Картината - "Светецът от Байлово"

                   Картината – „Светецът от Байлово“

Той не възприема подвига си като важен, а като необходимост.

От скоро(6-7месеца) започнах да събирам кутийки от бира, студен чай, кола, пепси и т.н., защото искам да създам една картина. Картина, която ми се върти в главата.Тя е следната:

„Да събера достатъчно такива алуминиеви кутийки и да ги предам на вторични суровини. Парите, които дойдат от там да ги дам на дядо Добри - Светецът от Байлово. Още когато си казах, че искам да го срещна този човек веднага ми излезе и модела на действие. Събирам това и дарявам парите на него. Не искам нищо от него освен една снимка за спомен с него за да мога да напиша материала си заедно с него и да му го посветя.“

Наистина не знам, колко време ще събирам такива кутийки, но в мигът когато спомена, че това е за каузата на дядо Добри сякаш такива кутийки излизат сами и аз само трябва да ги взема и смачкам за да ги пусна в кесията в която ги събирам за да влязат повече. Просто събирам с тази мисъл, защото наистина това дело ме прави щастлив. Не ме интересува мнението на никого за моят модел на картината ми, нито ме вълнува, как ще възприемат хората това, което правя. Виждат ме да ровя в кошовете, да се навеждам в калта и да зачиствам разни(кутийки)неща, влизам в храстите за да извадя едва доловима кутийка. Всичко е в името на дядо Добри. Признавам си, тази ми идея ме разшири и ме прави щастлив и разширен. Приех тази идея и никой няма да ме чуе да възроптая. Свършвам я и преминавам нататък.

Ако на някого не му е ясно, кой е  дядо Добри, нека се потруди да разбере... Но да

Събиране на алуминиеви кутийки.

не чака да разбере моя мотив...защото аз съм Христо от Лясковец и нямам нужда от такъв(да доказвам,показвам или пояснявам), но идеята ми подейства вълнуващо. Не е нужно да давам обяснения за делото си. Но БлагоДаря за самата идея, която ме осени и с която живея ден и нощ до нейното осъществяване.

Картината – „Светецът от Байлово“ е съставена от много желание(докато мечтая за срещата си с него, аз действам и събирам), алуминий(хората са ги направили, други са ги изпили, а аз ги събирам с цел), и събиране(тука вече се откроява модела на филантропия и от моя страна). Както самия образ-патрон на целта ми е обикновен човек и въпреки това е филантроп, дарява средствата събрани от него за облагородяването на църкви, училища и параклиси. Живее скромно дори аскетично, но какво от това. Каузата ми е чиста и при първа възможност веднага ще ида в София за да се срещна с него за да му дам парите и да си направя една снимка за спомен. Свят човек е дядо Добри и въпреки, че такива хора са мнозина, той се откроява със своята харизма, не на просяк, а да филантроп и поставя пред изпитание хората, които уж имат много, а всъщност не е така. Но за всеки влак си има пътници...

Дарението ми за Пример!

...Само ще подскажа, че не е нужно да имам много за давам или даря. Просто знам какво е да нямаш дори когато ти се иска да имаш...

 Ако човек не усеща Добрината (първо) в Сърцето си то Той е Беден. Налага му се да пази, онова, което си мисли, че „Има“... Но забравя, че само онова, което е Раздадено е Негово и му принадлежи в някаква степен. Според моите „скромни разбирания“ много е важно да синхронизираш Добротата, Добрината и Даряването си с нуждата от нея в точния миг, не някога или друг път, а сега на мига, днес, веднага!!! Защото:(Всяка постъпка може да се превърне в Добро дело, ако в нея няма Корист)...

