Притча за сребърната ваза!

На един стар антиквар му дошло времето да се оттегли от занаята си и искал да предаде всички предмети на някого. В този момент минавало младо момче, което носело празен чувал, сякаш бил знак от бога за него...

Когато му наринал всичко в чувала, което имал налично най-отгоре му сложил и една непотребна вещ, която дори не знаел каква е. Толкова била мръсна, че не я оприличавал на нещо...

Момчето чак на сутринта видял, че някакъв слънчев лъч се спускал точно върху този неопределен предмет и веднага отишъл да види, какво иска да му каже светлината...

Хванал го, разгледал го този предмет и решил да го измие... Коствало му много време докато свали мръсотията, която бе наслоена по стените му. И се замисли как много хора не знаят както да пазят, така и да стопанисват своите души. И воала. Това била не каква да е ваза, а сребърна с инкрустирани цветни стъкълца по нея. Разплакал се, че до сега никой не се е усетил, че това не е непотребна вещ, а съд от който човек може да пие както вода, така и вино... Освен това той знаеше, че само в правилните ръце безполезните неща намират нов живот и създават смисъл в него...

А самата ваза му заговорила с онзи тих глас на благодарност: "благодаря ти, че ме намери когато бях изхвърлена, стъпкана, подритвана и принудена да се чувствам непотребна. Това да си излишен предмет ме убиваше бавно. Но когато светлината ти показа пътя към мен, аз потръпнах защото усетих как ме хвана за ръка и ме изми. Почисти ме и сега аз мога да блестя само за теб. Защото аз мога да бъда толкова значима само за моят откривател... за другите ще си остана същата, които не ме разбраха за какво съм създадена. О, Боже... ти въпреки, че си обикновенно момче и ме сложиха в мръсния ти чувал, но сякаш нарочно най-отгоре за да ме видиш. И светлинaта ми помогна да ти привлека вниманието, защото ти може да нямаш много като мен, но имаш най-чистото сърце, което съм усещала, че съществува. Лоялен си към всеки и си щедър когато знаеш, че всичко това, което имаш не е твое... защото ти му принадлежиш!"

Една притча, която се роди тази сутрин (07.02.2022) в сутрешната ми медитация. Не знам от къде дойде, но знам за кого се отнася! (Христо от Лясковец)! Χρήστο Χριστοφ

Скрития белег - Дислексията!

 

   Скрития белег – Децата на бъдещето!

Здравейте, аз съм Христо от Лясковец. Така се представям, защото наистина съм от този град... и не се срамувам от това. Но днес ще ви разкажа една друга моя история, която отлагах години наред да я реализирам. Не знам защо, но то времето така или иначе си отмина, но ето освен статията заснех и любителско филмче с някой детайли в него(както в статията ще има линк към клипа, така и в клипа ще има линк към статията ми). Но този проект “изплува“ из под забравата на спомените ми отново след като направих модула „радикална прошка“ по Колин Типинг. За болката, която преживях вече мога да разказвам съвсем спокойно защото нея вече я няма! Роден съм 1979-та и днес съм на 42 години. Но няма да ви занимавам с това, а ще се върнa назад...  като в машина на времето. Да започваме!

Като дете явно съм бил много бъбрив и постоянно чувах „млъкни“, „не сега“ „изчакай“ и т.н... и се чудех кога ще мога  да се изразя, а всъщност - не знаех... И дали това ми желание да ме „чуят“ не ми е съдействало за „затварянето“ ми в себе си и отключването на... това, за което е посветен целият ми материал?! Липсата на внимание... когато е трябвало и в правилната доза за мен.

Училище "Цани Гинчев"

В училище „Цани Гинчев“ в Лясковец ме заведоха през 1986-та в първи клас. Връщам ви в това време, защо ако следите мисълта ми, ще разберете, какво искам да ви кажа... без дори да си отварям устата(както на много места съветват хората да четат м/у редовете). И за мен да си призная социализацията ми с другите беше много трудна (тогава не знаех защо - но винаги е имало отговори, стига някой да ги търси!!!). Освен това, само защото бях тотално различен от другите деца (бях рижав и с много лунички по лицето и по-пълен), ми се присмиваха, обиждаха, подиграваха и т.н... Сякаш за тях бях грозното „патенце“. Никой не ми бе обърнал внимание от учителите, за да каже на родителите ми, че имам някакви вътрешни „задръжки“, които ми пречат да извадя какъвто и да е потенциал да ми е дарен... А проблема е бил на лице... още от детската градина, но не са имали „очите“ да го забележат... или им е било все тая. Кой знае!

