Даржан Харч отново се върна във времето назад след като вселенския учител го докосна по челото за да го поведе към поредния абзац на живота му! Как лети това време!
Преди много години две момчета се срещат и от този момент нататък са почти неразделни приятели. Делят храна, мигове, тренировки, пари и време. Но един ден нещо се случи. Най-неочаквано се озоваха след една поредна тяхна разходка в Боянския лес и след това отидоха на скалите. Седнаха и просто очите им стигаха до там където преди много векове великите войни са наблюдавали своите територии. Пили са вода от същите кладенци и са ползвали същата сянка на вековните дървета. В един миг едното момче се беше взряло в нещо, което му се струваше пълен абсурд, но помоли приятеля си да види това,което и той вижда. Дали е същото и дали е възможно това.
„Виждаш ли това което и аз виждам ей там в далечината във водата?“
„Да виждам го, но ми е трудно да го повярвам или представя, как е възможно това? Да има отражение на дървото във водата, а да го няма на сушата. Как?“
Останаха безмълвни още дълго време след това изживяване без да осъзнават, че се докоснаха до нещо, което до сега го имаше само във фантастичните романи на нашето време.
След много време те двамата отидоха до една гадателка за да попитат, какво беше това, и как така успяха да го видят, а други не са. Тогава тя казва и на двамата: „Вие сте в основата на това откритие. Както и ще сте в основното познание и намиране на Христовите следи и Светия Граал по нашите земи. Вие сте отговорни за това познание и го пазете с очите си.“
Тогава те все още деца не съзнават, какво означава това, но пък имало време през което можеха само да чакат и да се уверят, че думите и са истина... Минаваха години, приятелството им претърпяваше висоти и спадове. Раздели и събиране. Заравяне на томахавката на раздора и паленето на лулата на мира. Но винаги ги връщаше онзи спомен за „въпросното нещо“.
След много години споменът се беше активирал отново и сънят беше много показателен. Едни карти с изглед към град Серес, едни подземни пещери с три галерии в които се намират „Плочите на Харати“, учител по йога, манастир с подземни укрития, които съхраняват много спомени от миналото живеещи и днес. И понеже всеки има своите канали за снабдяване с информация от акаша, всеки може и да даде доста такава-но само ако иска или съвпада със ситуацията. Така те двамата достигнаха наистина до познанието благодарение на писателя, които изследва пътя по които е преминал...
И двамата им направи впечатление, че тази тема се активира по различно време, когато си поиска, но и то в движение се случва. Може би и гадателката излезе права като каза: „Вие ще разберете нещо постепенно за да не ви натовари излишно и да се побъркате от цялата кристална чистота на информацията“....
Много години те разсъждаваха във своите покои, хиляди безсънни нощи са се настанявали в кръгозора им и това винаги не им е давало мира. Какво се случи въпросния ден? Защо точно ние? Как е възможно това, да се случи на едни обикновени деца?Какво научихме от тази ситуация?
Проблясъци не липсваха, че са част от големия пъзел и носеха със себе си духът на едно минало време, но не и забравено или отминало, защото въпреки, че бе минало, то е част от настоящето им сега. Писателят протягаше често ръце към небето за да иска отговори на толкова много въпроси, които нито една земна институция не можеше да му даде. Нямаше място, което да не беше проверено интуитивно или пък обходено, но само мястото там вътре, не беше разровено. След дълги медитации с потресаваща точност разбра, че нещата са толкова прости и красиви, че едвам човешките думи биха могли да обяснят изживяването на сетивата. За това много често писателят се доверяваше на утрото, което раждаше всички отговори: “Всяка сутрин се раждаме наново. И това, което правим днес е най-важното”. След утрото той записваше своите преживявания, защото знаеше, че това е в неговата човешка природа да го прави, беше спокоен, щастлив и ведър, когато знаеше, че може да сподели своя път с другите...
Мозъкът е сиво пихтиесто вещество, което е топло, тежко и отпуснато...С тези думи започваше релаксацията на писателя и така и не стигаше до самия край, защото душата му просто напускаше своите очертания и започваше да странства... От векове той знаеше, че физическата релаксация подпомага психическата и поради тази причина той я правеше много често...
