Сълзи в сърцето. Чувствах се предаден, за кой ли път. Не е нужно да
бъда мил, защото виждам, че това по някога е пречка. Не нужно да обичам явно, защото това се превръща
в бреме. Когато проявя интерес, това сякаш се обръща срещу мен. А какво ли
друго мога да направя освен да стоя и за пореден път да се примиря с нещо,
което не мое и няма да бъде.
С напредването на всеки ден
отдалечаването е видимо и осезаемо, а аз осъзнавам, че горещите ми чувства не
топлят никого вече. Сълзите се стичат от очите ми, дори днес когато студът в
гората беше пронизал всичко и мен не ме пропусна. Плаках като малко дете от
това, че обичам, а съм сам като куче. Питах се през целия път, защо е така,
какво още мога или немога да направя, но отговор неполучих. Гледах бяло-сивата гледка
и се чувствах зле, добре, че веднага след като станах излязох и тръгнах към
гората. Вече трети ден се чувствам зле, защото обичам. По някога разходката ми
помага да се разтоваря от нещо, от което искам да избягам, но от чувствата си
няма как да избягам, защото не мога да избягам от себе си.
Боли ме, за първи път пиша за
сърцето си, как страда в този миг и не намира отговорите, който би искало да
получи, но няма от кого. Може би така е по-добре да боли, за да разбера, че съм
жив, може да е извратено, защото не знам дали има хора, който искат да ги боли.
Но днес аз съм от тях. Боли ме от това, че обичам.
Дано някой ден наистина бъда
обичан, и да не ми налага да деля любовта си с други хора и обстоятелства.
Мисля, че е добре да се надявам. Научих се да обичам, а все мен ме боли от тая
любов….
Аз съм Христо от Лясковец.