Няма да крия, че нищо от преподаванoто в училище не привлече вниманието ми... пък и не знам, може би защото не успях да приличам на другите и да съм ученолюбив... Все още не разбирах... но след много години след няколко регресии разбрах какво не се е знаело по това време за такива деца като мен... И какво е можело да бъде „направено“ но и „времената“ са били такива с необразовани учители (сега вече ги „водят“ ресурсни“)... и едва ли не мен ме „изтикваха“ за да премина... без да ми се обърне адекватно внимание. А липсата на внимание когато „трябва“ е най-необходима. После би била излишна и нахална. Но аз имах явни липси и изоставах във всичко! Та да кажа, имал съм неустановена дислексия, която ми е причинявала онова, което майка ми е разказвала многократно, като ме е гледала как сега чета много книги: „Сядаме да учим и пишем с теб и ти 45 минути не можеш да съединиш двете срички „Ма-Ма“... по отделно ги казваш, а дойде ли време за сливане, това беше мъчение за теб. И тогава идваше на помощ само търпението ми, като майка се чудех дали не си нещо малоумен, глупав, но не ти го казах... и упорствах. Докато цяла година другите напредваха ти изоставаше с четенето“... наистина не знаех, какво ще излезе от теб?!

И никой от близките ми не знаел, че дислексията се определя като разстройство на ученето, при което детето изпитва затруднения при четенето поради проблеми с идентифицирането на речевите звуци и асоциирането им с писмени знаци, свързването им в думи, тоест има неразбиране на кодирането на езика и декодирането на писмената реч. Тоест детето не осмисля, трудно запомня или не успява да започне букви и символи, у него липсва фонематично осъзнаване. Дислексията е наричана още неспособност за четене, но засяга не само четенето, писането, правописа, но и аритметичните умения. По-трудно е научаване на нови думи. Затруднено е произнасянето на думи, особено когато те са по-сложни, от няколко срични или съдържат близки звуци. Проблеми при запомнянето и назоваването на букви, цифри, цветове, фигури; Трудно научаване на стихчета и намиране на думи в рими; Бавно развиване на фината си моторика; Детето трудно следват сложни инструкции: забравя ги, объркано е или изпълняват само част от тях...

...Въпреки че за дислексията може да се подозира и в повечето случаи се диагностицира едва в училищна възраст, нейното наличие би могло да се предполага далеч преди детето да седне на чина. Това, което може да е успокояващо за родителите, че децата с дислексия имат добър коефициент на интелигентност и при адекватна подкрепа и пълната доза внимание отстрана на педагозите, квалифицирани в областта специалисти и семейството биха могли да се справят успешно с предизвикателствата на училището. И д знае, че това не е болест. И вместо да му се натяква за това да му бъде изместен фокуса към уникалните му качества и да спортува (нещо). Изключително важно е детето да бъде емоционално подкрепяно и обучението му да бъде водено по специализирана за целта индивидуална програма. При образни изследвания се установяват и някои различия във функционирането на мозъка при хората с дислексия за разлика от тези без и те засягат зоните в мозъка, отговорни за речта и кодирането ѝ посредством символи. Въпреки трудностите при четене, писане и проблемите при обработка на възприеманата информация, хората, не са умствено изостанали, даже напротив, при мнозина се наблюдават уникални способности в други направления, граничещи с гениалност. Много са любопитни, имат богато въображения, мислят в картини, мисълта им тече много бързо, имат силна интуиция, целеустремени са. А според мен това е жив дар, като може би забавя развитието на един етап, но го ускорява в пъти повече, след като бъде осъзнато, назовано, преработено и вкарано в творческия процес - като гориво, а не застой в линейния калъп.

...Още тогава започнах да се „оглеждам“ какво всъщност не ми е „наред“, без да знам, че промяната винаги тръгва от Духа (от вътре), а не чрез насилие от вън! И някак негласно започнах да „искам“ да „приличам“ на другите деца, за да не ме избягват, за да не ми се смеят и обиждат и някак си да съм един от тях... защото вече се чувствах самотен. Но не ми се получи и слава Богу. Тези необосновани за мен трудности със сигурност отключиха нещо в мен и сега през призмата на времето разбирам, че децата могат да бъдат много отровни и жестоки с другите си връстници, които не искат да приемат... От 1-ви до 3-ти клас бях там (1986-1988г), а времето ми на обучение в него съвпадна с комунистическия строй...

