ми се очите и казах, гласно, че това е още една моя мечта, която успях да реализирам без да подценявам, работата си на Терапевт, който търсят всеки ден. И това бе още една от причините, да механизирам напояването, за да може и родителите ми сами да го правят отвъртайки кранчето, а не опъвайки маркучите и хабейки по-голямо количество вода. Докато си пият кафето навън в градината, само с отварянето на кранчето, могат да бездействат... Но от цялата работа знам едно: все някой трябва да „рискува“, да го измисли, да го направи, за да може да го ползват и други. Така е устроен света. Някой трябва да спечели за първи път състезанието, за да могат и други да се запишат да участват след това. След време на многобройното му ползване никой няма да се сети, че ако аз не съм заделил средства, все още щяхме да сме с напояването в 18-ти век...

А това дали е шега „от горе“ не знам, но на другия ден в неделя(03.05.2020), такъв

дъжд се изля от сутринта, че „язък“ ми за капковото старание! Но ме усмихна, защото е част от живота и за другите да могат да им се напояват градините обилно!!!

...Растителния свят, на глед тъй "кротък", примерен, самовглъбен, сякаш изпълнен със съгласие, мълчание, покорство, всъщност най-яростно и упорито се бунтува срещу съдбата(си). И ако за нас хората е трудно да "открием" кой от великите закони, на които се подчиняваме, ни тежи най-много, за растението (в саксия) съмнение няма - това е законът "обрекъл" го на неподвижност от раждането до смъртта(му)... За това ние хората докато "разпиляваме" суетно усилията си, то прекрасно знае срещу какво да въстане най-напред! И енергията, с която преследва своята "фикс-идея", която се надига от мрака на корените(му), за да се организира и разгърне великолепието на цветовете му, представлява несравним спектакъл! И само така успявам да видя плодът му – Домат!

…И между другото всички искат да усетят уханието на цветята ми, и да ги погледат - любувайки им се, но малцина са тези, които биха си цапали ръцете за да ги засадят - като мен... същото и с разсада домат! И колкото повече „опознавам“ хората, толкова повече за-обичам растенията и те получават по-голямата част от вниманието ми, а след това са книгите, които чета.

Първият признак, че съм на прав път, бе, когато хората около мен започнаха да ме питат защо работя толкова усилено. Казваха често подмятайки ми: „Вече не те виждаме”, „Какво ти се случва?”, „Вече нямаш време за нас” „Не те виждаме“ и още - куп празни приказки. Говореха така само защото виждаха, че се отдалечих от всеки и всичко в името на нещо, което искам в живота си.

Когато поемах по пътя на живота си бях прочел, че много хора ще се опитват да ме

убедят, че не си заслужава. Някои ми казваха-направо, че е невъзможно. Но, само аз знам, че си Струваше! И бе Възможно! И е важно за мен! Така хората около мен станаха „по-критични“ към новата ми концентрация и фокус. Това се случи на мен, но бях подготвен за него, защото: аз съм  единственият, който се е променил изживявайки всичко описано, така че очаквах споменатото...

От един начинаещ в тази област: 
Христо от Лясковец-Христов!

(край на първа част)