Изминаха 10 години от
написването на първата книга „Африка в моето сърце“.
Знаете ли какво
правят достигналите до тайната на сърцето?
Мълчейки, говорят... За това ще помълча след написването й!
Мълчейки, говорят... За това ще помълча след написването й!
Може би няма да излъжа, ако кажа, че докато не спрях да отлагам
себе си, не тръгнах напред. Макар и бавно. Може би
в онези времена имах нужда от ментор - който да ме води, да ме насочва, да ме
коригира... но не намерих такъв в човешки облик. Може би жалко бе тогава,
защото „всички“ за които четях имаха по един такъв. Минаха много години когато
разбрах, че все пак имам ментор и той не е само един. Но и слава богу, че не е
в човешки облик, че те напоследък се измятат от модела си на поведение, и които
ги е следвал сляпо-само защото си е мислел, че това е „правилния път“... са
потъвали с тях.
Радвах се неистовo когато разбрах, че не мога да следвам
никого, защото си имам свой път, правя това, което обичам и това ме приближава
само до хора, времена и събития, които резонират с мен и могат да са част от
Светлината по пътя ми. Всичко друго да запълва времето и живота на другите.
Достатъчно „бедни душици“ има на света, които имат нужда да бъдат запълнени, да
бъдат спечелени, да бъдат поласкани... да бъдат номинирани!
Трудно ми беше. Трудно
започнах. Бях изключително несигурен в себе си. И как да е по друг начин след
като точно тогава започнах да се уча да пиша на компютъра си сам. Питах тук-там
всички ми се направиха „на важни“ и ми отказаха, да ми покажат как става. Сякаш
само това чаках. Започнах сам. Дали имах потенциал не знам, но нищо не ми
пречеше да опитам да видя в края на краищата мога ли да се справя с поредното
предизвикателство, което стоеше пред мен. Най-много треперех след като напишех
няколко страници директно в/у файла си и после не знаех как да го запаметя.
Така дълго време файловете ми стояха отворени, докато не разбрах как да ги
запазвам, затварям и когато ми потрябват да ги отварям и пиша наново. Добре, че
едно от първите забивания на компютъра ми не „съвпадна“ с отворените файлове по
книгата...че иначе никой нямаше да я прочете в сегашния и вид „Африка в моето сърце“ – повярвайте ми. Треперех, защото ако я бях
почнал на листове или в дневник, и после я набера на текст щеше да ми е все
тая. Щях да имам от къде да я препиша - дори да не запиша файла. А тук нямаше
от къде, защото това бе първата книга написана от мен и набрана директно на
компютъра ми - laptop HP 6730s.2008
година беше чисто нов и не веднъж съм го разказвал, че малко след като го купих
от МОЛа в Търново от магазин Технополис паднах по стълбите с него, а майка се
ушашка. Всичко си беше по местата при мен и с компа, защото беше в кутия и
добре опакован. Това фактически му беше „бойното кръщене“. Едно падане и много
писане.
Щом онази
идея за романа пресече Умът ми-не веднъж, значеше че скоро ще е на Път да пресече и Животът ми! И
го направи. В
книга!
Разходките сред Природата ми
помагат винаги, защото с НЕЯ имаме не -формален договор, чрез който аз се уча, а
тя ми преподава (безмълвно- насочвайки ме). Размяната на Любов м/у Природата и
хората винаги е предизвиквала съзидателните сили и на двете страни. Природата
не е безразлична към нас, и призовава нашите дарове в замяна на своите - такава
е реципрочната същност на живота и творческия процес. Така разбрах, че тя е
навсякъде и, че движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по
някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказват от него
и не разбират фактически на какво са способни преди да опитат. И вместо на
по-голяма възраст да сме отработили много от неудачите си, ние ги оставяме да
ни дирижират живота... Добре, че регулирах това!
Началото бе много трудно - за мен и се усещаше неестествено. По средата се изискваше много
усилие, защото навикът все още не бе пуснал корени в мен. Но в третата си фаза това се
превърна просто в един навик, който ми се случва всеки ден. От тогава насам.
Така тялото ми (въз)приема
информацията, която ми се изпраща чрез всяко направено действие(в тази посока),
и го трансформира в уменията, които се отключиха в мен и после излезе, че не
съм си „губил времето“... Тогава защо да бързам, защо да следвам чужди модели,
чужди грешки да повтарям под предлог, че биха ми спестили „време“ да не правя
своите. Защо да „гледам“ в страни и да копирам. Това е пагубно и се радвам, че
не го последвах. Но все пак се учех от Нещо - Природата, която е късче от
Вселената. Тя ми показа, че всеки от нас има различно - равен старт в живота и
следователно стига до различно място. Обаче дали всеки иска да е „на върха“(и
кой връх по-точно), не знам, но разбрах, че моят път може да е 100 пъти по-дълъг
от на другите, които са имали илюзорна преднина пред мен и въпреки това аз нито
за миг не се обезкуражих да опитвам... И може би с времето ще им покажа на
всички, които не са ме разбирали, присмивали са се на труда ми, че: си дадох
сметка, че не винаги времето е показател за това, кой колко е напреднал, а
по-скоро качеството на вложените ми усилия, които вече получиха своята награда.