Училище "Максим Райкович"

След това дойде второто училище „Максим Райкович“, където тотално се затвърди моя образ на „аутсайдер“. Събраха ни в 4-ти клас от двете начални училище (Цани Гинчев и Никола Козлев) в една паралелка, и тогава аз за първи път разбрах за другото училище... Всяко дете си беше ярка индивидуалност и изпъкваха, а аз все повече се затварях в себе си. Не се вписвах в тоя клас. Бях „слабо-ук ученик“, ходех на занималня – уж да си научавам уроците, но проблема с мен се задълбочаваше все повече, вместо да се решава. Трудно запомнях това, което четях, а да го пресъздам ми беше още по-трудно... на черната дъска като ме изпитваха. Обаче никой не ме отрази, и моето снишаване явно устройваше всички! Признавам си всичко ми беше като в мъгла... дори имаше момент, в който зрението ми се повреди и ми капеха капки,  после ми изписаха очила... Още една причина да не искам да ходя на училище с очила.

Така (89-та/90-та/91-ва година) си минаваха под знака на мъглата в мен. Въпреки, че тогава бях различен, непокорен, непримирим, объркан, странен или аутсайдер, това по никакъв начин не ме направи равен в техните очи. Но вселената както тогава, така и сега си знае най-добре работата за мен. Може би за нищо на света не трябва да се оприличавам на когото и да било, освен на себе си. Иначе как бих искал да вярвам  в този живот, от който исках да избягам?

И накрая на 6-ти клас в последния момент разбрах, че ме нагласиха като ме „оставят“ да повтарям „6-ти“ клас с 57 неизвинени отсъствия и 4 двойки за годината. Заедно с политическите промени в България и смъкването на комунизма от власт и моите промени бяха в ход. Някой прецени, че нищо не става от мен и ме „освободиха“ от този ангажимент да бъда в точно този клас... и тогава „голям“ срам... синът на полицай в Лясковец да повтаря същия клас. Ужас!!! Но никой не ме попита мен, какво ми е било... всеки гледаше само от неговия си поглед... родител, учител и т.н...

А ми направиха такава услуга, че съм много щастлив от този факт. Но това го усетих едва след години... на моето съзряване. Отказа на точно тези учителите да премина нататък не е била пречка да продължа напред. Но да влезе някой в сърцето ми, което сa затваряли толкова други през това време... бе напълно невъзможно?! Защото нещо, което не ни достига, ние го трупаме в себе си, като задържаме енергията си и я насочваме в неправилна посока!

Училище "Кирил и Методи" с.Мерданя!

Преместиха ме - записвайки ме да уча в село Мерданя ‘91-ва година, отново в 6-ти клас (същата година). И там започна наистина всичко за мен... а бях само на 14-сет години. До тогава дори не съм искал да живея, защото ми беше толкова отвратително да се чувствам самотен, неразбран, нехаресван, необичан, неуважаван... а само гнет, подигравки и мъгла. Тази драматична тирада е лична моя драма и ви я разказвам само, защото виждам, че когато един е проправил път, където никога не го е имало, за другите е много по-лесно, независимо къде се намират по света. Защото вие не сте сами. Имате мен. С вас съм!

Бяхме 12-сет деца в клас и всеки ден ни изпитваха, в бележника си имах залепени 7 допълнителни страници за да ми пишеха оценките. А идвах от клас с 31-деца... можете сами си представите разликата с вниманието и грижата! Там видях за първи път топло отношение, целодневно внимание, което ме отпусна и предразположи. Отворих се, защото явно това ми е липсвало и някак си талантите ми започнаха да биват насърчавани и окуражавани... да се проявяват по трудово обучение, по физическо, по литература... Имам етажерка правена от мен по трудово обучение и още от ‘92-ра година (7-ми клас) и стои в стаята на родителите ми... После учителката ми по рисуване ме насърчи и каза, че ако продължа мога да стигна далече. Видя, че ми се отдава. Учителката ми по литература харесваше разсъжденията ми и как си развивам темите... А аз вече бях съвсем различен Христо... с много красив ум. Разцъфтях под грижите на тези всеотдайни учители, защото свалих етикетите от себе си и светлината на моята истинска същност заблестя още повече и ме водеше по пътя ми (както го прави и днес). И разбрах, че вниманието, което получих там е едно осъзнаване на моето живо настояще, което пък е стимулирало моята продуктивност (тогава без да го знам).

Заявих се (ангажиран фокус) - Заявен;
Проявих се (кураж във фантазиите) - Проявен;
Получи се (нови способности в изкуството) - Получих;
Увеличих се (увереност и дисциплина) - Увеличен;

Вече Старчески дом в с.Драгижево

После през едната година заради ремонт на училището в с.Мерданя ни прехвърлиха в село Драгижево да учим... А сега училището е старчески дом (където ходих два пъти да правя рехабилитация на хора)! Във филма ще видите кадри от там... както и за всичките ми училища (а някой от тях за заличени).

