Ако всичко бе
предначертано, какво би ми останало в един миг, освен да разбера съдбата си и
ако случайно нещо е пропуснато в нея за мен, а
го искам толкова жадно, то мога ли да си го допиша сам чрез мечтите
си?... Не знам, признавам си, но аз мечтая! И взе, че се получи...
„След
вчера, ти си моето утре. И така ще е до края на земните ми дни.“
Когато се роди първия
роман „Африка в моето сърце“ ми се искаше да вмъкна първоначалната идея
„зададена ми“ като курс от Петя, но така и не се получи. Когато тя разказваше
какво е видяла в Африка, а аз се опитвах да „записвам“ проследявайки чутото,
изгубих цялата нишка, защото често се замислях,че съм беден и нямам диктофон,за
да запиша, какво говори... Е, да беше си така! Изтървах повече докато говореше
тя, от колкото бих искал да си позволя, но и как можех да и кажа, да намали
темпото... И така имах някакви записки, но...бяха излишни.
Обаче наситеността на идеята
си узряваше много бавно в мен. Много често сравнявам този процес с
хлебарството-понеже бях за 7-9 месеца такъв и научих изключителни неща.Та, ако не вярваме в
способностите си и не ни дадат шанс да ги разгърнем, сме загубени. Ако брашното
не струва-сме загубени. Ако бъркалата за тесто не струват-загубени сме.След
това маята ако не струва-загубени сме. Ако отваряме „повече от редното“
втасалното - загубени сме. След това ако отваряме пещта с вече подредения
хляб-загубени сме. И накрая какво излиза, че хлебарството е фина работа и не е
за мърлячи, пилеещи си времето, защото то така или иначе минава през пръстите
ни. Как бихме искали да успеем да го съхраним, запазим и умножим... Как, след
като все надзъртаме? Не можем да го спрем-поне това говори календара и нашите
рождени дати. Прогресивно се качват числата нагоре, нямат опция да слизат.
Загубени ли сме не знам
с точност, но аз от където мина все уча по нещо... Сигурно и аз така на места
ме помнят с добро, на места с лошо. Кой знае, мнения всякакви. Ето бях хлебар
много преди да напиша „Африка в моето сърце“, но и днес давам за пример пещта и
то наистина е хубаво „да си печен“ поне в една пещ, защото каква файда да си
суров и глетав за пред обществото. Как да ти се получат нещата, ако не „си
печен“? Не става. Как да напиша нещо, което не знаех, че ще е узряло?
Така 2007 започнах, а 2008
година завърших романа „Африка в моето сърце“. Не мога да кажа, че не треперих
над него, защото на този етап, за мен беше много важен.А сега през призмата на
времето е най-стойностната ми творба.Оказа се с малко странички(64), и бях
убеден, че ще бъде подценявана от другите заради външния си вид. Но винаги им
казвах на хората да не съдят за книгата ми по „тясното гръбче“, а да се
разходят по редовете ѝ, за да разберат, че ако не можеш да разгърнеш една красива
концепция на малка площ, то каква полза да разхищаваш площ която ще е много
„голяма“ в очите на хората, а в твоите ще е недостатъчна-винаги. За това аз
винаги изхождам от достатъчността си, за да продължа нататък.
В романа се засягат
теми, които са задвижили живота ми от бедното момче, до мечтателя и достигнал
реализация над своята мечта... И като основно действащо гориво е любовта, която
ме развива по своя път. Тъкмо вече се бях запознал с „Клиент №1“ и заедно с
това бях започнал да пиша и нейната книга „Клиент №1/Опасна близост/“. Тя
тогава си нямаше и на идея, че ще получи такъв статут въобще. А освен това
тъкмо тогава сключих „договор“ с вдъхновението за да и служа чрез любовта си.
Та няма как любовта ми да не е проследена и в трите книги за Африка. Защото
така или иначе аромата ѝ, които тя излъчва ме съпровожда всеки ден.За това в
третата част казвам, че: „..не съм само консуматор на Любовта и не чакам
пасивно „да ми се случи нещо в живота“,
чрез нея. Любовта ме води където си пожелае и ми позволява да правя неща, които
не бих си причинил с друга жена-просто така!“
Основната идея за тази
част беше куклите. Онези живи образи на кукли, които не са само сувенири, а
толкова изящни и грациозни, че всеки миг ще ти заговорят. И построяването на
фабрика за тях, за да може да се произвеждат масово и да бъдат дистрибутирани
по целия свят. А това е още по-голяма отговорност. След това срещата с майка си и раждане на децата му...и някъде
след това сбогуване с майка си... и следва запознаването с г-н Тонтън. Син на
Африкански шейх, тръгнал да търси любовта на живота си, и намирайки я в лицето
на майката на Даржан Харч, в болницата където се раждат близнаците му. След
това следва изповедта му, която бе разтърсваща и това, с което не започнах бе,
че още в самото начало някой бе надникнал в чистото му детско сърце и му бе
казал, че ще му помогне да върви напред, след като го подтикна да избяга от
вкъщи. Студът и самотата бяха спътници само за малко в живота му докато си
стъпи на краката.
