Силата на пръстена/Послание с очи!

Вместо Епилог:

*След Десет години на същата дата 20.октомври. Когато тя бе отишла при заклинателката, а тя и бе спестила умишлено да и каже, че един ден така или иначе ще загуби този, които я е обичал и онзи, когото тя е обожавала и бе дарила с пръстена на живота. Просто защото най-вероятно това е било последното изпитание, през което „е трябвало“ да преминат през времето, за да могат наистина един ден да бъдат заедно и щастливи.

Вечерта той ги бе помолил,сутринта по изгрев слънце да са близо до леглото му, за него било много важно да са точни и да не закъсняват за срещата. Когато се събраха, отчето го изпревари и започна пръв.

„Каквото даваме ни се връща 100-кратно... каза отчето и се усмихна, като го помоли да запомни това. Но ти,нямаше от къде да знаеш всичко това, и даваше и най-малкото което имаше от сърцето си. От него бликаха светли чувства, чисти мотиви и малки крачки, пропити с много любов, превърнали живота ти в приказка, която е напълно възможно всички да разказват един ден, приятелю!... Готов ли си, сега след като изпълни задачата си,която си постави и почувства със сърцето си, да се заличат всичките спомени от твоите приятели и роднини, че си бил тук? Готов ли си отново да бъдеш „просто човек“, който винаги си искал да приличаш на своя достоен идеал? Готов ли си да простиш и да забравиш, както и да бъдеш опростен и забравен, за да живееш вечно, след като изстрада всичко, което изживя сърцето ти?“

„Не знам, приятелю. Наистина не знам, дали съм готов, но ще опитам. Не познавам човек, който да е готов за това да бъде забравен, защото се вкопчих в живота сякаш ми принадлежи и ми е длъжен с проявите си! Въпреки, че самото вкопчване ме правеше на моменти нещастен, вместо щастлив. Но живях достойно. Обичам жената на живота си, дори когато силите ме напускат, аз отново само нея шептя.“

Тогава той се обърна с последни сили към любовта на живота си:

„Какво може още да ни се случи? С колко време разполагаме?“

„Може да не те помня, но знам, че ти ще ме помниш. Обещай ми-прошепна му нежно в ухото,навеждайки се върху него! Минаха много години от как бях в очакване нещо красиво да се случи в живота ми, но като, че ли все се разминавах с него, до преди да се появиш ти. За това си бях казала, че ако аз съм част от живота ти, то ти един ден ще се върнеш за мен... не зависимо кога... Вярвам в това! За това го взех този пръстен за теб, за да не губиш никога Пътя на Сърцето си, чрез който ме откри в този живот. Обичам те и съжалявам, че чак сега ти го казвам за първи път.Страхувах се, че ако го изрека магията между нас ще свърши, но пък го чувах и усещах всеки ден от теб, защото аз винаги получавах повече от теб, което ми даваше сили да живея за теб. За нас.“

„Единствено, което не успях да направя когато се събрах с теб бе, че не останах същия какъвто си бях обещал, че няма да се променям заради никого.Прости ми, моля те!Но любовта ми към теб ме промени, хранеше живота ми, поддържаше ме жив толкова дълго време през което бях сам, спасяваше ми живота, а когато вече имах тази възможност да бъда с теб, живота ми ме напуска с вкус на Сладко от Смокини. Той се появи за да ми напомни за теб, а сега ми подсказва, за края. Това не знам дали наистина е справедливо. Единствения начин, който Съдбата ми предостави, бе да избегна страданието което познах, като ми предлагаше да се откажа от любовта си към теб, а как бих могъл да го направя, като ти си всичко! За мен всеки ден беше бреме, защото съществуваха само два пътя всяка сутрин: този, за които мечтаех всяка нощ и действителния заради, който не исках да си отварям, очите сутринта, докато ти бях слуга. Понеже не е богат речника ми, като твоя любов моя, не знаех как можех да обясня с думи любовта, която изпитвам към теб, без да се налага да те притежавам.Тогава се научих да ти служа.Така живота ми се превърна в пътуване осенен от много болка, любов и страст. А в една книга преди много години бях чел, че всичко онова, което съм постигнал през живота си, е хубаво поне да има смисъл, осъзнавайки един ден, че сърцето ми е там където е моето богатство. Ти си моето богатство любов моя. Въпреки, че хората ме смятаха за беден... аз съм богат с теб, защото те обичам.“

"...Докато ти трябва да забравиш сега, за да успееш да живееш вечно, аз те първа трябва да се преструвам, че нищо не се е случило и да продължа живота си без теб. За да оцелея през времето когато Слънцето ще залязва всяка вечер пред очите ми, а Луната до късно ще стои самотна като мен, пред прозореца ми-сутринта,а аз всеки миг ще си спомням за теб. Не трябваше да се отделям от живота ти и да те оставям сам да се справяш с всичко. Защото ти искаше само да живееш. Чудех се как е възможно толкова малко да иска млад човек като теб от живота, но всъщност ти искаше най-важното да участваш в самият живот тук и сега, защото много добре знаеше, че нищо няма да можеш да вземеш със себе си в последното си пътуване, което временно ни разделя отново. Мечтаеше за много неща, но беше стъпил здраво на краката си и понасяше всичко в настоящето, с което ме научи на още един урок...

Помниш ли ме-ще те питам отново и отново,любов моя? Няма нищо, ако не си спомняш! Дори да не помниш тогава, аз ще ти напомням всеки ден,отново и отново.Коя съм Аз и кой си Ти в нашия живот. Ще те помня винаги,любов моя!Защото пръстена  ще ни среща отново и отново, докато сбъднем и последната си мечта.Сега си толкова близо до сърцето и душата ми, и толкова далеч от ръцете и тялото ми...”

"Ти си единствената жена за мен, знаеш това, на която не съм подарявал цвете, а сега ще лежа върху цветята, които не откъснах за теб, за да си спомняш, за мен... всеки божи ден оттук нататък."

