„Години наред се
изморих да търся жена, която да обичам.
Мислех си, че ще ми е по-лесно в живота, когато имам някого до себе си! Някого
когото да не ми се налага да мога, а действително да обичам, и просто да го
осъществявам- всеки ден. Не знам защо ме върна чак до средновековието това
усещане за любовта ми към тази жена, когато сложих този пръстен. Най-вероятно от там датира импулса ми към
въпросното желание с име - жена. В онази крепост, която беше изградена с
години, за да пази от нашествениците народа ни. Никоя друга не е успяла да я
замести. Независимо, че са се опитвали да ме отдалечават от мислите ми към нея,
когато са проследявали с очи, облачните
ми следи. И все пак никоя не е успявала, да ангажира цялото ми внимание и
сетива към тях, самите. ...Защото не са можели да правят сладко от смокини.“
„...Тя правеше толкова вкусно сладко,
пропито с такава нежност и любов, с което си беше спечелила симпатиите на
всички в региона. А, аз бях просто, неин слуга. Но имах своя принос към
историята, и към нейната работа, защото тя използваше моите думи, които съм
успявал да и ги заявявам в миговете, когато съм имал този шанс. Защото те не
бяха много и се броят на пръстите на двете ми ръце. Всеки, които идваше да
търси от сладкото получаваше като благословия от нея, следните думи: „ако с това мога да те направя щастлив -
заповядай“ и когато един ден, то се свършеше, тя се разплакваше от
безсилие. Сядаше на камъните пред плевнята-безсилна и през сълзи искаше да
засади големи площи със смокинови храсти, за да нахрани всички, дори и
странстващите хора, които просто минаваха през гостилницата ѝ, защото бяха чули за прочутото ѝ сладко. Но аз нямах
тази сила, да и помагам в мечтите, защото бях просто едно бедно и дрипаво
момче, което чистеше плевните и донасяше храна на животните в нея. Нищо повече.
Родителите ми ме бяха продали за някакви си 4 гроша и искаха да се отърват от
мен. Скришом я гледах, тайно я обичах и мечтаех един ден „да имам очи“ да мога да погледна в нейните, и да и кажа смело, че я
обичам. А освен това исках да мога, редом с нея да нося товара на бремето ѝ,
който живота и предлагаше всеки Божи ден. Не знам това дали щеше да има някакъв
смисъл, след като не можех да изрека с думи това, което чувствах към нея?! Но
таях скрита в мен надежда, която често
изплуваше на повърхността, под формата на
сълзи! Вярвах в това! Чувствах се слаб, сломен и не винаги полезен, не виждах
никаква полза от чувствата си, освен, че ми даваха стимул да живея и да и служа.
Това беше
всичкото ми богатство, което притежавах тогава, освен дрехите на гърба ми независимо,
че бях беден в очите на хората. В моите бях, поне жив, за нея!
Тя веднъж си позволи да
ми разкаже, как скъпата й майка я е научила да приготвя това сладко от смокини още
когато е била малка. Сякаш и давала занаят в ръцете, без тя да съзнава това. Предала
и една магична фраза, (която тя научила от своята майка, а тя на свой ред от
своята), която да казва след всяко напълнено бурканче, а също така, никога не
забравяла да и напомни, че тя нямала да бъде вечно до нея: „Днес си тук с мен, а утре ще странстваш навред. Дай на всички ни, оная
сладост на живота от която се нуждаем. И помагай ни в горчилките!“
Въздуха и стигна да
каже само това и се разрида... След
като се успокои си призна, че за първи път споделя с някого този толкова скъп спомен.
И продължи:
„Също
така
майка ми каза веднъж като на шега, че ако
един ден нея я няма, то мога да я потърся у хората, които е обичала и е
докоснала със сладкото си от смокини. Защото любовта не умира никога, само
хората умират. За това когато от мен остане само спомена и любовта-добави тя...
раздай ме, за да живея вечно!“
Въпреки, че беше
обещана за жена и дадена след това, като замяна за два акра земя преди много
години, тя нямаше вяра на никого. Беше предадена от близките си. Дори и от
този, който я „откупи“. Не се доверяваше за нищо на никого и пазеше своите
тайни дълбоко в себе си. Дори пред свещеника на селото се разкриваше
частично... и то понякога. Не знаех, че всяко бурканче има нужда „от заклинание“, но сега когато тя го
правеше, виждах някакъв смисъл в думите ѝ... Това беше едно от малкото неща, до
които се докоснах още в началото, когато спечели цялото ми внимание и същество.
„Запомни,че
всеки от нас би било добре да има своя конкретна цел, заради която да тупти сърцето му, за да може
да я следва усърдно. Само така може, да стигне там където си пожелае,
независимо, колко абсурдна изглежда тя, в нечии чужди очи.“
„Дали факта, че съм
искал да я обичам, ме е правел да изглеждам вятърничав в очите на хора през
годините?! Не знам! Но ще разбера. Нали тръгвам на път именно заради това - за
да разбера!“
„Ще
разбереш с времето нещо много интересно, което аз долових малко преди теб.
Когато дишаш, когато пиеш вода, когато изписваш с очи мирогледа си, винаги бъди
честен спрямо себе си. Но когато се връщаш назад в миналото си, проектираш
бъдещето си и изживяваш твоето настояще - сега, хората няма да искат да приемат
твоят Ренесанс за нормален. Защото те имат други виждания за теб. Опитай се да
не местиш излишно стрелките на часовника напред, с цел да откриеш пряк път към
щастието си и да доказваш на някого нещо. Просто, защото няма такъв! А ако случайно
го сториш, ще видиш дългия и криволичещ път, по-труден и лишен от знаци, заради
твоята припряност.“
„Докога ще се взирам в
други очи, за да търся нейните? Докога все ще я няма и аз ще се лутам, в
празните улици на живота? Вярно, е че не помня да сме се разбирали да се
намерим в този живот, но аз силно вярвам в това. Мислех си, че любовта винаги
прави така, да среща хората, а не ги подлага на изпитания, да се търсят! Не е
ли редно да мога да бъда истински мъж, след досега на истинска жена - като нея?“
Откъс от романа "Силата на Пръстена.Африка в моето сърце III",който излезе през началото на 2017г.
Фотограф на цялата фотоSSесия е Мирослав Маринов!
Фотограф на цялата фотоSSесия е Мирослав Маринов!
