Може ли?...

Може ли човек да изкарва пари от Мечтата си в България?

              Понякога се чувствам като Дивергент, защото принадлежа на Прекалено Различното, а това „притеснява“ другите, когато виждат, че изживявам Свободната си Воля и изпълнявам моя Личен Избор, както намеря за добре, а не според нечии преценки!

            

Преди 7 години, когато започнах да създавам продукти, беше с мотива да има поне няколко качествени неща, които да обикалят Света – от мое Име. Нямах търпение търговията ми да се разрасне, но за моя жалост всичко вървеше много - бавно! Започнах с едно просто бяло шише, след това започнах с една обикновена опаковка за крем и т.н... Беше трудно, бях беден (бях претърпял срив на единия си бизнес и загубих почти всичко – дори себе-уважението си), нямах други възможности, бях съкрушен, нямах самочувствие да търся – помощ (от когото и да било). След това “споменът за раната“ се прехвърли по-нататък и мислех, че съм недостоен като мъж да създавам козметика за хората..., само защото „се провалих“ веднъж. Много трудно ми беше да „прикрия“ от чуждите погледи „блажното петно“ пропито от „предната“ страница на живота ми, която се беше просмукала и в другите пластове. Страхът „от петното“ за кратко измести фокусът ми от това колко е голяма цялостната картина и какво точно изразява - Тя!!! Обаче в човешкия дух е вроден копнеж и стремеж към нещо по-добро!

              Може би моите продукти изпреварваха за пореден път времето си и предшестваха с десетилетия днешното разбиране за ползите от натурално им усвояване от организма ни. Обаче слава Богу, че хиляди хора по света търсят истинското и все още неомърсено качество, което проДАВАМ сам, а не чрез магазините. Така заложих на естественото общуване от очи в очи и не моля никого да купува, заложих не на цената, а на обяснението за високото качество на продуктите ми и стилната визия. А когато подарявам с повод или без – даден свой продукт, се наслаждавам истински на тези, които са изненадани от жеста ми. И вече са мнозина!

              Обаче, най-вероятно, значителните промени изискваха от мен значителни инвестиции на време, което аз мислех, че нямам. Това бе присъщо на младостта ми в онзи етап от нея. Грешах! Предателства ме съпътстваха от хора, които казваха, че ме „обичат“ а искаха да се променям заради тях - ограничавайки ме от любов, защото все нещо не им допадаше - целящи един бог знае какво... но поправих тази грешка! Подозирах, че всеки човек – като мен, който има мечти и също така е решил да се отличи чрез тях, ще „срещне“ против-ни-ци – обвити в добро и лицемерно чувство, наречено „любов“/ „обичайки те искам да се промениш“. Те явно „искаха“ от мен да правя това, което е лесно, „разумно“ и масово. Но не знаеха, че аз съм от този тип хора, които никога не предават мечтата си и не позволяват на другите да я раздират крадейки от нея – омаловажавайки я! Правех малки едва доловими стъпки, за да догоня големите крачки, които бях заложил... на моменти ми ставаше все по-трудно.

(И често забравях, че Бог не вика съвършените, а усъвършенства повиканите).

А вътрешната ми вяра винаги ми е казвала, че Бог не познава понятието „грешка“ и знае за всяко нещо кога е точния момент. Малко след това само един човек се намери, да ми каже да не се погубвам в спомени за миналото - повече. Освен това ми даде съвет да „сложа“ из под краката си допуснатите „грешки“ и да ги използвам като стъпала, чрез които да мина отвъд тях и да обърна внимание само на това, в което съм най-добър.

„Шансът ни често бива пропускан, защото идва при нас облечен в работно облекло и повечето от нас го бъркат с работата...“  - Едисон

         

Колко често ми се е случвало да се прехласвам по опаковката на това, което животът ми поднася, или да се разочаровам, че тя не е толкова лъскава, колкото ми се е искало, защото съм имал някакви други очаквания? А истината е толкова проста, че там зад златистата панделка на Любовта, Късмета и Успеха или зад измачканата хартия на Обидите, Несполуките и Провала ми, се беше скрил Дар – онова, което винаги съм искал или онова, от което наистина съм имал нужда. Само трябваше да имам смелостта да надникна в кутията. Не развалям за нищо на света това, което имам, за да съжалявам за онова, което нямам. Ако моят Дар не бе опакован както „съм очаквал“, това е, защото е бил опакован много по-добре!!!“ (под формата на „Кром-Крем“- ДАР от БОГа)...

           Сега всичко е както съм искал да бъде – Добре Смазана Машина, която работи отлично, нежно и внимателно. И съм дал дума, че ще създавам Бутикови количества от Продуктите и Услугите си и няма да позволя съзнанието ми да бъде замъглено от прибързано печалба-рство, за сметка на качеството – изпускайки го от поглед.