Така след като изрече последните си думи, си пое бавно въздух и го издиша едва доловимо. Живота го напусна, но очите му останаха отворени,защото беше толкова жаден за живота,който беше неимоверно кратък за него. За известно време те останаха така пред очите на ­­­отчето, преди да ги покрие завинаги с дясната си ръка и да каже за последно с премрежен поглед от сълзи, които вече се стичaха по лицето му:

„Така видях този живот на двама мои приятели,който толкова много се обичат.Разказах я като моя история,защото ми позволиха да участвам заедно с тях в нея,докато имахме време да бъдем...заедно. Защото аз ги венчах, пред очите на Бог. Аз съм отец, Силвио и ви обичам. Обичайте се вие, винаги.“

                              

...А как бе дошъл пръстена в ръцете на Аденсио, така и никой не разбра... но едно бе сигурно. Пръстена ще ги събира отново и отново, за да изживяват своята любов и някой ще я разказва на поколенията, за да живее вечно!!!... Защото тази приказка те първа ще отеква във вечността заедно с тежката ръка на любовта, която я бе записала в сърцата им, и на която всички ние дадохме  живот в гърдите си, точно в този момент...

Следа или Спомен-избираш?

      

„Ако вдъхновението може да ви навести най-неочаквано,то също така може и да ви напусне, без да ви предупреди.“

Пиша това по повод прочетената книга „Магията да твориш“ на Елизабет Гилбърт, която уж започнала роман за Амазония но нещо го изоставила. След време се запознала с друга писателка Ан Патчет и в едно от писмата си, тя и разказала как се е зародил роман за Амазония. И на една от срещите в някакъв хотел закусвали заедно и си за разказвали една на друга какъв е сюжетът им. И бум! Почти един и същ просто Елизабет е пренебрегнала вдъхновението, а Ан го е приветствала и вдъхнала живот.(А, после като бременните  жени, които нямат търпение да си спомнят точния момент на зачеването, започнали да си броят чрез пръстите и да налучкат кога едната „е загубила“ идеята си, а другата „е намерила“ своята...). Защо ви разказвам това ли, ами има си причина. Когато вдъхновението дойде и ми загатна за „Африка в моето сърце“ се чудех „дали съм достоен“ да я напиша точно аз тази книга? И после си казах, че какво да ми е, точно пък на мен и така чисто и просто започнах! Така не съм дал шанс на идеята навестила ме да иде при друг/друга поради моята немърливост и ленивост. А поради тях след 10 години да чуя, че някой друг е написал романа на живота ми –„Африка в моето сърце“. Не! Не бих си го причинил и точно аз му вдъхнах живот чрез тази творческа намеса. Но с това си причиних обвинения към самият мен от схващането, че светът на определени хора е белязан от недоимък, и че съм взел все едно „тяхната творба“ и съм я „присвоил“ написвайки я.

Но понеже не знаят мнозина, че от 16-сет години „съм отворен канал за идеи“ и съм достатъчно прозорлив и бърз да я уловя когато се изпречи на пътя ми, да я прегърна и задържа, а след това да я осъществя вдъхвайки и живот. Не бих ѝ изневерил,за нищо на света, че да търси „друг партньор“ да я ощастливява.

Със сигурност историята разгърната в трите книги „Африка в моето сърце“ е история на всеки един човек и мога спокойно да бъда обвинен от припозналите се хора в нея, че това се е случило в техния живот, а не в моят. Въпреки, че това е моята история дала гориво на живота ми, и никой друг не е бил поканен в нея. Но ние сме скачени съдове и не мога да се сърдя на никого. И само на вдъхновението единствено „е позволено“ „да прави всичко“ и не дължи обяснения никому за мотивите си. Защо е дошло при мен, а не при друг?

Така идеята за „Африка в моето сърце“ ме е чакала цели 4 години преди да и дам живот. Защото аз 2004 година  разговарях с Петя за Африка, след като тя разкри, че е живяла там. А едва 2008 година книгата се появи. Може би, ако „се бях забавил“ щях да се размина с нея, но се оставих вдъхновението да ме води където си поиска...и да го направи както поиска. По неговия начин!

Коледа-Христо(ва)!

Харесва ми единствено по Коледа, че нося името Христо(во), и че нещо хубаво се ражда всеки път. Говоря конкретно за мен и не се ангажирам с други неща. Коледа е един прекрасен миг от Вечността, която не ни показва обаче, колко сме добри, а ни показва колко не сме такива... И въпреки всичко „трябва“ да вляза в залата на живота с вдигната глава, каквото и да е станало в живота ми или да не е. Никога няма да се извинявам, за факта, че съм съ-Здател и помощник съ-Творец или пък ще се срамувам,а камо ли да се обяснявам.Направил съм най-доброто на което съм бил способен до този миг, и съм работил винаги с това,което имам в наличност, в рамките на времето, с което разполагам. Живота ме е поканил да се появя на бял свят на 28.11.,а днес е 25.12.2016... и чествам имения си ден, благодарение на факта, че името се предава по наследство... от дядо ми (по бащина линия). Какво повече мога да искам от себе си, освен да: Благодаря,че съм получил нещо красиво под формата на звезда светеща като пътеводна светлина. Само защото бях казал „да“ на договора с вдъхновението. Което слава богу не зависи от човешка намеса. И най-накрая завърших един цикъл през всичките тези 16-сет години от 2000г. до 2016г. Аз съм това,което съм, благодарение на всичко онова което съм създал и което обаче е създало мен. Творческия процес бавно ме превъзпита за да бъда тази по-добра версия на себе си. И през последните две години от пре-съ-творя-ването на дните ми правя така,че времето да е много по-леко прекарано,защото толкова по-ярко става съществуването ми. А по някаква причина времето ми тук на Земята не е безкрайно и може би беше редно да разбера, че поне мога да му се наслаждавам-всеки ден докато ходя, дишам, правя любов, рисувам с пръсти по кожата ѝ, упорит съм, целенасочен, последователен и постоянен. 

И ще завърша с нещо много интересно отново за критиците (ми) - десерт за Коледа: Какво ще стане,ако никога не получа нищо?Какво ще стане,ако цял живот следвам страстта си,но така и не постигна „успех“? Как ще се чувствам тогава,след като според някой ще съм си пропилял живота за нищо? 

