Art или Do – X

Този процес е път за възстановяването и самозащитата е нужна.

                   Винаги има „опасности“ по пътя.

Творчеството е божествената енергия протичаща в нас, на която ние придаваме форма. Когато сме на ясно със себе си и кои сме всъщност енергията тече свободно и по трасето няма напрежение. Но противопоставим ли се на енергията в нас, която има за цел да ни разкрие пътя и още по-лошо откажем ли се да я следваме губим контрол над чувства си и ни обзема колебание. Но пък точно тогава се задействат психическите спирачки.

За жалост всеки от нас се справя доста добре с блокирането на своята енергия и после винаги нещо друго или някой ни е виновен. Така е!

Някой хора наваксват блокираната си съзидателност с тъпчене с храна, други с

алкохол, трети прекаляват със секса, четвърти посягат към опиати и наркотици, пети-прекаляват с работата си, шести се самозалъгват по псевдо любовта. Така не се усещат, че самите заместители(да вземем само храната тук), които вземат е за да блокират енергията която тече в тях и промяната, която ще настъпи. Отново страх се долавя тук, особено ако творецът усети, че напредва „много бързо“, а това би смутило почти всеки. По-лесно е да си заземен от колкото да позволиш да литнеш сред звездите.

Тези, които избират да работят постоянно и се затрупват с работа и задачи не усещат, че се преуморяват до смърт. Не могат дори да си позволят разходка в парка, гората…за отпуска да не говорим. Постоянно са на педал и мислят за другите: „Господи, каква загуба на време.“

А, какво ли щеше да стане ако тя ме беше обикнала и заживеехме щастливо…дрън-дрън!

Ето, защо притъпяването на тихото гласче в нас е толкова важно. За да не го чуваме, защото ще си помислим, че сме откачили, или другите могат да забележат, че откачаме!!! И всяка следваща мисъл в този ред на мисли бива обезглавяване още в зародиш. Вкарваме се във филма и мечтаем само за него като връщането и живеенето в миналото ни, или прекалената замечтаност по бъдещето, което някога може би ще дойде. Не създаваме собствения си филм и ние да сме главните герои, а приемаме да сме 3-4 степенни и то на последния ред без реплика само като статисти. Защо, по дяволите!!!

Ето, казах ви за някой блокиращи средства и ако някога усетите, че се увличате по нещо от това знайте, че сте блокирали енергията във вас и се вземете в ръце. Друг начин няма. Целта на процеса е да стигнем звездите...не само да ги стигнем ами самите ние да станем звезди. Защо не невярвате ли? Винаги бъдете искрени със вас и ще разберете, кога се е отделила отрова във вас както когато адреналина не се изразходи може да отрови тялото, а вие нямате това за цел, нали???

Ето, защо посягаме към тези изброени неща: Това облекчава страха ни! Посягаме към „наркотикът“, за да блокираме съзидателността си винаги, когато вътрешната празнота ни изпълни с безпокойство. За жалост този страх ни кара да се вкопчим и да сме като пиявици. Въпреки, че е добре маскиран все пак си е страх. Внимавайте!!! Колкото и болезнено да ви звучи, благодарение на страха вие сте готови да обърнете гръб на себе си и да побегнете...

За да приемем и  устоим на това състояние ние трябва да сме силни и смели. Устоичиви!!! Защо го правим ли, ще попитате. Ами много просто, това е липса на вяра в нас самите, не само в Бог. И защото не вярваме на тази съзидателност ние пропускаме кастинга, играта в парка и разходката в гората, само защото ни липсва смелост и вяра. Избираме да сме блокирани, така ни е по-лесно. Така признаваме пред самите себе си, че сме нещастници. Освободени от този страх ние може да се окажем далеч „по-страшни“ – щастливци. Ама веднага ще излезе въпроса: „Ама как така ще сме щастливи, това не е добре и какво ще си кажат хората, когато ме видят да се усмихвам...може би, че съм ненормален!!!“

„В мигове на искреност трябва да признаем пред себе си, че животът е единственото, което наистина ни принадлежи. Следователно начинът, по който използваме своя живот, определя какви хора сме.“

                                                                                                                Сесар Чавес

След като положим усилие да разпознаем симптомите за блокиране на творческата сизидателност  ние ще сме подготвени и тогава те в един миг ще се окажат неефективни. Но внимавайте пък и за друго. Не се оставяйте на течението и постоянно да го раздавате „работещи“ и „заети“. Защото това веднага показва още веднъж, че вие бягате от себе си, партньора си, от истинските си чувства. Не може „прекалената ви“ ангажираност да ви пречи да пишете сутрешните страници. Това е поредното оправдание. Отпуснете се и в този процес, защото знам, че играенето изнервя работохолика и забавлението го плаши. Изгубване на реалността, а в съзнанието му постоянно отекват думите: „Ех, само ако имах повече време, щях да се забавлявам повече“. Внимавайте!!! Не хващайте „Синдрома на Пепеляшка“: Вечно мечтаем за бала, но вечно стоим в кухнята. Положете усилие да разпознаете преследването на мечтаната цел и изкривяващия ви работохолизъм. „Разликата е не в часовете, колкото в тяхната емоционална наситеност.  Работохолизма не ви ли напомня за каторга и ни прави зависими, но в същия миг я мразим до смърт. И накрая става така, че въпреки, че не искаме да губим дори и частица от времето свързана с работата ни, ние просто губим и работата и времето си...Но дали го осъзнаваме!!!