            Всичко, което исках да знам, когато започнах преди години, бе само да можех да стигна (по-бързо или въобще да стигна) до това, което мечтаех. Но така и не намерих пряк път... Затова беше винаги рано да се откажа, и продължих напред! Проста аритметика! Щом исках животът ми да се обогати, редно бе да се науча да давам – времето си, помощта си, парите си. Така разбрах, че всеки има какво да даде на света - наоколо. Затова се вглеждам в японците, германците и индийците и  в тяхното качество от преди 100г. и такова искам (моето) да остане и след поне още 100г. – ако го има света, че като гледам на къде е тръгнал – знам ли!!! Отне ми 5 години да създам цялата Първа Продуктова Гама 'Златните 7', понеже все сам си финансирам всичко, и 80% от печалбата отиваше за рефинансиране на продуктите ми..., което понякога ми изиграваше лоша шега – оставах без пари за дълго време!!!!... Понеже тогава нямах кой знае какви доходи, но мога с ръка на сърцето да кажа, че имах и хиляди причини да се ОТКАЖА (защото съм се питал за какво и кого да го правя всичко това, след като продажниците станаха в пъти повече срещу мен)... Без вас "хейт-приятели" аз все още щях да бъда там, където бях преди години, в деня на завършването на училището си... Нищо не свършихте за мен, но все пак ви благодаря! Така разбрах как всеки мой житейски опит се превърна в урок за успех, чиято стойност невинаги я осъзнавах веднага!

P.S.: ...Mного често, когато си лягах със сълзи на очи, си спомнях причината, заради която не заспивах дълго (да съм Много - Функционален в няколко области и вещер в тях! Да има какво да оставя след себе си, защото никой в моя род не го е постигал – досега!), но за да не ме сломи "бавният" напредък, всe си измислях поне още една причина, заради която да продължа напред и да отложа поражението – макар и сам)! Така минаха цели 7 години... оттогава! И ето ме днес, тук, пред вас... Вие си отговорете, дали са ме сломили всички пречки и дали съм се отказал, само защото е трудно!!!

“Заб(р)авих достатъчно, за да мога да продължа. Помня достатъчно, за да не (го) повтарям повече.”

            Твърде често нехайно изричах думата „приятел“ – през годините, към всеки, с когото се ръкувах. Днес също така наблюдавам, че всеки, който „смята, че ме познава, само защото ме е виждал веднъж“, си мисли, че сме приятели. Това, че понякога имам с някого „по-близки“ отношения, не значи нищо и е редно много често „да им подчертавам“ на хората – границата на близостта ми. Това, че лесно завързвам контакти, далеч не значи, че допускам някого до себе си толкова близко. Не! След всички предателства през последните 3 години затворих страницата. Оттогава работя строго професионално, коректен съм в работата си, но за личния ми живот и бизнеса – отклонявам  въпросите веднага!

(втората й част ТУК http://floransgroup.blogspot.com/2019/06/2.html)

ДАРение от Колежа!

Искам някога когато погледна точно тези снимките за дарените от мен книги и учебници в Библиотеката в Лясковец, спомените ми да са реално свързани с тях... Защото аз „си спомнях“ често бъдещето - което ми изглеждаше понякога като минало, - но това припомняне не означаваше, че то не се е случило или че нямаше да се случи - тогава. То е просто един скрийншот в съзнанието ми, който виждах само аз. И щом миналото ми бе неясно, но знаех, че вече е било реалност, не е ли възможно и бъдещето ми да е неясно, но все пак изключително - реално. Иначе казано докато пиша тези редове за вас - сега, това е моето настояще и вашето минало.

Ако имате и капка вяра в идеята, че можете да използвате силата на умът си, за да промените бъдещето си и да материализирате нещата, които искате в живота си, значи разполагате с цялата налична и необходима основа, за да привличате успеха към вас във всяка област...Така каквато и да е следващата ви цел или намерение, представете си, че сте я постигнали и че е (из)минало много време от постигането й. Само така можете да си спомняте тръпката от постигнатото и да я ползвате като гориво за всяко друго ваше начинание! Освен това Намерението да постигате дадено нещо означава постоянна борба с реалността. Обаче оставите ли се на Вдъхновението, животът ви ще се трансформира до неузнаваемост... Пробвайте, няма какво да губите, но имате целия си живот да спечелите!