Само бих им отговорил така: Ако не „виждат“, какво вече получавам и съм получил, никога няма да мога да ви обясня какво всъщност имам в лицето на Творческия процес. 

За това Весела Коледа и не съ вземайте на сИриозно...

Случване по Коледа!

Коледа пристига, времето лети, празниците носят щастие и сбъднати мечти.

Всичко е прекрасно, но в някои души, щастие не грее, а е пълно с разбити мечти.

Усмивката е тъжна, няма го живецът, нещо липсва и те кара да плачеш вечер.

Време е да сложиш края, да поставиш точка, вместо запетая.

Време е да изчистиш спомените лоши, време е да кажеш: „Случилото се, което ме тревожи, скоро ще е само сред спомените лоши”.

И за мен ще дойде щастие безгранично, и аз ще се науча да не приемам нищо лично.

Ще се науча, че дори и да боли, дори и да плача, животът пак ще продължи.

Ще знам, че колкото и да обичам с ярко сърце и плам, там където ме отричат, няма да мога да запаля дори вулкан.

Ще се науча да пазя моята душа, да слушам по-често какво иска да ми каже тя.

Защото аз така дълбоко я нараних, а тя си остана моя светая светих, за разлика от тези, които ми се кълняха във вярност, а ми забиха меча остър и избягаха коварно.

Ще се боря вече да бъда себе си докрай, и няма да позволя на другите, да ме контролират и да превръщат живота ми в страдание безкрай. Ще вярвам, че мога да победя, но с усмивка, любов и топлина, и то само там, където има светлина, и злобата и суета и суетата са отстъпили място на искреността, на истината и предаността.

Ще знам, че всичко е уроци на тази земя, и ако не се уча няма да вървя напред и да раста, а ще давам път на посредствеността.

Ще поемам отговорност за грешките си аз, защото те са моя ценен източник на опит в този свят.

И накрая, когато се обърна към себе си аз, ще се гордея, че вече се обичам безусловно и е сложен край на всяка власт, която се опитва да ме отклони, да ме спре, душата ми да унищожи, и отново в клетка да ме сложи, за да ме подчини, и да стъпче моите мечти.

Коледа настъпи - най-после е ден, подарък най-голям получих, върнах вярата си в мен. Вече съм това, за което се родих, и следвам моя път, от мен определен, гледайки напред с поглед устремен.

(от нета)

3 x "Африка в моето сърце" на една сцена!

Ако всичко бе предначертано, какво би ми останало в един миг, освен да разбера съдбата си и ако случайно нещо е пропуснато в нея за мен, а  го искам толкова жадно, то мога ли да си го допиша сам чрез мечтите си?... Не знам, признавам си, но аз мечтая! И взе, че се получи...

„След вчера, ти си моето утре. И така ще е до края на земните ми дни.“

Когато се роди първия роман „Африка в моето сърце“ ми се искаше да вмъкна първоначалната идея „зададена ми“ като курс от Петя, но така и не се получи. Когато тя разказваше какво е видяла в Африка, а аз се опитвах да „записвам“ проследявайки чутото, изгубих цялата нишка, защото често се замислях,че съм беден и нямам диктофон,за да запиша, какво говори... Е, да беше си така! Изтървах повече докато говореше тя, от колкото бих искал да си позволя, но и как можех да и кажа, да намали темпото... И така имах някакви записки, но...бяха излишни.

Обаче наситеността на идеята си узряваше много бавно в мен. Много често сравнявам този процес с хлебарството-понеже бях за 7-9 месеца такъв и научих изключителни неща.Та, ако не вярваме в способностите си и не ни дадат шанс да ги разгърнем, сме загубени. Ако брашното не струва-сме загубени. Ако бъркалата за тесто не струват-загубени сме.След това маята ако не струва-загубени сме. Ако отваряме „повече от редното“ втасалното - загубени сме. След това ако отваряме пещта с вече подредения хляб-загубени сме. И накрая какво излиза, че хлебарството е фина работа и не е за мърлячи, пилеещи си времето, защото то така или иначе минава през пръстите ни. Как бихме искали да успеем да го съхраним, запазим и умножим... Как, след като все надзъртаме? Не можем да го спрем-поне това говори календара и нашите рождени дати. Прогресивно се качват числата нагоре, нямат опция да слизат.

Загубени ли сме не знам с точност, но аз от където мина все уча по нещо... Сигурно и аз така на места ме помнят с добро, на места с лошо. Кой знае, мнения всякакви. Ето бях хлебар много преди да напиша „Африка в моето сърце“, но и днес давам за пример пещта и то наистина е хубаво „да си печен“ поне в една пещ, защото каква файда да си суров и глетав за пред обществото. Как да ти се получат нещата, ако не „си печен“? Не става. Как да напиша нещо, което не знаех, че ще е узряло?

Така 2007 започнах, а 2008 година завърших романа „Африка в моето сърце“. Не мога да кажа, че не треперих над него, защото на този етап, за мен беше много важен.А сега през призмата на времето е най-стойностната ми творба.Оказа се с малко странички(64), и бях убеден, че ще бъде подценявана от другите заради външния си вид. Но винаги им казвах на хората да не съдят за книгата ми по „тясното гръбче“, а да се разходят по редовете ѝ, за да разберат, че ако не можеш да разгърнеш една красива концепция на малка площ, то каква полза да разхищаваш площ която ще е много „голяма“ в очите на хората, а в твоите ще е недостатъчна-винаги. За това аз винаги изхождам от достатъчността си, за да продължа нататък.