Творческия процес, който ме е чакал да се синхронизирам с него ’93 - ‘94-та година ми даде много осъзнатост и отвори други хоризонти за мен, просто защото богатството ми винаги е било вътре в мен, просто се проектира и създава отражение навън! Вече не се срамувах, че ме „оставиха“ да повтарям, защото ми обърнаха внимание на новото място, от което всъщност съм имал нужда,  след това насърчиха и творецът в мен, което бе един от най-важните мигове в моя живот. И тук е разковничето при това „заключено“ неразбиращо състояние – дислексия! Тотално различен творчески подход с изключително внимание и грижа като „майки“ за децата си (бяха учителите), които дават най-доброто на което са способни (но и те не са знаели, за моето състояние). И повика на вечността – от Изтока ме призова. Това, което се изпречи на пътя на съзнанието ми се оказа новият ми път! Нямаше как да знаех, че е така ако не бях опитал! Когато осъзнавах, че възможностите ми бяха ограничени, много лесно взех решението да се потопя в света на книгите учейки се само от тях... започнах да се интересувам от бойни изкуства, от масажите... от философията, етиката като предмети и т.н. И явно изкуствата са едни лечебни инструменти, които действат на всички обменни процеси в тялото. И раздвижиш ли един „пласт“ всички подлежат на обновяване. Разбрах, че съм медиум + вълната хамелеон между индигово и кристално - дете! Така с времето разбирам, че между стимулът (дразнителя) и моята реакция съществува пространство, в което човек винаги има личен избор и право да избира, както и свободна воля – чрез, която да прояви/направи избора си! Освен това „тихите“ хора като мен всъщност са доста разговорливи само покрай правилните хора. Никога не съм се чувствал по-жив през целия си живот и нямах никакво намерение да забавям повече темпото... Не съм си и представял, че бих останал песимист в името на чужд реализъм.

Паметника където искаха да ме бесят!

И от момче, което не можеше да „свърже“ две срички в една дума сега четеше по 10 книги на година (с неговото си темпо). И така за тези три години в това прекрасно село си бях дошъл на себе си... Е, искаха да ме бесят на паметника на центъра на селото, заради момиче, на което ходих да гледам всяко междучасие дългата и руса коса... а повечето ме набедиха, че я харесвам (а майка й ми беше класна три години)...О, Боже...та аз още не знаех какво е това! Да харесвам, каквото и да е, камо ли момичета. Три години нямах провинение и бях ученик за пример, но в 8-ми клас вече "ръко-положих" с няколко лицеви шамара един, дето ми изхвърли чантата през прозореца (а в нея имах видеокасета, която трябваше да връщам)... и класната ме заведе при директорката, като ме държа за ухото – постоянно докато слизахме през трите етажа... Но пък докато тя беше с мен в стаята ме смъмриха пред нея, но след като тя излезе директорката ме похвали, защото поиска да чуе версията ми... И после му казах на същия пак да „събере“ селото да ме бесят... и няма да завърши годината! Вече бях друг. Бях започнал да чета за древния принцип „Ахим‘са“ и станах вегетарианец и дойде време да избирам средното си образувание... Повечето от учителите ме насочваха, към рисуването, българския език и литература... защото говореха с мен, но аз вече исках да уча там където ще имам време за себе си (защото знаех, че имам доста работа върху мене си, която лично трябваше да извървя), от колкото всъщност да „уча“... За това се наложи да избера училище и училищните занятия, които да не пречат на образованието ми.

"Нека не бъдем хронични реалисти – реалистите рядко постигат целите, които ги вдъхновяват, защото постоянно си слагат рамки, които ги ограничават и им създават големи трудности."

Така може би за първи път ‘94-та година започнах да си поставям цели, без да знам всъщност, че мога да го правя - но те работеха за мен, просто защото исках да съм свободен... но пък все още бях непълнолетен! Освен това за пореден път ме „попариха“ у дома, че музикант и художник къща не храни... (но не знаеха всъщност края на тази фраза... а тя е: той не я храни, защото я купува с изкараните пари от занаята си!!!). А вече хиляди пъти бях чувал от дядо си Христо, че „имаш ли занаят гладен няма да останеш!“ Каквото и да значеше... Но нищо не разбирах от този житейски „урок“. И бях раздвоен! Обаче времето учи... вярно взема скъпо, но ми помагаше да запомням с моето си темпо! Освен това нямаше как да видя цялостната си картина, ако все още бях в обсега на нейната рамка. Трябваше да изляза от нея макар и стъпка по стъпка...