Нещо което можете да ви служи като ориентир: Дръжте под око времето

определено за работата ви и нито секунда повече не си губете времето. Заради това е хубаво да можете да правите кратки или дълги разходки в парка или гората, можете да играете на игра, и тъкмо няма да сме подвластни на депресия обвързана с работохолизма ни.

„Когато алкохолика е лишен от алкохол, той изтрезнява. Същото е и с работохолика- той изтрезнява от прекомерната си ангажираност.“

“Не съм аз човекът, който ще ви казва, какво да правите(ако смятате така, прекратете курса)и въпреки това няма значение колко сте ангажиран, постарайте се все пак да намерите малко време за да са разходите, защото има голяма опасност да си губите времето с което разполагате. Но запомнете нещо много важно: Не изневерявайте на себе си, и знайте, че проблема е ваш, не на света. Никой не може да ви заповяда или задължи да се възстановявате. Осъзнайте, че работохолизма не води до нищо добро и градивно. Вършете си работа, но не се оставяйте да бъдете обсебени, за да не загубите покрай това времето, приятелствата, жена си и всичко останало.”

Африканското слънце води след себе си напукана земя и суша. Но, не за тази суша ще говорим сега. Всеки творец познава засушаването в дейността си. Много пъти сме изпадали в такова състояние, че като кажем на някого за нашите планове и те не се случат, после ставаме по-внимателни с думите си към този човек и постепенно-въобще... Но и така е най-добре за твореца...Не всеки иска да успееш да създадеш, каквото и да е, на тази земя. Има хора, които умишлено причиняват сушата както в отношенията, така се отнасят и с творчеството на останалите. Тогава нещо в нас ни подсказва, че живеем в суша, и че тя никога няма да свърши. Веднага излизат въпросите: „Какво да направим”? “Как да продължим“? Отговорът е прост: „Като пишем сутрешни страници.“ Нека е ясно отново, че писането на сутрешни страници не се отнася само за писатели, а за всички творци. Този процес ни връща към самите нас.

Въпреки, че писането на страници през „сушавия период“ изглеждат едновременно мъчителни и трудни, също така и глупави. Пример: Правим закуска за любимия с цел да го задържим въпреки, че знам, че той  ни напуска. Тази външна суша може да се сравни с вътрешното неверие. То сякаш пуска котва и не иска да ни охлаби ключа(захвата) с който ни души.  Само, че това не е външна битка с някого, а това е битка с Бог в нас. И само, защото „не можем“ да преживеем нещо ние се съмняваме и не вярваме повече. Сърцето се оказва наша пустиня и ние крачим в нея на посоки. И докато вървим все още с бодри крачки, виждаме отломки на отдавна изоставени мечти, който ни правят впечатление, но те са умрели безвъзвратно.

И въпреки това, което сме видели ние продължаваме да пишем сутрешни страници. Ето това се иска от нас за да продължим напред.

Спомняме си, какво богатство е водата, едва когато я няма и сушата се настани трайно пред очите ни. Така е и с идеите и мечтите, те са като подпочвените води има ги, но не са достъпни за нас. Сушата се оказва нашата безмълвна скръб, защото сме разпънати между мечтите си. Въпреки, че агонизираме по време на сушата ние продължаваме да пишем дори и да сме изгубили вяра и надежда. Сушата е труден и задушлив сезон, но въпреки всичко в пустинята има и красиви цветове, които растат-кактусите. Но и тя има край. Не е толкова трайна и ако сме писали през цялото време ние не сме изгубили времето си. Тя ни е от полза винаги. Може и да сме имали съмнения по пътя си, може да сме изпадали до несвяст от отчаяние, но сме продължили да крачим. Но ако погледнем от страната на божествения дар сушата има своята полза, както и отиването в пустинята: „дните в пустинята ни даряват с прозрение и великодушие.“ Докато пишем нека се оглеждаме за знаци, видения и просто ще ги открием. Те ще ни водят отново и отново. И въпреки, че може на мнозина да не им е приятно да чуват дори за пустинята, тя е Дар: едновременно е пустиня и пътека.