В романа се засягат теми, които са задвижили живота ми от бедното момче, до мечтателя и достигнал реализация над своята мечта... И като основно действащо гориво е любовта, която ме развива по своя път. Тъкмо вече се бях запознал с „Клиент №1“ и заедно с това бях започнал да пиша и нейната книга „Клиент №1/Опасна близост/“. Тя тогава си нямаше и на идея, че ще получи такъв статут въобще. А освен това тъкмо тогава сключих „договор“ с вдъхновението за да и служа чрез любовта си. Та няма как любовта ми да не е проследена и в трите книги за Африка. Защото така или иначе аромата ѝ, които тя излъчва ме съпровожда всеки ден.За това в третата част казвам, че: „..не съм само консуматор на Любовта и не чакам пасивно „да ми се случи нещо в живота“, чрез нея. Любовта ме води където си пожелае и ми позволява да правя неща, които не бих си причинил с друга жена-просто така!“

Основната идея за тази част беше куклите. Онези живи образи на кукли, които не са само сувенири, а толкова изящни и грациозни, че всеки миг ще ти заговорят. И построяването на фабрика за тях, за да може да се произвеждат масово и да бъдат дистрибутирани по целия свят. А това е още по-голяма отговорност. След това срещата с  майка си и раждане на децата му...и някъде след това сбогуване с майка си... и следва запознаването с г-н Тонтън. Син на Африкански шейх, тръгнал да търси любовта на живота си, и намирайки я в лицето на майката на Даржан Харч, в болницата където се раждат близнаците му. След това следва изповедта му, която бе разтърсваща и това, с което не започнах бе, че още в самото начало някой бе надникнал в чистото му детско сърце и му бе казал, че ще му помогне да върви напред, след като го подтикна да избяга от вкъщи. Студът и самотата бяха спътници само за малко в живота му докато си стъпи на краката.

От как създадох този роман и бях сключил „сделката“ за която говоря едва в третия роман, вече не ми се налагаше да вярвам в съдбата, в интуицията си, а и се доверих безрезервно. Не знаех, какво ще „излезе“ от това, но каквото и да е все ще е прекрасно. Любовта вече бе водещ елемент в живота ми. Освен това бях вече създал и Салон Флоранс- мястото в което правех масажи и имаше и сауна. Напуснах Гранд х-л Янтра, като шеф на охраната там и създадох собствен бизнес...Другото е история!

След това усетих импулс да създам и втората част „Завръщането“, но не от ония завръщания от далечен път, а завръщане навътре в себе си, за да открием онзи скрит път водещ ни не никъде, а право в сърцето. Защото се оказа, че най-дългия път е от разума до сърцето, цели 35см. И понеже най-късите пътеки са най-подценявани, така вплетох един от последните богомили отправили се директно към Африка, където инквизицията няма да го открие скоро... Но след време и там се появяват и го изправят на разпит, понеже той още тогава говори за кръглата земя, за кръглите колела на каруците, което било „ерес“. Но той малко преди да бъде „задържан“ чува Повика на Вечността да го предупреждава, че трябва да скрие трите книги в един полуразрушен каменен зид от разрушената крепост в Танжер и да не се обръща никога повече назад...Така след 100 години един писател ще получи видения и ще открие тези книги  и ще разказва за тях. Освен това ще разкаже и за историята на виното и как е създадена от мравчената киселина... докато са отпивали владетелите от нея. Така изживях следващия път до завръщането на желанието ми за живот. И до срещата със Съдбата произнесла думите „живей,живей“-За което ѝ благодаря, че ме научи на големия дар-търпението, да обичам живота и нея. Тя преобърна живота ми и не се свеня да си го признавам. В основата на всичко което правя е Тя. В периферията ми също е тя... Онази жена, в които коси е спряло Слънцето. Онази жена, която когато ме попита, какво да ми вземе за 37-мия ми рожден ден се наложи да чуе, че тя вече го е взела и ако може повече да не го прави-сърцето ми. Защото то е едно,за какво по напред да служи...

Така дойде и пролетта и лятото на 2016 година и желанието ми да се откажа от

„писането“ на тия книги. Някак ми дойде до гуша да правя, да правя и да не стигам до нищо. Но не знаех, че грешах. За това за първи път се впуснах в авантюрата с отглеждане на автентични домати в градината си. До сега майка ми се грижеше за това, но вече не... Така смених фокуса си и се раздавах за градината и за масажите си. Докосвах нещо ново по различен начин. През тази година за първи път оповестих, че не съм искал никога да правя масажи, а само да мога да докосвам хората. Явно това беше част от начина. След това бих желал да кажа, че през 2015г. година бях ръкоположен за лицензиран пастор към ULC(Universal Life Church) -„Универсалната църква на живота“. Не се представям с това си звание, защото не това е целта ми. Но винаги е имало такива дето ме предизвикват, за това нося акредитацията в портфейла си. След това на следващата година 2016-05.05. се лицензирах като Honorary Dr.of Metaphysics Degree Certificate/Universal Life Church Monastery; Universal Life Church. Това също е част от „мисията“ чрез която освен, че аз искам да докосвам, Вселената ме докосва мен. След това на 26-27.11.2016. ден преди 28.11 рождения ми ден, се сертифицирах по Метода Силва... Все докосващи ме мен неща. А аз предавам нататък.

И въпреки това на визитката ми пише:просто човек(с опит).Какво значение има всичко друго, какво звание, какви титли, след като не можеш да си човек с хората...

И както се „бях отказал“ от писането но се бях раз-фокус-ирал се появи идеята за „Силата на пръстена“ Африка в моето сърце-3. Тъкмо си мислех да спра, за да улесня критиците да не се напъват излишно и да си хабят речите за мен, то се оказа, че пък ще имат какво още да срещнат от мен в пространството. Един роман съпътстван от пръстен на 4000 г., Сладко от смокини, едно перо и няколко кестена в джоба. Всичко това беше цялата покъщнина на главния герой Аденсио, носещ спомена за любовта си още средновековието. Любовта, която раздираше гърдите му, между почивките от войни разпокъсващи Земята за власт и надмощие. Някъде там, когато се случи всичко това, отново прозира онзи „тих договор“с вдъхновението за да служа на жената, която притежаваше сърцето ми и нито веднъж не бе злоупотребила с него. Колкото и да не бях го казвал гласно пред никого, то пред себе си бях заявил, че единствено ако тя ми „извади“ сърцето от гърдите с голи ръце, би прекратила любовта му към нея. А до тогава, аз бих искал само да мога да и показвам, че я обича по начин невиждан до сега:

