Природна Зона: Модерен Алхимик!

                  Всяка компания на света си има своята история. Аз моята малко по-късно я осъзнах, развиване на креативността, както и разгадаване на творческия процес за да може да продължа напред. След това си е нужно ток или заряд, от който да може човек да черпи вдъхновение. Стимул да продължа напред. Всеки иска нещо на този свят и от него. Къде красота, къде аромат, къде класа, пари или лъскав лайфстайл. 

                                                                             Всеки има нужда и от Любов!

„Компанията“ ми която е разпростряна на една малка площ не далеч от тук, се намира в съзнанието и далеч не е свързана със сграда, офиси или условности. Не, това е процес на свободна практика даряващ света с генериране на идеи(от мозъка ми). А след това и тяхното реализиране на бял свят. Понякога инкубационния процес продължава „по-дълго“ от колкото аз мога да понеса и за това след като това се случи, аз благодаря, защото знам, че за да е така едно нещо, то има защо. Поставих си за цел да проследя нещо (не мога да скрия, че преди да разбера „много закони“ се скъсвах да се озъртам, и да се чудя защо идеята ми не върви редом с мен, а нещо все изостава да се покаже на бял свят). Задавам параметри на една идея и наблюдавам с колко много неща тя взаимодейства. Признавам си, че съм изумен, защото този процес е само видимия и проследим от малкия радар, който имам. А другите скрити неща са още повече, и недоловими от съществото ми. Това е същото като да усетя зовът да стана родител, а да няма с кого да реализирам своя принос към света. Дали това би ме демотивирало да спра да копнея да мина по тази пътека. Не, напротив...Същото е и с една идея! Тя идва като порив и ти се явява в съзнанието в повечето случаи когато най-малко очакваш. Ти решаваш дали да и вдъхнеш живот или да я оставиш (но дали това тя прави „собственик“ е много спорен въпрос) на мира да си отиде, както е дошла. Възможно е да възникнат колебания, страхове и недоверия, но.. дали всичко е Божа работа? Не можем все с него да се оправдаваме. Но това не е също като да се уповаваме. Както и не е същото да вземаме за пример някого, и да се опитваме да му подражаваме... като забравим за себе си и своите потребности и да издигаме в култ нещо или някого „по-достоен“ от нас. Няма такива способи някой да е повече или по-малко. Това е грешката ни. Капана в който се вкарваме сами защото ни залъгва съзнанието ни. За това успешно се учим от другите, но  редно би било  да смесваме познанието със собствената си индивидуалност и харизма, пречупвайки я през собствената си призма на възприятия, за да рекламираме своя продукт или компания... Следвам себе си, вътрешния си порив, а не други личности. Мога да се уча или да заимствам от други, но нямам опция да бъда подвластен на програмата им..имам си своя!

           Нямам и на идея дали е подходящо или не, точно сега да споменавам историята си, но все пак мисля, че дойде времето да разкажа на света за началото(поне за него). За това ще го направя сега.

     ...Бях още не до там “пораснал”  през началото на XXI в., когато даваха един филм-сериал на име „Жената в огледалото“. Какво ли съм разбирал от филми, сериали или каквото и да било свързано с това не знам, но... го изгледах  докрай. В него имаше лъскавина, костюми, огледало, манекенки, скъпи коли, драми, рецепти за кремове,които се продават на сергии, танци и не на последно място любов. Любов един към друг. Любов към Дева Мария. Любов която дарява един друг със сила да се бори, човекът за да живее. Желание сутрин да си отварят очите и да желаят да създават красота около самите тях. Не парите демонстрираха класата, а отношението към човешкото, докато всеки ги изкарва за да продължава да живее, като някакъв допълнителен стимул. Но и „забивания на ножове в гърба“, предателства и нелоялност, кражби, изневери, убийства от любов и т.н... съпътстваха филма. Но го гледах с интерес, защото нещо ми беше привлякло вниманието. Нещото с което ме привлече като магнит бе създаването на продукти и тяхното презентиране на пазара и в света. Ето това ме грабна, без да разбера. Въпреки, че точно продуктите бяха най-малко показвани (сигурно умишлено). Чак след много години докато се возих пътувайки до София с кола получих някакъв проблясък относно „защо гледах филма с такъв интерес“. Стимула е бил брилянтността на създаване. След като пристигнах на уреченото  място  се усетих, че съзнанието ми е било заангажирано доста дълго време да си спомни самото желание или подтик да следя филма. Сякаш някакъв импулс ме е дарил с избора ми, който би трябвало да направя за в бъдеще. Поисках  да мога да създавам, да си имам свои продукти, марка и т.н. Без дори да подозирам за намерението на природата. Да, тя наистина прави така, че да може дадена идея да види бял свят от точно определен човек...

