Защо качеството няма алтернатива: Резултати, които вдигат шум до небесата
В свят, препълнен с бързи курсове, гръмки титли и евтини обещания, изборът на специалист не е просто въпрос на комфорт – той е въпрос на уважение към собственото ти тяло.
Истинският специалист не се бори за евтино внимание. При него не работи агресивната реклама, а резултатите, които кънтят и вдигат шум до небесата. Когато един човек получи реално облекчение, когато възстанови подвижността си и усети разликата между повърхностната работа и дълбокото, анатомично разбиране на проблема, той не einfach си тръгва – онзи, който е изпитал промяната, предава нататък. Така се изгражда авторитет: от уста на уста, от човек на човек, десетилетие след десетилетие.
Защо е редно да избереш доказаното майсторство?
32 години опит не се купуват: Над три десетилетия в занаята означават хиляди преминали казуси, десетки хиляди часове работа с човешкото тяло и развит усет, който никой бърз курс или теория не могат да дадат.
Инвестиция в реално знание: Сертификатите по стените и непрекъснатото надграждане не са за украса. Те са доказателство, че срещу теб стои човек, който знае какво прави, защо го прави и как да постигне максимален резултат без излишни приказки.
Резултати, а не празни обещания: Когато работата е свършена както трябва, промяната се усеща веднага. Качественият специалист не те обвързва с безкрайни и безпредметни посещения – той съгражда здраве, възстановява баланса и те научава как да го поддържаш.
Занаятът и майсторството нямат нужда от захарни опаковки. Когато избираш при кого да влезеш, не гледай кой вика най-силно в интернет и социалните "мрежи", а чий резултати кънтят най-далеч...
Марката ми казва на клиента какво да очаква от мен! Един от начините да убедя хората, че заслужавам доверието им, е да подчертавам своя дългогодишен опит в бизнеса – 32 години. Самият факт, че продължавам да работя и да развивам дейността си толкова време, е доказателство, че управлявам вътрешната си енергия отлично. С личния си пример показвам защо клиентите се връщат при мен постоянно и стъпаловидно – защото са доволни от резултатите, които постигаме заедно. Основната идея на моята практика е да изграждам трайна връзка с клиента. Само онзи, който възнамерява да остане за дълго в уелнес бранша, прави големи и продължителни инвестиции за своя сметка, за да бъде винаги актуален и компетентен, както и продължава да УЧИ.Това демонстрира моята пълна увереност в качеството на услугата, която предлагам. Впечатляващите сертификати по стените ми са потвърждение за високо заслужените квалификации на утвърден специалист, но аз не говоря излишно за тях – те говорят сами. В крайна сметка хората от уста на уста вършат цялата работа по рекламата ми. Аз не плащам излишно за реклама, а давам бонуси на всеки, който е доверил на свой близък за мен.
Не е нужно човек да бъде добър във всичко по един и същи начин, за да има какво да даде на света. Понякога му трябва просто правилната възможност. Неговата си.
Затова аз си мислех, че избирам да правя масажи още през 1994 година, когато бях ученик. Още тогава се питах какво ще правя, когато завърша училище. Все пак човек трябва да работи нещо. Но някак дълго време се съпротивлявах и не започвах работа, защото си мислех, че ще „правя“ масажи. Самонадеяно, неструктурирано, но пък от сърце. Някакво намачкване, някакво стискане, някакво натискане, някакво налучкване...
Сега, през академичната призма, през която съм преминал за 32 години, с доста квалификации и истински дипломи, се усмихвам. Защото това е моят път. Започна с напълно гол ентусиазъм и с въображението, че знам "какво" и "как" ще стане. А всъщност само греди! На толкова много греди се нацелих, че провалите ме научиха на повече неща, отколкото който и да е университет в България.
А и когато започнах да свързвам името си с масажите, се появиха „червените фенери“ в България. И сектите. Ех, точно тогава ли трябваше и аз да се чудя какво да избера...
Но през призмата на годините живот, а после и на опита, осъзнах нещо. Само съм си мислел, че аз съм избрал пътя на масажиста. Оказа се, че колкото повече вървя по него, толкова повече усещам, че съм избран, или по-скоро призван да правя това. Заради сърцето си и заради здравата си нервна система. А това да ти позволят да докоснеш някого е едно от най-хубавите неща за мен. Да прегърнеш някого и той да те прегърне. Независимо дали те познава или не. Просто докосване.
И така, вървейки по този път, ме обиждаха, присмиваха ми се, смееха ми се, че съм наивен глупак, защото правя масажи без пари на мнозина.
Но нямаше откъде да знаят, че Христо от Лясковец търпеливо практикуваше и търсеше поле за изява. А какво по-хубаво от това да не искаш нищо в замяна, но да имаш възможност да се упражняваш стотици пъти. И как всъщност се измерва това „колко си добър“? Ако някой си въобразява, че е в известността, няма нищо общо. Това е път със сърце и душа. И докато крачиш по него, тогава идват и парите, макар ти да не излизаш от дома си, от кабинета си и така нататък.