"...Кажи ѝ,че я обичаш,но че това не я задължава с нищо.Кажи ѝ,че я обичаш и я пусни от мислите си,които понякога я искат само за себе си.Кажи ѝ,че я обичаш и се освободи от бремето,да се страхуваш за нея и да я мислиш.Кажи ѝ,че я обичаш и започни да грееш по начина,по който си искал винаги да приличаш на Слънцето,което е спряло в косите ѝ,за да я топлиш.Кажи ѝ,че я обичаш,погали я по косата,целуни я по челото сякаш всеки ден се сбогуваш с нея и я повдигни на високо.Не я пускай,докато не отлети.Тя винаги ще помни това в теб, че винаги ѝ помагаш да полети и да усети свободата и не позволяваш никога нещо да я дърпа към земята. Разтоварваш я!Любовта,дава крила само на тези,които осъзнават, че летенето не е болест,а дар,който разширява душата,не търпи окови и задейства свободата в сърцето ѝ.Просто ѝ кажи,че я обичаш и че ще я чакаш...тогава може и тя да те дочака.И никога не забравяй, че хиляди хора неможещи да летят, дори само в мислите си,се чувстват на Земята,по която крачат,като в затвор с доживотна присъда..."

Така пътят се оказа различен от досегашните построени по различни модели. Трудно се живее без любов, а още по-трудно е когато любовта, която изпитваш е как да кажа „мъчно споделена“: „С времето разбрах, че това нанесе непоправими следи на и без друго „крехката“ ми душа. Обаче това не ме спря нито за миг да „наливам капитал“ към нея. Исках признавам си, да видя от това, какво точно ще излезе и до къде „сме готови“ да стигнем. Извървяхме дълъг път и вече станаха 10 години. Паралелно извървян и подреден от „някой който ми помага“. През това време опознавахме характерите си, въжделенията и вкусовете си, както и желанията си за живот. А перото ми само записваше посланията, които „понякога не мога да изрека пред теб“. С това разбрах, че съм „натрапникът“ в живота ѝ, а най-малкото бих искал да си отредя тази роля-сам. Исках да бъда просто човек постигнал „мечтите си с нея“!“

Така след като си „отредих“ тази „роля“ поне си казах, че е редно да я заслужа и да „грабна“ тиквен медал, за да закича душата си, която я обича и обожава. Тя от начало не разбираше, че само присъствието ѝ на тази земя пред очите ми, ми съдейства и изважда най-добрата ми страна, която ме подтиква да се развивам както никой друг стимул до този миг.Само с допира ми до автентична жена като нея, мъжкото в мен най-накрая намери своя покой.

Та заради това и посветих още един роман(...За онази жена в живота ми, в които коси Слънцето бе спряло), с който бих искал да отпразнуваме 10-години от как се „изнамерихме“ като „изгубени“ игли в купата сено наречено Земя. А още повече, че това действие се развива пред очите на хиляди хора, да не кажа милиони, но понеже ме подценяват дори не биха предположили, че моето сърце би могло да обича по такъв начин, че „отнесени от вихъра“ пасти да яде. И слава богу, че е така, защото съм свободен да творя, както по тялото и кожата ѝ чрез допира ми, така да мога да създавам докосващи творби и вдъхновяващи други да изваждат и те най-добрите си страни за да служат на жените, който обичат. Защото докато има такива, които ги разплакват, ще има и такива като мен, които ще ги разведряват, обичат и зарежат със свежест и живот.

...И внукът на Даржан Харч научи своите уроци през времето когато се срещна с невидимия си учител, онзи който вдъхнови и дядо му да достигне своя апогей приживе.

Докато пишех романа „Африка в моето сърце“ през 2007г. изминаха тези 10 години-сега(2017), и „чаках“ да стане известна книгата в България, просто започнах да търся преводачи да я превеждат на чужди езици. Така Весито Дамянова я преведе първа на италиански(Africa nel mio cuore), след това се появи и Стефчето Борисова от Испания(Серагоса) и я преведе на испански (África en mi corazón). А сега в навечерието на новата година на (17.12.)2016 срещу 2017г. завършил третата част на романа, ликувам защото само преди месец възложих на вдъхновителката на  романа да я преведе на френски език(Afrique dans mon cœur). За сега на английски превода е в застой(Africa in my Heart), а за гръцкия ме излъгаха. И както се шегувам, че книгите ми се превеждат на чужди езици, защото не съм известен. Може би ако бях известен в България, надали щеше да се случи. Защото сигурно „трябваше“ да питам някой да ми позволи... за което опазил ме бог!

Когато бях бедно момче и нямах пари за парче шоколад а само гледах другите докато си купуват, сега вече е различно: Много е трудно „да издържиш“ всички погледи върху гърба си, защото знаеш, че нямаш никаква вина за случилото се и не е нужно да се оправдаваш пред когото и да било. Любовта няма нужда от признания, покланяне или изкушения... тя самата е всичко. Всичко онова което се съдържа в парченце шоколад, преди да се разтопи в устата ти. За това винаги имам за теб шоколад!

                                                     

Отпразнуването на този роман съвпада с личния ми празник и познанството с най-прекрасната жена за мен на тази земя- „Клиент №1“. Така, че наздраве да е за двойните поводи в живота ми.

 

 

Писмо за Теб/Силата на пръстена

Силата на пръстена е готова-2017.

Ако всичко е предначертано, какво ми остава, освен да разбера съдбата си и ако случайно нещо е пропуснато за нас в нея, а ние го искаме, то аз мога да  го допиша сам чрез мечтата ми...

Така изминаха десет години от как те живеят под звездното небе и Млечният път, а през денят отново гледат Слънцето без да знаят, че... ръката която записа откъси от историята им, вече живее в сърцата на хората по света...и много хора се възхитиха на тяхната любов. Е намериха се двама, които не я одобриха... но да приемем, че те са „солта“ на живота.

