Ширди Сай Баба виждал Бог във всяко живо същество и
неговата мисия била да върне Творението към Твореца, т.е. да развие човешките
същества към състоянието на Бога, което е реалната им същност.
Истинското му име е неизвестно, а има и противоречиви
данни относно обстоятелствата на неговото раждане. Неговите биографи датират
раждането му между 1835 и 1838; един от тях, Нарасимха Сванджи, твърди, че
родителите на Ширди Сай Баба били брамини (най-високата каста), които го
оставили на грижите на факир (религиозен аскет, който живее само от милостиня).
Момчето останало с факира, докато израснало.
На 16-годишна възраст той пристигнал в село Ширди в
Махаращра. Той прекарвал по-голямата част от деня в медитация под дървото ним
или в самотни разходки извън селото. Той спял също под това дърво, не обръщайки
внимание нито на горещините, нито на студовете. Мястото си под дървото той
наричал Гурустан, което означава, че неговият гуру е живял там или че това е
мястото на Самадхи на неговия гуру. Селяните били изумени, че такъв млад момък
води толкова аскетичен живот. Някои го смятали за луд и хвърляли камъни по
него, но той оставал еднакво незасегнат и от възхищението, и от насмешките. Той
не се страхувал от нищо и от никого.
След три години той напуснал селото за една година, в
течение на коята се срещал със светии и факири, работил като тъкач, и дори бил
в армията на Рани Лакшми Бай по време на Великото Въстание (известно също като
Първа Война за Независимост на Индия от 1857).
После един ден през 1858 джентълмен на име Чанд Патил
срещнал Баба, седнал под мангово дърво като факир в близост до село Дхуп. Той
бил облечен в кафни (дълга роба) и държал сатка (железен прът) под мишница.
Чанд Патил загубил коня си и Баба му помогнал да го намери; това дело ги
сближило. Също така Патил бил развълнуван от начина, по който Баба използвал
своята саткa: той получавал вода чрез пробиването на земята със сатка и
получавал огън чрез удрянето на земята с нея. Така че когато Чанд Патил
заминавал за Ширди за брака на сина на шурея си, поканил Баба да го придружи.
По този начин Баба пристигнал в Ширди за втори път - c
волска кола на сватбено тържество. Свещеникът Багат Maхасалпатхи го посрещнал с
думите: "Йa Сай" (Добре дошли, Сай) "Сай" означава
"светец". Cлед това той вече се наричал Сай Баба. Той се настанил в
село Ширди и там живял в продължение на 60 години, докато влязъл в Маха Самадхи
(т.е. напуснал физическото си тяло за постоянно).
Той живял в Дваракамай -- джамията, където обикновено
седял в североизточния ъгъл върху парче плат. Той никога не спял през деня,
говорел малко или само тогава, когато бил помолен за нещо, и обикновено се
ангажирал с рутинната си работа.
Имало свободна земя между Гурустан и Дваракамай; Баба
прочистил тази земя, донесъл разновидности на цветя - невен, джей и джай - от
едно място, наречено Рахата, на разстояние от три мили от Ширди, и ги засадил.
Неговият предан Ванам Татъя му доставил две глинени кани, с които Баба
загребвал вода от кладенеца и носел на растенията. След три години постоянни
грижи мястото се превърнало в красива градина. По-късно неговият предан Бути
построил там къщата, която се казвала Бути Вада. В момента на мястото на
цветната градина има Самадхи Maндир – храм на Сай Баба.
Цялото му имущество се състояло само от няколко
необходими неща: кафни (дълга роба), парче плат около главата му, чилим (лула)
, тютюн, тумрол (тенекиена тенджера), сатка (къс железен прът), и парче плат,
на който той седял.
Баба обичал да казва, "Аллах Aтча Карега" -
"Бог винаги прави добро". Той знаел всички езици, но говорел само
маратхи.
В Дваракамай той направил постоянно дхуни ( свещен
огън),който гори вече в продължение на повече от 100 години, поддържан от
неговите поклонници, които бдят да не изгасне. Баба имал навика да седи пред
огъня.
Първите хора, които разпознали Баба като въплъщение на
Бог, са свещеник Mахасалпатхи и Баяджи Бай - роднина на Чанд Патил. Баяджи Бай
готвела хляб и зеленчуци за него всеки ден. Тя го търсела навсякъде в гората и
го карала да яде и да пие – и след това се хранела. Тя продължила да го прави
дори и след като той се отказал от своите странствания и избрал Дваракамай за
място на пребиваването си.