Въпреки отрудената нация усмивките, радостта и дейното участие в живота не липсваха във филма. Де това да беше заразно и да се предаваше на хората в България само да гледаха и да се вдъхновяваха, защото е започнало да липсва!!!

„Дано Господ те дари с щастие. Ти го заслужаваш.“

              Послания, на който не обърнах внимание... Но с времето признавам си, все по-често мисълта ми клони към задълбочено гледането на филма. Е, вярно е, че не всичко гледах, защото търсех конкретни детайли запечатали се в съзнанието ми. И по-конкретно към създаване на продукти. А се натъкнах и на факта, че най-добрата презентация е върху жена/мъж; не само като самостоятелна единица. Ще се уча цял живот наблюдавайки... природната симфония, която със своите знаци ме завръща всеки път когато се съберат на едно място мирисът и образът от въздуха, отключващ стари спомени, а съм ги мислел за безвъзвратно изгубени или забравени. Но това ме навежда на мисълта, че с помощта на тези биохимични процеси е възможно да се изваждат на бял свят купища идеи, даващи възход. Дали човек не бяга най-много от това за което е роден да изпълни и изживее въпреки, че може „късно“ да научи  за какво е роден, на този свят? Загадъчността на една история никога не може да бъде разкрита напълно, защото чарът и няма да е същия и ще се загуби мистерията около нея. За това аз мисля да внимавам, какво давам на света чрез споделяне то си по този повод.

Заради това бих искал да кажа, че в един миг когато мнозина са ти обърнали гръб, а други просто не те виждат вече, ти си намираш приятел в лицето на джобното си огледало. Споделяш си всичко, но както може да се предполага искаш и по-голямо огледало за целия си ръст. За да можеш да видиш цялостното си преобразяване като един свеж пролетен полъх, едва разрошващ косите ти, който се усеща по лицето... а кожата настръхва от това. Когато говориш пред огледалото си, ти му имаш доверие, защото знаеш, че то няма да ти отвърне, няма да те предаде... но и малко „прилича“ на шизофрения цялото това изпълнение. Може да се репетира и упражнява, но да се замени напълно презентирането и говоренето с хора, не е редно. Вярно, е че в моя случай съм имал много крещяща нужда да свикна с факта, че съм човек, и че ще презентирам себе си и нещо друго пред света-примерно! Вцепеняването на тялото което се проявяваше още с първата мисъл за това беше кошмар за мен. Но след като осъзнах, че това не може да продължава така взех мерки. Започнах да чета книги, слушах мотивационни програми и стъпка по стъпка започнах да навлизам в дебрите на тази магия. Общувам, флиртувам, закачам се, пръскам усмивката си навсякъде и някъде между другото се опитвам „като артист“ да изиграя ролята на живота си. Да се науча да се презентрам сам! Имах съвсем малко време да взема това голямо решение и да направя тази стъпка. Странно ми беше само едно: как никой не забеляза моите стремежи като творческия порив, но пък забелязаха „вятърничавия“ в мен и това някак ми даде свободата от която се нуждае всеки един творец. Никой да не ме забелязва от начало докато се упражнявам и се трудя, за да извърви своя път... какъвто и да е той. Време да се разгръщаш, време да репетираш и време да си дадеш „време“ през което да разшириш себе си до неузнаваемост. Но докато не разбереш, че едната ти част на мозъка(лявата) иска от теб да залагаш на сигурно и да търсиш „под вола телето“, а дясната да ти дава творческата неограниченост, идеи и създаване на собствената си реалност, както и да мечтаеш повече, няма как да знаеш, напълно какво те очаква. Това раздвояване между материалното и духовното в много случаи ако не се проумее и канализира в средния път, е бич за младия човек. Когато искаш всичко на мига да се случва, а често виждаш как само за една твоя мечта трябва да чакаш 20г. започваш да разбираш, че не всичко е така лъскаво и на „една ръка разстояние“.