Аз съм Творец и както всеки такъв създавам свое произведение картина. Картината показва, как всеки отива да дари стотинка, две, лев на Дядо Добри. В мигът, в който го прави съзнанието ми запечатва миговете с помощта на невидимия апарат и така създава конкретен детайл от акта на дарение. Акта е продиктуван от човешката милост подтикната от Божествената Искра в нас. Аз именно създавам такава картина. Не знам колко ще я разберат, но какво от това. Тя вече е факт!! Тази картина съвсем леко ме доближава до образа, в който се превъплътих - дядо Коледа и в деня на Именния си ден (25.12.2012г.) Коледа аз разнасях подаръци и виждах, какво е да дадеш „нещо“ на този ден! Образът на Дядо Добри е изключителен патрон на българските маркетингови разклонения(а защо не и световни), защото има, какво още да научат от него. Защото в днешно време е Лесно да Имаш, но трудно да Дариш!

Не можах да се стърпя и един ден с моя Приятел Лъчо(понеже и двамата сме

Хран. продукти на стойност 10лв.

в Основата на Неправителствената Организация „С вяра в доброто“) говорехме, че едни хора се нуждаеха от храна и аз веднага спонтанно извадих чувалите с кутийки и отидохме и ги предадохме в пункт за предаване. От 20кг. Събрани кутийки взех 12лв. и 80ст. След като отидохме до Социалните в Горна Оряховица тогава купихме пакет с храна за 10лв. каквато стойност събираме и за други пакети.

10лв. за Пореден път видях, че не са много, но са достатъчни в точния миг. Въпреки, че това което бях решил Първоначално(т.е. да ги даря на Дядо Добри) сега ги дарих за храна на майка и син, който живеят в общинско жилище. Сълзи и Признателност на Съдбата, че поне има хора като нас решили да помагат(па макар и с каквото могат). Според мен тук става въпрос за Милосърдие, а не за Милостиня!

В този миг разбрах едно: Надеждата е Обръч, който се дава на Сърцето за да не се Пръсне...

Доброто просто преминава през мен...

Вълшебният Билет... за всички линии!

Вълшебното Билетче

Сутрешните страници днес ме завариха в София в леглото. Събудих се в 6:30, взех си душ и си направих сутрешната гимнастика. Погледнах през прозореца, който цяла нощ стоя отворен и погледнах към Витоша. Красиво е, дори се вижда, че има още сняг. Веднага се залових за писането на сутрешните страници. Изключително много се радвам, че успях да свърша всичко за което дойдох в София.

...Още с идването си в София с влака на 5:00 часа от Горна Оряховица, пихме кафе с Мария Янакиева, закусихме спокойно и говорейки си. След това отидохме до тях да оставим големия ми багаж и веднага тръгнахме да вършим всички задачи, който бях планувал за деня преди срещата вечерта! По пътя исках да разпечатам два файла някъде, но се оказа, че на 5-6 по едно и също време устройствата им са извън строя(Error). Само това не успях да си подготвя в Лясковец преди да тръгна, а се усетих, че мога и  „някъде в София“ да го свърша. Временно оставихме търсенето и отидохме да се срещнем с една прекрасна жена-Валя! То пък за наш късмет тя тъкмо излезе пред вратата и ние насреща и. Едни вълнения, едни усмивки, придружени с прегръдки. Озовахме се

С Прекрасната Валя!

в съседното кафе на една маса(че аз и сладолед намазах, като малките деца). Всичко си тръгна като „по шейна“ леко и плавно. И така се случи, че всичко онова, което аз не си представих в неговата пълнота, то се случи. „Домакинята“ ме заведе на гърба на сградата където бяхме и разпечатахме нещата, които другите не успяха. Странно!!! След като изпихме кафето просто взехме камерата и заснехме клипа Ero(r)S към книгата ми. Аз съм достатъчно шантав и нестандартен творец и хич не мога да се съобразявам с това/онова. Просто го правя, защото Аз го Искам!

След това бяхме на пл.Славейков за да заснемем клипа: Маймун-джелъци и Не чух, Не видях, Не казах...които са част от продължението на книгата ми Африка в моето сърце - Завръщането. "След като Даржан Харч се завръща от 5 годишно отсъствие показва, какво си е спомнил чрез своите постъпления в своята медитацията. Тогава веднага разбира, че всичко онова за което говори е неразбран.(за това направих и това с такъв акцент-всичко друго да се чува, но гласът на героят, не!!!)Или по-скоро не го чуват и от там възприятията им не могат все още да асимилират „какво" и „как" да го смелят, че да го преработят в „разбиране"."