Доц.Юлиан Карабиберов-София е издигнал (по)Знанието за ФИТНЕСът до академично ниво и освен, че е дългогодишен преподавател в НСА (Катедра - Лека атлетика и Kондиционна подготовка), е Основател и Директор на Колеж(a) по Спорт „Био Фит“ с изключителна многопластова-продуктова база(не съществуваща друга такава в България), за създаване на качествено-продуктивни кадри(треньори и спортисти), които се развиват и разгръщат – за наша жалост навън. Неговият подход няма нищо общо с любителските драсканици в повечето журнали и книжки. Неговите Учебници, които съм ДАРил на Библиотеката в Лясковец са само за Ценители. За онези жадни като мен-хора, които искат да се развиват – учейки в движение и достигайки до дълбочина (дори и да завършат Колеж(а) по спорт „Био Фит“ в София - като мен). Да знаят истински какво искат да правят с живота си и как да го предложат на пазара на труда-след това (защото за последното много ще трябва да се потрудят за да „имат“ цялостна и завършена визия за продаваем продукт под формата на персонална услугата... ако искат да печелят „пари“ от  нея).

ФИТНЕСът не е само да „помпиш за бицепс“ до издуване на фланелката. Той е начин на живот и не е еднократен процес. За да има качествено видоизменение на мозъчно-мускулния апарат, трябва да има кардинално-количествена промяна (макар и поетапно настъпваща). В действията на индивида в една конкретна посока е нужно да има разбиране и прилагане на материята, без насилие над личността, докато в един миг той се превърне в Религия за спортиста. Това е като ходенето/дишането – можем го!

Персоналната грижа към Клиента не е само „да го натовариш“, да го „смажеш“ или вменяваш чувства на вина и малоценност(само защото клиента няма 6 или 8 плочки на корема си). Да го научиш да не прегаря докато персоналния треньор го съветва как да усвоява материята. Да му покажеш как „да гори“ в това, в което отначало не намира смисъл да прави, но трябва да е спокоен за себе си, здравето и живота си. Защото едва след това идва и възстановяването на клиента. Мнозина треньори не знаят как „да го извадят“ от „горящата среда“ на тренировката – и клиента не е предразположен да релаксира и да отдъхва – правилно (защото много „треньори“ се впускат да му показват слабите, а не силните му страни). На сила нищо не става, дори ако имаш „спортна злоба“ която да мотивира и задвижва съществото ти - на този етап в залата.

За това, ДАРението ми, което направих и продължавам да правя(чрез всички книги и учебни помагала) е в тази посока - понеже си го поставих като МИСИЯ да поправя „тази щета“ относно липсата на качествената литература от хорското безхаберие относно познанието в този раздел на развитие (така дарявам само книги, помагала, учебници за много профилните ми интереси, призвания, работа - Масажи, Йога, Фитнес и Мотивация). И всеки, които иска може поетапно да чете и пази тези прекрасни учебници, защото аз моите няма да ги предоставя на никого под никакъв предлог... независимо кой какво може да предложи. Ако ги повредят хората нека се сърдят на себе си... Аз направих каквото пожелах. Постигнах и това!Защото за мен никой не го направи... когато учех! Дано и други направят същото!

За целта се постарах да помоля доц.Карабиберов да напише лично послание в/у авторските си учебници, за да имат и много по-сантиментална стойност, защото той е Легенда! На моите учебници също се разписа през 2016г. когато се записах в Колежа. Той е направил толкова много за подобряването на индивидуалните качества на много Спортисти прославящи България пред Света!(Всеки среща в живота си своите Съдбоносни личности, които оказват голямо влияние в живота му и сякаш (пред)определят неговия път). Когато се заех с ученето в Колежа, не знаех, че ще мисля „в тази посока-относно даряването“. Така ДАРението ми придобива още една дълбока стойност, защото никой не го е направил за мен - когато аз търсех информация(по тази конкретна специалност). За това не чакам „похвали“. Така всеки заинтересован може да положи усилие и да чете учебниците на хартия, а не в „PDF формат“. Защото няма нищо по-хубаво от автентичния хартиен носител.

П.С.: Действайте, Четете, Постигайте, Сбъдвайте и Мечтайте – дръзко, ви пожелава  Христо от Лясковец – Дарител!

10 години "Африка в моето сърце"

Изминаха 10 години от написването на първата книга „Африка в моето сърце“.

Знаете ли какво правят достигналите до тайната на сърцето?
Мълчейки, говорят... За това ще помълча след написването й!

Може би няма да излъжа, ако кажа, че докато не спрях да отлагам себе си, не тръгнах напред. Макар и бавно. Може би в онези времена имах нужда от ментор - който да ме води, да ме насочва, да ме коригира... но не намерих такъв в човешки облик. Може би жалко бе тогава, защото „всички“ за които четях имаха по един такъв. Минаха много години когато разбрах, че все пак имам ментор и той не е само един. Но и слава богу, че не е в човешки облик, че те напоследък се измятат от модела си на поведение, и които ги е следвал сляпо-само защото си е мислел, че това е „правилния път“... са потъвали с тях.

Радвах се неистовo когато разбрах, че не мога да следвам никого, защото си имам свой път, правя това, което обичам и това ме приближава само до хора, времена и събития, които резонират с мен и могат да са част от Светлината по пътя ми. Всичко друго да запълва времето и живота на другите. Достатъчно „бедни душици“ има на света, които имат нужда да бъдат запълнени, да бъдат спечелени, да бъдат поласкани... да бъдат номинирани!