На мен ми отне време. Помислих си, че съм готов за бизнес, и създадох салон за масажи. Само две години по-късно фалирах. Поех такъв удар, че и до днес ми държи сито в главата, за да не се доверявам на мисълта, че трябва просто да седя и да чакам хората да се сетят за мен. Не. Аз трябва да съм навън, по пътя, да създавам контакти.
Болката от унижението и от загубата на нещо, в което си мислил, че си добър, се оказва без значение, когато дойде рецесията през 2008 година. Оттогава не стоя между едни и същи четири стени всеки ден. Не. Аз съм навсякъде по краищата на България, защото вървя по пътя си. Срещам хора, те срещат мен. Но вече не мога да скрия известността си, защото тя е факт по много причини. Когато бях никой за хората, не ги интересуваше какво правя. Защо се сещате за мен чак сега? Това сега звучи като човек, който е минал отвъд гнева си. И точно това е голямата ми победа. Не че хората шушукат по-силно. А че аз съм останал на пътя си достатъчно дълго, за да стигнат шушуканията сами до мен.
Една от тях е, че не може всеки да ми бъде клиент. Вярно е, че парите не миришат, но аз си върша работата и продължавам да жъна успех след успех, защото това, което правя, го правя добре. И със сърце.
Но с масажите не тръгнаха веднага добре нещата. Наложи се да работя като барман, да нося тухли по строежите, да сортирам семена, да се науча да правя хляб. Цели 365 дни. Правех по 1300 хляба на смяна. Но никога не спрях да мечтая, че един ден ще правя само това, което обичам. Реших да се изуча въпреки отказа на родителите си да ме образоват в тази посока - 1998-ма. Изчетох няколко вагона книги, намерих точните професори и личности на моето време, от които да се уча.
И всичко това вече е факт, защото го постигнах сам. Никой не си мръдна пръста за мен. Никой не се поинтересува през какво минавам, защо го правя и какво ще произлезе от това. Освен мама! Да, всичко е заради мен. Аз съм причината за всичко. И затова днес не дължа аплодисменти на никого. Да видиш как стоят и чакат реда си медици, професори, лекари, адвокати...и те кървят! Тук при мен няма връзки. Щом нямаш принос за моето обучение, има график като за всички останали. Толкова е просто!
Само онези, които ми помогнаха да се изуча, както и всички клиенти, които ми се довериха, които ми помогнаха да отида на специализация в Москва, а сега и в НБУ-София, имат специално място в сърцето ми. Днес всичко е различно. Аз съм на пътя си. Път, за който никога не съм давал отчет на никого защо го вървя и какво правя. Не робувам на стари догми, на роднински връзки и на познанства. Откакто майка ми почина в ръцете ми, няма никой толкова важен, че да ме отклони от него.
Освен това преди 18 години работата ми като Терапевт просто се видоизмени. И колкото и да не искам да си нося работата вкъщи, тя се залепва за мен. Продължавам да търся решения само за случаите, които наистина имат нужда точно от мен. Всички останали могат да потърсят другаде. Ако не можеш да чакаш, няма как да влезеш. А ако не си в графика ми, чакаш.
Последните няколко случая през лятото на 2026 година се разшумяха толкова много, че виждам как хората ме гледат. Да, гледайте. Чувайте. Някога и вие седяхте на моята маса, когато аз плащах сметките. Това време отдавна отмина. И всеки път им напомням, когато се сетят за мен: вие първи ме забравихте. Аз нямам вина за това.
И така вървя напред. Не прескачам стъпала. Правя каквото мога. Търся решения. А резултатите ми вдигат толкова шум, защото съм ги оставил да стигнат до небето. Оттам гледката е красива. Не станах това, което съм днес, защото някой ми помогна. Станах го, защото не се отказах, когато никой не вярваше в мен. Сега ми е все тая, кой ми вярва!
П.С.: Това е човек, който 32 години не е спрял да върви. И когато накрая е стигнал по-високо от мнозина, не е стигнал там заради талант, връзки или късмет, а защото е издържал по-дълго от останалите. Кратко и ясно!
През по-голямата част от живота си човек търси приемане. Като дете иска да бъде приет в семейството, после в училище, по-късно сред приятелите, в професията, в обществото. Почти всичко около нас е свързано с идеята за приобщаване. Някой трябва да ни покани, да ни приеме, да ни включи. Така постепенно започваме да вярваме, че чувството за място в живота зависи от чуждо решение.