От как създадох този
роман и бях сключил „сделката“ за която говоря едва в третия роман, вече не ми
се налагаше да вярвам в съдбата, в интуицията си, а и се доверих безрезервно. Не
знаех, какво ще „излезе“ от това, но каквото и да е все ще е прекрасно. Любовта
вече бе водещ елемент в живота ми. Освен това бях вече създал и Салон Флоранс-
мястото в което правех масажи и имаше и сауна. Напуснах Гранд х-л Янтра, като
шеф на охраната там и създадох собствен бизнес...Другото е история!
След това усетих импулс
да създам и втората част „Завръщането“, но не от ония завръщания от далечен
път, а завръщане навътре в себе си, за да открием онзи скрит път водещ ни не
никъде, а право в сърцето. Защото се оказа, че най-дългия път е от разума до
сърцето, цели 35см. И понеже най-късите пътеки са най-подценявани, така вплетох
един от последните богомили отправили се директно към Африка, където
инквизицията няма да го открие скоро... Но след време и там се появяват и го
изправят на разпит, понеже той още тогава говори за кръглата земя, за кръглите
колела на каруците, което било „ерес“. Но той малко преди да бъде „задържан“
чува Повика на Вечността да го
предупреждава, че трябва да скрие трите книги в един полуразрушен каменен зид
от разрушената крепост в Танжер и да не се обръща никога повече назад...Така
след 100 години един писател ще получи видения и ще открие тези книги и ще разказва за тях. Освен това ще разкаже и
за историята на виното и как е създадена от мравчената киселина... докато са
отпивали владетелите от нея. Така изживях следващия път до завръщането на
желанието ми за живот. И до срещата със Съдбата произнесла думите
„живей,живей“-За което ѝ благодаря, че ме научи на големия дар-търпението, да
обичам живота и нея. Тя преобърна живота ми и не се свеня да си го признавам. В
основата на всичко което правя е Тя. В периферията ми също е тя... Онази жена,
в които коси е спряло Слънцето. Онази жена, която когато ме попита, какво да ми
вземе за 37-мия ми рожден ден се наложи да чуе, че тя вече го е взела и ако
може повече да не го прави-сърцето ми. Защото то е едно,за какво по напред да
служи...
Така дойде и пролетта и
лятото на 2016 година и желанието ми да се откажа от
„писането“ на тия книги.
Някак ми дойде до гуша да правя, да правя и да не стигам до нищо. Но не знаех,
че грешах. За това за първи път се впуснах в авантюрата с отглеждане на
автентични домати в градината си. До сега майка ми се грижеше за това, но вече
не... Така смених фокуса си и се раздавах за градината и за масажите си.
Докосвах нещо ново по различен начин. През тази година за първи път оповестих,
че не съм искал никога да правя масажи, а само да мога да докосвам хората. Явно
това беше част от начина. След това бих желал да кажа, че през 2015г. година бях ръкоположен за лицензиран
пастор към ULC(Universal Life Church) -„Универсалната църква
на живота“.
Не се представям с това си звание, защото не това е целта ми. Но винаги е имало
такива дето ме предизвикват, за това нося акредитацията в портфейла си. След
това на следващата година
2016-05.05. се лицензирах като Honorary Dr.of
Metaphysics
Degree Certificate/Universal Life Church Monastery; Universal Life
Church. Това
също е част от „мисията“ чрез която освен, че аз искам да докосвам, Вселената
ме докосва мен. След това на 26-27.11.2016. ден преди 28.11 рождения ми ден, се
сертифицирах по Метода Силва... Все докосващи ме мен неща. А аз предавам
нататък.
И въпреки това на
визитката ми пише:просто човек(с опит).Какво значение има всичко друго, какво
звание, какви титли, след като не можеш да си човек с хората...
И както се „бях отказал“ от писането но се бях раз-фокус-ирал се появи идеята за „Силата на пръстена“ Африка в моето сърце-3. Тъкмо си мислех да спра, за да улесня критиците да не се напъват излишно и да си хабят речите за мен, то се оказа, че пък ще имат какво още да срещнат от мен в пространството. Един роман съпътстван от пръстен на 4000 г., Сладко от смокини, едно перо и няколко кестена в джоба. Всичко това беше цялата покъщнина на главния герой Аденсио, носещ спомена за любовта си още средновековието. Любовта, която раздираше гърдите му, между почивките от войни разпокъсващи Земята за власт и надмощие. Някъде там, когато се случи всичко това, отново прозира онзи „тих договор“с вдъхновението за да служа на жената, която притежаваше сърцето ми и нито веднъж не бе злоупотребила с него. Колкото и да не бях го казвал гласно пред никого, то пред себе си бях заявил, че единствено ако тя ми „извади“ сърцето от гърдите с голи ръце, би прекратила любовта му към нея. А до тогава, аз бих искал само да мога да и показвам, че я обича по начин невиждан до сега:
"...Кажи ѝ,че я обичаш,но
че това не я задължава с нищо.Кажи ѝ,че я обичаш и я пусни от мислите си,които понякога
я искат само за себе си.Кажи ѝ,че я обичаш и се освободи от бремето,да се страхуваш
за нея и да я мислиш.Кажи ѝ,че я обичаш и започни да грееш по начина,по който си
искал винаги да приличаш на Слънцето,което е спряло в косите ѝ,за да я топлиш.Кажи
ѝ,че я обичаш,погали я по косата,целуни я по челото сякаш всеки ден се сбогуваш
с нея и я повдигни на високо.Не я пускай,докато не отлети.Тя винаги ще помни
това в теб, че винаги ѝ помагаш да полети и да усети
свободата и не позволяваш никога нещо да я дърпа към земята. Разтоварваш я!Любовта,дава
крила само на тези,които осъзнават, че летенето не е болест,а дар,който
разширява душата,не търпи окови и задейства свободата в сърцето ѝ.Просто ѝ кажи,че
я обичаш и че ще я чакаш...тогава може и тя да те дочака.И никога не забравяй, че
хиляди хора неможещи да летят, дори само в мислите си,се чувстват на Земята,по
която крачат,като в затвор с доживотна присъда..."