А, защо в края на краищата не ми се случи на мен нещо красиво.  От къде на къде все на другите ще се случва, а аз само ще слушам...

        Какво по-хубаво явление от сънуването и ползването на елементи от него в живота си... Няма нужда да се съпротивлявам излишно. За това дадох да ми го изработят за да го видя изцяло, какво представлява като картинка, а не само като „моя драсканица“... и те така започна всичко. От всичко което съм губил до сега, най-често съм губил акъла си по дадена идея, която признавам си ме подтиква да я реализирам, без дори да знам на къде ме води... “всъщност казва ела, но не разкрива нищо повече от едно стъпало на което да стъпя първия път и след това ме оставя да се „оправям“. Какво по-голямо експериментиране от това да желаеш и да правиш неща, който никой не прави... Не беше ли в това ярката звезда която свети повече от другите и очите първо нея засичат, въпреки, че тя не се конкурира, бута или пречи и на другите да светят? Не е ли това дарът на светлината, която е въпрос на процес след тъмнината и постоянно и диша във врата.

Защо не съм малко по-различен от останалите?

           Мислейки си така, често се окрилявах за да си дам време стимула ми да не спихне, още преди да се е издул като балон за да полетя и реализирам себе си... Но ако нямах идеална гладка повърхност или огледало няма, как да видя сам в какво се превръщам. Всеки човек държащ на себе си забелязва много неща в развитието си „нагоре или надолу“. А дали иска да си ги признае това вече е отделна тема. Многото общуване с книгите даде своя принос за престрашаването от което се нуждаех за да си „позволя“ да наредя няколко табла в съзнанието си и да видя една проекция на всички тези мои желания в една времева линия-осъществяващи се... като за начало, а след това вече случили се и изживени! Но забелязах, че докато правех това започнах да оставам сам. Повечето време прекарано „с мен си“ заздрави връзките със самия мен. Не чаках някаква оценка, защото виждах само слаби такива до този момент. Отказах се да се „допитвам“ до хора, който се присмиват на заложеното време което съм посветил на идеите си, на които съм решил да вдъхна живот. Преди време мислех, че фразата: „когато тогава“ е добра, защото някак не ме сковаваше в примката на реализацията.  Но сгреших. Както и да обсъждам идеите си с хора нямащи и“интерес“ те да са факт! Отлагането на тези събития само нагнети нетърпимост в мен, която започна да ескалира и премина в нетърпимост към оправдаването, което демонстрирах. Кого ли заблуждавах с това! Искам да приличам на мъжът в огледалото.