За кратко моята скъпа приятелка Мария Янакиева се превърна в оператор-режисьор и засне още една сцена. Всички тези детайли и фрагменти ми се въртяха в главата още докато пишех „Art или Do“ За това клипа, който заснехме се оказва почти ням, с малки изключения. Устните ми се виждат как се мърдат, но не се чува, какво говоря. Докато шумът обаче който е навсякъде около мен от коли,хора,трамваи и всичко останало си беше факт. Това беше и част от уловения миг от „не чуването и не разбирането“ на главния герой на книгата в първите му изяви на сцената.

Тъкмо свършихме със заснемането на клипа и една мацка попита Мария дали сме свършили със нашите снимки, което ни зачуди, но и казахме, че сме готови. Докато се усетя, да проверя тя даже не беше спряла камерата. Или по-скоро я спряла и я е пуснала пак без да разбере. Тогава Мария

ми каза с тих глас: „Снимай тук става нещо.“ Дамата нареди три маймунки(плюшени играчки) върху Баща и Син Славейкови и започна да ги снима. Малко по-късно „зацепих“ аз какви са тия маймунки и обяснението за тях. „Всяка маймунка символизира определена идея, по-точно, част от нея, и носи съответстващо име: Мизару (покриваща очите и не виждаща злото), Киказару(покриваща ушите и не чуваща злото) и Ивазару (прикриваща

устата и не говореща нищо зло). Всички заедно изразяват сентенцията «Ако не виждам злото, не чувам злото и не говоря нищо за него, аз съм защитен от него». Защо тази мъдра мисъл е олицетворена именно от маймунките? Всичко е много просто - в японския език суфиксът «зару» е съзвучен на думата «маймуна».“

След това слушахме улични музиканти и там изключително много се радвах, че имах този шанс, защото: “Преди време четох една книга и там автора споделяше, че ако видим улични музиканти просто "да си позволим" да спрем до тях и да ги послушаме поне за миг(ако не и повече). Още щом ги видях този пасаж от книгата ми изплува и сякаш имах рядката възможност да послушам музика, която не познавам. Но пък се заогледах - колко хора могат да оценят творчеството на тези Творци. С гордост пуснах своята парица в импровизираната кутия на кларинетиста в която си съхранява инструмента!!! Беше истински ДаР!

Продължихме по план и отидохме да заснемем последния клип по плана ми за деня на

„Светецът от Байлово“

„големия шадраван“ пред Народния Театър „Иван Вазов“. Там отново използвахме естествената среда и шум само, че вмъкнахме и изчитането на началната страница на Африка в моето сърце. От там се запътихме към катедралата „Св.Ал.Невски“. Тръпнех в очакване, защото още преди да тръгна за София, тайничко да се срещна(или поне само да зърна) Дядо Добри(от Байлово). Огледах периметъра, но не го видях, защото си мислех, че той ще е от вън...Но освен жълти павета, забързани хора и величествената катедрала нямаше друго. Е, имаше „аз пришълеца“ дошъл от Лясковец. Благодарение на  моя прекрасен „гид“ Мария осъществихме пеш всички мои задачи. Аз дори не се наемам да спомена, че без нея бих се справил по-добре.