Трудно ми беше. Трудно започнах. Бях изключително несигурен в себе си. И как да е по друг начин след като точно тогава започнах да се уча да пиша на компютъра си сам. Питах тук-там всички ми се направиха „на важни“ и ми отказаха, да ми покажат как става. Сякаш само това чаках. Започнах сам. Дали имах потенциал не знам, но нищо не ми пречеше да опитам да видя в края на краищата мога ли да се справя с поредното предизвикателство, което стоеше пред мен. Най-много треперех след като напишех няколко страници директно в/у файла си и после не знаех как да го запаметя. Така дълго време файловете ми стояха отворени, докато не разбрах как да ги запазвам, затварям и когато ми потрябват да ги отварям и пиша наново. Добре, че едно от първите забивания на компютъра ми не „съвпадна“ с отворените файлове по книгата...че иначе никой нямаше да я прочете в сегашния и вид „Африка в моето сърце“ – повярвайте ми. Треперех, защото ако я бях почнал на листове или в дневник, и после я набера на текст щеше да ми е все тая. Щях да имам от къде да я препиша - дори да не запиша файла. А тук нямаше от къде, защото това бе първата книга написана от мен и набрана директно на компютъра ми - laptop HP 6730s.2008 година беше чисто нов и не веднъж съм го разказвал, че малко след като го купих от МОЛа в Търново от магазин Технополис паднах по стълбите с него, а майка се ушашка. Всичко си беше по местата при мен и с компа, защото беше в кутия и добре опакован. Това фактически му беше „бойното кръщене“. Едно падане и много писане.

Щом онази идея за романа пресече Умът ми-не веднъж, значеше че  скоро ще е на Път да пресече и Животът ми! И го направи. В книга!

Разходките сред Природата ми помагат винаги, защото с НЕЯ имаме не -формален договор, чрез който аз се уча, а тя ми преподава (безмълвно- насочвайки ме). Размяната на Любов м/у Природата и хората винаги е предизвиквала съзидателните сили и на двете страни. Природата не е безразлична към нас, и призовава нашите дарове в замяна на своите - такава е реципрочната същност на живота и творческия процес. Така разбрах, че тя е навсякъде и, че движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказват от него и не разбират фактически на какво са способни преди да опитат. И вместо на по-голяма възраст да сме отработили много от неудачите си, ние ги оставяме да ни дирижират живота... Добре, че регулирах това!

Началото бе много трудно - за мен и се усещаше неестествено. По средата се изискваше много усилие, защото навикът все още не  бе пуснал корени в мен. Но в третата си фаза това се превърна просто в един навик, който ми се случва всеки ден. От тогава насам.

Така тялото ми (въз)приема информацията, която ми се изпраща чрез всяко направено действие(в тази посока), и го трансформира в уменията, които се отключиха в мен и после излезе, че не съм си „губил времето“... Тогава защо да бързам, защо да следвам чужди модели, чужди грешки да повтарям под предлог, че биха ми спестили „време“ да не правя своите. Защо да „гледам“ в страни и да копирам. Това е пагубно и се радвам, че не го последвах. Но все пак се учех от Нещо - Природата, която е късче от Вселената. Тя ми показа, че всеки от нас има различно - равен старт в живота и следователно стига до различно място. Обаче дали всеки иска да е „на върха“(и кой връх по-точно), не знам, но разбрах, че моят път може да е 100 пъти по-дълъг от на другите, които са имали илюзорна преднина пред мен и въпреки това аз нито за миг не се обезкуражих да опитвам... И може би с времето ще им покажа на всички, които не са ме разбирали, присмивали са се на труда ми, че: си дадох сметка, че не винаги времето е показател за това, кой колко е напреднал, а по-скоро качеството на вложените ми усилия, които вече получиха своята награда. Да напиша поредната си книга... „Африка в моето сърце“- 2008/2018!

Само сред Природата намирах онова място за онази частица време, в която да пре-бъд-вам с цялата си Душа докато творях книгата си. Така първата ми любов се появи много след като бях написал доста от книгите си и са зад гърба ми... и не е свързана този път с човек. А с книга! Обичам я! И може би заради това „и провървя“ с преводи на чужди езици. За тези 10 години книгата е преведена на италиански, испански, френски - а английския зацикли от 4-5 години. Всички преводи са направени от благодарност към мен и са на добра воля-осъществени от преводачите. Никой не се е „ангажирал“ специално с мен заради творбата ми, за което все пак им благодаря...

Като диамант, завит в дрипава кърпа съм се чувствал години наред, преди да срещна Любовта!