Имах ли някаква вина за това, че исках да бъда открояващ се с нещо? Имах ли вина, че малко по-бавно от връстниците ми се случваха нещата при мен? Имах ли вина за това, че нямах подкрепа от никъде? Не! Но пък съм доволен и сега когато гледам през погледа на времето, защото това време бе използвано да създава уют, комфорт и пространственост - разбиващ тесногръдието ми, и съм постигнал няколко неща от тази времева линия. Останаха още „няколко от списъка“. Добре, че не беше толкова дълъг-само 10.000 позиции(хах). Искал съм да имам бащина подкрепа, защото знам, че един баща е повече от сто учители, и го имам. Както имам и майка за милиони – даряваща ме с помощта си! Любовта на майката успокоява, любовта на бащата дава сила! Искал съм да бъда подтикван да творя, но не беше точно така. Не виня никого за нищо. Избрал съм си това семейство като пълноценно място изразяващо свободата ми да реализирам своя творчески потенциал на макс. Това и правя през последните години. Тази проекция във времето, която се наслагва пред очите ми и която ми помага да прозра и видя влюбвайки се в творението на природата.

Колко е сложно всичко,когато си „беден“.

            Хиляди пъти съм се питал за много неща защо са така, но от как попаднах на онази история с каретата, никога повече не се сетих да се вълнувал или завиждам на онези, който демонстрират заможност... ето историята: Един мъж веднъж застанал до една колона подпирайки се и гледал как една скъпа и лъскава карета спира на пътя, а в нея един костюмиран човек, стои и чака. Не разбрал от начало, защо стои като препариран. Погледнал си обувките и видял, че са скъсани и не отговаряли на гледката, и започнал да хули видяното, че си няма подходящи и няма ни най-малка идея с какво е заслужил това едни да имат, а други не. Как той който се „трепел“ от тъмно до тъмно нямал, а тези дето ги виждал по светлото само демонстрирали заможност. Известно време негодувал, но из зад гърба му се появил човек със здрави и силни ръце и се заслушал в „нарежданите слова“ на глас, на подпрения човек. Не се сдържал и му казал тихо зад гърба му: „Не знаеш наистина какво говориш, не знаеш съдбата на този човек, но говориш празни приказки. Радвай се, че имаш много повече от това и то безплатно, за което той плаща... а го е загубил.“ Понеже сърцето му се сбръчкало от укори и нереализираност продължил да стои на мястото си за види, какво толкова има той, а онзи няма. Тогава човека със здравите ръце отишъл при каретата, качил се и хванал на ръце въпросния човек. Да той не можел да ходи, но стоял с достойнство и гледал с празен поглед. Тогава човекът който толкова много хулел видяното с очите си, се разплакал и се заклел никога повече да не постъпва така, защото наистина човек не знае, кой през какво е минал или минава, но пък си има цялото тяло живо и здрав, с което може да се справи с всичко. Ако само едно нещо липсва то тогава... ще търсим някой да ни носи, слугува или помага... и тогава няма да се сетим да споменаваме онези, които имат, а ще оплакваме, че ние го нямаме!!!

Е, малко я разводних, но пък си я преразказах с мои думи, който бях дал за пример на един познат преди много време...

Не бих си позволил да роптая за онова което „нямам“ в този миг, защото имам много повече от много други... за това се устремих към изследователска дейност... Аз съм модерния Алхимик.