Качихме стъпалата пред катедралата и аз вече се примирих, че човека заради когото дойдох до тук, „го няма“. Помислих си: „Е, защо ли да е там, по мое желание!“ Но, прекрачвайки прага на катедралата с „периферното си око“ съзирам, че има седнал човек и го чувам с ушите си как говори. Обърнах си главата на страни(ляво) и видях Дядо Добри - „Светецът от Байлово“ седнал на стол. Сърцето ми искаше да изскочи. Мамка му случи се! Взех веднага десницата му с моите две ръце и я докоснах, навеждайки се до третото си око. В признак на моето дълбоко уважение, почит и респект. Направих така вместо поздрава Намас‘те! (Моя Бог, поздравява неговия Бог). Помолих го да се снимаме, но той отказа. Наложи се „да преглътна“ и просто да вляза в храма. Да, признавам си, че плахо крачех вътре, защото за първи път влизах и душата ми трепка от величествения и внушителен вид...Произведение на изкуството си е. Но меко казано съзнанието ми беше обзето от мисълта, че съзрях „Светецът от Байлово“*, най-големия дарител на църкви, училища и храмове в България. Въпреки, че бяхме пред олтара на Катедралата, освен съзнанието ми и ушите ми чуваха как „той нарежда“ нещо на всеки минувач и пускаш в чашката му, своя дан. Седнахме с Мима, на една от пейките за малко и отново чувах гласът му... Нямах търпение отново да отида при него и почти веднага след като станахме се устремих към него. Застанах от едната му страна и просто попиваш от него. Велик миг, паметен за мен! Все пак той другата година ще стане на 100 години! Той беше лице на Вечността!  Заслушах се в думите ми, докоснаха ме, защото заговори за милостта-Божията Милост, за радостта, за БлагоДарността,  и т.н.. Насълзиха ми се очите и единствено можех да слушам. Сякаш се сковах за миг и въпреки, че той не говореше пряко на мен, защото имаше и други хора около ни, думите му усещах как бяха с адрес: Христо от Лясковец. Признавам си, че цели изречения не му разбирах докато говореше, защото фъфлеше, но това, което чух и успях да разбера ме плени. Докато слушах БлагоДарях повече от 100 пъти на Вселената, че ми позволи да го срещна, и че бях там.

Благодарих и на Човека помогнал ми да дойда до София...(без него нямаше да се случи това изпълване-БлагоДаря ти!) Каквото и да кажа сега е малко. Това не се говори, а изживява. Двете неща са различни! Случи се! Сбъдна се!

След това зашеметяващо събитие се понесохме макар и по-тромаво вече към „Среща с Цанкова“. Прекарахме незабравимо с нея под една хубава сянка на едно кафе и тръгнахме, защото времето напредваше за срещата, заради която бях в София и бях поканен лично. Първа Среща на МАБИС(Първа обща среща на Международна Асоциация за Българско Изкуство по Света - 19 юни 2013 година).

Там пък се случи това, че заснех самото събитие, снимах се с различни гости, които

С Бате Енчо

знаеха за мен, без дори аз да знам това. А, до мен беше самият Бате Енчо(от детското предаване „Кой е по-по-най!“). Аз тайничко исках да се запозная лично с него и то взе, че се случи. Факт! Но докато бях в ролята на оператор PR-a на МАБИС-прекрасната Дани Капинчева ме призова пред камерата да споделя, защо съм тук тази вечер. Развълнувах се, не очаквах, но излязох, защото винаги има, какво да кажа. Не познавах почти никой на тази среща освен Павлин Петров и Дани Капинчева. Казах си, каквото ми се роди в сърцето на мига и отново си застанах зад камерата. Но пък си е „готино“ да си център на внимание. За мен беше чест да бъда там, защото това Там сега е само спомен, за онова, което беше.

Случи се!Сбъдна се! И като „култ-ур-ни хора“ след събитието седнахме на по бира отново около шадравана до Народния Театър-Вазов“. Ходим къде ходим все там се озоваваме! И така времето отлетя и към 23:35 с топла прегръдка се разделихме,защото метрото нямаше да ни чака, че е до 24:00ч. Имахме малко време за да стигнем до него и да го ползваме днес за последно с „вълшебното билетче“.

Никой не иска да свършват такива задушевни мигове, но...няма как. Прибрахме се, окъпах се и край. Получих направление за ползотворен съм-веднага.

Вълнение, Адреналин, Радост, Отдаденост...Ето това знам със сигурност!

*„Светецът от Байлово“- В процес!!!