Art или Do - IV

Продължаваме „с мотора“ на нашите действия!

Какво по-голямо гориво от вътрешния ни гняв можем да изберем за да вървим напред? Можете да удряте по масата, по стената, да крещите – ами направете го. Отприщете гнева в себе си. Но понеже ние сме „възпитани“ хора обикновено не си позволяваме такива неща, за задушаваме гнева си, да  се излъжем, че нищо ни няма. Правим всичко останал, но не и да се вслушаме в него, защото си мислим, че той не е добре за нас!!!

А, хубаво би било да се вслушаме в него! Той е нашия вътрешен глас, който негодува и изисква от нас да обърнем внимание. Може някой да си каже, че това са глупости. Да, възможно е, но за това  казах, че това е материал за хора искащи да продължат напред, а не като тези дето не искат. Нашия гняв е като карта – подсказва ни къде сме сега и, че там не ни е харесва. Гневът ни сочи пътя не само посоката. Обърнете внимание на гнева си. Вътрешното дразнение е подтик за да разбираме по-добре, какво ни  акцентира гнева, а не да го скриваме или прикриваме в нас. Защо, да го правим? Не са ни нужни много усилия за да си преведем какво ни казва той, но трябва да го слушаме.

„По дяволите, можех да напиша същата книга, да я издам и да обера аз наградите.“ Ами направете го, какво чакате?

„Можех да изпея, аз тази песен, и да ме номинират мен за музикалните награди.“ Ами направи го, кой те спира.

„Той използва същите похвати както и аз в писането и ми се струва, че той ме е копирал или по-лошо дори откраднал стила ми на писане и сега, какво?“(този лют гняв ни подсказва, че  е крайно време да обърнем внимание на идеите си и да гледаме по-сериозно на тях).

Замисляли сте се, защо се гневим. Ами, защото стария модел е вече умрял и ние не искаме да боравим повече с него. А, ние по какво можем да разпознаем симптома. Ами като се изкачим на още едно стъпало и да разберем, че отново сме преродени за нов живот. Да действаме! Да това си е чиста покана за действие стига да можем да разпознаем белега на действието.

Всеки знае, че таван на възможностите е небето(т.е. няма такива граници). Живота е

такъв какъвто си го направим независимо дали признаваме  съществуването на Бог или не. Обаче от истинско значение е дали можем да разчитаме на тази сила. „Искай и ще ти се даде. Почукай и ще ти се отвори“. Или експериментирай и завърши до край започнатото( и виж какво ще стане).

И запомнете нещо много интересно: Не пренебрегвайте  молитвите си особено когато те са чути. Особено в моя случай когато всичко започна да се подрежда както аз го искам. Осъзнах, че всеки си има своята Африка – нашите смътни прищевки. Аз намерих своята, а вие?

Защо ни е трудно да се слеем?

Може би, защото това ни напомня, че трябва да поемем още една отговорност и ще ни станат твърде много. И какво става, когато сме отправили молба към вселената? Тя ни отговаря и ни праща отговора, но. (за това глупаците са казали, че трябва да внимаваш  за какво се молиш да получиш, че току-виж станало). Защо когато молбите ни биват „чути“ се страхуваме да поемем власт над съдбата си? Какво ни пречи толкова?

Хубаво би било да се вслушаме в това правило: Когато искаме да свършим нещо – просто го направим без да чакаме и молим на някого.

Защото Вселената ни показва, че е съпричастна със стойностните планове, особено ако те са мащабни и носят радост. Нека ви кажа, че „какво“ предшества „как“. Но за целта трябва да изберете какво ще правите, а как обикновено идва от само себе си.

Goseph Campbell

Джоузев Кембъл казва нещо много красиво: „Моята обща формула, която давам и на студентите си, е: „Следвай гласа на сърцето си.“ Първо намери онова, което за теб е щастие, а после не се страхувай да тръгнеш да го дириш.“ 

Нека се знае, че подкрепящата ни ръка може и да не е човешка.

Обаче тук се натъкваме на собствените си страхове да преминем през онова, което така страстно сме желали. Защо ли? Не рядко се случва да изоставим мечтата си само, защото ни е страх, но ако се върнем към нея, тя пак ще ни приветства, защото Вселената е добра към нас. Тя е разточителна и щедра.

Тук се сетих, че не толкова страха от провала е важен, а страхът от успеха. Аз близо десет години се притеснявах, какво ще стане с мен, ако стана известен писател. Е, преборих се, показах се на света и какво мислите, че стана. Ами нищо по-различно – просто станах четен автор и хората искат да знаят от къде идва творчеството ми.