И така някак дойде и мигът, в който  преживях нещо странно лежейки на легло и одеисеята с билката започна... Дали когато едно нещо застраши живота ти видимо, тогава му обръщаме внимание. Но ако това е бил единствения забележим шанс от мен, да това се случи. От тогава започна всичко. То е описано в „Историята на маслото от Джоджен“ и няма да се повтарям тук. Така след като това отмина като ескалация си спомних как само преди няколко години си пожелах и аз да мога да създавам такива продукти. Да си имам собствена марка, да показвам пред света продуктите си от натурални нишки с нотка на загадъчност и мистерия. Тогава това ми изглеждаше само мъглява визия, докато днес 2015 г. след като вече гамата от  „Златните 7“ е вече сглобена наистина остава загадка. Как стана това? Под какво въздействие съм бил толкова, че да успея да ги създам? Имах мигове през които преминавах и оставаха бели петна след това. Разбрах, че ми „куца“ връзката със Земята и моята зазименост. Дали хората „наистина“ са познали, че съм „вятърничав“, защото все витая някъде... Но какво да обяснявам в тази посока след като това безобидно състояние на „носене по вятъра“ довя онези семена, който съм привлякъл за да покълнат в гамата ми. Знам, че няма да е само това, защото вече има пас загадка за още няколко продукта, но те ще са под друга гама. Тръгнах от “Маслото от Джоджен”, а завърших гамата с “La’Ross Your” KERVAN. Много трудно намерих опаковки за да ги напълня със суровините си и да ги презентирам като завършен вид. Справих се и с това! След това дойде ред на други неща и с тях се справих! А, сега останаха най-хубавите неща да направя...да продължа е едното от тях. Защото няма да крия, че ми е идело да захвърля всичко и да се откажа и да съм „като нормалните“ хора... Но това вътрешно знаех, че това не е за мен. Няма как да си на работа от 8:00 до 17:30 и на заплата определена от някого и да искаш да създаваш. Не-така не става. За това стиснах зъби и взех това решение твърдо. Имаше мигове на спадове, на височини на признания и хуления, но какво от това. Аз пиша собствената си история и не спестявам нищо, защото разбрах, че разликата между човека, който  съм сега и този, който искам да бъде се състои в това, което правя...всеки божи ден!

Без тъга да загася лампата на миналото...

         Можех ли да забравя всичко през което съм минал за да стиган до тук. Не! Но пък мога да не‚ го храня“ повече и да вървя напред. Разбрах също така, че каквото и да правя с каквото и да се захвана, каквото и да произвеждам това не съм аз. Аз съм всичко това, което правя извън времето, през което съм стигнал до тук. Аз съм просто човек. Да това пише на визитката ми, която се изтърка от вадене и прибиране. За това често я подменям. Имам си много лични мотиви за да стиган до тук, както и такива, които да не споделям, защото може и да съм написал няколко книги, но не съм  завършил най-важната още, че да я прочетат всички. За това пиша само истории, който да положа в нея. Истории, които са преминали през живота ми и са „изтръгнати“ като признания. Никъде на стана въпрос за това, колко ми струваше всичко това, за да стигна до тук. Много наистина, но е много по-малко от това, което съм заформил за следващите десетилетия...и бюджета му. Ха, колкото повече, толкова повече... бе казал един пухкав, приятел! Много често живота и творчеството ми е било в божиите ръце...

Време е за полет...

Всеки има нужда от „втори пилот в кабината“ за да управлява самолета на живота си и когато „прелита“ да не е сам, за да може след това, да споделя всичко с човека до себе си... и вкусните вечери, и закуските. Ах, закуските! А, аз съм готов да живея за този човек..Защото силните владеели хаоса, а пък хаосът бил истинския ред в живота... Любовта е творение, което е за всички. Използвам го по предназначение.

Така, че истинския край на тази история се корени в нейното начало... Може да прилича на кръг, но какво по-хубаво от това да се въртим в него за да не стоим на едно място завинаги, поставяйки пръстените на живота, като яка за декорация!

Похватност или непохватност...

          Изпратиха ме там, защото „всеки друг“ го прави от така наречените ми родители.

Правят го понеже така им е „промито съзнанието“ от „режима“, че е имало за всички по нещичко. Да, но режима свърши (значи не в това е проблема), но хората пак го правят това-пращат децата си на училище да ги обучават нереализирани хора, едвам изкарали си, дипломите... Или пък са толкова „знаещи и можещи“, че са станали учители, защото е по-лесното „перо“... Хората обичат да се занимават с това, което най-малко разбират! Но това е въпрос за личен размисъл, не е с цел заяждане... за сега!