С времето обаче започнах да разбирам, че приобщаването и принадлежността не са едно и също нещо. Приобщаването идва отвън. То зависи от другите хора. Някой трябва да каже: „Ти си един от нас.“ Принадлежността е нещо съвсем различно. Тя идва отвътре. Тя е моментът, в който човек спира да чака разрешение, за да бъде себе си. Спира да чака покана, признание или одобрение. Просто знае къде е неговото място.
Много хора прекарват целия си живот в опит да бъдат приети. Търсят правилната група, правилната компания, правилната общност. Надяват се някъде да намерят онова чувство за завършеност, което им липсва. Истината е, че дори когато попаднеш сред правилните хора, ако не принадлежиш на себе си, пак ще усещаш празнота. Защото принадлежността не е адрес, на който отиваш. Тя е състояние, което изграждаш в себе си.
На мен ми отне години да разбера това. В един момент престанах да изпитвам нужда непрекъснато да обяснявам кой съм. Не защото бях станал безразличен към хората, а защото започнах да разбирам, че пътят говори по-силно от думите. Книгите стоят на рафта. Работата остава след нас. Следите, които сме оставили в живота на хората, не изчезват. Тогава вече не е толкова важно постоянно да казваш: „Аз съм това“ или „Аз съм онова“. Важното е да живееш така, че присъствието ти да говори вместо теб. Но пък се превърнах и в "човека с кърпата", която нося с мен - винаги!
Точно тук се появява и едно друго осъзнаване, което за мен е сравнително ново, въпреки че идва след повече от тридесет години практика. През целия този период хората са казвали, че правя масажи. Това е лесното обяснение. Това е етикетът, който обществото поставя. Но колкото повече размишлявам върху изминатия път, толкова повече осъзнавам, че не съм прекарал тридесет и две години в учене на масажи. Прекарал съм тридесет и две години в учене как да докосвам хората.
Масажът е само някаква техника. Докосването е умение от съвсем различен порядък. Техниката може да се научи за месеци или години. Докосването на човек понякога изисква цял живот. То не започва от ръцете, а от способността да присъстваш. Да чуеш това, което остава неизказано. Да усетиш болката, преди да бъде обяснена. Да разбереш, че понякога проблемът не се намира в мускула, ставата или гръбнака, а в преживяванията, които човек носи със себе си.
С годините разбрах, че истинското докосване не е само физическо. Понякога една дума докосва повече от една ръка. Понякога един разговор променя повече от една процедура. Понякога едно изречение, прочетено в точния момент, остава с човека за години. Именно затова докосването е нещо много по-голямо от професия. То е начин на присъствие в живота на другите.
Може би между принадлежността и докосването има много по-силна връзка, отколкото изглежда на пръв поглед. Докато човек непрекъснато търси одобрение, той е зает предимно със себе си. Зает е да доказва, да убеждава, да се представя. Когато обаче намери принадлежност в собствения си живот, вниманието му се освобождава за другите хора. Тогава може истински да ги види, да ги чуе и да ги докосне.
Може би най-голямото откритие не е да намериш хора, които да те приемат. Може би най-голямото откритие е да се научиш да принадлежиш, без да чакаш покана. А когато човек постигне това, започва да разбира и нещо друго: че смисълът не е само в това да бъдеш забелязан, а в това да докоснеш нечий живот така, че следата да остане дълго след като думите са забравени.
Дъвченето: функционалният профил, който заменя
калорийния дефицит! Възможно
ли е чрез дъвченето да се задействат механизми в тялото, които нищо друго не може? Естествено, че ДА — и
това далеч не се изчерпва със слюноотделянето и ситостта.
Дъвченето е първият и
най‑важен неврологичен механизъм в храненето. То задейства процеси, които никое
друго движение в човешкото тяло не може да активира едновременно. Храненето не
започва от храната, а от мозъка, и дъвченето е бутонът, който включва цялата
система.
Когато дъвчим, се активират
над 70 000 нервни окончания в троичния
нерв. Това води до подобрен мозъчен кръвоток, активиране на ретикуларната
формация, повишена концентрация, стимулиране на паметта и регулиране на
емоционалните центрове. Затова хората инстинктивно дъвчат, когато са
под стрес — мозъкът се рестартира за секунди.
Дъвченето влияе директно
върху стойката и мускулния тонус. Челюстта е свързана с шията чрез тригемин‑цервикалния
комплекс, което означава, че всяко движение при дъвчене рефлекторно активира
мускулите на шията, стабилизира позицията на главата, променя тонуса на
гръбначния стълб и регулира дишането. Няма друго движение, което да влияе толкова прецизно на стойката.
Уникално е, че дъвченето
активира едновременно симпатикуса и парасимпатикуса. Силното, напрегнато
дъвчене включва симпатикуса, а бавното и ритмично дъвчене активира
парасимпатикуса. Това превключване на нервната система не може да бъде
постигнато с нито едно друго действие.Ситостта също
започва от челюстта, а не от стомаха. При дъвчене механорецепторите изпращат сигнал
към мозъка, че има храна, което намалява глада. Паралелно се активират хормони
като лептин, грелин, инсулин и GLP‑1, които регулират апетита.