И само когато излязох от тази рамка разбрах по трудния начин, че Бог използва най-много хората, които са преминали през онази болезнена опитност. Защото той никога не пилее излишно нараняванията. И така всяка „грешна“ стъпка е крачка в правилната посока, но и това се разбира едва когато човек стигне за където се е запътил. Така за животът бе хубаво да знам, че изпитва винаги преди да предаде урока си! Но и не ми бе никак „забавно“ да преживея собствените си трудни моменти без да се оплаквам на някого, но и без да се смятам за жертва на обстоятелствата. За това си водих дневник и не доверявах лични неща на никого, защото беше нормално за мен да съм „мълчалив“...

СПТУ по Машиностроене - Лясковец!

И вместо да обикалям излишно училища, аз директно се спрях на СПТУ по Машиностроене в Лясковец. И така ’94-та година се записах в това училище и имах време за всичко, което всъщност вече беше запълнило живота ми. Да тренирам, да чета, да слушам ЕНИГМА и ВАНГЕЛИС (и то конкретни албуми). (Едва след много години разбирам, че музикалните ритми са повлияли както на емоционалното така и на физическото ми състояние. А вибрациите са подсилвали паметта ми, засилвали са концентрацията ми, координацията, и равновесието ми. Въпрос на всеки човек е да намери правилния ритъм и музика за него самият и да им се наслаждава колкото иска. Защото музиката е душата на Вселената, крилата на умът ни, дава полет на въображението ни и живот на всичко около нас). Тази тяхна музика ме съхрани (да не тръгна по „други“ пътища), помогна ми да навляза много на дълбоко в себе си, да извадя повече ресурс от древността, от която всъщност идвам... чрез сърцето си (и така се отработи много ресурс в мен). Още тогава разбрах, че сърдечната ЧАКРА, не се вписва в модела (от чакри), защото  СЛЪНЧЕВИЯ сплит от където... идва е нашата душевна изразителност. Музиката обогати възприятията ми, защото осъзнах, че съм „слухар“ и докато слушам самото инструментално изпълнение осъзнавах, че съзнанието ми е заето да откроява звуците... и откривах много в този сегмент. Започнах да го търся съзнателно и си взех слушалки. Спрях да се страхувам от тъмнината в себе си... докато си затварям очите. И слушах! Така много често хранех мозъка си, за да расте душата ми.

СПТУ по Машиностроене

Но... все още не бях постигнал нужния резултат, защото бях помолил учителката си по литература и български да ме изпитва писмено, защото все още се притеснявах да се изправям и говоря пред съучениците си... (след години разбрах, че ме е било срам да гледам хората в очите и го отработих и изчистих)! Но пък се радвах, че се реших на тази стъпка, защото станах отличник на класа и съм единствения, който не бе на матура по литература '98-ма. Въпреки, че изучавах специалността „монтьор на двигатели с вътрешно горене и придобих “кат.C” (категория за камион). Бяхме последния випуск ‘98-ма година с такъв подарък от държавата - България. Другите след нас нямаха този шанс. Двигателя на камиона „ГАЗ-53“ го бях научил наизуст, както и листовките и правилника... за да съм адекватен... на подаръка ми. А БДП - предметът ми беше по мярка.

Освен това бях прочел куп книги извън темата на училището, което продължи да отваря прозорци пред мен и да кара учителката ми по литература да се смущава когато чете разсъжденията ми. И да търси в тълковния си речник какво означават. Никой от родителите ми не разбра кога имахме родителска среща, през трите години в с.Мерданя, както и в Лясковец... защото вече бях отличник на класа. Обаче тогава за първи път си дадох сметка, че личностното развитие е 1000 пъти по-важно от всяка диплома. Както и придобиването на умения и качества, които ще ми трябват цял един живот... През тази последна година в трети курс чух още едно „попарване“, че ако искам да продължа по-нагоре... трябва да си намеря работа за да уча. Край на издръжката... до ‘98-ма. За пореден път видях, че не ме разбират и не ме подкрепят у дома... но аз си казах, че това няма да остане така и ще го променя един ден.

И въпреки, че дарбите ми, който се отключиха в училищата през, които преминах, не бяха зачитани и стимулирани от семейството ми... аз ги развивах тихо и спокойно с надеждата един ден да са ми полезни! Дори открих  в родословното си дърво от къде и по коя линия идва тази дар-бá (по бащина линия... бабата на баща ми (на дядо Христо майка му – бá-бá Ненка)/на мен прабаба - аз я засякох 3-4- години съм я сурвакал), което ме удовлетвори напълно и сега съм му горд носител! Така не позволих на никой да „изгаси“ онова пламъче в мен, което ми даваше надежда... през целия период на осъществяването си докато порасна толкова, че да не ми се налага да влизам в обяснителен режим. Но излязох от училището и се почувствах като пълен неудачник, защото нямаше да работя това, което завърших, защото вече исках да се занимавам единствено и само с масаж... Но все още бях объркан - нямах тази нужната квалификация (тогава вярвах, че ми е нужда за да започна), понеже вече знаех, че имах куп въпроси, които не знаех към кого да ги задам, за да продължа адекватно да вървя по своя път.