Не се залъгвайте, че ако до сега не вие споходила славата, че няма да се случи. Въпреки, че славата е наркотик и изпитваме глад за нея, не е нужно да се впускаме под всеки прожектор.

„С времето разбрах, че това, което правя ми доставя истинско удоволствие

и го върша заради самото него, а не защото искам някой да ме гледа. Никак даже не държа. Играя, пиша, практикувам йога, защото ми харесва и ми пълни кладенеца, а не защото искам да съм модерен или в крак с някакви си тенденции. По скоро бих казал, че съм традиционен и загадъчен, от колкото комерсиален. Не търся ничие признание и много моля и държа да кажа, че не на всички мнението  ми е нужно или бих дори го поискал. Ясно!!! Никога не съм се опитвал да бъда известен, дори съм далече от това, и никога не съм изпитвал онзи излишен и изкуствен адреналин в кръвта където си мислиш, че светът е в краката ти. Хах, в краката ми. Фарс!!! Нямам липса и не ми се налага да живея с липсата постоянно или пък да роня сълзи за дето не ме грее прожектора на някое си предаване, студио или корица на топ списание... Често съм си повтарял, че се справям прекрасно въпреки, че вървя по път където няма знаци, правила и дори не знам с кое мога да сравня пътя си, но пък това му е хубавото. Не се стремя да угаждам на никого. Не нося вече бинтованото си крило, а творя реалността си, защото искам, мога и си го позволявам с радост. „Открих пролука“. От как заобичах себе си, не мие нужно одобрението на никого или пък просешкия вариант: „Обичам те, ама с това си ми длъжна“. Поставил съм цел, срочна и дългосрочна-следвам я без отклонение в плана. Постоянно, последователно и активно подхранвам своята творческа същност.

„Обичам жените и цветята. Доста често ги срещам една с друга, но явно това не е достатъчно.“

                                                                                                             Христо от Лясковец

Преди време ми каза една жена, че имала чувството, че жените се страхували от такива хора като мен, защото си мислят, че съм много умен, и че няма да получат достатъчно внимание от мен и трябвало да смъкна летвата. Казах, и че няма да стане и, че тази която иска да е с мен ще си повиши вибрациите и ще се научи да скача на „моята летва“ и височина. Нямам време да угаждам на капризи или да ме бави някоя с изискване на вниманието ми към нея-излишно е да се опитва.

Отказах се да съм зависим от слава, пари за да творя. Факт!!! Защото съм разбрал, че ако искам да правя нещо не търся причина да тръгна да го правя или да искам разрешение от някого. Не нямам време за такива питанки. Целеустремен и силно мотивиран за действия, не улисан в мечти. И защото знам, че щом това, което правя ме прави щастлив това ме прави независим от излишни поглеждания в страни, какво правят другите. Това не ме интересува. Ако искам да чета, чета. Ако искам да гледам филм го правя. Но не се интересувам как го правят. Просто е. Никога не съм си ангажирал вниманието, че ако не съм известен ще бъда лишен от любов...дрън-дрън.

Както и никога не съм завиждал защото знам, че това ограничава спектъра на възприятия и освен излишна заетост на съзнанието с нищо друго не си помагам. Звучи странно но съм поел 100% отговорност за живота си и просто вървя напред, не се съревновавам с никого. Разбрал съм, че няма нужда да „бъда по-добър от някого“, а само да бъда добър в това, което правя. За мен е важно да имам, какво да дам на света и то да се роди. Просто е! Оставил съм познанствата си с хората и другите творци свободни и нямам за цел да ги изблъскам с лактите си в канавката  само, защото съм преценил, че съм много над тях. Нищо подобно.

Когато се стремим към краткосрочна победа, ние пренебрегваме дългосрочната придобивка и съботираме по този начин живота си. Всяка творба е повлияна от друга. Няма хора-острови и произведения на изкуството-континенти. По тази логика е редно да се каже, че ние виждаме старите неща в нова светлина, защото  сме отворени за промяната, не задържаме нищо и енергията тече. Ние сме извора на своето изкуство.

„Ще ви призная, че изучавам себе си. Помогнаха ми дългите разходки. Нужни са на всекиго-ежедневно и насаме.“

                                                                                                               Бренда Уланд

Едно произведение на изкуството има нужда от съзряване и всяка прибързана оценка е неточна и непълна. А, за да съзрее произведението се нуждае от време, в което да се разгърне, да си позволи да бъде недодялано и безформено и така само се сдобива със реалната си форма. Само Его-то не понася този процес. То иска незабавно възнаграждение, защото е пристрастено към признания и победи.

Но има лек и за това. Харесвайте се повече. Давайте си повече и така няма да позволявате на това замъгляване да ви забива въпреки, че изглежда, че се превъзнасяте. Защото това превъзнасяне е в очите на слепец. А, това ли искате.