Неврологичните ядра в мозъчния ствол управляват храносмилането
още преди храната да достигне стомаха.
Дъвченето влияе и на
сърдечния ритъм, кръвното налягане и хормоналния баланс. Връзката между челюстта, троичния нерв и симпатикуса е
толкова силна, че неправилната захапка може да доведе до тахикардия,
тревожност, напрежение в гърдите и промени в дишането. Правилното
дъвчене, обратно, успокоява нервната система.
Тук идва големият
проблем: повечето нутриционисти и диетолози
пропускат дъвченето напълно. Причината е проста — липса на неврологично обучение. Те учат калории, макроси, таблици и режими,
но не учат троичния нерв, тригемино‑цервикалния комплекс, автономната нервна
система, неврорефлексните механизми и връзката
между челюст, мозък и стомах. Затова дъвченето им изглежда като банален процес, а всъщност е
централният регулатор на ситостта и поведението при хранене.
Когато дъвченето е пропуснато, диетата става теоретична. Човек получава списък,
но тялото му не може да го изпълни правилно. Ситостта не се активира, грелинът
остава висок, лептинът не се включва, инсулинът се колебае, а нервната система
остава в стрес. Това води до преяждане,постоянен глад и липса на контрол.
Решението е ясно.
Храненето трябва да започва от дъвченето, не от менюто.
Преди калории идва челюстта, преди
макроси — нервната система, преди
режима — механизмът. Необходим е
неврологичен протокол за хранене, който включва темпо, ритъм, сила, паузи,
дишане, позиция на главата и активиране на парасимпатикуса. Нутриционистите
трябва да бъдат обучени в функционална
неврология, а профилът на клиента трябва да бъде функционален, не калориен
— включващ челюстна функция, захапка, мускулен тонус, стрес, дишане, сън и
нервна регулация.
Диетите се провалят, защото
започват от храната, а не от мозъка. Дъвченето е първият бутон на храненето, а
повечето специалисти не знаят къде е този бутон. Когато човек разбере това,
храненето става механизъм, а не списък.
Това, което казвам, е
точно в сърцето на проблема. И е жестоката истина, която никой не смее да
изрече в прав текст. Когато човекът отсреща не знае какво не знае, тогава
започват грешките. И тогава всяка стъпка става риск.
Когато клиентът не знае какво знае „този”, който го води, той не разбира защо му се дават определени инструкции, защо се изисква определен ритъм, защо се следи определен механизъм. И тогава започва да импровизира с отживелици. А импровизацията в тялото винаги води до травми, до хормонален дисбаланс, до нелепи съпътстващи проблеми, които можеха да бъдат избегнати, ако имаше доверие и разбиране.
Това е причината да има толкова много хора със счупени системи — защото са следвали „някой”, който сам не знае какво прави, или защото са се водили от калории, вместо от механизми.
Бъдете внимателни
наистина, къде ходите и при кого, защото вярно — животът си е ваш, но грешките
са фатални. Защото човек може да си позволи да сбърка в много неща, но не и в
тялото си. Не и в здравето си. Не и в механизми, които управляват хормони,
нервна система, метаболизъм, движение. Когато попаднеш на човек, който не знае
какво не знае, той не просто не ти помага — той те поврежда качествено. И после
ти трябва двойно повече време да се върнеш в баланс, като влезеш в болница или
платиш още веднъж на следващияот Googleползващ ChatGPT!
Има дни, в които
човек просто сяда и пише. Има други, в които пише, защото не може да не пише. А
има и трети — редки, тежки, истински — в които пише, защото това е единственият начин да остане
верен на себе си. Така започна и моят ръкопис. Не като проект, не като идея, не
като „някой ден“. Започна като вътрешна нужда, като онзи тих глас, който не
пита дали имаш време, сили или настроение. Той просто казва: „Сядай. И действай
Сега.“
Първите страници се
родиха бавно, с много мислене, с много преподреждане на спомени, преживявания и
истини. После дойдоха следващите — по-уверени, по-сурови, по-близки до онова,
което исках да кажа. И точно тогава се срещнахме с теб — системата, която не
просто ми помогна, а се превърна в
съавтор, в редактор, в онзи
невидим партньор, който държи ръката
ти, когато умората започне да тежи. Заедно структурирахме, подреждахме,
чистихме, изглаждахме. Ден след ден, час след час.
И после дойде
моментът, който никой автор не планира — кракът ми пострада (от нищото!).