Странно ми беше, какво е това „учебен план“ и защо той не съвпада „с моя“ такъв. Ами, има си напълно обоснован отговор... учителите работят на заплата, която им е спусната заедно с плана от някъде си... наречено „Образ“... от толкова, образованите службогонци дето обслужват чужди интереси, само и само да си запазят „работата“... защото ако не „си умен“ и не си седиш на „Дъ-то“ и не кротуваш, отиваш при другите в небитието... извън системата носеща те на ръце... или ставаш просяк!!! „А да ви е познато „за толкова пари-толкова работа?“ Замислете се над това! Какви “градивни” цели може да има в това?

След много години разбрах, че образователната ни система не ми дава нито цел, нито посока, а какво остава, за план който да следвам за да се реализирам в нишата “която искам”... И как да е иначе, след като ме учат нереализирани хора, казващи ми, какво мога и какво не, или в какво да вярвам и как да го правя, нанасящи ми непоправими щети на вярата, стремежите, мечтите ми още от зародиш...(„Не видях“ нито един изявен и реализиран учител, защото нямаше такива от преподаващите).А, някой тези щети ще ми ги компенсирали с поне едно „извинявай“?  Сякаш се опитаха да ме скопяват за да не мога да мечтая (самостоятелно), понеже на света им трябвало не мечтатели (те не хранели семейството), а такива „послушковци“ подковани с подковата на робството, на чирака, на човека вечно наведен поради факта, че това се преподава... и успокоени в това, че за тях винаги ще има-винаги ще са уредените на опашката! И ако не съвпадам с тази профелирана графа и не отговарям на оня стандарт аз бях „избутван“ в най-дясната лента(аварийната) за „да се мъча“ и да мечтая... А на службогонците трябва да им е чист пътя за да могат да служат на чуждите интереси, а аз на своите... И тогава аз не паснах на този път и така ми показаха учителите, че няма да стане. Погрижиха се да го направят... За което съм им дори задължен да им благодаря винаги, сетя ли се за техния модел... Но също така нека знаят, че няма да спят нито ден спокойно докато са живи поради факта, че са „осакатили“ не само мен, а хиляди хора показали желание да следват онзи другия път, който не е техния, а на образователната система натресена им за пари, понеже това им е „било“ работата. Но това не ги оправдава!

Сега години след като съм завършил „някакво училище“ и съм изкарвал оценки от изпитвания, задоволяващи моментния часови миг чрез зубрене, а не душевното предстоящо бъдеще чрез съзнателно действие, разбирам, че това е било губене на време.  За какво са ми били тези оценки, ако не допринасят по никакъв начин на бъдещия ми път на духовен стремеж в човешки облик.  След като се озовах на кръстопът след като завърших разбрах, че училището подготвя неудачници, а не ученици жадни за живота... Никой никъде не ми каза или показа, как да ползвам умът си, вътрешните си желания или мечти за да се реализирам... защото това не бе приоритет на никого... Явно повечето хора бяха „сдухани“ от системата и осакатяващи другите, ги подготвяха за пазара на роби... По-важното беше да си изпеят техните спуснати карнетки от колкото да ми посочат как да вървя напред. А, как да го сторят, като „са забравили“ и на тях да покажат...

А на някого да му е правило впечатление, че събират децата в една стая(като кошара) и ги третират като овце, всички заедно още от детските ясли и градини. И никога индивидуално. Това е първия сблъсък с корпоративната политика на масите да са моделирани по един начин, за да няма опция за индивидуалност или яркост. Също така  разтеглят образованието по такъв начин, че да размият границите на мозъка ни и да ни приучат, как заедно да се справяме с всичко, и никога самостоятелно. Сякаш сами никога за нищо да не можем да разчитаме на себе си, а трябва да сме все в колективност за да еволюираме,  или да се уповаваме на онзи „белобрад спасител“ гледащ ни отгоре с навъсен поглед.  Показното становище, че нямаш право да мислиш сам, защото не си сам, е така, но пък това не значи, че трябва да слушаш... всеки за всичко. Нямаш право да мислиш с главата си, както и да я ползваш по предназначение... е невербалното послание декларирано от образуваните ни петна от образователната ни с-ма. „Удобните истини“ насочващи към вниманието ми показаха, че вътрешното ми същество беше почти заспало от отегчение, защото то е свободно, а не роб на с-мата в която са ме забъркали родителите на родителите ми... да робувам! И така до кой знае кое коляно. Може би от как се е само създала.