Експериментирайте всеки път когато искате нещо. Както в книгата: „Поръчки до Вселената“. Направете своята заявка и продължете нататък. Сигурен съм, че не искаме само един лист хартия и да спрем до тук, нали?

„Скочете и спасителната мрежа сама ще се появи.“

Преди да се решим, има мигове на колебание, желание за връщане в изходно положение, но това не е начина за постигане на целта. Не правете нито драма, нито омаловажавайте законите на Вселената, а просто и се отдайте. Самото провидение си знае работата от тук нататък. Може би от тук нататък няма да споменаваме думата „случайности“, защото ще сме забелязали хиляди такива и просто ще знаем, че това вече е факт в нашия живот. И въпреки, че не сме вярвали, че можем да срещнем нещо по пътя си, то вече ще  сме го срещнали и използвали доста добре.

„Каквото мислите или вярвате, че можете да направите, започнете го! Действието носи магия, благодат и сила в себе си“.

                                                                                                                                        Гьоте

писане на сутрешни страници

В процеса на работа, аз разбирам, че за всяка моя книга имат големи опасения семейството ми да не изкарам някоя тайна на бял свят. Тук вече има вероятност да ги обземе срам или страх за личното пространство. Макар това да не е целта на материала има общо, защото срама е нещо много коварно за един творец. По тази логика той не  би трябвало да се стреми да опознава новото, а да си стои незасягащ нищо.

Пример: „Как смееш да пипаш на вуйчо си книгите, който е написал, ако ги повредиш или им се случи нещо, той ще ни се кара много. Той е забранил да се пипат, защото са като нещо недосегаемо.“

Пример: „Как смееш да описваш в книгата си неща и да намесваш мен(баща ми) и чичо ти. Ни е не сме виновни, да беше се разбрал с дядо ти.“

Това е така, защото творческия процес е акт на твореца, който ни разкрива пред

обществото и това за някой не е добре. Самото творчество, произведение веднага ни поставя под светлината на малки или големи прожектори или сцена. Осветява тази тъмна част от нас, която до сега е била скрита, а днес вече не е и го показва: Виждаш ли, ето аз ти се показвам. Изкуството дава живот на дадена творба, то носи изцеление. Ако вече имаме „творческа рана“ от „велик критик“ то ни е нужна естествена среда като въздух, слънце, вода, природа за да зарасне качествено. Много хора се опитват да критикуват(създаващия нещо) за щяло и нещяло и да правят едни рецензии, който да сковат твореца. Опитват се да му покажат на всяка цена, че създаденото му произведение е боклук и той трябва да се срамува.

Тук навлизаме в „опасни води“. Едва ли вече травмирана душа бихме я трогнали с нещо освен с още по-лоша рецензия за нещо. Дори в такъв случай няма нужда да му натякваме, че „не става“ то просто и нищо друго не очаква от другите освен – поредната грешка. По тази логика много творци не завършват своите произведения, а тези дето ги завършват малко ги е срам да ги покажат, защото ги е страх от критиката или неразбирането.

"Ако всеки творец трябваше да се срамува заради своя талант, то той щеше да се чувства глупаво, че е жив и просто нямаше да има повод да диша, а какво остава да твори."

                                                                                                     Христо от Лясковец

Тук можем да засегнем и търсенето на одобрение от най-близките.Искаме да ни зачитат с нашите таланти и странности, но в повечето случай не се получава така. Естествено, че това образува допълнителна травма в детето творец в нас. Искаме да се изкажем или да споделим лично постижение, а то се оказва за другите подготовка за присмех или критика от типа: има и по-смислени неща, с който можеш да се занимаваш. След като не те подкрепят „у вас“, кой друг би те подкрепил отвън, а? Тук отново можем да се срамуваме, ако искаме-разбира се. Тогава все по-често ще избягваме другите за да можем да се посветим на творчеството си, но веднага влизаме под ударите, че правим нещо съмнително. Никога не трябва да махаме с ръка и да се съгласяме с това да ни смятат за….(кой както иска да ни определя). Но и никога не трябва да оставяме толкова много да ни промият мозъка, че да се срамуваме да творим само, защото не ни разбират или не ги интересува, това което правим. Именно по тази причина много прекрасни творби не излизат на бял свят, защото личността е травмирана, писатели не пускат прекрасните си романи, а ги държат в чекмеджето на бюрото си само, защото са повярвали на възрастните. За това и има такива моменти, когато твореца се срамува да си изкаже на глас мечтите. Познато ли ви е? Дори и да пораснем като големи една дума може да ни „затвори“ отново и да ни нарани, защото колкото и да порастваме твореца в нас е дете. Поради тези обстоятелства много ви моля да се