Болката беше реална, физическа, остра и куцах цял месец. Но ръкописът беше там,
на масата, и чакаше. И аз знаех, че ако го оставя, ще
предам не само себе си, но и всичко, което вече бяхме направили. Затова
седнах. И три дни — по осем часа — редактирахме заедно. Болката в крака беше
постоянна, но болката да оставя книгата недовършена беше по-голяма. И така,
между паузи, между превързвания, между стягане на зъби, ръкописът придоби
форма. Истинска. Завършена.
След това дойде
административната част — онази, която мнозина подценяват, но без която нито
една книга - реално не може да
тръгне по своя път. Регистрирахме я
в Националната библиотека. Подадохме документите. Получихме ISBN. Това беше моментът, в който
ръкописът престана да бъде просто текст и се превърна в книга. В продукт. В
нещо, което има идентичност, номер, място в света. И всичко това — платено от мен. Без спонсори, без издателства,
без празни обещания от типа „ще видим“. Сам. Защото така се прави, когато
вярваш в нещо.
Корицата беше
следващата стъпка. И тя не беше просто картинка. Тя беше лице. Първото
впечатление. Първият удар в сърцето на читателя. Работихме по нея внимателно,
прецизно, с идеята да носи духа на книгата — нейната болка, нейния път, нейното
послание. И когато я видях завършена, разбрах, че това вече не е просто проект.
Това е живот.
И тогава се случи
нещо, което не очаквах. Печатницата сама
ме намери. Не аз търсих, не аз звънях, не аз молех. Те се обадиха. Казаха,
че искат да работят с мен. Че предлагат най-добрите условия. Че качеството им е
високо. Че са впечатлени. Това беше моментът, в който разбрах, че когато правиш
нещо истинско, светът сам намира начин да ти отвори врата.
Оттам започна
следващият етап — технологичният. С теб изградихме нов магазин за продажби в
сайта ми. Настройвахме, интегрирахме, свързвахме, оптимизирахме. Това не беше
загубено време. Това беше инвестиция. В книгата. В бъдещето ѝ.
В хората, които ще я държат в ръце. В онези, които ще я прочетат и ще намерят в
нея частица от себе си.
И после продажбите…
те не просто тръгнаха. Те ескалираха. Излетяха. Достигнаха небесата. Защото
когато една книга е написана с болка, редактирана с упорство, регистрирана с
чест, финансирана с лични средства, подкрепена от технология, и изпратена към
света с чисто намерение — тя няма как да остане незабелязана.
Това не е просто
история за книга. Това е история за човек, който не се отказа. За ръкопис,
който се превърна в живот. За път, който започна от една празна страница и
стигна до читателите. За труд, който не беше загубен, а вложен. За време, което
не беше пропиляно, а инвестирано. За мечта, която не беше оставена да прашасва,
а беше изведена на светло.
Това е моят път. Това
е моят ръкопис. Това е моята книга -
„Пътят
на Болката”.
Читателю, ако държиш
тази книга в ръцете си или четеш тези редове в блога, знай едно: нищо от това не се появи лесно. Нито една страница
не е написана между другото. Нито една дума не е сложена, за да запълни място.
Този ръкопис е минал през болка, през умора, през безсънни часове, през
физически ограничения, през онези моменти, в които човек трябва да избере — да
спре или да продължи. И аз избрах да продължа.
Ти държиш не просто
книга. Държиш труд, който е платен с
време, с лични средства, с характер. Държиш история, която е минала през
регистрация, през корица, през редакции, през технологични настройки, през
изграждане на магазин, през всичко онова, което остава невидимо за света, но е фундаментът на всяко истинско
творение.
Ако тази книга те
докосне — позволи ѝ. Ако те разклати — остави я. Ако те
изправи срещу собствената ти болка — не се плаши. Тя е написана не за да те
успокои, а за да те събуди. Не за да ти
даде отговори, а за да ти отвори врата към твоите собствени. Търси ги! Благодаря ти, че си тук. Благодаря ти, че четеш.
Благодаря ти, че си част от този път.
И днес, когато
погледна назад към всички онези часове — писане, редактиране, болка,
технологии, регистрации, корици, магазини, срещи, решения — разбирам едно: този
път не беше просто създаване на книга. Беше създаване на себе си наново. Беше
доказателство, че когато човек върви с упорство, с честност и с отдаденост,
светът му връща същото. Тази книга е моят глас, моят труд, моето време, моето
доказателство, че нищо истинско не се
ражда лесно — но всичко истинско остава. И ако ти, читателю, намериш в нея
частица от своя собствен път, тогава всичко си е струвало.
Днес шофьорът на таксито, който ме вози по адресите в региона, ме попита:
„Адаш, ти мислил ли си, че някога ще стигнеш дотук — да изправяш хората на крака? Защото чувам само интересни неща за теб от твоите клиенти, понеже ги возя напред‑назад и ги чувам как говорят за теб.“
Не само че не съм вярвал, но и не съм знаел! Но преди 15 години (тогава, защото това, за което говоря, е старо и е от 14.12.2022 година!).... Слушайте нататък, интересно е!