Така пътят се оказа
различен от досегашните построени по различни модели. Трудно се живее без
любов, а още по-трудно е когато любовта, която изпитваш е как да кажа „мъчно
споделена“: „С времето разбрах, че това нанесе непоправими следи на и без друго
„крехката“ ми душа. Обаче това не ме спря нито за миг да „наливам капитал“ към нея. Исках признавам си, да видя от това,
какво точно ще излезе и до къде „сме готови“ да стигнем. Извървяхме дълъг път и
вече станаха 10 години. Паралелно извървян и подреден от „някой който ми помага“. През това време опознавахме характерите си,
въжделенията и вкусовете си, както и желанията си за живот. А перото ми само
записваше посланията, които „понякога не мога да изрека пред теб“. С това
разбрах, че съм „натрапникът“ в живота ѝ, а най-малкото бих искал да си отредя
тази роля-сам. Исках да бъда просто човек постигнал „мечтите си с нея“!“
Така след като си
„отредих“ тази „роля“ поне си казах, че е редно да я заслужа и да „грабна“
тиквен медал, за да закича душата си, която я обича и обожава. Тя от начало не
разбираше, че само присъствието ѝ на тази земя пред очите ми, ми съдейства и
изважда най-добрата ми страна, която ме подтиква да се развивам както никой
друг стимул до този миг.Само с допира ми до автентична жена като нея, мъжкото в
мен най-накрая намери своя покой.
Та заради това и
посветих още един роман(...За онази жена в живота ми, в които коси Слънцето бе
спряло), с който бих искал да отпразнуваме 10-години от как се „изнамерихме“
като „изгубени“ игли в купата сено наречено Земя. А още повече, че това
действие се развива пред очите на хиляди хора, да не кажа милиони, но понеже ме
подценяват дори не биха предположили, че моето сърце би могло да обича по такъв
начин, че „отнесени от вихъра“ пасти да яде. И слава богу, че е така, защото
съм свободен да творя, както по тялото и кожата ѝ чрез допира ми, така да мога
да създавам докосващи творби и вдъхновяващи други да изваждат и те най-добрите
си страни за да служат на жените, който обичат. Защото докато има такива, които
ги разплакват, ще има и такива като мен, които ще ги разведряват, обичат и
зарежат със свежест и живот.
...И внукът на Даржан
Харч научи своите уроци през времето когато се срещна с невидимия си учител,
онзи който вдъхнови и дядо му да достигне своя апогей приживе.
Докато пишех романа „Африка в моето сърце“ през 2007г.
изминаха тези 10 години-сега(2017), и „чаках“ да стане известна книгата в
България, просто започнах да търся преводачи да я превеждат на чужди езици. Така
Весито Дамянова я преведе първа на италиански(Africa nel mio cuore), след това се появи и Стефчето Борисова от
Испания(Серагоса) и я преведе на испански (África
en mi corazón). А сега в навечерието на новата година на (17.12.)2016 срещу
2017г. завършил третата част на романа, ликувам защото само преди месец
възложих на вдъхновителката на романа да
я преведе на френски език(Afrique dans mon cœur). За сега на английски превода е в застой(Africa in my Heart), а за гръцкия ме излъгаха. И както се шегувам, че
книгите ми се превеждат на чужди езици, защото не съм известен. Може би ако бях
известен в България, надали щеше да се случи. Защото сигурно „трябваше“ да
питам някой да ми позволи... за което опазил ме бог!
Когато бях бедно момче
и нямах пари за парче шоколад а само гледах другите докато си купуват, сега
вече е различно: Много е трудно „да издържиш“ всички погледи върху гърба си,
защото знаеш, че нямаш никаква вина за случилото се и не е нужно да се
оправдаваш пред когото и да било. Любовта няма нужда от признания, покланяне
или изкушения... тя самата е всичко. Всичко онова което се съдържа в парченце
шоколад, преди да се разтопи в устата ти. За това винаги имам за теб шоколад!
Отпразнуването на този
роман съвпада с личния ми празник и познанството с най-прекрасната жена за мен
на тази земя- „Клиент №1“. Така, че наздраве да е за двойните поводи в живота
ми.