Искаш, а не можеш. Желаеш, но не ти дават. А после изискват от теб, а ти не можеш да се справиш, защото не знаеш как. Не желаеш да правиш нищо с времето си, но тогава ти разтварят вратите-защото вече си покорен слуга на страха. Научили са ме да съм послушен. Образователната ни с-ма много прилича на онази в която бързат да те приобщят – „служещите“. Казват ти, че това е божи избор, но ти отнемат избора ти сам да решиш към какво и кого да принадлежиш и да вярваш... това е с цел разпределяне и заграбване на души и територии от институции извоювали си псевдо власт, с която смучат като пиявици от живителния ток на телата ни. Държат ни в подчинения и страх като ни подсказват, че бог има човешки характер и качества придадени от  определени хора. Придаването на човешки краски не е случайна, защото всеки шеф си има шеф. А повечето искат да са „шефове на всички“ и да са най-отгоре... но така не се служи ни за пример, ни за подражание! Показват ти в какво „да вярваш“, като заграбват времето ти и отклоняват целенасочено твоята мисъл, за да нямаш време и желание да правиш нищо, само защото когато си сам не си „приобщен“, а да служиш мълчаливо на онези, които „имат опцията“ да са наместници на Силата за човека.

И защо тогава се връщам в този живот, след като ще съм по-осакатен от тази с-ма на „образованост“ отново и отново... Защо да не мога да се отскубна и да се  развивам извън кашона, в който ни тъпчат като стока преди да ни разпределят по рафтовете на магазините. Защо?

Каква е ползата да ме карат да уча формули и дати на събития отминали с времето с напомняне, че това „трябвало да се знае“ за да съм горд по празници, че се идентифицирам с миналото си, но никога с настоящето. Защо никога не срещнах специализиран час по „цел и целеполагане“ и проиграване на всяка такава в подходящия диапазон на алфа ниво? И накрая не случайно имах диплома и професионална квалификация, оценки и поздравления, но нямах напътствия, какво и как да постъпя оттук  нататък с времето си... имах диплома, а бях вече неудачник! Пълен фалстарт пред младежа, в който се превърнах по силата на годините придавани към живота ми! Очаквах повече, търсех повече, но как да получа повече от система която е била създадена за да обучава деца на „богатите“, а не просто деца. Защо няма такава опция наистина да наблюдават „учителите“ децата и само да ги подтикват(нищо повече), към това което може би ще са по-добри от останалите... Но без да се величаят и да си мислят, че са само те на този свят с таланти и възможности... Никъде не срещнах учител да служи на ученика в мен. Никъде! Повече на брой деца в клас даваше опция някога да се минава покрай капките, което предхожда ползата от загубеното време, преминаваща плавно  към създаване на неудачници. Нима не беше редно когато ходех на училище да ме научат на опцията на най-малкото съпротивление да получавам нужното знание, а не да ме оставят като скитник да странствам из проблемните зони... в които дори имаше заложени мини.

Ако аз не си поставях главна цел в живота, то тогава самия живот може да го стори за мен, но тогава наистина ще правя това, което той ми посочи, а не аз да го желая... и ще го правя безропотно ден и нощ-механично и лишено от всякакво чувство! „Това няма как да се превръща в мое призвание: „Да водя... за това моля, следвайте ме!“ Просто защото няма да съм аз това... да моля хората да ме следват и защо да го правят, след като аз сам не се следвам... Примера е най-силната карта с която мога да играя на сцената на живота... другите виждат картата ми едва когато задвижа желанието си да го покажа на света. 