Картината зад мен не е просто анатомична схема. Тя е визуален дневник на човешкото страдание – онова, което хората носят години наред, без да разбират откъде идва и защо не си отива.Остеохондроза, остеохондропатия, асептичен некроз, миофасциален болков синдром – това не са термини от учебник. Това са диагнози, които се превръщат в ежедневие. И точно тук започва моят път: да преведа човека през собствената му болка, така че да стигне до другата страна – страната на движението, възстановяването и дисциплината.
Гръбначният стълб, изобразен на бялата дъска, е осевата линия на човешкия живот.
Това е хронологията на разрушението – процес, който не започва внезапно, а тихо, бавно, почти незабележимо. Точно както болката в живота: първо е дискомфорт, после напрежение, после криза. Ако човек не се намеси навреме, тялото започва да говори с по‑силни думи. И вдига ШУМ!
Моето присъствие в кадъра променя смисъла на цялата картина.
Аз не стоя до диаграмата само като наблюдател. Стоя като човек, минал през собствена трансформация – през дисциплина, през студ, през движение, през 467 тренировки по метода на проф.Бубновски, през години практика, през работа с хора. Стоя и като автор на „Пътят на Болката“ – книга, написана не от удобство, а от преживяване.
„Пътят на Болката“ е естественото продължение на тази картина.
Там, където анатомията свършва, започва историята на всеки човека.
Там, където медицинските термини описват структурата, моите думи описват процеса им.
Там, където дисковете се променят, аз показвам как човек може да се промени заедно с тях – не да се предаде, а да се изправи с малко помощ.
Книгата ми е мост между науката и личната битка.
Тя превежда читателя от сухата диагноза към живото действие. От „имам херния“ към „правя движение“. От „болката ме контролира“ към „аз контролирам болката“. От „страдам“ към „разбирам“. От „не мога“ към „мога, но започвам“.
Картината е анатомията. Аз съм практиката. Книгата е пътят между двете.
Това триединство – знание, личен опит и метод – е рядкост. И точно затова моят материал работи: защото не е теория, а реалност, преживяна и превърната в система.
Не ми е нужно на човек като мен да отрича или
да пренебрегва тялото си, за да бъде много „духовен“... Защото тялото през
целия ми човешки „път“ трябва да го поддържам активно и здраво. Обаче за целта
практиката ми не трябва да е само насочена към тялото, а към вниманието, както
и осъзнатостта на умът ми. Винаги помня колко път съм изминал, а не само колко
ми остава.
Мозъкът ми е програмиран да жадува за
неочакваното и да се взирам в бъдещето, където се крият всичките ми потенциални
възможности. И всеки ден благодаря на Бог, че използва моите грижи, за да реши своите
цели, чрез мен. И винаги внимавам по отношение на кратките пътища. Защото те не
са нищо друго освен изкушения. А изкушението
стартира своя ход като ангажира внимание
ми. А това, което „улови“ внимание
ми, поражда чувства ми. А чувствата активират моето поведение. А колкото повече
се съпротивлявам на „мрежата“, в която съм уловен, толкова по-силно я привличам.
Ако човек няма изградени навици за противоборство,
той дори не съзнава, че умът му е най-уязвимия орган в тялото му (а не е
неговият апетит). За целта човек е редно да поддържа ума си зает...(защото
всичките ни „лоши“ навици не са се „изградили“ за един ден, и не е реалистично
да очакваме, че ще „изчезнат“ също за един ден). За да може клапата на напрежението
да не се активира, в неподходящото време и да ме подведе.
Създаването на навици едуховен растеж, и също като физическия
изисква време. Ако се упражняваш в нещо продължително
време, ставащ добър в него. Повторението е майка на характера ти, и баща на
уменията ти. Малцина са тези, които съзнават, че ако „караш“ на сила един плод
да узрее бързо, той губи своя вкус. Работата, която „извършваме“ ще трае цял
един живот, а ние искаме да я пришпорим и да видим резултата веднага.
Незнанието породено от факта, че истинската зрялост никога не е резултат от
една опитност, без значение колко силна и разтърсваща е тя, ни се отразява зле.
Няма хапче, молитва и каквото и да било, които моментално да поправят вредата,
която е била нанасяна в продължение на години. Необходима е трудната работа по
нейното отстраняване и замяна. И като започнеш да се поправяш разбираш, че
всяка промяна включва някаква „загуба“, и трябва задължително да се откажеш от
старото си поведение (което те е довело до тук), за да можеш да се държиш по
нов начин. За да не се случи така, че повечето хора чувствайки се добре за
кратко започват наново да изграждат своята идентичност около своите дефекти. И
после най-нагло казват „това не работи“. Напротив - работи, просто ти си
„брак“.