За да изненада любимата си жена, си позволи да създаде едно не много дълго писмо,с което да и се обясни в любов отново и отново. Освен това чрез него си помисли той-ако не съм изрекъл нещо, то сега е момента да го сторя, чрез него, за да не го забравям повече. Много често се случва, в мъжкото мълчаливо сърце да има повече изписани чувства, от женските викове за любов-си помисли той преди да започне да го съчинява.

„Когато казах „Да“ на въпроса: „какво още мога да направя за Теб“ чух отговора: „ами остава ти да се влюбиш в нея“. В самото начало на това, което чуха ушите ми се вцепених, но после се успокоих и направо преминахме към подписване на „официалното сключване на договор“ с вдъхновението, което ме водеше. В този миг се наложи да тръгна през непознатото, та чак до невъзможния за предсказване резултат! И ето ни днес вече 10-сет години...вървя с теб през живота. Още от самото начало от само себе си започнах да измервам стойността на живота си според ценността на избрания от мен път на Любовта, а не провала, които вървеше паралелно с всичко.

През това време докато се учех да обичам без да те задължавам с нищо, чувах разни неща, че  сполучливата Любов била като проклятието, а не като благословията. Правела хората прозрачни, отнесени и нереални-сиреч мечтатели. Но забравиха да вмъкнат едно нещо за нея, че тя е творческо надскачане над самия мен, и освободи цялостния ми порив, блокиран от сивите дебри на моята вечно страхуваща се природа-душа.

Защото Любовта в крайна сметка се оказа Дар както за теб, така и за мен. Когато разбрах, че от този Дар получих импулс да я споделя със Света. Но не това беше целта на Любовта ми, а да запазя едновременно  находката на този самороден и огромен къс оприличен от мен-диамант с име Любов. Бях ли способен да опазя тайната ни или това находище скрито зад нейните крехки рамене и тупкащо в гърдите ѝ от как се бе родила и вървяща по своя път? Можех ли да опазя Любовта ни, Господи? Да. Правя го всеки божи ден от първия порив причинил ми „съпротивата“, та до днес няколко века след това. Можех ли с въпроса си „Какво още мога да направя от себе си, към нея?“-да предположа, че Любовта  е като вдъхновението. Не работи  само за мен, защото е на свободна практика. Идва и си отива. Не сме само с теб „специалните“ в този миг, нищо, че се чувстваме така когато ни навестява...и прегръща.

Освен това разбрах, че когато задавам „правилните въпроси“ получавам навременна информация и не ми се налага да чакам повече...понеже и Любовта чака да я повикаме с въпроса „какво още можем да разгърнем в живота си“, а не „как да го направим“. Любовта е състояние, а не вещ и гравитира в нас-веднъж заразила ни, мъчно ни напуска. Освен ако не сме пройдохи решили „да разменят живота си“ за шише спиртна течност!

С времето разбрах, че това нанесе непоправими следи на и без друго „крехката“ ми душа. Обаче това не ме спря нито за миг да „наливам капитал“ към нея. Исках признавам си, да видя от това, какво точно ще излезе и до къде „сме готови“ да стигнем с теб. Извървяхме дълъг път и ето изминаха цели 10 години. Паралелно извървян и подреден от „някой който ми помага“. През това време опознавахме характерите си, въжделенията и вкусовете си, както и желанията си за живот. А перото ми само записваше посланията, които „понякога не мога да изрека пред теб“. С това разбрах, че съм „натрапникът“ в живота ти, а най-малкото бих искал да си отредя тази роля-сам. Исках да бъда просто човек постигнал „мечтите си с теб“!

Никога не съм смятал, че трябва да питам някого дали ще ми позволи „да бъда щастлив“, защото точно моето щастие не може да зависи от ничие позволение - когато и да било. За това не съм само консуматор на Любовта и не чакам пасивно „да ми се случи нещо в живота“, чрез нея. Любовта ме води и ще го прави всеки ден, където си пожелае и ми позволява да правя неща с теб, които не бих си причинил с никоя друга жена - просто така!

И когато един ден-Ти, да точно ти,жената,която обичам. Искам да знаеш само едно нещо: аз не съм по-различен от теб, просто станах сътрудник на Любовта чрез която ти получаваш даровете ѝ, в дните си, а аз се научих на много важни неща. Моля те сега, спри се и се отпусни за миг, когато четеш всички тези редове. Затвори очи и ме покани отново да напиша нещо красиво за теб, както в сърцето ти, така и върху всяка частица равномерно разстлана навред като килим-твоя кожа.

Никой не знае колко ще живеем, а от там и колко ще мога да ти служа, но колкото и да е това, аз сключих сделка да го направя за теб. С която ще прекарам живота си като сътрудник на пълен работен ден, за да мога винаги да поднасям онзи малък трепет, когато те видя в онази стая, която сменя мястото си през вековете, но не и топлината си... за теб.“

От един Сътрудник на  Вдъхновението – Аденсио.

(Чрез излизането на бял свят на "Силата на пръстена" аз празнувам 10-години от как се влюбих в теб и си те обожавам-ти знаеш това)...

По-DAR-ък -12-сет!

С Д-р.Стоянов-Лясковец-2016!

Ако всичко е предначертано, какво ни остава, освен да разберем съдбата си и ако случайно нещо е пропуснато за нас, а ние го искаме то можем да си го допишем сами чрез мечтите си...

Подхождам грациозно с един освободен метод от илюзии, който и сега прилагам често. Работя безплатно и давам на човека 12-сет безплатни процедури като истински ДАР, които има както голяма стойност за мен, така и за него/нея. Това е коректен трик,с който дори не ми се налага „да убеждавам“ клиентите си, че с времето посветено им от мен, заслужавам парите, които искам за уменията и знанията си...макар и не от тях(на този етап)...

Човек разгръща потенциала си, когато започне да се учи да жонглира с всички сфери от живота си, защото то това е всъщност животът, съвкупност от много сфери...и една от тях е масажът-“Office Om Massage”...