Освен това за тези 10 години се появиха и другите две части, за които не знаех, че ще ги има. Така самата книга се разгърна в трилогия „Африка в моето сърце“ и стана тя – каквато стана. Втората се оказа „Завръщането“, а трета е „Силата на пръстена“... и някак си регулярно за това време излязоха и те. Как, защо и по каква причина – не знам, не ме питайте. Но винаги се замислях в/у онова което четох от Елизабет Гилбърт от книгата й: „Магията да твориш“. Ще го перефразирам. Благодаря на Творческия процес, че ме изчака „аз да узрея“, за да ми „възложи“ тази задача да я напиша книгата и подпиша сега с моето име. А не да я даде на друг - отлитайки от мен, за да я реализира друг подпис. Така от Елизабет разбрах, че това се случва и след години си дадох сметка, че дори си нямам и на идея какъв ужас щях да изпит(в)ам ако някой друг бе написал „Африка в моето сърце“ просто така под носа ми. Не, не се случи!Радвам се, че точно този период от живота ми беше плодороден и не съм имал никакви „спънки“ относно главното проследяване на историята в книгата ми. Обаче да си призная нещо. Това, че пишех през годините далеч не съм си мислел, че от това ще „излезе“ нещо или пък ще съм издаван автор. Защото усилената работа на творец в България не гарантира успех в това поприще... За това не чаках „да стана“ известен, че да ме превеждат, а изходих от „вече съм“ и задействах всякакви механизми познати само на онези „от Другата Страна“. И така никой не вижда какво всъщност получавам от това вдъхновение, което е моят живот...Романът чисто и просто бе видян като филм в главата ми и след това разписан в книгата ми „Африка в моето сърце“...

Само така не се чувствах сам и неразбран по отношение на онова, което изживявах докато правех това, което обичах - пишейки романа си. Защото никой не ми бе казал, че мечтите ми „трябва“ да са разУМНИ и свързани с драскането!

Вече 10-сет години изминаха от написването й някак неусетно и помогнах на много хора да издадат своите „рожби“, защото това беше част от една от клаузите на „неформалния договор“. Ще ти помогнем, но после ти сам ще помагаш на другите(за това помагам на много хора, без да искам отплата-защото аз вече съм си я взел!!!). Това сега ми прилича на друг такъв договор, които „сключих“ със създателя на „Метода Силва“ - Хосе Силва. Ще мога да изкарам курсовете му(защото тогава ми бяха доста скъпи-като цифра), само ако обещая, че всичко това, което първо прочета, после видя с очите си и прилагам от дълбините на душата си, ще се осъществява и ще съм в полза на човечеството. Да факт е това от години. Движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказваме от него и не разбираме фактически на какво сме способни.

За това се забавлявам и ако излезе „нещо“ от това добре дошло. Ако ли не пак добре и т.н..

P.S.: „Не ме е грижа за Светския ти Успех, това е само твоя грижа. Не бива да се тревожиш за оцеляването си. Истинските майстори са избрали да живеят, вместо да оцеляват. Дерзай, прави, каквото наистина обичаш, не прави нищо друго. Разполагаш с толкова малко време. Как е възможно да пропилееш само миг, правейки нещо, което не харесваш, само за да оцелееш? Това не е живеене, това е умиране.”

                                                                                      Нийл Доналд Уолш

"МАХДИМ-II" Акрилен свят!

Нарисувай го това настояще ако те е страх да мечтаеш за бъдещето,синко.

„Сега ще ти кажа синко как аз го направих. Аз нямаше от къде да гледам, нямаше кой да ми каже какво и как да направя. Опипвах почвата вкокален от страх, че ако сбъркам може да нямам шанс да се поправя. Страхувах се толкова много, защото никой не ми бе казал, че няма от какво. Неизвестното ме плашеше, но при условие, че нямах нищо - какво всъщност имах да губя. Освен  името, честта си и още неколцина камъчета носещи ми късмет...в джоба!