Новобранец!

Но ‘98-ма завърших средното си образование и казармата почука на вратата ми с повиквателната... И на 01.октомври. 2018-та бях вътре с камуфлаж облечен в РГС град Драгоман поделение 56530. Там видях войната в Сърбия. Стомахът ми се беше свил... защото, който не е бил на застава по това време да не ми казва, че е бил в казармата... но пък се прочух и станах редник „масажа“... и ходех чак в щаба да правя масаж на офицерите... Освен това смених две застави! И на 30.септември. 1999-та след 365 дни (1 година) военна служба се уволних. Чудех се какво правех тук цяла година, и какво ще правя като изляза цял един живот... Кое бе това нещо, с което исках да свържа живота си?

Веднага след това работех какво ли не: пекох кори за вафли (ден и нощ),бях общ работник по строежи, сортирах семена, и всякаква неквалифицирана работа, въпреки, че имах квалификация „монтьор на ДВГ“. Но не това ме вълнуваше, защото всяка заплата, която получавах ме отдалечаваше от моето желание да правя масажи и ме ограбваше, защото ми даваха не това, което заслужавах, а каквото те преценят (човек на заплата е жив дявол). Но след като хлебарството 9 месеца изигра толкова силна роля в живота ми за масажът (да омесвам 1000 пъти по-добре от другите - понеже на смяна правех по 1300 хляба премесени по два пъти = 2600), приключих с търсенето на друга работа. Започнах да я създавам! Разбрах, че няма повече недостойни хора да управляват моя ресурс, с който разполагам и се отключи като ДАРование плюс този, който бе натрупан през тези 20-сет години за да ми плащат по 170лв заплата като хлебар за по 19-часови смени. Не!

...Искам да знаеш нещо, Христо: още щом ти се зароди идеята в душата, и я превърна в своя мечта, ти не подозираше, че веднага вселената от която всъщност искаш даденото нещо, ще те постави пред различни изпитания, за да те тества. Дали всъщност наистина много желаеш това, за което мечтаеш да се случи. И когато всъщност израснеш ще си напълно готов да заслужиш желанието си...с лекота.

Книгите по Метода Силва

Завърших две нива по Метода Силва (Silva Life System (2016-та) и Silva Intuition System (2017-та) и там първо в книгите, после на двудневните семинари научих, че освен, че мога да ползвам дълбоките си нива на своя ум, мога и пренаписах личната си история. Защото имах все още чувството, че събитията от миналото ми ме ограничаваха по някакъв невидим начин. Но след семинарите за пореден път се убедих в това, че съм си стъпил здраво на пътя и продължавам да го вървя (в друга статия съм разказал за самата ми синхроничност, която изживях). И негативното влияние вече няма власт над мен, защото препрограмирах съзнанието си чрез най-дълбоките си нива. Освен това Висшия разум ме води към някакво конкретно решение, от което ще извлекат полза много хора по целия свят. Това е негласен вътрешен договор, който сключих още 2014-та когато прочетох книгите по метода. Така си завоювах магистърска степен по бизнес интуиция и си карам работа..

В Колеж "Био Фит" София

Така едва през 2016-та се записах след 20-сет години в София в Частен Професионален Колеж по спорт „Био Фит“, който изкарах с отличен през 2019-та и видях, че докато съм чел и учил без някой да ме кара (през тези години), съм усвоил знание, което сега просто лицензирах с държавна диплома, за която сам си изкарах парите и я платих. Изпълних обещанието си дадено пред себе си преди години, че не се виждам да остана в онова средно „положение“ на образованието, което ми отказаха да продължа. И сега никой на тази земя не може да каже: „ако не бях аз ти нямаше да го завършиш или да се изучиш“. Веднага след това специализирах тай масаж и си дадох  сметка - за пореден път, че това, което работя и вече продавах ме дипломира успешно всеки път. Научих се да продавам скъпо времето си, за да могат хората да ценят покупката си от мен. И проф.Карабиберов от колежа, каза, че: „ти освен, че си рядка находка, защото първо го работиш, а после го учиш и имаш много повече набор от натурално натрупани специфични знания, които само с практиката се придобиват. За това ти е толкова лесно да обясняваш, да работиш с хора и да си релевантен на пазара на уелнес услугите!“