Office Om Massage-Therapist

Без познанството на интуитивния път, нямаше да мога да уча от живота и да открия пътя си. Без мъдростта му нямаше  да започна да практикувам, и нямаше да мога да създам програмите, които ще завещая, един ден. Но до тогава ще се наслаждавам максимално на тяхното реализиране, както и на усмивките на хората, които преживяват програмите ми с благодарност.

Относно работата ми...  “Office Om Massage-Therapist”.

...Това се случва с всекиго, който започне „определена“ работа. Дори да я ненавижда и да се дистанцира, той/тя, отново и отново се дифинира чрез работата, на която се съпротивлява. Всяка „работа“ на която посвещаваш времето си, не зависимо от какъв пол си,  ти отдаваш съзнанието си. А тя на свой ред изпълва живота ти със своята действителност, която генерира.

За жалост много хора пренебрегват тази истина и си избират някакво поприще, защото им се струва вълнуващо или предлага възможности за много пари, или изглежда престижно. Раздават се „за своята работа“, но постепенно се чувстват празни, неспокойни и дори сковани. Времето което е основен ресурс на планетата, и което той/тя би трябвало да прекарва в работата, която „обича“, започва да им тежи все повече и много скоро рязко се чувстват ограничени и хванати в капан. Така мнозина се „присъединяват“ към  многобройните легиони водещи живот на тихо отчаяние, неудовлетворени, нещастни и несигурни. Но примамливостта на финансовата „сигурност“ в комбинация със страхът от неизвестното ги спира хората, да променят своят живот и въпреки, че осъзнават, че пилеят енергията си за да намират оправдания за сегашното си положение, продължават да си придават чувство на смисъл.

За наша жалост ние сме това, което правим, и колкото повече го правим, толкова повече се превръщаме в него. Единствения възможен изход е да променим живота си. И е хубаво да съзнаваме, че занижаваме ли очакванията си, ще убием мечтите си, а човек без мечти е с единия крак в гроба.

За това много пъти съм заставал на онзи „кръстопът“ когато бях още ученик в 7-8-ми клас, и съм се питал „какво да избера да правя през остатъка от живота си“, което да е отвъд външните ограничения на пари, слава, престиж. Което да искам с цялото си сърце и душа да правя ден след ден, час след час, минута след минута и да знам как мога да прекарам разумно и организирано времето си, което ми е „дадено“ тук на Земята.

„Ние хората може и да не измерваме достойнствата на работа си според времето,но именно според него я преживяваме.“

                                                                                            Кент Нърбърн

Дали е редно да мислим за работата си като призвание изхождайки от корена и „зова“, не знам, но... Всяка една работа, която искаш да вършиш би трябвало да те призове първо и след това да е гласът ти на твоята истинска същност, която имаш да покажеш на света. Призванието ни е много повече от „работа“, която се разменя за пари. Също така може да бъде различно и от професията, която си учил, специализирал или упражняваш в момента.  Призванието е онова нещо, което те изпълва от вътре с чувство за смисъл и те кара сутрин да си отваряш очите. Всеки от нас би било добре да го избере, защото му позволява да изразява живота си, а не заради парите или заради илюзорния престиж. Това е ключът към любовта... Обичайки себе си, обичайки това което правиш ще можеш да обичаш и още и още...

Когато открих първичното си призвание да правя масажи го прегърнах толкова силно, че никой с нищо да не може да ме засегне-докосне и да ме „разкандърдиса“ да се разделям с него. Мисля, че малцина имат такъв „късмет“, да не се поддават. Виждал съм как хората търсят работа всеки тен и не я намират(бил съм като тях), защото не мислят, че могат да я създават, и не го правят. И съм се чудел защо? Дали защото когато търсят работа са с погрешна цел и съответно  не достигат до нищо значимо! И каква полза от спечелените пари след като изгубват сърцето си! Доста рано мисля, че на такива хора дните им се превръщат в артикул, който разменят за пари и започват постепенно да се свиват, изсъхват и умират.  Не позволявайте живота да се отдръпва от вас, само защото не следвате пътя си или призванието си,  защото „залагате“ на сигурността, за която някой доста старателно ви е „подхлъзнал“. Признавам си, че ми се струваше доста неадекватно, някой да се остави просто така „живота да го смазва“, и собствения му живот да иска да издъхне в ръцете му. И до ден днешен наблюдавам този кошмар... как хората правят много неща, но не и това за което всъщност са родени.

Когато започнах с изучаването на масажите мислех от сутрин до вечер-признавам си, за тях. Дадох си достатъчно време да сверя дали това наистина е това с което искам да се занимавам всеки Божи ден. Да,  мога да и позволя да ме погълне този вид работа, докато тя стане част от мен и аз се слея с нея. Няма да крия, че това преди точно 20-сет години не ми изглеждаше „сигурно“, или може би не разбирах хоризонта на тая дума. Но през това време си бях дал и едно обещание, че не си струва да се обвързвам с каквото и да било, ако това убива любовта към призванието ми, задушава ме или ме „призовава“ да избирам между него и нещо друго.

          След като съм открил „какво гори в мен“, го разпалвам всеки ден. Разбрах, че след като избрах Призванието си, а не „работата, намерих покоя си. Но ако бях избрал „работата“ вместо призванието си, днес сигурно много хора щяха да са ме чували да казвам, че ми остават само 10-15 години до пенсия и живота ми тогава ще „започне“. Освен това сигурно щях да се питам всеки ден, колко ли добър щях да бъда, ако бях продължил,да практикувам масаж!!!

О, Господи, благодаря ти за призванието ми да докосвам хората!

                                                             

Целувка с вкус на Смокиня!