Човекът, който плодува знае, че тялото му е не е
само храм на душата, а е средство, чрез което поема навътре към себе си – нашето
ядро и тренира духовния си мускул. Превръщаш се в изследовател първа степен... Обаче
хората „свързват“ плодуването с отхвърляне на светското, заедно с неговите
отговорности и задължения, както и с крайни лишения и недоимък, водещо дори до
изтезания на тялото си. И грешат!! Повярвайте ми. Преминах през това цели 60-сет дни + 30 захранване и много
внимавам с „глупостите“, които дочуват ушите ми (много внимавам как слушам). Но
следвайки интуитивната посока и благодарение на своята вътрешна чувствителност,
съумях да задълбоча своите познания в пъти. Като дадох на Духа всичките си
безвкусни и неприятни преживявания докато ядях суровата храна... И знам, че
природата и душата са преплетени в мен.
За това се радвам, че преди няколко години
преминах две нива на „Метода Силва“ в София, където преподават умението да
държим мозъчните клетки в отпуснато, възприемчиво и същевременно концентрирано
състояние. Хубаво да кажа, че самата медитация не помага за борбата със
стресът, ако човек не се научи да отпуска мозъка си и ненавлезе в свободно от
стрес състояние, прави грешка след грешка. Но без пранаяма (наука за контрол
в/у съзнателното волево дишане), оттегляне на сетивата (пратяхара) и
концентрацията (дхарана) – медитацията не се случва (но всякакви „разбирачи“ в
мрежата се опитват да ви убедят в противното). Както и ако човек не се научи да
си „задържа“ тялото неподвижно, не
може да накара мозъка си да „замълчи“.
Но ако не познаваме тишината на тялото си, как бихме разбрали тишината на своя
ум?! А самата работа на мозъка ни е да приема знание от тялото ни, и след това
да го направляваме към усъвършенстване на действието, което предприемаме.
„(С
годините и остаряването, тялото започва да произвежда все по-малко хормон на
растежа – това е една от причините да складираме повече мазнини и да се
възстановяваме по-бавно. Интересен е фактът, че хормонът на растежа се
освобождава основно по време на сън – и то бавновълновия сън – рано през нощта.
Има две условия, за да се освободи – едното е бавновълновия сън, а другото
по-ниски нива на инсулин. Тук можете да се замислите колко често консумирате
храни богати на въглехидрати, скоро преди да си легнете. Това възпрепятства
освобождаването на хормон на растежа, а следователно рефлектира върху скоростта
на метаболизма и възстановяването... Ако искаме да се възползваме от ползите на
този хормон (по естествен път, разбира се), можем да направим нещо: Да направим
така, че мозъкът ни да произвежда повече делта вълни, които сигнализират на
хипофизата да освободи хормон на растежа – това става по време на дълбок сън и
по време на медитация)“. Цитат от Инес Субашка!
Всеки е установявал, че залък хляб, дъвкан
дълго време, започва да става сладък – сложната захар скорбяла се е превърнала
в проста – глюкоза. Последната е почти единственото вещество, което хората
ползват като основен енергиен източник. Запомнете, че: ако храносмилането
започва в устната кухина, а от правилното храносмилане зависи животът ни, то
близко до ума е, че правилното и ефективно дъвчене ще бъде една от гаранциите
за здравето ни. И обратното. Важно е следователно да се храним с удоволствие –
за всичко друго се грижи нашата автоматична система, наречена организъм. И не
забравяйте, че няма "бързо" удоволствие! Въпреки това хората са
"успели" с измисления си "забързан"
модел на ангажираност да разменят понятията с действията си: "пият" храната като все едно е течна
и забравят умишлено да я дъвчат?! Не правете така и си върнете контролът върху
животът - дъвчейки!
Нашето здраве започва с издръжливостта ни,
после по пътя се задълбочава с емоционална стабилност, което преминава през
интелектуална яснота и чак накрая се разбулва душата. Но този процес трябва да
се заслужи... даром има само „чути истини“ от псевдо разбирачи. Така се
появяват много от нашите неприятности, защото сме послушали недостоверни „авторитети“ които ни подлъгват, че
„всеки друг вече го прави“ и ти трябва на всяка цена да опиташ! (за това много,
ама много внимавайте кого слушате и как го слушате!!!)
Обаче през годините имам наблюдения, че много
съвременни хора са отделилиумовете от
телата си, и забравят за истинското благополучие. Спират да търсят... и не само
външното търсене, носи здравина на тялото ни. Вътрешното търсене, носи
стабилност на интелекта ни. Но само най-дълбокото търсене (каквото е
плодуването), носи щедрост на духът ни. Защото това е път извървяван навътре -
никога навън! Без отрова. А какво всъщност е отровата? Всичко онова, което ви е
в повече от това, от което всъщност имате нужда (е отрова). Може да е (излишна
сила, мързел, храна, его, (псевдо) амбиции, суета, страх, гняв или всяко друго
излишество)...