Cлед като Баба се установил в Дваракамай, започнал да
проси за храна. Всеки ден по пладне той отивал със своя тумрол в едната ръка и
джоли (кърпа за събиране на милостиня) в другата, за просия. Баба викал:
"Сестра! Парче хляб! " и слагал хляба в джоли и всички други неща в
тумрол.
След просията се връщал в Дваракамай, част от храната
хвърлял в дхуни като жертва, част от нея давал на метачката, а останалата част
споделял c птиците, кучетата и котки, които никога не гонел, защото обичал
всички живи същества; те можели да ядат свободно, без страх или безпокойство, в
негово присъствие.
Баба също събирал съставки за ястия, които готвел в
големи тенджери в тухлени пещи, построени в предната част на Дваракамай, със
собствените си ръце. Мелел жито на ръчна мелница. Той никога не използвал
никакви кухненски прибори за разбъркване на врящата храна, защото я разбърквал
с ръката си. Това било чудо: ръката му никога не била изгорена. Той разпределял
тази храна сред учениците си и бедните и казвал:
"Давам на хората това, какво те искат, и по този
начин им давам, какво искам да им дам."
След пладнешко Арати (поднасяне на запалени фитили и
камфор на божество), той излизал и стоял облегнат на стената на неговата
Дваракамай, гледайки пътя. Когато неговите поклонници се приближавали към него,
той слагал удхи (пепел от дхуни) на челата им и изсипвал част от нея в ръцете
им, а после ги молел да отидат да ядат от неговата храна: "Братко! Иди се
нахрани! "
Поклонниците давали на Баба по някоя монета. Първо той
вземал само малките суми, с които cи купувал тютюн и олио; монетите с по-голяма
стойност той връщал. Тъй като броят на поклонници се увеличавал, той започнал
да иска дакшина (дарение): "Ако взема от някой една рупия като дакшина,
трябва да му върна десет пъти повече". А той бил верен на думите си -
никога не задържал пари за себе си - всяка вечер давал на бедните цялата сума
на дневните пожертвувания.
В 14:30 часа във вторник, 15 октомври 1918 г., Баба
казал:
"Това място (Дваракамай) не е удобно. Заведете ме
до Бути Вада, там ще бъда по-добре. "
Това били последните му думи. След като ги казал, той паднал
настрани и издъхнал. Неговото свято тяло било занесено c голямо шествие в Бути
Вада и след 36 часа погребено там, където била неговата цветна градина. Сега на
това място стои Самадхи Maндир – храм на Ширди Сай Баба.
Преди погребението му той се появил на учениците си
Лакшмана Maмa Джоши и Дагасану и ги помолил да поднесат Арати до тялото му и да
му сложат венец. C голяма радост те изпълнили желанието му.
Свещеното тяло на Баба било изложено в продължение на
36 часа. Професор Наркей наблюдавал, че нямало вкочаняване и всички крайници
останали еластични. Може ли да има смърт за Aнантa - онзи, който няма начало и
няма край?
Ширди Сай Баба бил против ортодоксалността, независимо
от каква вяра тя произхожда - християнство, индуизъм, ислям или друга. По същия
начин той се противопоставял на всички преследвания с оглед на религия или
каста. Той вярвал и учел: "Събка Малик Ек" - "Един Бог управлява
всички". Той учел, че човешкото същество е душата, а не тялото, затова ние
трябва да работим върху душите cи, да неутрализираме негативните си качества и
да засилваме положителните. Благотворителността има специално място в учението
и дейността му:
"Шри Хари (Бог) със сигурност ще бъде доволен,
ако дадете вода на жадните, хляб на гладните, дрехи на голите и верандата си на
непознати, за да седнат и починат. Ако някой иска пари от вас и не сте склонни
да му дадете - не давайте, но не лайте срещу него като куче."
Ширди Сай Баба остави единадесет утвърждения към
учениците си:
Нищо лошо не ще го сполети, който стъпва на почвата на
Ширди.
Този, който идва при моето Самадхи, неговата мъка и
страдание се прекратяват.
Въпреки че няма да бъда от плът и кръв, аз винаги ще
защитя моите предани.
Вярвайте в мен и вашата молитва ще бъде изпълнена.
Знайте, че духът ми е безсмъртен, знайте това и за
себе си.
Покажите ми някой, който е поискал убежище от мен, и
аз го отхвърлих.
В която вяра ми се поклоните, в тази вяра и ще
получите отговор.
Не напразно е моето обещание, че някога ще се облекчи
бремето ви.
Почукай и вратата ще ти се отвори, питай и ще получиш
отговор.
Aз ще бъда винаги задължен на онзи, който ми е предан
напълно.
Блажен е онзи, който се е превърнал в едно с мен.