С проф.Карабиберов в София

...Но той нямаше от къде да знае, че ми е било много трудно през годините на моето развитие, защото съм бил дислексик. Да говоря пред публика, да чета и пиша... а на държавния изпит в колежа изпитната комисия (от двама професори, една административна директорка и държавен служител представляващ МОН), така отпуснато се наслаждавах докато говорех, че ме спряха на 10-тата минута, защото им дадох да разберат, че това, което го говоря, го знам и мога... а не съм го „назубрил“... Изчаках търпеливо колегите си да минат преди мен, защото за моето ноу-хау се плаща. А и все пак аз съм първия от Лясковец, които завършва този колеж + с отличие... от основаването му и това ме удовлетвори напълно. И заедно с това, което правя в работата си на Терапевт ползвам детайлите, уменията си и принципите в оздравяването на нацията. Когато някой ми кажеше, че нещо е невъзможно, обикновено някой друг на края на света вече го е направил! А този някой бе проф.Бубновски, който прави същото... не ми трябваше повече потвърждения... Това е част от пътят ми с поклон.

Така аз, Христо от Лясковец преодолях това, което дори не съм съзнавал, че ми пречи в началото на живота ми... Но нищо конкретно не съм правил в тази посока за дислексията, а се отдадох на творческият процес, който ме води и днес отклонявайки поглед от проблема ми - изваждайки ме от него. И заедно с моето „поправяне“ през последните 15-сет години изправих 20-сет човека от ИНСУЛТ и те се превърнаха в моята жива подвижна визитна картичка, която хората могат да видят с очите си, както на живо така и чрез филмите, които съм заснел... По енергията им ги посрещам. По въздействието ми ги изпращам! Защото това е визитката, която те излъчват срещу мен!... Освен това, за това време направихме 60 предавания в телевизия (качени в канала ми в ю туб), имам написани 30-сет книги (+6 преведени от тях), създадена козметична линия на базата на билката джоджен (Beauty Herbal Set), изложба в гората на картините ми и още куп добрини, невидими за човешките очи... Така се вижда с „просто“ око, че в моя живот действието винаги е побеждавало „хленченето“.

Когато човек като мен ПРОгледне към света вижда, че нищо не се променя отвън, но за сметка на това вътрешния ми свят се променя и развива всеки миг. Тогава се роди моята мисъл: „Това, което нямам, в повечето случаи ми се налага да дам. Това, в което вярвам, най-често се налага да се превърна за да го раздам.“ А целта на живота ми се разкриваше много бавно и постепенно, но това се случваше само ако следвах дълбоките си вътрешни влечения. Защото влечението от своя страна бе моят вроден стремеж за редовно правене на моето малко вътрешно нещо, което ми даваше смисъл и ме захраваше (то от своя страна можеше да бъде: личните ми интереси, предпочитания, любопитство, увлечения, подтик, привличане).

За това осъзнах, че не бих си позволил да си представям личното си разочарование (един ден), предизвикано от съжалението по несбъднатите мои желания и мечти... ако не бях ги осъществил. Само не трябваше да позволявам на мечтите си да се превръщат в съжаление. Така бавния успех изграждаше характера ми, а бързия би „изградил“ само егото ми. Защото човек веднъж пренебрегне ли вътрешната си мъдрост ще съжалява цял живот. Но много хора често пренебрегват онзи вътрешен „шепот“, когато получат малко „удобство“ в живота си... Вместо да се спираме по-често и да обръщаме внимание на копнежа на душите си, ние живеем само днешния си живот, защото слушаме учителите в училище. За това преди вътрешния ми „шепот“ да стане крещящ вик редно бе да се вслушвам в него по-навреме. Защото много хора приключват живота си, както са го започнали... А аз много често през деня търся упование в благодарността си, защото съм осъзнал, че само тя е израз на моята сърдечна смиреност! За това и мечтата ми остана скромна и тя е да практикувам ежедневно изключителните си терапевтични познания, които  съм придобил  през последните 24 години, а те през това време да подобряват и обогатяват, както моят така и живота на човечеството като цяло. Заедно с всички колеги помагаме на света да бъде малко по-добро място от това, което сме го заварили... Вече нямам нужда да съм „прав“, защото съм щастлив, удовлетворен и спокоен! Защото ничия оценка вече не ме определя какъв съм. А по-скоро определя вие какви се определяте спрямо мен. Моето сърце зарасна, но белегът остана все така скрит за мнозина!

