Да се научиш да ПРИНАДЛЕЖИШ!

През по-голямата част от живота си човек търси приемане. Като дете иска да бъде приет в семейството, после в училище, по-късно сред приятелите, в професията, в обществото. Почти всичко около нас е свързано с идеята за приобщаване. Някой трябва да ни покани, да ни приеме, да ни включи. Така постепенно започваме да вярваме, че чувството за място в живота зависи от чуждо решение.

С времето обаче започнах да разбирам, че приобщаването и принадлежността не са едно и също нещо. Приобщаването идва отвън. То зависи от другите хора. Някой трябва да каже: „Ти си един от нас.“ Принадлежността е нещо съвсем различно. Тя идва отвътре. Тя е моментът, в който човек спира да чака разрешение, за да бъде себе си. Спира да чака покана, признание или одобрение. Просто знае къде е неговото място.

Много хора прекарват целия си живот в опит да бъдат приети. Търсят правилната група, правилната компания, правилната общност. Надяват се някъде да намерят онова чувство за завършеност, което им липсва. Истината е, че дори когато попаднеш сред правилните хора, ако не принадлежиш на себе си, пак ще усещаш празнота. Защото принадлежността не е адрес, на който отиваш. Тя е състояние, което изграждаш в себе си.

На мен ми отне години да разбера това. В един момент престанах да изпитвам нужда непрекъснато да обяснявам кой съм. Не защото бях станал безразличен към хората, а защото започнах да разбирам, че пътят говори по-силно от думите. Книгите стоят на рафта. Работата остава след нас. Следите, които сме оставили в живота на хората, не изчезват. Тогава вече не е толкова важно постоянно да казваш: „Аз съм това“ или „Аз съм онова“. Важното е да живееш така, че присъствието ти да говори вместо теб. Но пък се превърнах и в "човека с кърпата", която нося с мен - винаги!

Точно тук се появява и едно друго осъзнаване, което за мен е сравнително ново, въпреки че идва след повече от тридесет години практика. През целия този период хората са казвали, че правя масажи. Това е лесното обяснение. Това е етикетът, който обществото поставя. Но колкото повече размишлявам върху изминатия път, толкова повече осъзнавам, че не съм прекарал тридесет и две години в учене на масажи. Прекарал съм тридесет и две години в учене как да докосвам хората.

Масажът е само някаква техника. Докосването е умение от съвсем различен порядък. Техниката може да се научи за месеци или години. Докосването на човек понякога изисква цял живот. То не започва от ръцете, а от способността да присъстваш. Да чуеш това, което остава неизказано. Да усетиш болката, преди да бъде обяснена. Да разбереш, че понякога проблемът не се намира в мускула, ставата или гръбнака, а в преживяванията, които човек носи със себе си.

С годините разбрах, че истинското докосване не е само физическо. Понякога една дума докосва повече от една ръка. Понякога един разговор променя повече от една процедура. Понякога едно изречение, прочетено в точния момент, остава с човека за години. Именно затова докосването е нещо много по-голямо от професия. То е начин на присъствие в живота на другите.

Може би между принадлежността и докосването има много по-силна връзка, отколкото изглежда на пръв поглед. Докато човек непрекъснато търси одобрение, той е зает предимно със себе си. Зает е да доказва, да убеждава, да се представя. Когато обаче намери принадлежност в собствения си живот, вниманието му се освобождава за другите хора. Тогава може истински да ги види, да ги чуе и да ги докосне.

Може би най-голямото откритие не е да намериш хора, които да те приемат. Може би най-голямото откритие е да се научиш да принадлежиш, без да чакаш покана. А когато човек постигне това, започва да разбира и нещо друго: че смисълът не е само в това да бъдеш забелязан, а в това да докоснеш нечий живот така, че следата да остане дълго след като думите са забравени.