С времето обаче започнах да разбирам, че приобщаването и принадлежността не са едно и също нещо. Приобщаването идва отвън. То зависи от другите хора. Някой трябва да каже: „Ти си един от нас.“ Принадлежността е нещо съвсем различно. Тя идва отвътре. Тя е моментът, в който човек спира да чака разрешение, за да бъде себе си. Спира да чака покана, признание или одобрение. Просто знае къде е неговото място.
Много хора прекарват целия си живот в опит да бъдат приети. Търсят правилната група, правилната компания, правилната общност. Надяват се някъде да намерят онова чувство за завършеност, което им липсва. Истината е, че дори когато попаднеш сред правилните хора, ако не принадлежиш на себе си, пак ще усещаш празнота. Защото принадлежността не е адрес, на който отиваш. Тя е състояние, което изграждаш в себе си.
Точно тук се появява и едно друго осъзнаване, което за мен е сравнително ново, въпреки че идва след повече от тридесет години практика. През целия този период хората са казвали, че правя масажи. Това е лесното обяснение. Това е етикетът, който обществото поставя. Но колкото повече размишлявам върху изминатия път, толкова повече осъзнавам, че не съм прекарал тридесет и две години в учене на масажи. Прекарал съм тридесет и две години в учене как да докосвам хората.
С годините разбрах, че истинското докосване не е само физическо. Понякога една дума докосва повече от една ръка. Понякога един разговор променя повече от една процедура. Понякога едно изречение, прочетено в точния момент, остава с човека за години. Именно затова докосването е нещо много по-голямо от професия. То е начин на присъствие в живота на другите.
Може би най-голямото откритие не е да намериш хора, които да те приемат. Може би най-голямото откритие е да се научиш да принадлежиш, без да чакаш покана. А когато човек постигне това, започва да разбира и нещо друго: че смисълът не е само в това да бъдеш забелязан, а в това да докоснеш нечий живот така, че следата да остане дълго след като думите са забравени.