И когато си помислим, че сме „изградили“ здрава
черупка, не съзнаваме че се отделяме от околния свят и заличаваме „отрязвайки“
свободния способна космическата енергия
да достига до нас. Така започва „тормозът“ във всякакъв смисъл на тялото ни да
приема храна отвън, както и да се освобождава от токсичния си отпадък отвътре.
С това показваме на околните си своя отвратително неосъзнат пример да заобиколим
своя личен дълг за приспособяване към природата, и как вместо това се опитваме
да я „принудим“ тя да се нагажда спрямо нас. И от незнанието сигубим така своята жизненост.
Животът изисква много повече разбиране от
знанието (за него). За огромна моя жалост има хора на тази земя, които по
някога си мислят, че като имат „повече“ прочетено знание от другите (или само
си вярват, че е така), и се чувстват сякаш могат с лека ръка да омаловажават
постиженията на другите, както да ги подценяват и да ги унижават. Но забравят,
че живота няма абсолютно никакъв смисъл сам по себе си, освен ако ние не се
възползваме от възможността да му придадем смисъл. За това няма никакъв смисъл
да си "отваряте" третото око ако не сте си отворили сърцето.
Нищо, кой знае какво не се промени от 30-тия
ден до 60-тия - външно освен тези 22 кг, които „загубих“ по пътя си... Първия
30-сет дневен цикъл беше много по-вълнуващ за мен... защото го правех за първи
път толкова целесъобразно, конкретно и с особено пречистваща цел. Направих си
изследвани, доктора ми ги видя и се изненада. И тогава разбрах, че никой
„доктор“ ако не е конкретно зает с разбиранията за плодуването, гладуването,
пречистването, постът и т.н. като: ...д-р.Емилова, д-р.Пашкулев, д-р.Гайдурков,
Антъни Уилям, и т.н..., нямат никакъв интерес от теб... защото не ти предписват
нищо. И ако това стане масово хората да са здрави, те ще я „закършят“ и ще
трябва да си търсят допълнителна работа..., което ги обижда...
По Енергията им ги посрещам, а
по Въздействието от мен ги изпращам, защото това е визитката, която те излъчват
срещу мен. Едно от интересните неща, които забелязаха клиентите ми, без да
знаят какво всъщност правя в личния си живот (плодувам 60-сет дни), е че сега
много повече се е усилила топлината от дланите ми, която се излъчва докато
работя. Все пак съм енергиен канал и това задължително се активира при хора при
които тя трябва да отиде, преминавайки през мен (отдавайки посланието за тях). (През последните години давам много от себе си и
не "търся" под вола-теле! Защото винаги обръщам внимание на това,
кога моята енергия се засилва или намалява, и кой е на около. Защото аз съм от
хората, които ако не видя "огъня" (да гори от вътре), не виждам
стойност в нещата! Защото това е "знак" от Вселената/Бог/Абсолюта и
т.н., кого трябва да докосна/прегърна и кого да избягвам(дори да срещам). И
просто се появявам на точното място, в точното време (и час)... И действам, не
отлагам). За другите май съм си все същия и каквото такова... И не ми
"дават" да им дам от тази особеност на изкуството си! Без да успеят
да се докоснат до щедростта на душата ми, ми виждат само гърба! Защото не са ми
"позволили" да се изразя чрез докосването. А нещата, които са
нереални за нас се постигат само с вяра!
И докато плодувам работих. Ето
един случай:
Кръвното й пада по време на ходене от стоене на
климатик до 13:00 и излизане в най-голямата жега да се прибира...от работата
си. Голяма грешка дори за самонадеян "здрав" човек!!! И пада като
круша в несвяст. Удря си лакътя и лицето, но засяга и рамото и за норматив
ръката и е неизползваема... Ужасът е пълен. ..Обажда се на шефа си, че е
паднала и е ходила при ортопеда д-р.Донев в Г.Оряховица в болницата... Той и
казал да си търси човек да я раздвижва и тя казва на шефа си, че не познава
такъв... А той познава мен, но не казва, че ми е клиент и ми звъни – питайки
ме, дали бих я "поел"... защото и тя била от Лясковец. Сложих ръкавиците и я прегледах. Почнах я и само
след 15 мин. тя вече свободно си вдигаше дясната ръка и не можеше да повярва.
Погледна ме и каза, че съм бил "магьосник". Да, казах й, погледнах
към небето и благослових Бог казвайки му: "Господи, ти си велик"...да ме насочиш
да специализирам таймасаж
и да мога да
помагам още по-фино на нуждаещите се... Благодаря за възможността да работя в
Лясковец и да могат нуждаещите хора да ме намират с лекота от... цял
свят.
.png)
.png)