Да напиша поредната си книга... „Африка
в моето сърце“- 2008/2018!
Само сред Природата намирах
онова място за онази частица време, в която да пре-бъд-вам с цялата си Душа
докато творях книгата си. Така първата ми любов се появи много след като бях
написал доста от книгите си и са зад гърба ми... и не е свързана този път с
човек. А с книга! Обичам я! И може би заради това „и провървя“ с преводи на
чужди езици. За тези 10 години книгата е преведена на италиански, испански, френски
- а английския зацикли от 4-5 години. Всички преводи са направени от
благодарност към мен и са на добра воля-осъществени от преводачите. Никой не се
е „ангажирал“ специално с мен заради творбата ми, за което все пак им
благодаря...
Като диамант, завит в дрипава кърпа съм се чувствал години
наред, преди да срещна Любовта!
Освен това за тези 10 години се
появиха и другите две части, за които не знаех, че ще ги има. Така самата книга
се разгърна в трилогия „Африка в моето сърце“ и стана тя – каквато стана.
Втората се оказа „Завръщането“, а
трета е „Силата на пръстена“... и
някак си регулярно за това време излязоха и те. Как, защо и по каква причина –
не знам, не ме питайте. Но винаги се замислях в/у онова което четох от Елизабет
Гилбърт от книгата й: „Магията да твориш“. Ще го перефразирам. Благодаря на
Творческия процес, че ме изчака „аз да узрея“, за да ми „възложи“ тази задача
да я напиша книгата и подпиша сега с моето име. А не да я даде на друг - отлитайки
от мен, за да я реализира друг подпис. Така от Елизабет разбрах, че това се
случва и след години си дадох сметка, че дори си нямам и на идея какъв ужас щях
да изпит(в)ам ако някой друг бе написал „Африка
в моето сърце“ просто така под носа ми. Не, не се случи!Радвам се, че точно
този период от живота ми беше плодороден и не съм имал никакви „спънки“ относно
главното проследяване на историята в книгата ми. Обаче да си призная нещо.
Това, че пишех през годините далеч не съм си мислел, че от това ще „излезе“
нещо или пък ще съм издаван автор. Защото усилената работа на творец в България
не гарантира успех в това поприще... За това не чаках „да стана“ известен, че
да ме превеждат, а изходих от „вече съм“ и задействах всякакви механизми
познати само на онези „от Другата Страна“. И така никой не вижда какво всъщност
получавам от това вдъхновение, което е моят живот...Романът
чисто и просто бе видян като филм в главата ми и след това разписан в книгата
ми „Африка в моето сърце“...
Само така не
се чувствах сам и неразбран по отношение на онова, което изживявах докато
правех това, което обичах - пишейки
романа си. Защото никой не ми бе казал, че мечтите ми „трябва“ да са разУМНИ и
свързани с драскането!
Вече 10-сет години изминаха от
написването й някак неусетно и помогнах на много хора да издадат своите „рожби“,
защото това беше част от една от клаузите на „неформалния договор“. Ще ти помогнем, но после ти сам ще помагаш
на другите(за това помагам на много хора, без да искам отплата-защото аз
вече съм си я взел!!!). Това сега ми прилича на друг такъв договор, които „сключих“
със създателя на „Метода Силва“ - Хосе Силва. Ще мога да изкарам курсовете му(защото
тогава ми бяха доста скъпи-като цифра), само ако обещая, че всичко това, което
първо прочета, после видя с очите си и прилагам от дълбините на душата си, ще
се осъществява и ще съм в полза на човечеството. Да факт е това от години.
Движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина,
повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказваме от него и не
разбираме фактически на какво сме способни.
За това се забавлявам и ако
излезе „нещо“ от това добре дошло. Ако ли не пак добре и т.н..
P.S.: „Не ме е грижа за Светския ти
Успех, това е само твоя грижа. Не бива да се тревожиш за оцеляването си.
Истинските майстори са избрали да живеят, вместо да оцеляват. Дерзай, прави,
каквото наистина обичаш, не прави нищо друго. Разполагаш с толкова малко време.
Как е възможно да пропилееш само миг, правейки нещо, което не харесваш, само за
да оцелееш? Това не е живеене, това е умиране.”
Нийл Доналд Уолш
