Вместо Епилог:
*След Десет години на
същата дата 20.октомври. Когато тя бе отишла при заклинателката, а тя и бе
спестила умишлено да и каже, че един ден така или иначе ще загуби този, които я
е обичал и онзи, когото тя е обожавала и бе дарила с пръстена на живота. Просто
защото най-вероятно това е било последното изпитание, през което „е трябвало“
да преминат през времето, за да могат наистина един ден да бъдат заедно и щастливи.
Вечерта той ги бе
помолил,сутринта по изгрев слънце да са близо до леглото му, за него било много
важно да са точни и да не закъсняват за срещата. Когато се събраха, отчето го
изпревари и започна пръв.
„Каквото
даваме ни се връща 100-кратно... каза отчето и се усмихна, като го помоли да
запомни това. Но ти,нямаше от къде да знаеш всичко това, и даваше и най-малкото
което имаше от сърцето си. От него бликаха светли чувства, чисти мотиви и малки
крачки, пропити с много любов, превърнали живота ти в приказка, която е напълно
възможно всички да разказват един ден, приятелю!... Готов ли си, сега след като
изпълни задачата си,която си постави и почувства със сърцето си, да се заличат
всичките спомени от твоите приятели и роднини, че си бил тук? Готов ли си
отново да бъдеш „просто човек“, който винаги си искал да приличаш на своя достоен идеал? Готов ли си да
простиш и да забравиш, както и да бъдеш опростен и забравен, за да живееш
вечно, след като изстрада всичко, което изживя сърцето ти?“
„Не знам, приятелю.
Наистина не знам, дали съм готов, но ще опитам. Не познавам човек, който да е
готов за това да бъде забравен, защото се вкопчих в живота сякаш ми принадлежи
и ми е длъжен с проявите си! Въпреки, че самото вкопчване ме правеше на моменти
нещастен, вместо щастлив. Но живях достойно. Обичам жената на живота си, дори
когато силите ме напускат, аз отново само нея шептя.“
Тогава той се обърна с
последни сили към любовта на живота си:
„Какво може още да ни
се случи? С колко време разполагаме?“
„Може
да не те помня, но знам, че ти ще ме помниш. Обещай ми-прошепна му нежно в
ухото,навеждайки се върху него! Минаха много години от как бях в очакване нещо
красиво да се случи в живота ми, но като, че ли все се разминавах с него, до
преди да се появиш ти. За това си бях казала, че ако аз съм част от живота ти, то ти един ден ще се
върнеш за мен... не зависимо кога... Вярвам в това! За това го взех този
пръстен за теб, за да не губиш никога Пътя
на Сърцето си, чрез който ме откри в този живот. Обичам те и съжалявам, че
чак сега ти го казвам за първи път.Страхувах се, че ако го изрека магията между
нас ще свърши, но пък го чувах и усещах всеки ден от теб, защото аз винаги
получавах повече от теб, което ми даваше сили да живея за теб. За нас.“
„Единствено, което не
успях да направя когато се събрах с теб бе, че не останах същия какъвто си бях
обещал, че няма да се променям заради никого.Прости ми, моля те!Но любовта ми
към теб ме промени, хранеше живота ми, поддържаше ме жив толкова дълго време
през което бях сам, спасяваше
ми живота, а когато вече имах тази възможност да бъда с теб, живота ми ме
напуска с вкус на Сладко от Смокини. Той се появи за да ми напомни за теб, а
сега ми подсказва, за края. Това не знам дали наистина е справедливо. Единствения
начин, който Съдбата ми предостави, бе да избегна страданието което познах,
като ми предлагаше да се откажа от любовта си към теб, а как бих могъл да го
направя, като ти си всичко! За мен всеки ден беше бреме, защото съществуваха
само два пътя всяка сутрин: този, за които мечтаех всяка нощ и действителния
заради, който не исках да си отварям, очите сутринта, докато ти бях слуга.
Понеже не е богат речника ми, като твоя любов моя, не знаех как можех да обясня
с думи любовта, която изпитвам към теб, без да се налага да те
притежавам.Тогава се научих да ти служа.Така живота ми се превърна в пътуване
осенен от много болка, любов и страст. А в една книга преди много години бях
чел, че всичко онова, което съм постигнал през живота си, е хубаво поне да има
смисъл, осъзнавайки един ден, че сърцето ми е там където е моето богатство. Ти
си моето богатство любов моя. Въпреки, че хората ме смятаха за беден... аз съм
богат с теб, защото те обичам.“
"...Докато
ти трябва да забравиш сега, за да успееш да живееш вечно, аз те първа трябва да
се преструвам, че нищо не се е случило и да продължа живота си без теб. За да
оцелея през времето когато Слънцето ще залязва всяка вечер пред очите ми, а
Луната до късно ще стои самотна като мен, пред прозореца ми-сутринта,а аз всеки
миг ще си спомням за теб. Не трябваше да се отделям от живота ти и да те оставям
сам да се справяш с всичко. Защото ти искаше само да живееш. Чудех се как е
възможно толкова малко да иска млад човек като теб от живота, но всъщност ти
искаше най-важното да участваш в самият живот тук и сега, защото много добре
знаеше, че нищо няма да можеш да вземеш със себе си в последното си пътуване,
което временно ни разделя отново. Мечтаеше за много неща, но беше стъпил здраво
на краката си и понасяше всичко в настоящето, с което ме научи на още един
урок...
Помниш
ли ме-ще те питам отново и отново,любов моя? Няма нищо, ако не си спомняш! Дори
да не помниш тогава, аз ще ти напомням всеки ден,отново и отново.Коя съм Аз и
кой си Ти в нашия живот. Ще те помня винаги,любов моя!Защото пръстена ще ни среща отново и отново, докато сбъднем и
последната си мечта.Сега си толкова близо до сърцето и душата ми, и толкова
далеч от ръцете и тялото ми...”
"Ти си единствената жена за
мен, знаеш това, на която не
съм подарявал цвете, а сега ще лежа върху цветята, които не откъснах за теб, за да си спомняш, за
мен... всеки божи ден оттук нататък."
Така след като изрече
последните си думи, си пое бавно въздух и го издиша едва доловимо. Живота го
напусна, но очите му останаха отворени,защото беше толкова жаден за живота,който
беше неимоверно кратък за него. За известно време те останаха така пред очите
на отчето, преди да ги покрие завинаги с дясната си ръка и да каже за
последно с премрежен поглед от сълзи, които вече се стичaха по лицето му:
„Така
видях този живот на двама мои приятели,който толкова много се обичат.Разказах я
като моя история,защото ми позволиха да участвам заедно с тях в нея,докато
имахме време да бъдем...заедно. Защото аз ги венчах, пред очите на Бог. Аз съм
отец, Силвио и ви обичам. Обичайте се вие, винаги.“
...А как бе дошъл
пръстена в ръцете на Аденсио, така и никой не разбра... но едно бе сигурно.
Пръстена ще ги събира отново и отново, за да изживяват своята любов и някой ще
я разказва на поколенията, за да живее вечно!!!... Защото тази приказка те първа
ще отеква във вечността заедно с тежката ръка на любовта, която я бе записала в
сърцата им, и на която всички ние дадохме
живот в гърдите си, точно в този момент...