П.С.: И въпреки трудностите през, които преминах  няма друга такава история като моята и единствено аз мога да ви я разкажа по този начин. Ако не ви я разкажа сега, тя ще бъде загубена завинаги, което аз няма да позволя (явно и дойде времето). Защото вече знам, че животът ми е вътрешно събитие с външни изяви. Освен това на тази планета има хора, до които единствено аз мога да достигна, заради мястото на което живея и личността, която бог ми е отредил да бъда. Нищо друго, каквото върша, не е толкова важно, както да помогна на хората да изградят лични взаимоотношения с телета и духът си. За да могат да пътуват с по-малко емоционален багаж... каквато е личната емоционална обремененост! Защото емоциите ни разболяват (много тихо ако не внимаваме), но те могат да бъдат и наши лечители. Например:

Тъгата нарушава функцията на белия дроб и дебелото черво;
Страхът нарушава функцията на бъбреците и пикочния мехур;
Гневът/стресът нарушава функцията на сърце, жлъчката и черния дроб;
Тревожността нарушава функцията на далака и стомахът;
Завистта нарушават функцията на мозъка, жлъчката и черния дроб;
 

Много известни личности страдат от дислексия, сред които са: Антъни Хопкинс, Кийра Найтли, Шер, Том Круз, Киану Рийвс, Уил Смит, Салма Хайек, Джон Ленън, Роби Уилямс, Орландо Блум, Джак Никълсън, Куентин Тарантино, Агата Кристи, Ричард Брансън, Стив Джобс, Мохамед Али, Франсис Скот Фицджералд, Упи Голдбърг, Хенри Уинклър, Александър Бел, Нелсън Рокфелер, Андерсън Купър, Ансел Адамс, Били Боб Торнтън, Стивън Спилбърг, Хенри Форд, Джим Кери, Томи Хилфигър, Патрик Демпси, Анди Уорхол, Уилям Бътлър Йетс, Дженифър Анистън, Ерин Брокович, Уилям Хюлет, Джей Лено, Тед Търнър, Фред Астер, Хари Белафонте, Енрико Карузо, Дъстин Хофман, Стивън Хокинг, Аликзандър Греъм Бел, Шер, Джон Ленън, Роби Уилямс, Куентин Тарантино, Леонардо да Винчи, Пикасо, Уолт Дисни, Моцарт, Бетовен, Уинстън Чърчил, Джордж Буш, Ханс Кристиян Андерсен, Бенджамин Франклин, Айнщайн, Галилео Галилей, Джордж Вашингтон...

 (четете и думичките с шарен шрифт...там има препратки към още информация)

...Защо ти е да се "излекуваш" Христо, от тази благословия - назована "дислексия", която ти е ДАРена свише. Вярно, е че на моменти може да си изглеждал "малоумен", със забавени умствени възприятия или пък да ти е било трудно да се самоизразяваш и устояваш сам себе си (докато си бил ученик на една корозирала образователна система), но какво от това. Сега след толкова години на работа със сърцето си, си устоял на превратностите на времето и вместо да се "лекуваш" от дефицит на вниманието, просто си го насочил към ежедневно сбъдване на мечтата си да "докосваш" хората, правейки една идея техния живот малко по-добър...

И следователно си забелязал, че точно когато си започнл да служиш на хората чрез своя гении, който е само една от дарбате ти (това се нарича социалната филантропия), си се докоснал до същината на призванието на сърцето си. Защото то е много повече от една физическа помпа за кръв. То е автономен орган с изключителни възприятия, както и основен ключ за свързване с електромагнитното поле на всичко, което ни заобикаля + Земята. 

Колкото повече активираш преднамерено в ежедневието си този сърдечен ритъм чрез алфа ритъмът си, толкова повече си бил в състояние да понижаваш стреса и да променяш мозъчните си възприятия без да го знаеш (но с времето много пъти са ти казвали, че енергията около теб успокоява, балансира докоснатите). И  тъкмо тогава успяваш доста често да виждаш една по-голяма картина, която движи животът ти напред и е доста силно ежедневно гориво (така преживя два велики семинара по Метода Силва 2016-та/2017-та). Да докосваш и да бъдеш докоснат! А това надхвърля човешките възприятия...и другите, които са "здрави" се чудят как се справяш със задачи, които сам си поствяш, но всички виждат резултатите им...

 (четете и думичките с шарен шрифт...там има препратки към още информация)

"Статията ми е посветена на моята скъпа и вече покойна Майка -

Димитранка Маринова Георгиева. Родена на 28.07.1960 -
и почина твърде млада на 19.11.2021 в ръцете ми/на 61 години от COVID-19!!!