...Така започна моята история. Като дете гледах как всички по-големи от мен имаха човек когото обичаха(или поне така казваха),прегръщаха(и най-вероятно се топлеха взаимно когато беше хладно вечер), а аз понеже бях малък си нямах кого да стопля освен болката от самотата, която топлеше мен. Озъртах се токова много, взирах се във всички очи, които ми позволяваха да се огледам за да видя дали те ще ми проговорят. Но, не. Нито едни от тях не издаде стон. Тогава се отчаях и бях сломен. Какво съм разбирал аз от това след като дори не знам как изглежда това чувство, което движи храбростта на вождовете и ги кара да побеждават когато водят битка със себе си... Какво ли разбирах аз?!! Спрях да търся и тогава я нарисувах както аз си я представях тази моя любов. Моята На-Рисува-на Любов! Рисувах толкова дълго, късах толкова много кожи, че накрая бях заплашен, че ако разваля още само една кожа племето няма да изкара зимата. Тогава разбрах, че нямам право на грешка последния път. Дадох всичко от себе си и на моменти страхът сковаваше ръцете ми, но нежността на Природата ме окуражаваше да продължавам. Когато се съмна и първата зора беше осребрила хоризонта ми, аз видях какво всъщност съм направил. С тази последна кожа! Нарисувах моя кон като човек. С конско тяло, а на корема му нарисувах моята Любов. Онази която исках да срещна, но не знаех коя е, а исках да разбера час по-скоро. И дали най-хубавото място на света е само там, където някой те обича... Жената която идваше в сънищата ми само за да ми загатне, че я има, че трябва да я търся и никога да не се предавам каквото и да ми коства това за да мога да изживея своята любов. Иначе живота ми нямаше да има смисъл оттук нататък. Разплаках се и хвърлих кожата която говореше твърде много чрез предците ми... След като не можех да се изразявам и не умеех да говоря как ли щях да мога да й обясня какво чувствам?! За това я нарисувах, за да може самата картина „да обясни“ чувствата ми, ако се наложи. А тя дали ще оживее в гърдите ми, няма как да знам.... Стоях безмълвен и скован от красотата на картината. Това аз ли исках да бъда всъщност-се питах често след това. Дали бях достоен след като не бях „спечелил“ все още нито една битка но исках да се преборя първо със сянката си, защото си мислех, че тя ми е първия враг. Късно разбрах, че тя ще ме съпътства независимо какво чувствам аз, докато дишам,и тази битка ще е излишна за мен. След това където иска можеше да ходи тя - може би при други. Кой знае? Сега ще скрия това в скалите от страх някой да не види това, което искам и да ми се присмее, само защото съм все още много малък за да искам да обичам някого. А какво ли разбирах аз от любов в онези малки мои дни... Но само така си мислеха, че не знам. Знаех достатъчно и как да го направя, само не виждах към кого мога да насоча своите чувства, за това оставих майката Природа (разбирай Вселената) да се погрижи за всичко останало. Подарих си време и тишина, за да чуя първо себе си! И след това започнах „да я търся“. Защото само Тя знаеше, че съм от онези мъже, който са готови да целуват женските й сълзи, да прегръщат раните й, както и да съшива сърцето й след нейните загубени битки!... И когато сметне, че съм готов за това важно събитие в живота ми нека ме изправи очи в очи с нея за да ми покаже как се затоплят гърдите ми... за да се разпука любовта и потече като топло мляко по мен за да разбера, че ми е дала знак. Знакът на любовта, че стои пред мен, че е тук, че я има, че е по-жива от всякога...Ох, какво ли разбирам аз от любовта, че искам нещо, което го нямам... а другите го демонстрират. Махнах с ръка и си казах, „тя вселената си знае най-добре работата“. Ако реши, че съм достоен нека ме намери-проговори мъжкото его в мен, разочарован и с бушуващи и неопределени чувства говорещи друго. А не че трябва да я търся.Съпротивлявах се, исках тя да ме намери и да ми спести унижението от това, че я нямам. Какъв мъж съм след като  все още не знам какво е любов, как се обича и дали въобще съм достоен?! Само въпроси ме заливаха,на които не можех да намеря отговор... така съм заспал облян в сълзи  без да разбера как от мечтанието си съм се унесъл... Може би исках да я срещна в сънищата си за да мога да я видя, за да мога да я позная, да усетя аромата на кожата й, да видя дрехите й, как ходи, как диша, как се движат гърдите й когато се страхува от нещо...но нищо, от това не срещнах. Нямаше никакви знаци. Явно са свършили. И трябваше да чакам докато някой благоволи да напълни мястото с нови от където идват всички те. Какво ли съм разбирал от любов  тогава?! ...