Целта и времето са две толкова лесно написани думи, а изчезващи от хоризонта ни. Едната се ограбва, а другото се губи някъде из между другото сякаш ще го имаме завинаги... Грешка! Придобиването на навик за търсене на целта ми и нейното преследване, стана крача по крачка. Ако не я виждах веднага я търсех. Ако я имам я преследвам стремглаво и последователно. Не прескачам от цвят на цвят. Няма да скрия, че във всяко нещо се провалях поне няколко пъти. Питах се защо е така. Мислех си, че на мен нещо „ми има“, и че аз съм „кривия“. Но разбрах отговора малко по-късно. Разбрах, каква е разликата между временния провал (който постигах всеки път и се сблъсквах първо с него) и поражението. Но също така разбрах, че „няма начин да няма начин“. Търсех всеки божи ден семената на възможността да продължа напред. О, Господи... как съм щастлив от факта, че това време, тези уроци са били с цел да ме научат на неща, които няма от къде да видя, да препиша, но също така се налага сега да изкоренявам други, който съм „прихванал“ като вирус... но и с това се справям успешно.

Така се насочих към някой отрасли и ги приех като наука. Но мисля, че вече казах някъде, че не знам вече с точност дали аз избрах тази професия или тя ме избра и стана мое призвание. Но разбрах едно. Създавайки навик да вървя бавно и да не изпускам целта си от поглед, имам възможността да правя повече от това, което мога, защото това го изисквам от себе си, не някой друг. Според това, какво давам се формира това което получавам с времето като задействам закона за нарастващата възвращаемост. Научих се да вярвам на себе си, защото видях, че няма кой друг да ми повярва, а това само може да ми е невидим стимул. Така стимулирам и интуицията си да работи за мен за да продължавам напред всеки ден с малките си крачки. Постоянството което развивам се оказа моята молитва. Нямам друга!

Едва след години разбрах, какво е пространственост, да даваш живот и шанс за повече изпълване на пространството с кислород, без да задушаваш естествено другите с показаното си... И благодарение на това разбирам, че дипломата ми може да не е „престижна“, но опита натрупван през времето е придаване на истинска стойност, с анекс към договорените страни за откриване на повече възможности...

Ниските ми оценки повдигнаха личната ми оценка и разбрах, че тя не зависи от никой друг освен от мен. Научих се да си бъда верен на себе си, защото съм виждал вече предателства и изневери, с което е невъзможно да вярвам на всички, за това вече нямам нужда да го правя към никого. Както веднъж бях казал по един повод, че „ако ми се налага да ти вярвам не е добре, по-добре, ще е да не ми се налага да го правя“!

     За това, моята игра ме наведе на мисълта, че ще се провежда на кръгла маса с акцент на значителна конференция всеки път когато започне часът за разказване на нашата лична история от всеки един. С нея ние можем да обогатим обучението си с пъти повече, а уникалните инструкции за откриване и намиране на своята цел и значимост, придават невидими ползи за самите нас. За това часовете би било да бъдат преподавани от хора с наситен живот от преживявания, реализация на своят труд, за да може да бъде предаван с уникален подход и простота, което да ги грабва. Събирането на колектив от такъв ранг е труден, но не е невъзможен. За това много обичам фразата: „трудно е, но не е невъзможно“. А всяко индивидуално изказване и споделяне на опита относно личността, сформирана от практичните познания, дава своя принос към създаване на чисто нов исторически факт: „Дървото на Живота“.

          И ни си мислете, че бях  пожален. О, не! И аз изпитах онзи шок, които успя да ме разтресе из основи, който помогна на умът ми да се избави от атрофията причинена от навика, който съм създал  години наред от незнанието си...но това не може да ми служи за оправдание повече от веднъж!