                                                 Глава –III

Фотограф: Мирослав Маринов

„Майка продължи да разказва, какво бе чула от баща си: Не е задължително!Но е препоръчително да се научим да обичаме. Ето ще ти дам пример. Когато е била още подрастваща забелязала един младеж, които странял от всички,а тя се чудела защо го прави! Какво не му е наред, че така страни от всички и не играе с никой?! Един ден не издържала и  отишла и седнала до него, но не го заговорила веднага. Оставила малко пространство между тях и когато  видяла, че момчето започнало да се чувства неудобно го попитала, директно:

„Не разбирам, какво не ти е наред,че не играеш с нас.Не пееш с нас.Не скачаш! Какво ти е?“

„Сигурна ли си, че искаш да узнаеш истината? - я попитало объркано момчето.“

„Да затова те питам,защото нещо мистично има в теб и ме привлече, а не мога да разбера, защо страниш от всички?!Само аз ли го виждам това?“

„Добре ще ти разкажа. Когато съм бил малък лекарите казали на родителите ми, че имам „някаква“ сърдечна аномалия и не им давали надежда за да продължа да живея. А ето ме днес тук сред всички вас. После пък им казали да внимавам какви игри си избирам. Да няма подскоци, навеждания и гребане. „Разрешаваха ми“ поне съзнателно да дишам дълбоко и нищо друго. А когато родителите ми дойдоха в училище да говорят с директора ме обрекоха на гибел, без да знаят това. От тогава никой не иска да дружи и играе с мен, защото съм „болен“ и можело да заразя останалите деца. Така всички ме игнорираха и това ме сломи.  Без приятели останах на мига. Не знам с точност дали лекарите не объркаха живота ми или факта, че родителите ми им повярваха, но ето това е вече факт. Така, че те моля „внимавай и ти да не се заразиш“ и да избягват и теб.“

„Спокойно-казала майка ми тогава.Аз мисля, че на теб ти трябва любов не лечение.Ти само нея не си получил в достатъчни количества, когато си я търсил.Тя ще те излекува преди да разберат лекарите, че нищо ти е нямало. Знаеш ли, ти имаш странност, която ме допълва,а аз имам любов която е в изобилие и бих искала да ти я дам. Без капка страх, че „ще се заразя“. Стига обаче да ме допуснеш до себе си! Приятели?“

„Да. Приятели сме.“

„В теб мисля, че има скрито съкровище дълбоко „в болното ти“ сърце, и ако бъде изровено и излекувано, то няма да има недостатъчност, а ще е щедро и изобилно, каквото трудно се среща в живота.Просто Вселената те е запазила за мен, за да види дали ще се престраша да те открия и заговоря. Убедена съм в това! И аз няма да се откажа от теб, просто така, само защото ще те обичам и подкрепям по моя достатъчен начин. Бих желала само да оцениш стойността на любовта ми и да сме неподвластни на времето...“

„Дадено-изрече Даржан Харч, много преди въобще да разбере, с какво точно се съгласи.“

Така те веднага след училище се събрали въпреки хилядите уговорки, че са „млади и зелени“. Те „не чули“ нито едно излияние „за добро“, което им пожелавали...

Изминали години и те с радост разбрали, че любовта им дала плодове. Но не ние, защото сме се родили, а защото майка ми го излекувала от поставената неправилна „диагноза“. Но когато си направил един ден отново изследвания, след толкова години, баща ми разбрал, че той никога не е бил болен. И тогава с майка ми разбрали цялата истина. Понеже майка му вече се била поминала, доктора проговорил с неохота...

Майка ви един ден дойде при мен и ме помолила да „скалъпя“ някакво заболяване за сърцето ви, понеже за такова само била чела в една книга. Искаше на всяка цена да ви запази само за себе си, и с това се опита да ви обърка живота още като дете. А аз се заклех, че ще ви разкажа един ден за всичко, което тя стори тогава, но не за да „я съдите“, а да ѝ простите. Вие сте напълно здрав, просто майка ви „искаше“ най-доброто за вас, но като ви държеше в собствено подчинение, за да не се налага един ден да ви дели с друга жена. Струваше ми се, че майка ви имаше насадени големи комплекси, които се опита да проектира върху вас. И някак не искаше да допусне в разума си, че вие един ден ще пораснете голям мъж и ще я напуснете, за това тя целеше да държи в представата ви, че сте болното ѝ дете, но до нея завинаги.“

„Искате да кажете докторе, че това е било разбирането на майка ми за любовта и към мен?И е не е намерила друг начин, по който да разгърне отношенията си към мен! Както и да се примири, че ще порасна като мъж, и че ще се почувства „излишна“, което ще и е трудно да преживее особено ако се наложи да ме дели с друга жена?!! О, защо е загубила толкова ценно време-майка ми, като го е похабила в страх?“

„Не знам защо го е направила, признавам си-казала майка ми. Вече можем само да гадаем какви са били мотивите и. Но явно и тя е била от онези милиони жени по света, които не са били научени първо да се обичат сами себе си, а след това да обичат и рожбите си без да ги задушават и тровят. Ако те не са научени, как тогава ние можем да искаме или да очакваме да ни обичат такива каквито сме и да ни разбират след това?!“

„Благодарение на теб, аз стигнах до тук където съм сега. Ти се зарече, че ще ми дадеш любовта си и тя ще компенсира липсата и в мен, за да мога да изживея баланса на живота, и го направи. А от там аз от само себе си разбрах, че недостиг не съществува в мен. Още когато бяхме деца, ти не се страхуваше да ми заявиш, че сме „много млади“ да се обичаме от сега. А аз ти казах, че не бих искал да чакам живота ни да се изплъзне и едва тогава, тепърва да се случва любовта помежду ни. Тогава ти ме целуна за първи път. Още помня тази целувка, защото докато седеше на пейката с мен и ми говореше въпросния ден, ядеше сандвич със сладко от смокини. Никога няма да забравя този вкус на устните, аранжиран от сладкото.“

„Явно майка ви - продължи доктора тогава, е страдала от синдрома на Мюнхаузен. Една нелепа майчина „битка“ за да запази  рожбата си близо до себе си като ме помоли да инсценирам заболяването ви. Да ви призная, че ако не сте се били отскубнали от нея, никога животът нямаше да  ви даде нищо по-интересно от празнота там където е щял да има нужда от пълнота.“

„Някога бях чел, че децата стават това, което са родители им, така, че редно би било поне да осъществят това, което са искали да бъдат.“

...поредна глава от романа "Силата на пръстена", както и цялостното фото заснемане на "Сладкото от Смокини" е дело на фотографа Мирослав Маринов