Минаха много години, синко. Падах, ставах „борих се“ с живота както можех. Намираха ме за странен заради увлеченията ми, че от малък подражавам на шамана на селото – Дядó!(това е титла не наша кръвна връзка-така имаме и Бабá). Той не казваше нищо твърде дълго време, защото само ме е наблюдавал, както са правели с него когато той е бил дете. За да се увери сам, че съм достоен да го наследя. А аз си мислех, че той не може да говори, понеже нищо не казваше - никога. Тогава разбрах, първия си урок, че мълчанието може да каже много повече от хиляди измислени думи! Факт. Защото тези, които говорят много по някога не им се разбира какво казват. Може би учех, може би си губех и времето, но тогава такъв беше подходът му. Омръзна ми всичко това и един ден просто излязох да се поразходя с коня си, но той беше неспокоен. Сякаш беше разчел какво предстои да изпита сърцето ми, само аз глупакът дето все търсеше и нищо не намираше, не разбра... Тогава той се изправи на задните си крака и аз паднах. Само това помня. Най-вероятно съм си ударил лоша главата на камъните и дори не знам колко време съм  лежал на земята... тогава видях в навалицата от хора около мен се бяха струпали, а шамана на селото, започна да говори. Най-накрая го чувах. Чудех се сънувам ли? Защо чак сега ми проговаря? Или просто си фантазирам, но го чувах ясно какво казва: „Когато искаш да се влюбиш не можеш, защото това не е твой концерт, който да излезеш и да го изпееш и после да слезеш от сцената. Не! Така не става. Трябва да ти кажа какво точно можеш да направиш. Бъди отворен за усещанията, а когато си готов-истински готов, тя ще те призове. За това бъди отворен и възприемчив. Още преди да усетиш липсата й, я намери. Защото понякога липсата само на един човек в живота ти, изглежда, че целия свят е празен за теб! Нарисувай какво искаш точно да преживееш, ако не можеш да го обясниш... и го пусни да си ходи, без да се озърташ повече назад - сякаш се съмняваш. Недей, това буди недоверие. Не си мъжкар така. Но бъдеш ли призован от нея ще разбереш, ще усетиш онази топлина зад гърдите си, ще бъдеш завладян целия, няма да можеш да спиш, ще се бориш със себе си, ще се съпротивляваш както когато имаш треска  се налага да ти давам да пиеш разни треви за да се успокоиш. След това ще се появи тя, ще се чудиш дали е точната? Ще се питаш и ще загубиш час от времето си в лутане?! Но ако не си толкова глупав за да си губиш времето в празни въпроси ще знаеш, просто ще знаеш и ще действаш. Защото ще усещаш! Но внимавай, тя може да е вече жена на друг. Ще чакаш ли друга да дойде или ще бъдеш търпелив с тази. Това е твоя избор. От него зависи какво ще се случи в следващите ти постъпки. Изпращай сигнали към нея само ако си сигурен какво чувстваш, усещаш и искаш. Не го прави само защото мислиш, че знаеш какво е усещането. Само защото си чувал от племето, какво се говори. Това са лъжливи сигнали, които могат да бъдат разчетени криво и да излъжеш човека. Това ли искаш, да се разминеш с любовта си?! Ще чакаш, колкото време е нужно, за да се научиш на търпение, защото с жените е така, момчето ми. Трябва ти търпение, последователност и постоянство. Едва тогава ако бъдеш допуснат ще си благословен да можеш да се разгърнеш. Но едва тогава. До тогава ще подаваш само сигнали и ще разчиташ знаците... Имаш много време за да си губиш времето в лутане или преследване на други. Ти избираш. Една ти е напълно достатъчна – според мен, да те направи Войн на Светлината, или да те изпепели до основи като разразил се пожар в борова гора. Понякога, синко жената, която чакаш най-много може да е скрила повече светлина в себе си, защото знае, че са много тъмни житейските пътеки към мъжките сърца. Няма да ти кажа да внимаваш с тази светлина, но ще ти кажа да бъдеш отворен за да не се страхуваш повече. Наблюдавай и действай сега, признавай си всичко, не крий нищо от сърцето си. След като бъдеш допуснат макар и след години до нея, едва тогава поднасяй рози, прави украшения, създавай аромати, научи песен която да и пееш когато сте заедно. Научи се да я караш да се отпуска пред теб за да бъде твоя. Тя ще прецени кога и какво да направи. Дори може да те изненада. Но само да усети, че се страхуваш може да те подложи на тест, ако сметне, че преиграваш може да те накаже. Но ако усети, че си мъжкар на място може да те дари с целувка. Знаеш ли, тя избира да го стори, нищо, че ти си я избрал да я виждаш в сънищата си и да я желаеш на яве. Пази се оттук нататък трябва да си автентичен, смел, дързък и находчив. Не позволявай на любовта в гърдите ти да я задушава, нито ти да си помислиш, че си я спечелил. Само защото тя се е поддала да опита. Просто защото всички малки твои жестове ще сумират нейния отговор „накрая“ и ако тя не те държи под напрежение достатъчно дълго време ти ще се отпуснеш и ще я загубиш. Защото само човек като нея, която си е лягала със сълзи на очите, знае колко е трудно да се събудиш с усмивка на сутринта! Научи се да бъдеш нейната усмивка. С това тя иска да разбере на какво си готов да направиш за нея, независимо