пазите дори от градивните критики на своите приятели, защото това също може да ви навреди-повярвайте ми говоря от опита си през годините. Само защото такова нещо може да нарани толкова силно твореца, че той може да спре творческия си път и да спре да дава на света своя талант. Колкото и странно да ви звучи и тук е хубаво да знаем, че можем да се защитим. Не можем да избегнем критиката по принцип. Но като творци можем да се научим да различаваме коя критика и чия критика е уместна за нас. Много често си позволяваме да дадем да погледне някой нещо наше макар и още в зародиш, който все още се опитва да покълне. Вместо да помогне на покълването, то критиката е готова да го изкорени или размаже. Можем да осъзнаем едно, че нашите критици не са наши съдници, макар и да изземват по някога и техни функции, но и ние не можем да ги помолим да са по-мили с нас. Те просто са си такива. Намираме начин да изстрадаме наранената ни съзидателност и да продължим напред. Споделяме, плачем на рамото на приятел или пред огледалото. Не задържаме нищо в нас за да не „гръмнем“.

За целта на твореца му е нужен собствена инкобационна среда и без много странични погледи. Нямаме голям избор когато сме „новобранци“ в творчеството или в съзидателния процес и трябва сами да си създаваме уют и сигурна обстановка около себе си. Тук можем да направим опит като записваме страховете си на лист хартия и после го изгаряме.

Аз осъзнах, че благодарение на своето водене на дневник, които в много от тях станаха книги съм си бил сам терапевт на себе си. Освобождавал съм се постоянно, чрез писане на страници макар и не съзнателно или конкретно така наименовано. По тази причина не съм давал евала на никого и не съм се съобразявал никога с ничие мнение ни за корица на книгата си, ни за текстовете си. Ако почна и това да правя още в самото начало това няма да е добре за мен. Е, тогава, какво ме интересува какво ми говорят хората особено ако се опитват да ме „подхлъзнат“ с комплименти или критики. Какво? Научих се да бъда твърд. И не съм си позволявал първия комплимент или критика да ме накарат да клякам за няма нищо. Не! Много често съм си казвал, че имах живот, здраве и време да завърша дадена творба, особено когато нещо „съм разбрал по мой адрес“. Но не винаги бях така силен сред силните. Давах си сам вяра и кураж и исках да „оздравея“ колкото се може по-скоро от измисления капан на срама. Така разбрах и вдигнах личната си оценка за себе си(вдигнах си акциите на пазара) и се заобичах още повече като творец. А, защо не. Кой ако не аз и кога ако не сега? Справял съм се с каква ли не критика по мой адрес само, защото съм намерил верния път към самия мен. Имало е миг когато съм мисли, че тази така наречена критика ме е задушавала и съм се чувствал сякаш упражняват насилие върху мен. След като разбрах, че така няма да стане, аз спрях да общувам с определени хора и пак взех да си правя, каквото искам с твореца дете в мен. Израснахме заедно и съм горд с това осъзнато събитие. Много често съм се чувствал в милион и едно свои начинания като грозното пате. И от как съм тръгнал по духовната пътека и по пътя на писането не мога да наранявам себе си за това, че някой не ме харесва или не харесва това, което правя(сменете канала). Тръгнал съм по този път без да искам одобрението никому, а от тук нататък надали ще го потърся. Имало е миг на надменно

поведение срещу мен, но с времето нещата се променят-омекват людете. Въпреки, че всяко творчество си има своите приливи и отливи аз продължавам напред.

Сутрешните страници в 4-тата ми седмица са като райска градина за мен. Признавам си вървят с такава лекота. Modus operandi – постигай с лекота.

Аз съм открит и приемам всякакви дарове от вселената. Приемам да гостувам на семинари и да съм лектор, да говоря пред публика, да пътувам, да получавам покани и да бъда сред хора. Задавам си по няколко пъти на ден въпроса: как се чувствам? Възнаграждавам се с шоколад, разходка, извеждам се на кафе, постригвам се, ходя на масаж, практикувам йога.

Бъдете добри със себе си, защото: „Творчеството е игра. Свободна разработка с избрана от вас материя.“

                                                                                                     Стивън Нахманович