Наистина не знаех, че края на
един живот (на един скъп човек), може да създаде нещо велико…
...Ще мисля за теб на всяка стъпка от пътя
си...
Не те познавам, не съм знаел, че дори
съществуваш, но това сега няма значение. Днес дори ти загатнах, че за да напиша
нещо за теб, ще бръкна в Акаша за да извадя нужното ми…за да имат лъч светлина
редовете ми. А ти, отвърна, че ще ти е интересно, какво ще напиша за теб.
Когато очите ни се срещнаха на онова място
където много души почиват, защото са завършили по един или друг начин живота
си, аз не те познах. Видях усмивката ти, почудих се, защо ми се усмихваш, но аз
също имам красива усмивка и просто ти я подарих. Знам, че само онова, което съм
дал е истински дар, та за това. През цялото време докато беше срещу мен не те
изпусках от поглед въпреки, че не давах израз. Не е сложно да ме разгадае човек
дори и от страни. По едно време ми до скуча и взех да си гледам дъха, как се
вижда и пак не те изпусках от очи. Вътрешно се питах, коя си, защото много ми
приличаш на една дама, която вече си писах няколко пъти с нея, но не бях
сигурен.
Докато посегнах към информацията за теб веднага
ми излезе името на Жана Д‘арк.(Как е
възможно това?) Хах!!! Ти си Свищовската
Жана Д‘арк. Изписана, болезнено истинска, без пиедестал и без титла.
Гледаща ме в очите и търсеща пътя си. Вярно е, че намирайки пътя си се
развиваш, и страдаш мълчаливо, но това те пречиства. Наистина странно ми е като
творец, как такъв човек като теб се появява точно, когато най-малко може да
бъде очакван дори да съществува. Та Жана Д‘арк ми е като сестра, защото е
изгорена на кладата заради вярата си, която е била ерес за ония що се наричат
правоверци. Начетеност, вяра, сила, страст и борба в мъжкия свят. Скрита сила в
едно тупкащо сърце и живеещо по едни закони, които не харесва. За това намираща
нови следи диктувани от интуицията ти се усмихна, когато ме позна, а аз не.
Да си призная, какво се случи с мен тогава:
Изведнъж да си спомниш онзи свеж въздух след дъжд, и когато го издишаш да
изпиташ облекчение, че каквото и да си преживял до тук, то остава в миналото, а
ти продължаваш напред. Странно е, как може да се радваш на един поглед, на едно
докосване с ръка, на една усмивка. Това е всичко онова, което като, че ли бях
забравил потопен в света на творчеството. Усетих пресъхване на потока, които
течеше в мен и наистина се задъхвах когато почвах да пиша и се питах: а сега на
къде? Спрях да пиша по книгите си, защото пресъхнах. Странно аз бях непресъхващ
буен поток, който искаше да обиколи света, а нещо се изпарих. С това, което
правя сега и чистя себе си разбрах, че съм пресъхнал…и се зачудих. Но ти някак
се появи, като онази стихия, която раздира небето и когато то закрещи(вместо
затрещи), разплаква се и сълзите му пълнят моето корито. Как е възможно само с
един твой поглед аз да се изпълня и да съм на милиметър от границата определена
за напълване. Думите ми наистина се опитват да намерят пътя си по силата на
волята ми за да пиша това, което продължава да ме радва. Та аз от как те
видях(за първи път) не спрях да те виждам(дори и след като затворя очите си).
Далече съм от мисълта, това което пиша да е излияние или някакво обяснение за
нещо. Аз не дължа нищо, но поисках да сътворя нещо още в мига, когато се
усмихна.
И както преди няколко дена написах за теб: „През цялото време се чувствах много прекрасно и някак бях
като дете подаряващи му захарен памук. Общувах с нея,
стиснахме си ръцете и като големи хора се разделихме...“
И щом усетя такава стихия около себе си, аз съм неистово
щастлив… Благодаря ти от сърце, че те има. Няма да назовавам нищо с никакви
думи и не държа да им вярваш. Дори не знаех, как мога да бъда себе си сега, след
като…
...Ще мисля за теб на всяка стъпка от пътя
си...
Но преди време вселенския
учител ми беше казал, че: „Само този които се е намерил, може да се изгуби.“