колко е малко или голямо. Жените обичат да тестват мъжете! Дръж се и разчитай знаците, синко... Когато душата на една жена е щастлива само по очите й, можеш да разбереш. За това я гледай винаги в очите, синко! След като има и малка вероятност да успееш се подготви за нещо важно. Целувай я, докосвай я, отмятай къдравите и коси, целувай вратът й(него никога не го забравяй), синко. Съблечи я, намажи я с нашето Лековито масло от благоуханни треви. Винаги първо раздвижвай енергията от ходилата й-нагоре, след това успокои гърба й, завържи ръцете й с нейната косата, и накрая я целуни страстно. Толкова страстно, че да се зачуди до сега как е живяла с по-малка нужда от въздух. Позволи и да диша свободно след това, но ти не спирай да я опознаваш с целувките си. Можеш да я прегръщаш силно, така ще попаднеш на границата да и спреш дъха, но не стигай до този край, синко! До него недей. Направи го нежно защото знаеш, че тя е олицетворение на нежността и в момента е пред теб цялата от плът и кръв. Впий пръсти в хълбоците й, не й позволявай да  избяга стискайки я здраво, но и да разбере, че вече е късно да се бори. Не се опитвай да владееш положението нито показвай слабости. Бъди автентичен мъжкар, които знае какво прави, но е готов да се учи от нея. Така тя ще разбере, че не е готова да те пусне, и може да те поведе напред. Да се слее с теб, свързвайки се(Тца-Хей-Лу). Не бързай да я имаш физически. Имаш я пред теб наслаждавай й се, пускай я да бъде волна и игрива, тя знае кога и какво да направи, синко. Повярвай ми, в такива моменти когато мъжете си изгубват акъла - жените намират своя ум и могат да те изгорят със страстта си. Тя може да бъде много, ама много гореща за теб. Разбираш ли какво ти казвам, синко?! Ще стене, ще иска да направи това, което винаги е искала да се разтвори в силната ти прегръдка, за да може да намери най-накрая очертанията си, ако и до този момент ти да ги виждаш и ги копнееш. Не бъди скучен точно тогава и направи нужното. Доближи се до ухото й, и кажи само това, преди да продължиш нататък, нищо повече: Понякога вечер когато си затворя очите искам да се върна назад във времето, за да те открия по-рано и да те ОБИЧАМ по-дълго! Защото само твоята липса е най-силното присъствие, което мога да усещам в гърдите си. И така само заради теб разказвам историята на слушателите си – Звездите, за Слънцето как обичало Луната толкова много, че „умирало“ всяка нощ за да може тя да живее на сутринта... Прегръщай я, целувай я, люби я, и бъди там до края. Но не твоя край, синко! Не, твоя! Люби я, поеми я цялата, защото тя ще те обгръща с нежните си и гладки бедра и крехките си ръце изнасящи товара на света. Ще бъде тук с теб, а ти не се превъзнасяй другаде, мислейки за своите битки. Бъди тук с нея, синко. Остави всичко настрани в този момент. Тя ще разбере това и когато ти свършиш, а тя не... не спирай, не се отказвай. Ако ли е обратното пак не спирай, синко - довърши я, пак  и пак, докато тя сама не каже стига - не мога повече. Спомни си, когато те учех, че тъкмо когато изкачваш първия си връх и погледнеш отвъд хоризонта, какво виждаш? Други върхове и разбираш, че с покоряването на този започва опознаването на другите.  Няма друг начин. Пътят е дълъг, а ти мисля, че не бързаш. Това е истината - друга няма! Не бъди като „другите“ да заспиш лъжовен сън. А продължи с целувки, прегръдки и пак целувки, докато тя се отпусне и едва тогава заспи спокойна, потна и удовлетворена без капчица угризения на съвестта. Постигнеш ли това, синко направил си път... към сърцето й. А до тогава се научи да бъдеш сдържан и рисувай това, което не можеш да разкажеш на никого. Желай я! Не обичай външността й, която те привлича, а душата й, която би те обичала. Направи така, че рисунката, която ще оставиш на света да е от онези, който малко хора ще разберат какво казваш,но тази,която я е преживяла ще помни винаги. Това е твоята задача да се научиш да рисуваш по кожата и с език, да рисуваш сложни фигурки с пръсти и да оставяш траен отпечатък в душата й всеки път когато се сетиш за нея или си във физическа близост.Само ти можеш да бъдеш пропускът й, от който се нуждае тя, за да продължиш напред... Научи се да рисуваш, ако ли не можеш да говориш за това, защото изкуството поражда силно присъствие на любовта в действие... Нарисувай го по начин, по които само ти си свободен да го направиш и не се спирай пред нищо докато не излееш цялата си душа па макар и на последното парче кожа дадено ти назаем от племето!Просто го направи, сега. Не отлагай никога за утре.

Щом чух това напълно съзнателно, разбрах, че урокът беше изключително жив  от моя пръв учител! Аз отворих очи за да си дам сметка, че сънувайки преживях живота, който искам да нарисувам днес. Остави ме сега намира- казах му задъхан, за да осъзная какво преживях току що! И той си тръгна, както дойде...

П.С.: Докато извървявах точно този маршрут сутринта в 5:30 на 28.12.2018г. по време на Творческата ми спортна бърза-разходка с ЦЕЛ, най-неочаквано се роди тази глава от Романа ми “МАХДИМ-II” Акрилен свят!