„Ако вдъхновението може да ви
навести най-неочаквано,то също така може и да ви напусне, без да ви предупреди.“
Пиша това по повод прочетената
книга „Магията да твориш“ на Елизабет Гилбърт, която уж започнала роман за
Амазония но нещо го изоставила. След време се запознала с друга писателка Ан Патчет
и в едно от писмата си, тя и разказала как се е зародил роман за Амазония. И на
една от срещите в някакъв хотел закусвали заедно и си за разказвали една на
друга какъв е сюжетът им. И бум! Почти един и същ просто Елизабет е
пренебрегнала вдъхновението, а Ан го е приветствала и вдъхнала живот.(А, после
като бременните жени, които нямат
търпение да си спомнят точния момент на зачеването, започнали да си броят чрез
пръстите и да налучкат кога едната „е загубила“ идеята си, а другата „е
намерила“ своята...). Защо ви разказвам това ли, ами има си причина. Когато
вдъхновението дойде и ми загатна за „Африка в моето сърце“ се чудех „дали съм
достоен“ да я напиша точно аз тази книга? И после си казах, че какво да ми е, точно
пък на мен и така чисто и просто започнах! Така не съм дал шанс на идеята
навестила ме да иде при друг/друга поради моята немърливост и ленивост. А
поради тях след 10 години да чуя, че някой друг е написал романа на живота ми –„Африка
в моето сърце“. Не! Не бих си го причинил и точно аз му вдъхнах живот чрез тази
творческа намеса. Но с това си причиних обвинения към самият мен от схващането,
че светът на определени хора е белязан от недоимък, и че съм взел все едно „тяхната
творба“ и съм я „присвоил“ написвайки я.
Но понеже не знаят мнозина, че
от 16-сет години „съм отворен канал за идеи“ и съм достатъчно прозорлив и бърз
да я уловя когато се изпречи на пътя ми, да я прегърна и задържа, а след това
да я осъществя вдъхвайки и живот. Не бих ѝ
изневерил,за нищо на света, че да търси „друг партньор“ да я ощастливява.
Със сигурност историята
разгърната в трите книги „Африка в моето сърце“ е история на всеки един човек и
мога спокойно да бъда обвинен от припозналите се хора в нея, че това се е
случило в техния живот, а не в моят. Въпреки, че това е моята история дала
гориво на живота ми, и никой друг не е бил поканен в нея. Но ние сме скачени
съдове и не мога да се сърдя на никого. И само на вдъхновението единствено „е
позволено“ „да прави всичко“ и не дължи обяснения никому за мотивите си. Защо е
дошло при мен, а не при друг?
Така идеята за „Африка в моето
сърце“ ме е чакала цели 4 години преди да и дам живот. Защото аз 2004
година разговарях с Петя за Африка, след
като тя разкри, че е живяла там. А едва 2008 година книгата се появи. Може би,
ако „се бях забавил“ щях да се размина с нея, но се оставих вдъхновението да ме
води където си поиска...и да го направи както поиска. По неговия начин!
